Към светлината Стив Масуд Съдържание



страница7/11
Дата28.02.2018
Размер1.35 Mb.
#59778
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

8. На юг

Изминаха три дена, а аз все още нямах ясна представа какво да правя. Продължавах да работя в ресторанта с Фарух и все повече и повече оценявах неговия дух да помага. Собственикът явно го харесваше и му имаше доверие за много различни неща. В края на четвъртия ден след работа аз избърсах ръцете си и отидох да намеря Фарух. Казахме лека нощ на другите и излязохме навън в хладния въздух на нощта. Изведнъж Фарух ми каза:

— Хайде, Масуд. Отиваме на гарата.

Бях изненадан и побързах да настигна приятеля си, който вървеше бързо в тази посока. Хванах го за ръка и казах:

— Какво каза? Как можем да ходим някъде, братко? Нямаме пари. Фарух не се обърна, а продължи да крачи бързо.

— Всичко е наред, Масуд. Днес си получих заплатата и имам сто рупии! Без да чака моя отговор, той извика на една танга и двамата се покатерихме на превозното средство с доста крехък вид.

Почувствах се объркан от думите му, защото доколкото знаех, Фарух не би могъл да взема такава висока заплата. Зачудих се какво е направил за собственика, че да му платят такава голяма сума. Но нямаше време да го питам, защото скоро бяхме на гарата.

Слязохме от тангата и Фарух плати на тангавала няколко пеза за превоза. Той закрачи към гишето за информация, което бе обсадено от тълпи хора, искащи да научат за влаковете веднага, и явно се върна триумфиращо. Обяви, че има влак за Карачи след половин час, а след това отиде и купи билети. Седнахме заедно в чакалнята, едно голямо открито място, където хората чакаха с най-евтини билети, трета класа, заедно със своите огромни вързопи, постелки, евтини куфари, тенджери и тигани. Докато стояхме там, се чудех защо хората в Пакистан се чувстват задължени да носят всичките си принадлежности, когато пътуват с влака! Контрастът с нашите собствени жалки притежания ме натъжи.

Никой от нас нямаше дори вързоп с одеала.

Тръгнах да говоря за това на Фарух, но забелязах, че приятелят ми изглеждаше разтревожен, затова го попитах:

Какво има, Фарух? Защо си толкова разстроен?

Той ме погледна и не каза нищо. Не исках да го насилвам, затова седяхме и мълчахме. Накрая, с голям шум и скърцане на спирачки дългият влак пристигна на гарата и ние си пробихме път към вагона без запазени места, където стотици други се опитваха да направят същото.

Едва когато изминахме три гари Фарух най-сетне сподели какво го притесняваше. Като говореше тихо, за да не го чуе никой, той ми каза:

— Стоте рупии не бяха мои, Масуд. Собственикът ми ги даде, за да купя чай за магазина и просто ми дойде мисълта, че точно сега е времето да тръгна за Карачи.

Сърце не ми даваше да го осъдя, макар да се притесних за това, което бе направил. Влакът бързаше в нощта и вагоните се поклащаха с тежкия си товар.

През цялата нощ и следващия ден влакът се движеше бавно през пейзаж, който никога не бях виждал преди. Някъде след Мултан, много рано сутринта, пресякохме река Сутлей и аз се възхитих от размера на моста. Сега бяхме в една суха пустинна местност и във влака беше много горещо. Но всичко ми изглеждаше ново след живота в Рабвах през всичките тези години и бях изпълнен с вълнение. Фарух бе заразен от моя ентусиазъм и забрави собствените си грижи, докато ми обясняваше някои неща за местността. Това бе неговия път към дома и всеки час, който минаваше, го отнасяше по-близо до него, макар да не бе сигурен какъв прием ще намери в семейството си.

Следобед влакът спря за малко и ние слязохме заедно с много други да видим какво е станало.

Явно нещо се беше случило. Някакъв мъж се опитал да пресече линията с колелото си пред забързания влак и бе убит. Колелото му лежеше настрани, купчина изкривен метал от едната страна на линията, а различни служители се суетяха наоколо. Измина известно време преди да напуснем мястото и докато влакът се плъзгаше покрай останките на колелото, аз помислих с тъга колко евтин бе човешкият живот в Пакистан. Със сигурност човек има право да умре достойно, дори ако не е могъл да живее достойно! Но сега влакът набираше скорост и мислите ми останаха назад.

Привечер влакът спря на една гара и ние си купихме пакети с ориз и риба. Рибата беше лоша, но се насилихме да я ядем. Фарух отново стана мълчалив, не искаше да говори. Пресякохме голямата река Инд по един друг дълъг мост за Хадерабад, и след още няколко часа бяхме в Карачи. Влакът беше закъснял много и от дългото пътуване бяхме уморени и схванати, но още щом излязохме от шумната гара, цялата ни умора изчезна. Фарух ме поведе по главния път близо до гарата, после се обърна към мен и каза:

— Хубаво е отново да си у дома. Чудя се какво ще си помислят родителите ми?

Заедно стигнахме до автобусната спирка и скоро след това успяхме да се натъпчем в един автобус, който щеше да ни закара до дома на родителите на Фарух. Бях уморен и препълненият автобус бе много неудобен. Предложих на Фарух да изчакаме следващият автобус, но той не искаше и да чуе.

— Не, ще останем в този, Масуд. Няма чак толкова много автобуси и следващият ще бъде също толкова пълен като този. По-добре да вървим сега.

Примирих се с препълнения автобус. Докато чакахме да потеглим, се зачудих какво ще си кажат родителите на Фарух за мен. Какво щеше да им каже за мен? Бях споделил много малко на Фарух за причините да бъда в Лахор, когато се срещнахме, и той не ме разпитваше много.

Позволих му да си мисли, че бях избягал също като него. Но, чудех се аз, щяха ли да приемат родителите му тази история? Щяха ли да се свържат със семейството ми в Рабвах? Щяха ли да се съгласят един от ахмедите да живее в дома им, дори и за кратко време? Не знаех отговорите на тези въпроси и реших, че ще почакам, докато се появят такива проблеми в крайна сметка. Но искрено се надявах, че няма да ме сметнат за виновен, дето Фарух е избягал!

Автобусът се тръска по грубите пътища около половин час, преди Фарух да ми извика да побързам, тъй като наближаваше нашата спирка. Това, което стана след това, беше толкова странно, че когато се връщам назад, мога само да мисля, че сам Бог го беше наредил.

Тъкмо когато Фарух скачаше, автобусът изведнъж ускори. Автобусните шофьори в Пакистан често правят така. Те имат натоварени програми и автобусите им вечно са препълнени. Ако спрат напълно, им е нужно много време да тръгнат отново, затова често не спират съвсем и хората трябва да скачат във или от автобуса, а тъй като никой не чакаше на спирката, шофьорът явно бе сметнал това леко забавяне проформа за напълно достатъчно.

Видях с ужас, че Фарух е скочил, но тъй като автобусът ускоряваше, самият аз не можех да скоча без голям риск да се нараня върху тъмния път отвън. Извиках на кондуктора да спре, за да мога да сляза, но той отвърна ядосано:

— Защо спиш, магаре? Не знаеш ли как се слиза от автобус?

Бях ядосан и отговорих:

— Току-що слезе моят приятел. Аз не съм от тук и не познавам пътя.

Как ще се срещна с него?

Кондукторът вдигна ръка с длан нагоре и повдигна рамене: можеш да слезеш на следващата спирка и да се върнеш пеша назад, или може би той ще дойде да те посрещне там.

Той продължи нататък в автобуса, като щракаше с машинката си за продупчване на билетите, за да напомни на пътниците да си платят таксата.

Следващата спирка бе на около миля по-нататък и този път бях готов. Скочих от автобуса, докато приближаваше спирката и един момент останах така, загледан в червените светлини отзад на автобуса, които се изгубваха в облак прах. Звукът на мотора заглъхна и аз останах там, сам на улицата, без приятел, без да знам къде да отида. В този момент мина един човек и аз го спрях да го попитам къде бе предишната спирка. Той ми каза и аз закрачих бързо в същата посока, като се надявах Фарух да има достатъчно разум да ме чака. Щеше ми се да взема друг автобус, но нямах пари в джоба си и като си помислих за разстоянието, реших да бягам.

Фарух си бе отишъл! Там в тъмното аз си поплаках, обърнат към стената. По пътя профучаваха коли във влажната нощ и много хора чакаха автобуси, които щяха да ги заведат в домовете им при техните семейства и вечерята. Аз нямаше какво да очаквам в този чужд град, след като Фарух бе изчезнал, и бях близо до отчаяние. Това бе последната седмица на септември 1969 г. и аз бях на осемнадесет години. Мисля, че това бе най-ниската точка в живота ми.

Преди всичко трябваше да намеря място, където да прекарам нощта. Ставаше късно, а аз нямах пари.

Ако отидех в джамията, може би имамът или някой друг щеше да ме попита кой съм и да повика полицията. Те със сигурност щяха да ме върнат на родителите ми и участта ми щеше да бъде още по-тежка от преди. По същия начин, ако отидех да спя в парка, сигурно щяха да ми поискат подкуп и тъй като нямаше да мога да платя, отново щях да се окажа върнат обратно на родителите си. Пазачът вероятно щеше да ме предаде на полицията, ако не му платя достатъчно.

Това бе часът за Иша, късната вечерна молитва, и почти по силата на навика аз отидох в джамията.

След като тя приключи, излязох навън и последвах главния път, без да знам накъде отивам. След няколко стотин метра пътят изведнъж свършваше и пред мен се показа сухо корито на поток. Покрай този сух поток имаше няколко огромни циментови тръби и веднага ми дойде мисълта, че те са достатъчно големи, за да спя в тях. Всъщност не е необичайно бедни хора да живеят в такива тръби, често месеци или дори години, преди те да бъдат използвани за водни канализации. Стори ми се идеално място за мен и тъй като бях уморен, тръбата, в която влязох, далеч от пътя, ми се стори като меко легло. Малко се страхувах от змии и скорпиони, особено в това топло влажно време на годината, когато те търсеха хладни места.

Но нямах избор. Трябваше да спя някъде и ми се стори, че Бог е приготвил това място специално за мен.

Седнах в своята тръба, като наблюдавах пътя в далечината. Чувах слабия шум на минаващите коли и помислих отново за събитията от последните няколко дена. Обзе ме чувство на безнадеждност. Бях изгубил всички, които ми бяха помогнали. Първо, милата сестра, която ми бе дала писмо с адрес и ми бе осигурила подслон, а аз го бях изгубил. После идването в този чужд град, където бях изгубил единствения си приятел. Явно бях съвсем сам. Но тогава ми дойде идеята, някак си, че Бог знае за това. И се уплаших — дали точно сега той нямаше да ме изгуби?

Извиках към него: „О, Боже, играеш ли си с мен? За какво е всичко това? Защо съм жив? Не можеш ли да ми кажеш какво искаш да направя? Покажи ми плана си за моя живот. Не се моля да ми говориш така, както си говорил на пророците. Знам, че не съм пророк, но съм творение от твоето творение. Хората ме наричат твърдоглав, агностик, езичник, вероотстъпник! Води ме, о, Боже, както в миналото си водил онези, които си обичал. Искам да бъда твой приятел. Нямам приятел, нито един. Искам да разговарям с теб и да ти кажа какво е станало с мен. Погледни към мен, о, Боже, пропътувах стотици мили в своето търсене. Знам, че си близо до мен, толкова близо, колкото артериите на тялото ми. Говори ми!"

Завърших молитвата си с нещо като плач.

В следващия момент се изправих. Един глас ми говореше и гласът бе нежен и плътен: „Прав си! Аз живея във всяка частица от твоя ум и сърце!"

Сърцето ми подскочи. Бързо се огледах, но, както си помислих, не бях чул гласа на мъж. Почувствах се окрилен от радост и ме изпълни мир. Чувствах се така, сякаш летя високо в небето. Бог се грижеше!

Той ми говореше! Той знаеше! Той ме обичаше!

Отново се върнах на земята. Имах съзнанието за някакво Присъствие, което бе там при мен и току-що си бе тръгнало. Странни мисли ме обзеха. Кой беше там с мен? Отново се огледах. Тъмнината и дърветата ограждаха мястото, където седях и ми дойде мисълта, че съм на ръба на джунглата. В този район имаше странни суеверия... Но възможно ли бе това да е бил Бог? Каква глупава мисъл? Може ли Бог, Святият Недосегаем Бог да дойде в това мръсно несвято място при едно дрипаво момче, облечено в мръсни, пропити с пот дрехи? Самата мисъл ме обезпокои, но този глас!... Гласът бе казал: „Аз живея в теб..."

Това бе твърде много. Изпълзях до края на тръбата и се изправих, но валеше и не можех да напусна, дори да исках. Не желаех да настина. Докато стоях там и се чудех, почувствах как нещо влажно и студено се опря в крака ми. Подскочих от уплаха, но това бе само едно куче. Легнах в тръбата, но не знам по кое време сънят дойде при мен. Събудих се в сивата утрин и видях, че сухият поток сега бе пълен с вода и от края на тръбата влизаше мъничко вода. Кучето си бе тръгнало, а земята се бе превърнала в кал. Като напуснах тръбата, стигнах пак до пътя и след това до джамията за сутрешната молитва.

Не знаех какво да правя, затова просто започнах да обикалям безцелно. Бях толкова гладен, че с удоволствие щях да изям остатъците от храна по чиниите на хората, които ядяха в ресторантите по пътя.

Като ги видях, се сетих за Фарух и времето ни заедно в Лахор, докато работехме в ресторанта.

Зачудих се как ли е той и дали родителите му са се зарадвали да го видят отново у дома. А моите собствени родители? Щяха ли да се зарадват, ако се прибера у дома? Отхвърлих мисълта от ума си, защото нямах никакви пари да се върна, дори да исках. Продължих да обикалям.

Скитанията ми ме отведоха до една просторна казармена площадка. В тази част на града имаше много дървета и открити поляни. Използвали се от войската, когато британците управлявали държавата ни. От едната страна на пътя имаше голям парк, Дахангир парк, а от другата страна видях надпис с думите „Църква на Шотландия". От двете страни на пътя купувачи и продавачи на стари коли се пазаряха шумно. Пресякох пътя и влязох в карето на църквата. Не се виждаше никой. Беше затворена. В ъгъла на двора един човек седеше на чарпай, а няколко деца играеха наблизо. Те спряха и ме загледаха тихо, докато се приближавах до човека. Той ми заговори, без да ме поздрави:

— Къде отиваш?

Казах му, че бих искал да видя свещеника на църквата. Той ми отвърна малко грубо, че го няма и че трябва да дойда друг ден, ако искам да се срещна с него. Чух децата да казват:

— Той е мюсюлманин! Други възразиха:

— Не, той е от ЦИД [специалните части на полицията]! Мъжът им махна да млъкват.

— Това е частна собственост, не трябва да идваш тук без разрешение.

Не те познавам кой си. Ти май дори не познаваш името на свещеника, когото искаш да видиш.

Докато говореше, една жена, може би съпругата му, дойде при нас и започна да ме обижда.

— Кой си ти? Сигурно си шпионин или гунда [престъпник]. Не беше ли ти човекът, който обиждаше дъщеря ми онзи ден, заедно с онези други гунда! Защо си дошъл тук? Трябва да се махаш!

Каза още много нелюбезни неща и аз се опитах да я спра, като казах:

— Биби [госпожо], не знам за какво говорите. Аз пропътувах целия път от Пенджаб, за да се срещна с който и да е пастор, който би ми помогнал в моето търсене.

Но тя не искаше да слуша. Като видя, че е толкова твърда, мъжът също настоя и аз трябваше да си тръгна.

Върнах се в парка, който бях видял от другата страна на пътя и седнах там. След известно време реших да потърся читалнята, която бях зърнал, и отидох да прегледам всекидневниците. Стори ми се, че на всяка страница пише думата „глад", затова тръгнах! Някак си денят мина, докато гледах безразлично потока от хора и се опитвах да забравя колко съм гладен.

Вече наближаваше вечерта и гризящият глад в стомаха ми утихна в слаба болка. Знаех, че трябва да хапна нещо днес, но не можех да измисля откъде да си взема храна. Срамувах се прекалено много, за да прося. Тогава на една пейка до мен станаха двама души и оставиха след себе си плик с нещо в него.

Огледах се и без да бързам отидох до пейката и седнах близо до плика. Отново се огледах, но никой не ми обръщаше внимание. С треперещи ръце отворих плика, за да намеря вътре... обелки от плодове! Обелки от банани и манго, подигравка за глада ми, затова внимателно пуснах плика обратно на пейката.

В следващия момент някакъв мъж седна до мен. Беше много сериозен, добре облечен в красив западен костюм от скъп сив плат. Носеше вратовръзка. Успях да забележа тези неща, докато той бързо измъкваше плика от ръцете ми, като се престори, че гледа нещо друго.

— Какво има в плика? — попита той тихо, но властно.

Уплаших се. Кой беше този човек? Изглеждаше важна личност.

— Кажи ми какво има в плика — каза той отново — иначе ще те предам на полицията!

Когато чух думата „полиция", много се уплаших и веднага грабнах плика и го отворих несигурно.

Мъжът погледна и се намръщи. Със сигурност обелките не си струваха да ги сложиш в плик!

— Какво е това? — попита той.

Сигурно си бе въобразил, че съм член на някаква банда и вземам нещо, което са ми оставили в този плик с важно съдържание. Сега той ме погледна с различни очи.

— Много ли си гладен? — рече той състрадателно.

Аз кимнах, без да мога да го погледна, защото се срамувах.

— Ела с мен — предложи той.

Хвана ме за ръка, както правим в нашата страна, и ме поведе със себе си. Заведе ме моментално в някакъв хотел и ме настани на една маса.

— Сега какво искаш? — попита ме той.

— Моля ви, мога ли да ям нещо?

Бях прегладнял.

— Какво искаш да ядеш? — отново ме попита той, но тъй като не можех да отговоря, нареди да ми донесат ориз и напати, плоския пакистански хляб, биряни и още няколко ястия.

Масата се отрупа като в празничен ден. Устата ми се напълни със слюнки от прекрасната миризма на храната и той ми махна да започвам. Седна да ме наблюдава, докато ядях, но не ми задаваше никакви въпроси, което бе много мило.

След това поръча чай и за двама ни и докато пиехме, ме попита:

— Сега кажи как ти е името? Откъде идваш и какво правиш тук.

Да си призная, не исках да му казвам. Но той бе толкова любезен, а беше също и човек с власт, затова реших да му разкажа цялата история. Не мисля, че действително повярва всичко, което му казах, но му разказах цялата си история за всичките си проблеми. Когато свърших, ми каза:

— Масуд, би ли искал да дойдеш и да работиш за мен? Имам нужда от помощ у дома и мисля, че ще се почувстваш щастлив с нас. Имам жена и три деца. Какво ще кажеш?

Бях трогнат от това мило предложение. Стори ми се, че Бог ми изпраща този човек, за да ми помогне точно в това време и без да се колебая повече, приех. Освен това, помислих си аз, всъщност имах ли друг избор?

Името му бе Рашид и той ме заведе със себе си в дома си наблизо в от града. След като ме запозна с жена си и децата си, ми показа една веранда с легло, където можех да спя. Беше прохладно и се зарадвах на тази идея. Струва ми се, че той малко съжаляваше, задето отначало ме бе взел за престъпник, но аз се радвах, че е станало така. Тук отново имах покрив над главата си и нещо повече, някой, който да се грижи за благото ми. Благодарих му от сърце и той ми се усмихна.

— Всъщност, Масуд, ние имахме прислужник, но негодникът избяга и е малко вероятно да се върне отново. Добре дошъл си да използваш всичко тук.

На сутринта слязох да науча нещо повече за своя благодетел. Той бе адвокат в града, а жена му бе учителка. Научих след време, че имал меко сърце към момчета като мен, които са без дом, и преди също имал навика да им дава работа в дома си. Работех без заплата, но ме хранеха добре и чувствах, че съм обичан от това семейство. Отново, помислих си, Бог се грижеше за мен по най-практичен начин. Сякаш не бе ме изгубил все пак.

Мисля, че адвокатът бе доволен от работата ми за него. Каза ми веднъж, че винаги се налагало да следи внимателно предишните момчета, но бил доволен, че не се налага непрекъснато да наблюдава мен. Сигурно бе опитен в преценяването на характерите и вероятно знаеше, че съм доволен да съм там и че няма да го накарам да съжалява за решението си да ме вземе.

Това бе добре подреден дом, като повечето домове от това ниво в Пакистан. Работата ми се състоеше да правя чай за цялото семейство сутрин. Това се наричаше чаят в леглото, защото се поднасяше най-напред, преди да слязат за закуска. След закуска завеждах децата на училище, като се грижех да пресекат пътя и след това отново ги посрещах следобед. Това бе много важно, защото някои бадмаши, лоши хора, посещаваха понякога училищата и не бе необичайно деца да бъдат отвличани или тероризирани. Децата ме наричаха „братко" и аз много ги обичах. През останалото време задълженията ми се състояха в чистене на къщата, пране и ходене на пазара за пресни плодове и зеленчуци. Бях доста зает, но не нещастен. Имах и малко време за себе си следобед и започна да ми се струва, че бих бил доволен да върша това безкрайно.

Днес се чудя на отношението на този човек към мен. Със сигурност той бе научил децата си да ми казват „братко", но в същото време не получавах заплата и може би си мислеше, че като ми дава тази връзка със семейството си, няма да искам пари, макар че щях да се радвам много да можех да си купувам ислямски книги, които да изучавам. Бях в капан в тази ситуация, макар да се чувствах добре. Бях изгубил независимостта си. Мислех си, че може би по-късно ще започне да ми дава някакви пари, но това така и не стана.

Изминаха много месеци. Бях опознал Карачи и навиците му добре, когато един ден неочаквано срещнах моите полубратя, които живееха там.

Всеки ден носех обяда на работодателя си в офиса му. Такъв е обичаят в някои градове на Пакистан — слугите да носят храната в съдинка, наречена кутия за обяд, вместо служителят да си носи храна по претъпкания транспорт. По този начин храната е по-прясна, тъй като се приготвя по-късно, и системата работи доста добре. Един ден се връщах от офиса на адвоката с празна кутия за обяд. Автобусните шофьори стачкуваха заради заплати и се чудех какво да правя, когато един мъж с кола се приближи. Бе добре облечен и изглеждаше на около тридесет години.

Предложи ми да ме закара с колата, тъй като отивах в същата посока. Каза ми, че живее в едно село на около десет мили от Карачи и по пътя ме остави на най-близкото място, откъдето можех да се прибера пеша. Благодарих му топло. На следващия ден отново ме видя да чакам за автобуса и спря на спирката.

— Къде отиваш днес? Отговорих му:

— Тъкмо отивам да занеса тази храна на шефа си в града. Той отвори вратата на колата и ми каза:

— Скачай, мога да те закарам.

Радвах се, че ще избегна тъпканицата в автобуса. Стачката бе свършила и както винаги превозните средства бяха претъпкани с хора, които висяха по вратите. Докато пътувахме, той попита:

— Колко ти плаща шефа ти?

Това е обичаен въпрос в Пакистан и аз нямах нищо против да ме попита, но трябваше да му призная, че не ми плаща заплата. Той бе удивен и ми каза:

— Това не е добре. Защо не дойдеш да работиш за мен и заедно ще печелим.

По някаква причина, без да се замисля, се съгласих.

Отидох у дома след като си бях свършил работата и казах на семейството, че ще започна работа при този човек, когото бях срещнал. Бях научил, че се занимава с търговия на някакви местни лекарства. Адвокатът не бе много щастлив, че си тръгвам, а децата настояваха да не ги напускам, но аз бях решил. В крайна сметка бях прекарал девет месеца с тях и не исках да работя за нищо до края на живота си. Затова след около две седмици отидох в селото на този човек и се преместих в неговия дом.

Той ми показа къде да спя и същата вечер аз огледах къщата, където за моя пълна изненада видях снимка на баща си! Тя бе стара, но приликата бе несъмнена. Бях предпазлив обаче и не казах, че го познавам. Просто попитах мъжа кой е това.

— О — каза той — това е баща ни!

Това ми прозвуча като пълна глупост. Знаех, че жената на баща им не бе майка ми! Но с няколко внимателни въпроса открих, че те са деца от един от предишните бракове на баща ми. Явно бяха родени няколко години преди да се родя аз и това бяха деца на третата жена на баща ми, за която се бе оженил някъде през 1947 г. или дори по-рано.

Седяхме и разговаряхме много същата вечер. Те ми разказаха цялата тъжна история как баща ми бе напуснал майка им и бе отишъл в северен Пакистан. Аз продължих историята и им разказах за по-късния му брак с майка ми и колко нещастни бяха заедно. Помислих, докато говорехме, за жестокостта на ислямската система с много бракове с различни жени. Колко трудно е за жените и колко много проблеми създава! Майката на моите полубратя слушаше, докато говорехме, но не каза много.

Почувствах, че ми е ядосана, защото представлявах за нея това, което тя смяташе за свой неуспех като съпруга на баща ми. Едно от момчетата забеляза това и й каза нежно:

— Мамо, този е невинен. Не бива да го мразиш.

За жалост трябва да кажа, че експериментът да живея при полубратята си беше несполучлив и след около два месеца се върнах да живея в дома на адвоката. Там ме приветстваха топло.

Общо година и половина останах там. Имах чувството, че съм в мъртва точка. Все още копнеех да знам какво иска Бог от мен и желаех да го познавам, но може би ми бе твърде удобно. Спазвах обичая си да се моля по пет пъти на ден и адвокатът бе много впечатлен от набожността ми, но това бе по-скоро навик.

По време на Рамазана, строгия пост на мюсюлманите, бях твърдо решен да го спазвам напълно.

Семейството на адвоката бяха мюсюлмани сунити, но изглежда не се притесняваха от това, че съм от ахмедите. Освен това ходех само в джамията на сунитите, така че нямаха основания да се оплакват.

Бях много зает. Сякаш работата ставаше все повече и повече, а продължаваха да не ми плащат нищо. На мен обаче вече не ми пукаше толкова. Намирах време да ходя редовно в джамията, където разговарях с имама за доста неща, включително и по много от въпросите, които ме бяха притеснявали доста години. Той бе добър човек, макар че никога не успяваше да ми даде задоволителни отговори. Все пак в сърцето си бях неспокоен. Имамът ми даваше назаем много книги и аз ги четях в свободното си време. Мисля, че те ме разбудиха и ме накараха да бъда по-неудовлетворен от всякога.

Докато работех в кухнята, често се спирах и се замислях: „Затова ли всъщност напуснах дома?

Наистина ли Бог е тук?"

Една вечер лежах разсънен на леглото си и целият горях от треска. Духът ми се бунтуваше и непрестанно мислех за себе си: „Защо да си правя труда? Животът ми няма значение. Изглежда Бог наистина не се интересува от мен. Той си играе с мен, кара ме да си мисля, че се грижи за мен и след това се скрива от мен." Но още докато си мислех тези неща, онова Присъствие отново бе до мен и чух думите: „Колко бързо се предаваш".

Седнах на леглото си и се огледах, но там нямаше никой. Почувствах се така, сякаш съм изоставен.

Скоро след това адвокатът ме повика да направя чай за него и един приятел, дошъл на гости.

С мъка се надигнах от леглото и бавно се завлякох към кухнята, като все още ми се искаше всичко това да свърши. Когато минавах покрай вратата на хола, чух познат глас. Това бе бащата на Ахмед! Какво правеше тук? Защо бащата на моя приятел е изминал целия този път от Рабвах? Спрях се на вратата, без да могат да ме видят, и го чух да казва:

— Благодаря ви много. Баща му ще пристигне утре. Но къде е момчето.

Адвокатът отговори:

— Ще дойде тук след малко. Ще ни донесе чай и така ще имате възможност да го видите. Защо не застанете тук близо до библиотеката, като че разглеждате книгите ми. Така няма да ви познае.

Сърцето ми заби в гърдите и аз хукнах обратно към стаята си. Бях изплашен и удивен от звука на този глас от миналото ми. Но като не знаех какво да правя, побързах към кухнята и направих чай. Тази позната задача бе успокояваща и успях да се овладея. Но когато занесох чая в стаята, ръцете ми трепереха.

— Какво има, Масуд? — попита ме адвокатът.

Забелязах с ъгъла на окото си, че другият човек стои тихо до книгите. Бащата на Ахмед не се бе променил много.

— Господине, имам температура — отвърнах аз, доволен, че говоря истината. Той сложи ръка на бузите ми и видя, че наистина имам температура.

— Отиди в спалнята ми — нареди той — и вземи един аспирин от шкафчето.

Аз излязох, без да поглеждам към бащата на Ахмед повторно. Жената на господаря ми бе в спалнята и четеше списание, когато отворих вратата. Тя каза мило:

— Влез, Масуд. Какво има?

Казах й, а тя отговори:

— Ще намериш аспирина там — и посочи към шкафа. — О, щом си вече там, ще ми подадеш ли, ако обичаш, една таблетка от малкото шишенце до таблетките с аспирина. Трябва да изпия една. Не мога да спя.

Свалих шишенцето и направих, както ме молеше. Тя взе една таблетка, всъщност няколко, и легна да спи.

Очите й бяха затворени, когато погледнах към нея. Не знам какво ми стана, но импулсивно пъхнах шишенцето със сънотворните в джоба си и се измъкнах от стаята. Тя не ме видя как излизам.

После в малката ми стаичка седнах на леглото, като въртях гладкото стъклено шишенце в ръката си, броях белите хапчета вътре и си мислех колко лесно би било просто да глътна няколко от тях и да заспя завинаги.

Идеята да заспя завинаги ми се струваше много привлекателна точно в този момент. Спомняйки си разговора между адвоката и бащата на Ахмед, аз си помислих колко нещастен бе животът ми, колко безсмислен и фалшив. Никой всъщност не ме обичаше. Струваше ми се, че всички искат да ме наранят, а сега и баща ми приближаваше Карачи от север, решен да ме върне обратно в Рабвах, да ме накаже или убие. Навсякъде около мен неприятелите ми ме гледаха злобно и ми говореха: „Умри! Умри! Нямаш право да живееш. Защо не умреш!"

Няколко пъти същата нощ и в ранните часове на утрото, вдигах шишенцето към устата си, като си мислех да глътна хапчетата. Точно в този момент не се страхувах от смъртта, но се боях, че след като глътна хапчетата, някак си ще ме съживят, баща ми ще ме намери тук и ще се окажа отново в ръцете му.

Трябваше да се измъкна. Чух петелът на съседите да пропява и първата лъжлива светлина на априлската зора се прокрадна в стаята ми. Не можех да се бавя повече. Сграбчвайки овехтелия куфар, който старият слуга бе забравил, пъхнах хапчетата и някои лични документи в него и се промъкнах към вратата. Всички спяха дълбоко и никой не ме видя. Отворих вратата, измъкнах се в градината и няколко секунди по-късно бях навън на главния път. Ето ме там, почти на двадесет години, без семейство, без работа и явно без бъдеще. Затваряше се още една глава от живота ми.



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница