След опит за самоубийство

9. След опит за самоубийство

Тръгнах в прохладата на ранното утро, докато градът се събуждаше за още един ден. Животът ми изглеждаше напълно празен и мисълта, че баща ми скоро ще бъде в Карачи, ме изпълваше с отчаяние. Сетих се отново за онова малко шишенце с белите хапчета в куфара, който носех, и един жигосващ глас непрекъснато повтаряше в ума ми: „Сложи край на всичко. Заспи, заспи..."

Към десет часа се намерих при един от многото временни ресторанти, които изникват в Пакистан, когато има нужда от тях. Този осигуряваше храна за строителните работници, които щяха да дойдат да пият чай и да се хранят там. Беше построен на свободно парче земя, заобиколен от сгради, и докато седях сам, размислих, че това е съвсем обикновено място, където да сложа край на живота си! Защото точно това смятах да направя в този момент и след като си поръчах чая, отворих куфара и извадих шишенцето с хапчетата. Погледнах ги отново и ми се стори, че самата смърт ми се присмива. За момент се поколебах, докато ми сервираха чая с обичайната чаша вода, след това се реших и отклоних мислите си от страха, че може би няма да умра. Нямах никаква представа какво би ме чакало след смъртта, но знаех, че просто искам да избягам от този живот.

Без да се колебая повече, отворих шишенцето и изпразних съдържанието му в устата си, като глътнах хапчетата с чашата вода. За един кратък момент изпаднах в паника, после бавно изпих чая. Потърсих в куфара лист хартия и написах с молив: „Отчаян съм. Няма изход за мен. Реших да напусна този свят.

Знам, че Бог е някъде, но тъй като той не се интересува от мен, не ми остава нищо друго."

Подписах името си под тази тъжна бележка, сложих я в джоба си, платих чая и си тръгнах. Намерението ми бе, когато умра и намерят тялото ми, поне някой да разбере какво е станало. Но най-напред исках да стигна до някое пусто място, където никой няма да ме намери и да ме закара на лекар.

Пресякох пътя, стори ми се, че сградите танцуват в пиян танц, докато хапчетата започваха да действат.

Разбрах какво става, но се притеснявах като ранено животно, че още не съм намерил място, където да умра.

Завих по една друга улица, оглеждайки се надясно и наляво, но нямаше къде да легна. Улицата бе широка, дървета растяха от двете й страни, а високите къщи отляво и отдясно ми говореха, че това е богат район, където само с много късмет щях да си намеря място. Пазачите на вратите на няколко къщи, чоукидари, ме гледаха подозрително, като си мислеха може би, че съм дошъл да оглеждам къщите, които след това ще се опитам да обера.

Докато стигнах до ъгъла, не можех вече да стоя прав. Бързо се хванах за един телефонен стълб и чух някакъв глас да ме пита мило:

— Какво има? Не се ли чувствате добре?

Обърнах лице към гласа и забелязах на покрива на една близка къща жена с нежно лице. Беше много мило, че някой се е загрижил за мен, но вече беше твърде късно. Тя отново заговори:

— Сигурно е заради горещината и затова не се чувствате добре. Влезте за малко вътре.

Тя тръгна да слиза от покрива и аз чух да се отваря врата, докато идваше да отключи портата. Бях наистина уплашен вече и просто исках да си тръгна, но не можех да се движа. Краката ми бяха като сварен ориз. Опитах се да вървя и за момент ми се стори, че ходя по въздуха. След това всичко стана тъмнина и повече не помня нищо.

Когато отворих очи отново, светът бе пълен със сенки. Имах неясната представа, че съм отишъл на другия свят, но когато умът ми започна да се прояснява, осъзнах, че се намирам в хладна стая и че край мен има жени и деца. После видях лекаря да седи на леглото. Той се усмихна, когато го погледнах и ми даде голяма чаша вода:

— Ето, приятелю, изпий това.

Опитах се, защото изглеждаше добър човек, но не можех. Затова той помоли другите да напуснат стаята. Един друг човек дойде до леглото, явно неговият помощник, и ме държеше, докато лекарят пъхаше маркуче в гърлото ми, за да измие стомаха ми. Давех се и от цяло сърце ми се искаше да бях умрял! Не осъзнавах тогава, че лекарят трябва да е знаел какво съм направил.

Всичко трая петнадесет минути, но на мен ми се стори петнадесет часа! После мъжът ми би инжекция и покани жените да се върнат. Те бяха отвън явно и нетърпеливо се втурнаха в стаята, за да видят неочаквания си пациент и гостенин. Именно тогава си спомних лицето на милата жена, която ме бе поканила да вляза, и осъзнах, че това трябва да е нейната къща. Децата се гушеха край нея и говореха с писклив глас за мен. Наричаха я „апи". Тя благодари топло на лекаря, че е дошъл, а той каза:

— Не бих направил това за никой друг. Ако това момче бе умряло, щях да изгубя медицинското си разрешение. Това би трябвало да бъде случай за полицията.

Едва тогава осъзнах, че тези хора бяха поели значителен риск заради мен и почувствах топлина и благодарност към всички тях. Лекарят си тръгна скоро след това и аз останах да лежа на едно чуждо легло сред чужденци.

За известно време те ме затрупваха с въпроси, но страхувам се, че съм бил твърде сънен от инжекцията, за да им отговарям ясно. Смътно осъзнавах гласа на някакъв мъж, но не видях лицето му.

След това заспах...

Когато се събудих, се смрачаваше и се чувствах много по-добре. Умът ми бе ясен и можех да забелязвам обкръжението си. Лежах в голяма хладна стая, обзаведена с вкус, и ми дойде мисълта, че може би Бог бе допуснал да започна да умирам на прага на тези мили хора, за да могат да ме намерят и да ме възстановят. Това бе добра мисъл и макар малко по-рано да копнеех за смъртта, сега благодарих за живота.

Тъй като се чувствах много по-добре, станах от леглото. Двама мъже, като ме чуха, влязоха и ми се представиха. Единият от тях бе собственикът на къщата, мистър Куреши, и аз благодарих топло за милостта и добротата му към мен. Той се усмихна, след като го попитах кога трябва да си тръгна и каза, че ще говорим за това по-късно.

—Засега, Масуд, трябва да останеш и да се оправиш. Ако си добре, може да тръгнеш утре.

Тази вечер говорихме в продължение на много часове. Казах на семейство Куреши голяма част от тъжната си история и чух другите да си говорят за мен с приглушен глас, докато историята се разнасяше из къщата. Когато разказвах за своето търсене на истинския Бог и неговите последователи, те бяха удивени. Жените сложиха ръце на лицата си и заговориха бързо една на друга. Мисля, че именно това доведе господин Куреши до решението, защото той разговаря с мен преди да си легнем.

— Масуд, домът ми е отворен за теб. С радост ще те приемем тук и можеш да останеш като едно от собствените ни деца. Ние сме мюсюлмани и се гордеем с това, защото истината е ислямът, както ще откриеш. Само ислямът може да донесе радост и удовлетворение. Тук можеш да забравиш своя езически [ахмедски] произход и тук ще откриеш истината.

Той изглеждаше много горд, докато казваше това, и апи [госпожа Куреши] се съгласи с него.

— Точно така, Масуд. Трябва да търсиш с вяра и постоянство и да не се страхуваш. Късметлия си, че тук Бог ти показва истинския път в живота. Излязъл си от езичници и тук няма да има граници за твоите търсения. А сега нека си лягаме. Вече е късно.

Едно момче прислужник ми показа стаята. Бях преместен от мястото, където лежах преди, и за момент спрях удивен на входа. Струваше ми се, че сънувам. Стаята бе като луксозен хотел за мен. Имаше меко легло и маса, където да чета и пиша. Имаше дори отделна баня. Още веднъж мислите ми полетяха към Бога. Колко непредсказуем бе! Доскоро бях като мъртво куче на пътя, сега живеех в удобство и разкош, започвах нов живот...

На библиотеката по стената забелязах с радост различни книги. Бързо прекосих стаята и се наведох да разгледам заглавията. Бяха все ислямски книги, скъпо подвързани. Коментари на Корана наред с книги за Хадит, а имаше и много томове с биографии и доста други заглавия. Зарадвах се при мисълта за часовете, които можех да прекарвам в изучаването им.

Очите ми се изпълниха със сълзи и сърцето ми се обърна в молитва на благодарност към всемъдрия Бог, който не бе ме оставил да умра, но ме бе въвел в един изцяло нов живот.

На следващия ден станах с първите лъчи. Изкъпах се в собствената си баня и черните мисли от предишния ден изчезнаха напълно. Закусих със семейството и след като мистър Куреши отиде на работа, жена му ми каза:

— Днес, Масуд, трябва да дойдеш с мен на пазара. Трябва да ти купим нови дрехи, щом ще оставаш тук с нас!

Бях трогнат от милостта и и мисъл пресече ума ми, че всичко това също го правеше Бог. Когато Той е милостив към нас, целият свят става любезен. Когато Бог дава почит на някого, никой не може да му отнеме почитта. Не можех да го разбера, разбирах само, че по някаква причина Бог бе започнал да гледа милостиво на мен и сега показваше колко се грижи за мен. После ме докосна още една по-тревожна мисъл: той всъщност бе милостив към мен през цялото време, но едва сега започвах да разбирам пътищата му!

Последвах госпожа Куреши, замаян от щастие. Навсякъде в претъпкания шумен пазар хората сякаш ми се усмихваха. Когато продавачите разбираха, че съм с тази добра жена, те правеха всичко възможно да й угодят. Докато се върнем у дома, се чувствах вече облечен като цар.

Бях приет от семейство Куреши от самото начало. Никой не възразяваше за моите изследвания и всеки бе мил и ми помагаше. Днес, когато си мисля за това време, благодаря на Бога, че ми даваше стъпка по стъпка точно това, от което се нуждаех. Явно това, от което имах нужда, бе сигурно, любящо обкръжение, за да Го търся — и в този дом аз го намерих.

В Рабвах бях чел само ахмедски книги. Дори коментарите на Корана, които четях в онези дни, бяха написани с ахмедски уклон. Сега имах възможност да изучавам другата страна и използвах максимално времето си. Всеки ден прекарвах дълги часове на бюрото в стаята си, като изучавах, сравнявах, анализирах, водех си бележки. Вечер често обсъждах изследванията си с господин Куреши и открих, че бе учен човек, макар много догматичен. През цялото време чувствах сърцето си привлечено от Бога.

По този приятен начин се изнизаха два месеца. Семейство Куреши ме приемаха напълно и дори ме заобичаха. Те не ми позволяваха да работя в дома, за да им помагам парично за голямата им милост към мен.

— О, не, Масуд — казваше апи. — Можеш да останеш колкото дълго искаш, за да изучаваш истините на исляма. Има други, които да работят за нас, освен това ти си повече син за нас, отколкото слуга.

И тя се усмихваше мило, когато го казваше.

Един ден мистър Куреши ме повика да говоря с него.

— Завършихме проверката за теб, Масуд — започна той и докато говореше, сърцето ми се сви. Това означаваше ли, че ще трябва да си тръгна? Изчаквах болезнено да продължи. — Предупредих родителите ти, Масуд, че ако са постъпили зле с теб, ще трябва да си понесат последствията. Надявам се нямаш нищо против, че съм говорил по този начин с тях, но мисля, че така е най-добре за бъдещето ти.

Отново можех да дишам! Той забеляза напрежението ми и протегна ръка да ме докосне по рамото.

— Много мило от ваша страна, ana — казах аз. — А сега, ако нямате нищо против, бих искал да си намеря някаква малка работа.

Той се намръщи при тези думи:

— Какво има, Масуд? Имаш нужда от пари ли?

— Не е толкова това — отвърнах бавно. — Бих искал да стъпя на собствените си крака и да не ви бъда в тежест.

Мисля, че той хареса желанието ми да бъда независим и гласа му бе топъл, когато каза:

— Добре тогава, Масуд. Уредено е. Ще ти намеря работа.

През тази година, 1971, напрежението между Индия и Пакистан относно статута на източен Пакистан стигна своя връх и доведе до войната през декември и установяването на държавата Бангладеш. Много месеци преди това имаше голямо напрежение в града и хората обикаляха със загрижени лица, като осъзнаваха, че не след дълго ще има битки. Ходех редовно на работа и всичкото ми свободно време отиваше за изучаване и диалог с ислямските учени, с които ме запозна господин Куреши.

Когато годината премина в зимата, войната започна действително. Почти през цялата нощ имаше въздушни нападения и виеха сирени, които караха всички да бягат към укритията.

Една вечер седях на стълбите на дома и слушах грохота на бомбите недалеч. Индийските пилоти явно бяха много смели, мислех си аз, и сложих пръсти в ушите си, за да не чувам звука на експлозиите.

Както обикновено се молех, рецитирах познатите арабски думи на нашите мюсюлмански молитви.

При този случай изрецитирах Имам-Мофасил, символа на вярата, и този път спирах на всяка фраза, за да се питам за думите на познатите строфи.

— Вярвам в Бога — рецитирах аз на глас.

„Така ли е наистина? Вярвам ли наистина?" В душата си знаех, че вярвам и преминах към следващата част от текста.

— ... И неговите ангели — казах аз. „Разбира се, че вярвам в тях."

— И неговите книги. Да — изрекох аз с убеждение, като си спомнях веруюто от училищните дни.

Докато звукът на въздушните атаки отмираше в далечината и сирените свиреха отбой, се замислих по-сериозно над всичко това. Излязох от убежището на стълбата, задълбочен в мисли, и тръгнах към стаята си.

Там, преди да изгася, покрих прозорците с одеяла, за да не се вижда светлината в случай на друга бомбардировка, и едва тогава си легнах в леглото. Но не можех да се успокоя, затова станах и светнах лампата на масата, покрих я с хавлия, за да бъде светлината насочена към бюрото. Седнах и отворих Корана.

Небрежно прелистих страниците наслуки и там пишеше:

О, вие, които вярвате: Вярвайте в Аллах и Неговия Вестител, и в Писанието, което Той е разкрил на Вестителя Си и Писанието, което Той е открил преди времето. Който не вярва в Аллах и Неговите ангели, и Неговите Писания, и Неговия Вестител, и Последния ден, той се е отклонил (Сура 4, стих 136).

Спрях при тези думи, а сърцето ми препускаше. Какво означаваха те? Знаех, че заради Божието слово най-напред си бях навлякъл неприятности там в Рабвах. Те казваха, че вярват в Божиите Писания, но всъщност не искаха да вярват във всички. За практични цели твърдяха, че някои неща просто не са приложими. Но аз знаех, без каквото и да съмнение, че според Бога тези книги, книги, които включваха Инджил, бяха „светлина и водителство за човечеството " (Сура 6 стих 92; Сура 40 стих 53) и че те бяха „ясното Писание" (Сура 37 стих 117). Тогава какво да кажем за думите в Сура 5 стих 46: „Ние поверихме на Него [Исус] — където е водителството и светлината, като утвърдихме това, което бе [разкрито] преди в Тората — водителството и увещанието на онези, които отблъскват злото"?

Сирената за въздушно нападение прекъсна трескавите ми мисли и с неудоволствие изгасих светлината. Докато седях в тъмното, мислех колко пъти съм рецитирал тези думи като обучен папагал, но днес, когато се замислих над тях, думите от тези стихове докоснаха съзнанието ми до дълбините. Изведнъж получих голямо желание да чета Библията отново, като започна с ново отношение, ново начало. Да, осъзнавах това, което казваха за нея, че е изкривена и променена.

Знаех, че мюсюлманските учени ме предупреждаваха как изучаването на Библията щяло да поквари и обърка вярата ми. Но в сърцето си чувствах нещо различно.

Ако вярата ми си струваше нещо, значи тя щеше да оцелее. Тя не бе като крехко камъче, което щеше да се строши и пръсне на хиляди парчета, ако го изпусна! Ако действително се доверяваш на истинския Бог, казах си сериозно, тогава всичко ще бъде наред. Там и тогава взех решение да чета и изучавам предмета самостоятелно. Щях да сравнявам Корана и Библията.

В крайна сметка, мислех си аз, докато противовъздушните оръдия започваха своя смъртоносен вой, ако Коранът ме увещава да имам вяра в Библията, тогава явно тя не е била променена по времето на Мохамед. Ако кажа обаче, че е променена по-късно, всъщност не се покорявам на Бога и отказвам да му вярвам. Наистина, ако Бог знаеше, че това слово ще се промени по-късно, Той никога нямаше да изрази изобщо одобрението си към него. Или поне така разсъждавах.

Във всеки случай бях твърдо решен отново да намеря Библия.