Към светлината Стив Масуд Съдържание

11. Светлина в тъмното

Господин Маси беше приятен човек със сива коса. Живееше сам и винаги се радваше да ме види. В този определен ден той ме поздрави нежно и аз седнах в кухнята, докато той приготвяше чай за двама ни.

Когато чаят беше готов, се преместихме в хола и поседяхме мълчаливо, като отпивахме от парещата сладка течност.

На една близка масичка забелязах малка книжка и я взех. Наричаше се „Спасение", затова я отворих и прочетох няколко страници, докато господин Маси ме наблюдаваше. Нещо в брошурата ме подтикна да го попитам:

— Мюсюлманите вярват, че праведността и вярата в Аллах плюс нашите добри дела ще ни спасят.

Същото ли е за християнството?

Господин Маси поклати глава.

— Не, Масуд. Ние, християните, вярваме, че „Всички съгрешиха и никой не заслужава да се прослави от Бога". Не можем да спасим себе си чрез дела на праведност, защото има само едно име, дадено под небето, чрез което можем да се спасим. Разбира се, това е Исус нашият Господ. Това е единственият начин да познаем благодатта на Бога, която носи спасение.

Той каза и още неща този ден, неща, които ми звучаха вярно. Почувствах, че получавам добри отговори на въпросите си и разговаряхме дълго.

Господин Маси беше преживял действително истината, за която ми говореше. Той бе дошъл първоначално от Индия в Пакистан по време на Разделението през 1947 г. и бе живял много години в някаква казарма. По-късно се преместил в Карачи и оттогава живееше тук. Жена му починала преди няколко години и явно те бяха имали няколко деца, но никое от тях не бе оживяло. И все пак върху лицето на този човек грееше светлината на вярата в Господ Исус и аз разбирах, че той познава много добре истината за нещата, за които говореше.

Когато станах да си вървя, го попитах дали мога да взема назаем малко книги, които сравняват ислямската и християнската доктрини, но за жалост той нямаше такива.

— Много трудно е да се намерят такива книги в Пакистан днес, Масуд. Има написани доста такива книги, но днес правителството ни не позволява те да се публикуват. Хората, у които се намерят, ще бъдат глобени строго.

За първи път чувах такова нещо и се изненадах, защото до този момент винаги си представях, че по тези въпроси човек е свободен да следва собствените си наклонности и да изучава каквото желае, особено по отношение на религията. Но господин Маси можеше да ми даде назаем няколко книги за християнската доктрина и ние тръгнахме заедно към вратата.

Точно когато излизах, той сложи ръка на главата ми за благословение и каза:

— Нека Бог те благослови, синко.

У дома господин Куреши ме чакаше. Той имаше добри новини за мен за постоянна работа. Каза ми, че е открил няколко вакантни места в Пощенските служби и че трябва да попълня незабавно молба за постъпване. Бях много доволен.

— Благодаря ви много, апа — заекнах аз, а той се усмихна на моята радост.

— Трябва веднага да изпратиш молбата, Масуд — настоя той и ми даде адреса. — Хайде, ела сега да ядеш, че храната ще изстине.

Всички бяха в добро настроение. Госпожа Куреши ме погледна и отбеляза:

— Масуд, тези дни често ходиш да ядеш с християни. Когато идваш и ядеш с нас трябва да се измиваш внимателно и да рецитираш Калима в същото време, за да не омърсиш масата.

Говореше полусериозно, знаех, но аз го обърнах на шега.

— Апи, струва ми се, че не отиваш достатъчно далеч!

Тя ме погледна изненадано и аз хванах една чиния, обърнах я за да погледна печата на производителя на дъното.

— Ти знаеш, разбира се, че тези чинии са произведени в Народна република Китай. Там са комунисти, а те са още по-лоши от християните, защото изобщо не са хора на книгата. Мисля, че трябва да рецитираш целия Свещен Коран, преди да ядеш от тези чинии, не си ли съгласна?

И те всички избухнаха в смях.

Беше февруари 1972 г. и аз получих писмо от клона на Пощенските служби, че съм приет да започна работа при тях. Преди да бъда назначен, преминах през тримесечен курс и по тази причина изучаването ми страдаше. Но когато започнах редовните си задължения, открих, че съм свободен в края на осемчасов работен ден и мога отново да започна четенето си.

По този начин прочетох почти всички християнски книги, които ми даваха назаем различни приятели.

Щеше ми се да мога да чета на работното място, когато нямаше работа, но това, разбира се, бе невъзможно.

Работата беше, общо взето, отговорна и предимно надзорна. Заедно с други обучавани трябваше да науча пощенските области, райони и кодове, как да проверявам дали писмата не са отваряни, как да се грижа нищо да не се краде от писмата и т.н. Беше отговорна работа, но за мен часовете вървяха бавно, докато не оставах свободен да си тръгна за дома и да започна отново изследванията, които бяха толкова важни за мен.

Една вечер изучавах въпроса за греха и неговото начало. Бях удивен, че никъде в Корана не откривах да е записано Исус да е съгрешил и разбира се, в Библията Той можеше да запита неприятелите си: „Кой от вас ме обвинява в грях" (Йоан 8:46).

Вярно е също, че Коранът не говори за греховността на Мохамед, макар да има няколко стиха като Сура 110 стих 3, където пише: „Пейте хваления на Господа и търсете Неговата прошка. Защото той е готов да показва милост."

А на друго място, в Сура 48, стихове 1 и 2, Коранът казва:

Ето, ние сме ти дали сигнал за победа, че Аллах може да ти прости греховете, които са в миналото и които са в бъдещето и да усъвършенства милостта Си към теб и да те води във верния път.

Като гледах тези стихове, бях изненадан от явното различие, което съществуваше между учението на исляма днес — това че Мохамед бе без грях — и на откровението на Корана.

За мен стана ясно също, че Исус имаше съвършено различна представа за жените от тази, която учеше ислямът. Беше ми удивително как той защитаваше правата на жените. Учението му за развода например в Матей 5:31 и 32 бе напълно различно от това, изразено от исляма. Докато Исус защитаваше жените чрез учението си, Коранът учи нещо много различно:

Що се отнася за онези ваши жени, които са виновни в похотливост, призовете да свидетелстват четирима срещу тях. И ако те свидетелстват срещу тях, тогава ги затворете в къщата, докато смъртта ги вземе или Аллах им определи друг път (Сура 4 стих 15).

Ако това бе известното „равенство", дадено на мюсюлманските жени, тогава аз мислех, че християнският път е много по-висш! Ислямът на практика дава предпочитание на мъжете, докато жените са по-скоро като предмети. Дори в рая според Корана за вярващите жени няма никакви радости. Мъжете има какво да очакват — до голяма степен все неморални неща — но за жените, Коранът мълчи. Открих, че се бунтувам срещу тази философия на неравенството, която държеше жените в такова ниско поставено положение спрямо мъжете.

Седях мълчаливо на стола си и мислех. Точно тогава, докато наблюдавах, лекият ветрец подхвана страниците на Библията ми и ги задуха нежно, докато за моя изненада те се отвориха на един пасаж, който точно заговори на сърцето ми.

Излезте от нея, люде мои, за да не участвате в греховете й и да не споделяте язвите и; защото греховете й стигнаха до небето, и Бог си спомни нейните неправди (Откр. 18:4-5).

Докато четях тези думи, потреперих вътрешно. Какво трябваше да направя? Не можех дори да се моля.

От едната страна бе мюсюлманското учение за рая, а срещу него се изправяха простите думи на Исус:

Защото когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, но са като ангели на небесата (Марк 12:25).

Струваше ми се, че тези хора, които смятаха исляма за пълна система от закони и ред за целия живот, бяха сгрешили. Те провъзгласяват, че ислямът е освободил жените. Но това ли бе действителната свобода, която Бог даваше на жените, създадени от Него? Като си спомних, че мюсюлманските жени нямат право на развод със съпрузите си, но с тях могат да се разведат чрез трикратното повторение на формулата „Развеждам се с теб", се ядосах, че трябва да е така.

Прииска ми се да извикам на улицата: „О, хора на исляма, идете и вижте разведените жени в нашето мюсюлманско общество. Вижте жените, които сега прекарват дните си в домовете на родителите си. Вижте ги по улиците, как просят и проституират сами, защото няма кой да се грижи за тях. Вижте мъката и нуждата на децата. Вижте ги, хора на исляма: тези изритани от домовете от своите съпрузи, неспособни да живеят достойно и правилно, защото не са приети.

Погледнете ги и се засрамете от нашето ислямско общество! Вижте тези жени, чиито мъже са се женили за много жени и не могат да се грижат за тях както трябва. Това не е ли беззаконие в името на чистотата на исляма?"

Четирите стени на стаята ми се присмяха на моето безсилие. На кого бих могъл да кажа тези неща? Кой би слушал? Проплаках и извиках към истинския Бог: „О, мой Боже, покажи ми верния път!"

През всичкото това време работех като помощник на инспектора на Пакистанската пощенска служба. Задълженията ми бяха предимно да търся нелегални материали — или преминаващи транзит към други страни, или предназначени за Пакистан. Това бе срамно нещо, но открих, че много от колегите ми правят много незаконни неща. Например, когато намираха пари в пликовете (а пакистанският закон забраняваше да се изпращат пари в страната по пощата), вместо да ги предоставят на държавната банка на Пакистан, както изискваше правилото, те си ги прибираха. По същия начин порнографски материали и друга незаконна литература се прибираше, вместо да се унищожава. Получавахме молби от високопоставени служители, които искаха да им изпращаме порнографските списания и да запазваме чуждата валута за тях.

От мен се изискваше да търся също антиислямски материали и да докладвам за тях, за да бъдат унищожавани. Тъй като по това време бях много приятелски настроен към християнството, обикновено четях християнските списания и запазвах копия от адресите, за да мога да пиша на тези християни лично и по този начин скоро започнах да получавам многобройни списания от различни богословски гледни точки. Сега мисля, че това не ми е помогнало много, но по онова време бях доволен да уча каквото и да е от какъвто и да е източник. Но сигурно съм попил и твърде много безполезни идеи. Заедно с други неща четях списания, които по-късно се оказаха списания на лъжливи секти на християнството, като мормони, йеховисти, групите „Само Исус" и Християнска наука. Но тъй като също четях и здраво християнско поучение, Бог ми помагаше да размишлявам над истината и тя даде плод по-късно.

През всичкото време продължавах да сравнявам. Сравнявах ислямското ударение върху ритуалната чистота, когато някой идва при Бога, с християнската загриженост сърцето на покланящия се да бъде чисто. Йоан 4:24 ми говореше много ясно за това: „Бог е дух; и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят".

Мисля, че именно въпросът за Христовото разпъване на кръст бе това, което действително ме научи, че Бог може да ми покаже директно коя е истината. Имах няколко книги по това време, но истинското разбиране ми бе дадено от самия Бог. Чрез неговия Дух, вярвам сега, успях да видя от самия Коран, че Исус е бил разпънат, че е умрял и че се е възнесъл на небето. Това, струваше ми се, бе жизнено важно и аз извиках към Бога: „О, Боже, ако това само беше вярно, то не е далеч денят, когато аз ще бъда открит християнин, ще признавам, че ти си истинският Бог и Отец на Господ Исус Христос".

Тук ставаше въпрос за три идеологии. Първо християнското верую, което ясно утвърждаваше, че Христос, Месията, бе дошъл на Земята, бе разпънат на кръст, погребан и възкресен на третия ден и се бе възнесъл на небето след четиридесет дена. Аз разбирах това доста ясно. Освен него съществуваше ортодоксалното ислямско учение, че Исус Христос се е възнесъл на небето със своето неразпънато тяло.

И накрая ахмедските доктрини, които знаех от детството си, че Христос е бил разпънат, но той не е умрял на кръста, а по-скоро е припаднал, после е бил върнат в съзнание и е живял много години още в Кашмир.

Това, което ми се струваше объркващо, бе, че и двете ислямски групи „доказваха" възгледа си чрез Корана.

Ахмедските учения бяха в много отношения противоречащи си едно на друго. Те не можеха да се съгласят относно подробностите около Христовата смърт и аз бях готов да отхвърля изводите им по тази причина. Би ми отнело твърде много време да разказвам тук, но има поне три различни версии за смъртта на Христос и те в нищо не си съвпадат.

А Коранът? Там се казва в Сура 4, стих 157: „Ние убихме Месията Исус, син на Мария, посланик на Аллах. Те не го убиха, но така помислиха." Ислямът твърди, че е много срамно пророк да бъде убит, така че Исус да бъде разпънат на кръст е непоносимо. Но в стих 155 много ясно се споменава неверието на евреите и тяхното убиване на пророци. Така че, помислих си аз, как може един пророк да не бъде пророк, само защото е изгубил живота си заради призванието си? Всъщност на мен това ми се струваше нещо достойно.

Тогава каква е истината за Христовата смърт, запитах се аз? Явно отговорът е в Библията, тази Библия, в която много мюсюлмани не вярват, но в същото време използват за собствените си коментари и препратки. Отговорът е в Деяния на апостолите 2:22-36:

Израилтяни, послушайте тия думи... нека знае добре целият Израилев дом, че тогова Исуса, когото вие разпнахте, него Бог е направил и Господ, и Помазаник.

О, аз знаех, че мюсюлманите не са съгласни и с това. Някои казват, че Юда Искариотски е бил убит на негово място; други казват Симон от Киринея. Но аз знаех, че това не би могло да бъде вярно. Ако е Юда Искариотски, мислех аз, и ако, както твърдят мюсюлманите, Бог е направил така, че лицето му да изглежда като лицето на Исус в този момент, за да бъдат заблудени хората, това не би ли било непоносима заблуда? Нямаше ли Юда да извика, да вдигне шум? Лъжец ли е Бог, че да участва в такъв маскарад? Цялото ми същество отказваше да приеме тази идея.

А какво да кажем за Симон от Киринея? Много мюсюлмани вярваха, че тъй като е носил кръста на Исус, хората са се объркали и са помислили, че е самият Исус и са разпънали всъщност Симон! Но отново умът ми отказваше да го вярва. Как би могъл Исус, истинският Божи Пророк, да допусне такава ужасна заблуда!? Беше немислимо. Освен това, ако историята за разпъването на Исус е вярна история, тогава какво да кажем за характера на учениците му? Как биха могли да лъжат по такъв начин? Как можеха да проповядват за любов и покорство на Бога, ако знаеха, че са се съгласили да лъжат в такива огромни пропорции? Беше немислимо. Как би могло лицемери да имат плод на тази земя и в небето?

Не, беше моето заключение, Коранът и Хадит са съгласни, че Исус действително е бил разпънат, убит и взет при Бога. И открих за мое пълно удовлетворение, че що се отнасяше до Библията, Исус в собствената си личност бе изпълнение на старозаветните пророчества. Затворих книгите си, изследването ми бе към своя край и бе време да обмисля каква ще бъде следващата ми стъпка.