Към светлината Стив Масуд Съдържание

10. Библията и Корана

Когато се събудих на следващия ден, първата ми мисъл бе да се сдобия с Библия. Струваше ми се, че най-доброто място, където бих могъл да попитам за Библия, би било църквата, в която бях отишъл най-напред в Карачи — „Църквата на Шотландия „Свети Андрей".

След закуска се насочих натам нетърпеливо, като се надявах да срещна някой, който да ми помогне. Но бях разочарован, защото когато пристигнах там, беше заключено, а аз нямах куража да почукам и да потърся някого. Неутешимо се заскитах по пътя, докато видях от дясната си страна още една църква — Централна методистка църква. Първата ми мисъл бе, че ще получа Библия тук, затова не се поколебах, а влязох през отворената врата.

Трима или четирима души стояха и разговаряха близо до църковната зала, а когато ги приближих, замълчаха. Сигурно познаха, че съм мюсюлманин и не ми се сториха много дружелюбни. Поздравих ги обаче и казах на най-близко стоящия:

—Моля ви, бихте ли ми помогнали да си намеря Библия? Мъжете ме изгледаха и един от тях отвърна:

—Защо не отидеш в Библейското дружество. Там ще ти дадат Библия. За първи път чувах за дружеството и помолих мъжа за адреса. Той ми каза къде да отида, но това бе в непозната за мен част от Карачи, а и не исках да чакам повече, докато получа Библия.

—Бихте ли ми дали назаем една Библия тогава? — попитах аз с надежда.— Когато я прочета, ще ви я върна.

Мъжът, към когото се бях обърнал най-напред, бе недружелюбен.

—Ако наистина искаш да я прочетеш, защо не си купиш. И ти си като останалите. Всички искат да я четат, но никой не иска да си купи.

Бях изненадан от отношението му.

—Мога да ви дам пари — казах аз, малко сухо.

Докато говорех, другите двама мъже се приближиха и чуха разговора. Единият от тях ми се присмя:

—О, преподобни, дай му Библия — каза той, макар да виждах, че не говори сериозно.

По някаква причина мъжете сега се заслушаха в мен сериозно и аз им казах надълго защо искам Библия. Пасторът, защото именно такъв бе един от мъжете, заговори по-мило и ме попита за името.

—Ела с мен, Масуд, да поговорим в офиса ми.

Той ме покани да седна и аз му разказах повече за своето търсене. Той слушаше внимателно и вече нямаше колебание, когато още веднъж помолих за Библия. Взе една от шкафа си и като ми я подаваше, рече:

—Словото на живота е безплатно за всички, които го търсят истински — каза той нежно, докато ставах. — Вземи и го чети внимателно, Масуд, то ще бъде вода за душата ти.

Сложих Библията до гърдите си с благодарност и едва чух, когато другият мъж в стаята, един възрастен джентълмен, ме покани на службата следващата неделя следобед.

Тази вечер разбрахме от новините, че е настъпило прекратяване на огъня и сърцата навсякъде се изпълниха с благодарност. Но ограниченията за паленето на светлина вечер оставаха и преди да седна да чета новата си Библия, внимателно проверих одеалата на прозореца и хавлията върху лампата. След това започнах.

Отворих книгата почтително и зачетох от Битие. Първите думи във въвеждащата глава приковаха вниманието ми. Тук бе същото сътворяващо Божие дело, същият призив за светлина и тъй нататък. „Същото е, както в Корана, помислих аз, като си спомних думите: „Когато Той повели нещо, Той му казва само „Бъди" и то е".

Тази вечер останах да изучавам много по-дълго от обичайното, очарован от нещата, които четях.

Когато накрая затворих книгата, очите ми пареха, а мислите ми се носеха надалеч, докато си лягах в леглото. Пред мен маршируваше сякаш същата процесия от патриарси. Същите пророци, които се споменаваха в Библията, ми бяха познати от годините четене на Корана. Същият Ной, Авраам и Лот. Същите Исмаил, Исаак, Яков и Йосиф. Същата история за Мойсей пред фараона.

Същият Аарон.

Същият Давид, който пееше Забур, прекрасните псалми...

Същият Соломон, на когото бяха дадени мъдрост и знание...

Същият Йов и дори Йона...

Онази вечер ми се струваше, че Старият Завет е като коментар на Корана.

Следващите няколко дни прекарах в жадно изучаване на Библията. Семейство Куреши забелязаха, че съм повече време в стаята си и бяха малко разтревожени, макар да не казваха нищо. По това време няколко важни неща започнаха да ми се изясняват. Например ислямът учи, че пророците са живели изцяло свят и праведен живот, но колкото повече четях Библията, толкова по-ясно виждах, че те бяха представени в съвсем различна светлина — като смъртни хора, уязвими за същите слабости и недостатъци на човешката плът като нас. Беше ми странно да видя описан похотливия грях на Давид, начина, по който Еремия извика срещу Бога, и непокорството на Мойсей. Бях напълно шокиран, че тези неща са написани толкова честно и в същото време бях насърчен. Ако тези хора са били също толкова слаби като мен и все пак Бог ги е използвал?... И така, продължавах да чета.

Докато размишлявах над това, чувствата ми се лутаха между мисълта, че подобни неща не бива да бъдат описвани по този начин, и мисълта, че това само по себе си е свидетелство за истината. Една част в мен викаше: „Това е богохулство!". И веднъж или два пъти затварях Библията за известно време, преди да мога да я взема и да я чета отново. Но вътре в мен един тих глас казваше: „Ако книгите са били променени, Масуд, защо израилтяните не са премахнали тези истории, след като толкова се гордеят с прадедите си? Защо тези истории все още са тук?" Със сигурност това бе важен момент.

С тази мисъл прегледах Корана отново, за да видя дали имаше нещо за прошката във връзка с живота на пророците и патриарсите. За моя изненада имаше! Според Корана много от тези хора съгрешаваха и искаха Божията прошка за това. Например Адам, можем да прочетем за това в Сура 7 стихове 23 и 24, Ной, в Сура 11 стих 47, Авраам, в Сура 14 стихове 40 и 41. По същия начин Мойсей в Сура 28 стих 16 и Давид, Сура 38 стих 23 и 24.

Почувствах, че това е нещо забележително, след като мюсюлманите навсякъде ги смятат все за безгрешни.

По това време семейство Куреши се бяха загрижили за моите изследвания. Една вечер госпожа Куреши ми рече:

—Масуд — каза тя нежно — трябва да разбереш, че многото учене е уморително за плътта.

Трябва повече да излизаш.

Благодарих й и отговорих, че изследванията ми вървят добре. Тя не бе задоволена от думите ми и продължи:

—Масуд, трябва да сравняваш живота на Мохамед и на Исус. Тогава скоро ще видиш, че нашият Мохамед е този, когото трябва да следваме и че само той е благословение за света.

Тази неделя, като си спомних поканата на човека в Централната методистка църква, тръгнах за службата следобед. Когато пристигнах, събирането тъкмо щеше да започне и аз се проврях тихо на задния ред. Службата нямаше много смисъл за мен, макар да се впечатлих от мястото, което бе дадено на Исус, когото наричаха Господ и Спасител. Нещо в мен се разбунтува срещу това, но друга част от мен намери в него мир и помощ.

Проповедникът ме забеляза отзад в църквата и след това ме заговори топло. Името му бе господин Винсент и с него бе господин Маси, мъжът, който ме бе поканил на службата. Господин Винсент ме помоли да дойда с него в офиса му и аз приех.

Поговорихме доста време. Имах много въпроси и попитах дали мога да ги споделя. Господин Винсент кимна.

—В Корана — започнах аз — откриваме доктрината за раждането, учението, чудесата и възнесението на Исус, но не се говори нищо за термините „Баща" и „Син". Разбира се, Коранът казва: „Той не зачева, нито е заченат...".

Господин Винсент наблюдаваше лицето ми, докато говорехме, после ми каза:

—Точно така, Масуд. В Корана Бог има едно важно име — „Алуядуд". Този, който се грижи с любов — но Инджил, Евангелието, не говори толкова за това, че той обича, а за това, че той е самата Любов. С други думи, името му не е само Алуадуд, но той е Алуадуд въплътен.

Нашата Библия използва термините Баща и Син, за да възстанови връзката между Бога и човечеството. От друга страна, ислямът вярва, че Бог е Господ и че ние всички сме негови слуги.

Но Евангелието, Инджил казва за Исус: „Бог толкова възлюби света, че даде своя единороден Син [Исус], за да не погине никой, който вярва в Него, но да има вечен живот" (Йоан 3:16).

—Точно това е проблемът ми — възразих аз. — Как е възможно Исус Христос да бъде Син на Бога?

Господин Винсент се усмихна на моето нетърпение.

—Е, Масуд, тук говорим за духовна връзка и това трябва да е ясно в ума ти. Няма нищо общо с плътското раждане и това е нещо, което мюсюлманите явно не могат и не желаят да разберат: ние говорим за духовни взаимоотношения.

Нека илюстрирам това, Масуд. Когато наричаме Мохамед Али Джинах „Баща на нашата нация" това означава ли, че цялата пакистанска нация всъщност е произлязла от чреслата му?

Разбира се, че не! И по същия начин ние, християните, вярваме „Сина му нашия Господ Исус Христос, който по плът се роди от Давидовото потомство, по Дух на святост биде със сила обявен като Божий Син чрез възкресението от мъртвите" (Римл. 1:3-4).

Лицето му грееше, докато говореше тези прекрасни думи и аз виждах колко много означаваха за него.

—Но — продължи той — Христос е наречен „Словото на Бога" и „Духа на Бога" според Корана и тези термини също се използват в Библията, където е наречен и „Син".

Както вярваме, че Бог е вечен, така и Духът му явно също трябва да бъде вечен, а Христос е Духът на Бога. Това явно означава, че Исус е също вечен и ние сме принудени да вярваме в божествеността на Исус Христос, който наистина е вечен.

Той спря, а аз нямах думи. Никога не бях виждал нещата толкова ясно преди. Чувал съм много пъти какво казват мюсюлманите за Исус, но за първи път пред мен се представяше така избистрено християнската гледна точка. Още веднъж се оказах разкъсван между аргументите, които слушах. Думите на поета, които някой на шега бе цитирал пред мен веднъж, просветнаха в ума ми. „Когато прочете Инджил, мюсюлманинът се обръща от исляма."

Зачудих се дали това няма да стане с мен!...

Господин Винсент сякаш почувства тревогата ми, защото не настоя повече. Вместо това ме попита дали имам още въпроси в този момент. Поклатих бавно глава, като осъзнавах отчетливо, че някак си централният стълб на ислямската ми кула бе пречупен.

—Ако нямате нищо против, господине — казах аз — ще задам другите си въпроси някой друг път. Първо трябва да изследвам малко повече тези неща и тогава отново ще дойда.

Той се изправи и се приближи към мен, като заобиколи бюрото си.

—Разбирам напълно, Масуд — рече той. — Винаги ще се радвам да те видя тук.

Следващите няколко дена прекарвах много време да обсъждам тези неща, чути в църквата, с ислямските учени, но силата на мощните думи на господин Винсент оставаше в мен и не можех да ги забравя. Дори специално отидох да се срещна с един голям ислямски учен, Маулана Фазлур Рахман, водач на Центъра на Световната ислямска федерация в Карачи. Не беше лесно човек да се срещне с него, защото винаги бе много зает. Но една вечер след молитвите отидох да се срещна с него с няколко писма и препоръки. Не бях впечатлен от аргументите му.

—Вярваш ли, че Бог е Творецът? — попита ме той бързо.

—Да, наистина, Бог е Творецът.

—Тогава — продължи той — ако искаш да бъдеш истински мюсюлмани, не може да имаш въпроси относно Бога. Но какво ще кажеш за Мохамед? Вярваш ли в Мохамед, че той е Божият Пророк и че той е благословеният за този свят и че ислямът е истинската религия?

Тази вълна от въпроси ме заля. Вече ми бе станало ясно, че не може да има истинска дискусия по тези неща, само вяра.

—Господине — попитах аз — нима казвате, че трябва да вярвам сляпо?

—Ами дори в християнството трябва да имаш сляпа вяра — отвърна рязко той.

—Може и така да е — отвърнах аз — но има толкова много свидетелства в християнството за тези неща. Аз ви питам за свидетелства за мюсюлманската вяра.

Догмите ме заляха като вълна. Трябва да вярвам, да вярвам, настояваше той. Вярвай в петте стълба на исляма не поставяй под съмнение това, което си получил. Нямаше на какво да се наслади сърцето ми, целият аргумент бе за ума ми, а не ми помагаше. Всичко, което казвах, особено по отношение на библейските възгледи за Троицата, синовството на Исус Христос и т.н., той дори не слушаше.

Накрая се извиних и станах да си вървя. Той и без това вече всеки момент щеше да ме изхвърли.

Напъха в ръцете ми няколко статии (някои от които бе написал лично) и ми каза да ги прочета внимателно. Всички бяха за това колко изкривено и променено било християнството и да бъда честен, изглеждаха ми толкова сухи, колкото праха по пътя. Но бях твърдо решен да направя едно нещо: да изследвам внимателно живота на Исус и живота на Мохамед и да ги сравня.

Спомних си думите на госпожа Куреши към мен и ми се стори, че е време да ги изпълня.

На следващата вечер отворих Библията си напосоки и прочетох следното:

А Исус извърши пред учениците още много други знамения, които не са вписани в тая книга. А тия са написани, за да повярвате, че Исус е Христос, Божия Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име (Йоан 20:30-31).

Тези думи ми се сториха написани специално за моята нужда, но отново божествеността на Исус стегна гърлото ми и не можех да я приема лесно. Чудеса! Вяра! Вечен живот! Какъв човек бе Исус Христос, чудех се аз. Повече от всякога реших, че ще изучавам този велик живот и ще видя докъде ще ме доведе. Знаех, че Коранът споменава чудесата на Исус, макар да не бяха винаги същите, които споменаваше Библията. Хадит говори, че Мохамед разделил луната на две части, макар да говори също за изцеляването му на болни и умножаването на храната за учениците и т.н. Бяха ли различни чудесата на Исус от тези, които се предполагаше да е правел Мохамед? Но Коранът ясно заявяваше, че Мохамед не бе правил чудеса! Мюсюлманите се чувстваха длъжни да казват, че е правел, за да се противопоставят на претенциите на Исус!

Умът ми се насочи към стих 7 от Сура 13, където е писано: „Онези, които не вярват, казват:

„Ако само ни бе изпратено някакво знамение чрез него от Господа. Ти си само вестител."

А по-нататък, в Сура 29 стих 50 се казва за Мохамед: ,,...и те казваха: „Защо не се изпращат знаци [чудеса] чрез тебе от Господа?" Кажи знаменията са само от Аллах, а аз съм само обикновен вестител."

С други думи, пророк Мохамед никога не бе претендирал да е вършил чудеса. Докато чудесатабяха съвсем естествени за Исус като дишането! Започнах да се чувствам неловко, докато размишлявах над това.

Само Бог би могъл да върши чудеса. Христос вършеше чудеса. Смеех ли да извадя логичното заключение — че Христос бе Бог?

Сърцето ми потрепери в молитва: „О, Боже, Творецо, покажи ми верния път, пътя на тези, които не са загубили Твоето благоволение, и тези, които не са се отбили от верния път".

Плаках и се молих с тези думи от сърцето си.

В този момент почувствах, че някой е в стаята и иска да ми каже нещо. Огледах се бързо, но не се виждаше никой. И все пак... все пак някой, нещо, ме викаше. Погледнах надолу към Библията си, която стоеше разгърната на бюрото ми и я взех. Беше отворена на различно място от това, което четях. С невярващи очи прочетох думите:

Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на оногова, който хлопа, ще се отвори (Матей 7:7-8).

Бог ми бе говорил! Именно Той ме бе насочил към тези думи. Потреперих, като осъзнах, че Той бе приел молитвата ми и ми бе дал отговора.

През следващата седмица продължих да изучавам чудесата, записани в Библията. Открих, че имаше голяма разлика между тези на еврейските пророци и чудесата на Исус Христос. Струваше ми се, че пророците използваха силата твърде често за собствена полза, докато Исус никога.

Например, когато Илия говори на вдовицата от Сарепта: „Омеси от него първо за мене една малка пита, та ми я донеси, а после приготви за себе си и за сина си" (3 Царе 17:13). И явно пророците използваха Божията сила много пъти по драстичен начин (4 Царе 1:9-14).

Но Исус, макар да имаше цялата сила от Бога, не призова ангелите си да спасят живота му и да унищожат неприятелите му.

Пророците казваха: „Бог казва така..." Но Исус винаги казваше: „Истина, истина ви казвам... "

Мохамед сам бе казал за себе си:

Кажи, аз съм само смъртен като вас. Моят Господ ме е вдъхновил, че вашият Бог е само един Бог. И който се надява да се срещне с този Господ, нека върши праведни дела и да не кара никой да споделя поклонението му пред неговия Господ (Сура 18 стих 110).

Исус говори последователно за себе си: „Дойдете при мене всички, които се трудите и сте обременени и аз ще ви успокоя" (Матей 11:28); „Аз и Отец едно сме" (Йоан 10:30); „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене" (Йоан 14:6).

За Мохамед, когото наричахме „Милост за вселената", мюсюлманите знаеха, че е казал за себе си: „Нямам сила да навредя или да облагодетелствам себе си, освен ако Аллах пожелае" (Сура 10 стих 49).

Но Исус Христос казва: „Даде ми се всяка власт..." (Матей 28:18).

Това бе абсолютно объркващо и странно за мен. Ето го пророк Мохамед, който притежава името на човек, носещ благословение на света, но с каква сила да го извърши? Той е бил само смъртен човек като нас, мислех си аз, гробът му е там и всички мюсюлмани могат да го видят. Той не може да ни спаси. От друга страна, Исус, на когото ислямът дава съвсем ограничена власт, може да каже: „Аз съм възкресението и животът..." (Йоан 11:25).

Освен това пророкът на исляма спи завинаги в своя гроб в Медина, но гробът в Ерусалим, където Исус е бил в продължение на три дена, е празен и много хора са го видели как буквално се е възнесъл на небето.

Пророк Мохамед символизира сигурността и мира за милиони. Но самият той се нуждае от нашите молитви и прошения. Пет пъти дневно покорните мюсюлмани по целия свят се молят на Аллах за мир на техния пророк!

Беше ми ясно, че стигам до момента на решение. Онези маулви, при които занесох проблемите си, нямаха отговорите. Те само се ядосваха и заплашваха да ме изхвърлят. И все пак аз нямах намерението да вдигам бунтове, просто исках да знам. И сега съм сигурен, че съществуват хиляди и хиляди мюсюлмани в света, които имат също като мен тогава истинско желание да познаят истината.