Към светлината Стив Масуд Съдържание

5. В търсене на истината

Прекарвах все повече и повече време в учение. Трябва да бъда честен, голяма част от изучаването ми бе с цел да намирам въпроси, на които ахмедските учители не можеха да отговорят. Сравнявах исляма и християнството и изучавах живота на пророците. Дори в училище отегчавах съучениците си със своите въпроси и едва минаваше и час, без да мисля за тези неща. Сега виждам, че Бог е посаждал в мен голям глад за истината, но все още не го осъзнавах. Само знаех, че трябва да изследвам и докато изследвам, това желание за реалната истина нарастваше в душата ми.

Но търсенето на истината ме изправяше пред три препятствия: ахмедите, ортодоксалните мюсюлмани и християните.

Първо, това бяха ахмедските доктрини на бащината ми кадианска партия, с абсолютното настояване, че Мирза Гулам Ахмед е Месията и Махди, обещаният. Явно това не се харесваше на ортодоксалните мюсюлмани, които твърдяха, че сме езичници и нещо още по-лошо. Колкото до християните — те бяха толкова далечни на моя начин на мислене, а аз нямах никакъв опит с тях. Знаех само, че в тях нещо ме привличаше, макар да бяха толкова различни.

Винаги, когато се изправях пред проблем, се опитвах да открия какво казват за него и трите групи. До 1967 г. бях член на Итфал ул АхмеЪия или Ахмедски деца и се предполагаше, че ще стана член на групата на възрастните, известна като Кхудам ул Ахмедия, ахмедски служители. Знаех, че тези групи напълно не одобряваха моите изследвания. По същото време се чувствах малко раздразнен от старейте в джамията, защото те смятаха всичките ми въпроси за лоши! Струваше ми се, че ако бяха толкова уверени в своите възгледи, трябваше да приветстват всяка възможност да ми говорят за тези неща. Но не бе така и те дори докладваха за моите въпроси на баща ми. Както обикновено той отговори с гняв.

През март 1967 г. изкарах последните си училищни изпити и баща ми настояваше непрестанно да взема решение да стана ахмедски мисионер и да започна да уча в ахмедския мисионерски колеж в Рабвах.

Знаех, че това ще го зарадва, но бях твърдо решен да не бъда принуждаван насила. Вместо това в сърцето ми имаше желание да кандидатствам за другия колеж, светския, който учеше студентите, желаещи да продължат в друга насока, а не в ахмедското движение. Татко бе недоволен.

— Масуд — попита ме той една вечер — защо твърдо си решил да отидеш в другия колеж? Знаеш, че тази идея не ми харесва.

Отговорих му много честно, макар, страхувам се, и с известна гордост в сърцето си.

— Татко, искам да вървя по собствен път в живота. Родил съм се в този дом, но това не означава, че трябва да следвам пътя, който следваш ти, безрезервно. Възможно е да открия по-добър начин на живот от този. Не искам да имам сляпа вяра. Искам да знам защо когато е произлязъл нов клон от ислямското дърво, той се е превърнал в два клона — нашият собствен на кадианската партия и на лахорската партия от ахмеди. Искам да разбера сам доколко са прави мюсюлманите. И искам да видя какво казват християнските книги!

Лицето на баща ми почервеня и вратът му се изду от гняв.

— Масуд, престани! — изръмжа той. — Съжалявах за предишните си груби думи и поведение към теб и досега съм те търпял. Давал съм ти любов, която не заслужаваш. Помагах ти досега в тези, тъй наречени, изследвания. Чувах какво говорят хората за теб, но дори тогава се опитвах по най-добър начин да давам отговори на вечните ти въпроси! Водех те да слушаш големи учители. Днес — и тук той удари библиотеката с ръка — тази библиотека съдържа книги, които аз съм ти купувал, макар едва да съм си го позволявал. През всичкото време мислех, че истината ще победи и ще забравиш тези смахнати идеи. Дори сега, вярвам, че един ден ще намериш светлината на истината. Един ден ще повториш вдъхновените думи на Хазрат Масих-Мауд (Мирза Гулам Ахмед): „Ще занеса това послание до краищата на земята".

Мислех си, че ще имаме велико име, че финансовите ни проблеми ще бъдат разрешени, че дните ни ще станат щастливи. Но днес виждам, че надеждите ми в теб са били напразни. Ти не желаеш място в тази мечта. Искаш да живееш егоистично и да разрушиш репутацията ни. Е, може би си забравил, че мога да бъда жесток баща! Ако не сложиш край на тази глупост, ще сторя така, че да изчезнеш от лицето на земята.

Той направи пауза и погледна към мен с изгарящ поглед.

— Тъй като сме мюсюлмани, ще ти дам още един шанс да приемеш истината. Иначе, приготви се за Божия гняв!

При тези думи той напусна стаята.

Седнах уморено на леглото, с празен ум. Огледах стаята, погледнах! книгите и се запитах: „Какво ти става, Масуд? Мъката, строгите думи, остави тези неща и тръгни с течението. Остави всичко зад себе си и направи това, което иска баща ти. Живей в мир." Тази щастлива идея се въртеше в ума ми, но друга част от мен казваше: „Не! Това не е истината и ти го знаеш! Разкрий истината, Масуд. Живей в нейната светлина." Думите,; които бях написал накрая на съчинението си на изпита по ахмедски доктрини, отново изникнаха пред мен: „Написах го, но не го вярвам".

Отново помислих: „Каква стойност ще има да докажеш, че ахмедският път не е верен? Къде ще отидеш тогава? При конвенционалния ислям? Но ислямът е също разделен..."

Бях жаден и потиснат. Отидох в кухнята и изпих голяма чаша вода, след това излязох от къщи. Навън имаше пълна луна и сенките на града изглеждаха удобни и познати. Свежият въздух сякаш помиташе паяжините в ума ми и аз вървях към края на града, далеч от затихващия шум. Там седнах на един голям камък и погледнах луната. Почувствах се изпълнен с хваление към мъдрия Творец, който бе създал всичко толкова прекрасно. Звездите и луната изглеждаха съвършени и чисти, сравнени с проблемите на моя свят, там в града Рабвах.

Почувствах в сърцето си тихо желание да кажа всичко на Бога.

„Занеси проблемите си при него", като че казваше сърцето ми. „Той е великият Творец и може да ти се разкрие. Той е Бог, който може да разреши проблемите ти. Той може да го направи, защото ти желаеш да го познаваш." И при тази мисъл, очите ми се напълниха със сълзи. Протегнах ръцете си към звездните небеса и казах с искрено сърце: „О, Боже, велики Творецо, призовавам те да ми помогнеш. Моля те да ме поведеш към светлината и истината, ако не, промени ме да не желая да познавам повече истината. Защо мълчиш, о, Боже? Чувам за теб. Чета за теб. Сега искам да те чуя. Нужно ми е твоето ръководство."

Не можех да кажа нищо повече, просто плачех, сам на лунната светлина.

Оказах се отново близо до реката и както преди тя ми даде мир и спокойствие в сърцето. Бавно се изправих на крака и тръгнах обратно към града. И стана нещо странно. Почувствах толкова ясно, че не съм сам. Някой бе с мен по тъмната нощна пътека и така се върнах с нова сила да продължа търсенето си на истината.

Един следобед, няколко дни по-късно, баща ми ме взе със себе си да се срещнем с издателя на списанието на Ахмедия, наречено Алфуркан, Истината. Името му бе Маулана Абул-Атта и той бе уважаван човек в нашия град. Баща ми го поздрави, като каза:

— Водя ти този мой син, за да го посъветваш. Може би ще послуша теб. Има нужда от ясно водителство.

Баща ми ни остави малко по-късно и маулви, проповедникът, ми каза:

— Масуд, баща ти май ти е доста ядосан. Какво има?

Макар да ме запита искрено, той продължи да се занимава с листата си и аз замълчах. Той вдигна поглед и отново ме попита:

— Какви са всички тези неща, които говориш из града? Казва ли ти някой да говориш тези неща? Ти си само едно младо момче на седемнадесет години. Не е обичайно някой на твоята възраст да задава такива въпроси. Мисля, че си заблуден от другите мюсюлмани, не е ли така! Чувам, че си завлечен от християните. Така ли е? Хайде, Масуд, можеш ли да получиш нещо добро от тези непросветени „пастори" и „преподобни"? Те идват при тези метачи, само за да напълнят стомасите си. Дори не знаят защо се наричат християни, освен че бащите им са били тъй наречени християни и затова и те са такива.

Той седеше там и чакаше да отговоря. Опитах се да събера мислите си, за да му отвърна, но преди да успея, той продължи:

— Защо мълчиш? Може би съм прав, като казвам, че тези други хора участват с теб в това „изследване" и че те са в корена на твоя спор.

Той ме погледна проницателно. Събрах кураж и казах:

— Това, което говорите, е неправилно, Маулви Сахиб. Цялото това изследване съм правил сам чрез книгите. Аз питах старейте за съвет и информация и вие сте свидетел, че аз дойдох при вас. Никой не идва да говори с мен, аз ходя при тях.

Почувствах се доста горд с този отговор, но той ме прекъсна.

— Какво искаш да знаеш, Масуд? Какво всъщност искаш?

Смело му заявих:

— Да открия религията, която е била от самото начало и ще продължи до вечността.

— Та това, разбира се, е ислямът — отвърна той кратко.

— Но, господине, дори ислямът е разделен на секти и групи. И вие, и аз принадлежим към една група, която ислямските учени не наричат мюсюлмани, а езичници. И какво ще стане, ако успеят да прокарат закон срещу нас и да ни третират като немюсюлмани?

Чувствах се раздразнен. Тогава не можех да зная, разбира се, че това щеше да стане в Пакистан само няколко години по-късно.

— Синко — каза той, не без любезност — това няма да промени нищо. Ние, ахмедите, имаме истината, която ти търсиш. Можем да ти помогнем, но първо трябва да дойдеш при нас с доверие, с вяра.

Исках да кажа още нещо, но той се обърна с гръб към бюрото и с това показа, че разговорът ни е свършил. Все пак каза, че ще се срещне отново с мен след два дни. Междувременно ми даде няколко антихристиянски книги и няколко екземпляра от списанието си, като ми заръча да прочета.

От време на време ходех в християнския квартал, където най-напред бях приказвал с християнския проповедник и в деня след разговора си с маулви се върнах там. Докато вървях по тясната мръсна улица в района на метачите, с нетърпение очаквах срещата. Пасторът също бе обещал да ми донесе малко книги.

Никой не ме видя да влизам във вътрешния двор и пристигнах точно когато започваше хвалението.

Пасторът ме посрещна много мило и аз седнах с християните да послушам как добрият човек говори за Исус Христос като любящ Спасител и Приятел. Както винаги, бях изненадан от духа на събранието и любовта на пастора. Той имаше малко обичайни качества, но проста искреност проповядваше словото на Бога. Веднъж ми каза:

— Синко, аз нямам много знание, но това, което знам за истината, искам да го споделям.

След хвалението ми даде две книги. Едната от тях се наричаше „Разобличение на кадианите на Мирза Гулам Ахмед". За известно време обсъждахме Евангелието, след това си тръгнах бързо към къщи.

Не губих време, а веднага седнах и прочетох книгите, които ми бе дал. Прочетох ги на един дъх и когато вдигнах глава, беше късно. Бях доста объркан. Всичките ми подозрения, които бях започнал да храня спрямо основателя на ахмедската секта, изглеждаха верни и аз не знаех какво да мисля.

Както се бяхме уговорили, след няколко дни отново отидох да се срещна с Маулана Абул-Атта в неговия офис и този път един друг, явно учен човек, седеше при него. Там бяха и някои други хора. След като се поздравихме, аз започнах:

— Сър, вярно ли е, че Мирза Гулам Ахмед е наричал себе си Бог и е обявил, че е по-велик от Мохамед?

Като чу това, маулви явно се разстрои и ме сряза остро:

— Какви глупости говориш?

Аз бях готов с отговора си обаче:

— Но не е ли вярно, че в книгата си Айна Камалат Ислям той е видял видение, че е Бог, и го е повярвал? Той казва, че е създал небето и земята!

С известно съмнение как ще го приеме, аз извадих лист хартия, на който бях записал справката и му я дадох. Той я взе и я прочете.

— От една страна, господине — казах аз — Маиш-Мауд е говорил за себе си като Бог, както изглежда, а от друга, той ясно заявява, че човекът, роден от жена, който нарича себе си Бог, е по-лош и от прелюбодеец. (Нур- ул-Коран, част 2, стр. 12.)

Двамата възрастни мъже се спогледаха и ме попитаха:

— Лично ли си чел тези книги?

— Не — признах аз.

— Тогава как разбра тези неща? Някой ти е помогнал?

Няколко други момчета на моята възраст бяха в офиса и работеха по опаковането на ахмедските списания. Сега те се бяха навели напред и чакаха отговора ми. Нямаше смисъл да лъжа и признах, че съм чел тези неща в книгата, която ми бе дал пасторът — „Разобличение на кадианите на Мирза Гулам Ахмед".

— И ти вярваш на книга, която са ти дали някакви християни?

Другият възрастен човек заговори ядосано:

— Момче, ако продължаваш така, ще съсипеш живота си! Ще изгубиш религията си и света в същото време.

Аз му благодарих за съвета, но казах твърдо:

— Господине, имам нужда от отговори и Маулви Сахиб обеща да ми даде насока, затова съм тук.

Когато казах това, двамата мъже поохладняха малко. Маулана Абул-Атта пое защитата.

— Масуд, добре би било да прочетеш тези пасажи, които ни цитира, в техния контекст. Имам и някои други книги за теб, но междувременно, помни, че Мирза Гулам е нарекъл себе си Бог по вдъхновение и откровение. Всъщност той не е Бог.

Той се поколеба и почувствах, че не иска да казва твърде много в присъствието на другите момчета, да не би това да подкопае вярата им. Той ми подаде книгите, които аз взех не много любезно, като чувствах, че отново не получавах никаква светлина, никаква помощ и никакъв полезен съвет. Започвах да се обиждам от нежеланието на старейте да се изправят пред реалните трудности на пътя им. Никой не желаеше да ми помогне да намеря истината. Те искаха само да вярвам сляпо на нещата, които ме учеха от детство. Маулви също ми даде няколко книги и аз си тръгнах.

Опитах се да чета книгите, които ми бяха дадени от маулви. Почувствах, че семейството ми е много разстроено, но баща ми този път не каза нищо. Може би си мислеше, че Масуд поне чете ахмедски книги и че може би ще бъда убеден от тях и ще спра изследванията си. Всъщност това бе безнадеждно упражнение, но аз постоянствах и за около три дни ги прочетох. Но продължих да ги изучавам още няколко месеца, докато стана време за изпитите ми. Въпреки възраженията на баща ми, аз се записах в светския колеж и вече наближавах последната си година там.

След като приключиха изпитите, една вечер отидох да се видя с приятеля си пастора, който идваше да посещава християните. Той живееше в друго село и пътуваше от време на време да проповядва Божието Слово на вярващите в Рабвах и да води службите им. Вечерта, когато приближавах бастий, колонията, където живееха те в своите бедни колиби, чух някакво движение пред себе си. Една гневна тълпа сновеше наоколо и ми казаха, че някакви ахмедски момчета сграбчили проповедника, още щом слязъл от автобуса, набили го на улицата и го накарали да се качи обратно в автобуса и да се прибере в селото си. Мъжете и жените, които стояха наоколо, ми бяха много ядосани, те твърдяха, че всичко е станало заради моя интерес към християнството. Казаха ми, че съм срам за ахмедската общност.

По-рано през същия ден баща ми бе повикан в управлението на Амур-и-Ама. Това бе неофициална служба, която регулираше поведението на ахмедите. Макар да е неправителствена служба, тя има действителна сила в социалния живот на ахмедските вярващи и никой не гледа на това леко. Интервюто с баща ми било кратко.

— Синът ти премина границата — казали му. — Отиде твърде далеч в своите антиахмедски изследвания и няма да търпим това повече. Трябва да му кажеш, че ако не престане дейността си, това ще има много сериозни последствия.

Баща ми бе ядосан. Вечерта той ми каза злобно, че на моя „приятел проповедника" било забранено да идва да служи на метачите в Рабвах.

— Те нямат право да правят такова нещо — протестирах аз, но баща ми се изсмя презрително и каза:

— Ръцете ни са достатъчно дълги да изкореним и смажем всяко вероотстъпничество.

Почувствах как в гърба ми се заби ножа на страха, но му отговорих смело:

— Татко, дори мюсюлманите ни наричат езичници, невярващи. Ние сме тези, които сме вероотстъпници, според тях. Направили сме си отделни джамии и не общуваме с другите мюсюлмани. Не е ли странно, че сме взели простите стихове от Корана и Хадит, традициите, които са ни предадени от началото, и сме си ги използвали, както желаем? Коранът ни учи, че пророк Исус се е възнесъл на небето, но ние сме дали обяснение, за да покажем, че всъщност той е умрял в Кашмир и че неговият гроб може да бъде видян днес. Преди това сме вярвали, че Мохамед е последният пророк, но днес ценим Хазрат Масих-Мауд (Мирза Гулам Ахмед) повече от Мохамед.

От друга страна, проповядваме на мюсюлманите и ги учим, че Гулам Ахмед е Махди, великият водач, очакван от стотици години и по този начин се надяваме да ги спечелим за себе си. На свой ред пък казваме на християните, че Мирза Гулам Ахмед е Второто идване на Христос. Дори казваме на индусите, че Мирза Ахмед е техният Кришна, когото чакат. Някога сме имали едни и същи представи за вдъхновение, откровение, видение и пророчество, целият ислям е бил съгласен. Сега имаме собствени значения за тях, за да изясняваме нещата, които никога не могат да бъдат ясни!

Татко, какво означава всичко това? Не мога да разбера, но искам да разбера. Трябва да знам истината!

Лицето на баща ми бе почервеняло като тухла, той стана от стола си и тръгна към мен с намерението да хвърли всичките книги, които бяха на масата, на земята. Като видя сред тях Корана, се спря, но вместо това ме сграбчи от стола и започна да блъска главата ми в стената и да ми крещи в същото време:

— Ти мръсно, нечисто човешко същество! Днес няма да те оставя жив! Днес лично ще те пратя в ада!

Въпреки болката, се опитах да се освободя от него и хукнах през вратата. Стигнах улицата, но той бе твърде бърз за мен. Преди да успея да избягам, ме хвана за гърлото и започна да ме стиска колкото сила имаше. Опитах се да извикам, да се отскубна от тази задушаваща хватка, но пръстите му бяха като желязо.

Почувствах как очите ми започват да изскачат от местата си и червена светлина залива погледа ми. Чух сестра си Джамила да крещи силно, докато се борех. Явно някои хора бяха чули виковете й и бяха видели какво става. Те се бяха притекли да ме освободят от бесния яд на баща ми. Почувствах как стягането около гърлото ми бе охлабено и се опитах да говоря, но успях само да изхриптя. Гласните ми струни временно бяха повредени.

Някои хора ме заведоха в най-близката джамия. Там седнах на верандата, бос и треперещ от студа и шока.

Малко по-късно водачът на нашата област, един ахмедски служител, дойде при мен и започна да ме убеждава да се помиря с баща си и да престана изследванията си. Други се намесиха и казаха, че и според тях трябва да престана. Помислих си, че ако това е цената на моите изследвания, тогава може би те не си струват, но не казах нищо. Всъщност едва ли можех изобщо да кажа нещо. Гърлото ме болеше много и не можех да говоря добре известно време.

Накрая ме изпратиха вкъщи, но се оказа, че баща ми дори не ме иска у дома. Все още бе бесен и едва когато поисках прошката му и накрая обещах, че ще прекратя изследванията си, с нежелание ме пусна да вляза.

С устните си се съгласих на условията му, но в сърцето си се чувствах празен и сам. Сякаш някой ме бе напуснал. Нощта бе напреднала доста, когато най-сетне заспах.

Няколко дни по-късно бе християнският празник Коледа, на 25 декември 1968 г. В този ден аз видях отново приятеля си Ахмед. Той беше любезен и настояваше да отида у тях. Докато вървяхме, той се шегуваше с мен и ме попита небрежно дали съм получил някакви ейди или пари като подарък за празника в този ден. В Пакистан празнуваме рождения ден на основателя на държавата си Мохамед Али Джинах на този ден. Когато стигнахме дома на Ахмед, баща му беше там, но мисля, че поведението ми напоследък бе намалило привързаността му към мен, така че той изрече някакво извинение и излезе. Останахме сами в къщата, защото майката на Ахмед бе отишла в Равалпини при дъщеря си, която тъкмо бе родила.

Ахмед поговори с мен и ми даде същия съвет като другите.

— Масуд, откажи се от твърдоглавото си отношение. Нищо добро няма да излезе от това. Само правиш живота си нещастен.

— Не съм твърдоглав, Ахмед. Трябва да намеря отговорите. Не искам було от лъжи. Искам истината и няма да се задоволя, докато не я получа. Искам старейте да знаят, че грешат!

Гордостта ми нарани Ахмед и той ми се развика за първи път:

— Масуд, престани да говориш така. Изгубил ли си уважението си към старейте? Добре, че си ми приятел, иначе щях да те набия!

Веднага изпитах угризения, че съм наранил приятеля си.

— Съжалявам, Ахмед. Приятелството не би трябвало да позволява на който и да е от нас да бъде груб към другия. Напротив, то изисква да ми помогнеш. Помогни ми в моето изследване, братко.

Аз го умолявах, но Ахмед бе непреклонен.

— Но ти обеща на баща си да не се занимаваш с никакви изследвания, нали? Кимнах.

— Вярно е — признах аз — но насила бях принуден да обещая. Не се съгласих доброволно и не съм обвързан с това. Сега изследването ми трябва да бъде нелегално и искам да ми помогнеш.

Ахмед бе изплашен. Той знаеше какво ще стане, ако го хванат да ми помага.

— Не мога да ти помогна, Масуд. Аз съм твой приятел, но грижата за религията е по-голяма от това.

Не мога да допусна да се каже и дума срещу нея. Но всичко, което говориш, ще трябва да го доказваш.

Разстроих се от липсата му на смелост.

— Дай ми молив и хартия! — поисках аз.

Той послуша и аз извадих списък въпроси, който носех със себе си, и написах: Гулам Ахмед е поучавал, че Христос е умрял и гробът му е в Кашмир.

— Сега, Ахмед, ние, мюсюлманите, вярваме, че нашият пророк не може да прави грешки и все пак Гулам Ахмед е сбъркал тук.

Взех молива и отново написах:

1. След като е избегнал смъртта на кръста, Исус е отишъл в Кашмир и е живял там осемдесет години, след което е починал на 120-годишна възраст в Шринагар. Но според една от ранните му книги, Азала- Аухам, Исус ил умрял в Палестина (стр. 473).

2. В Таблих-Ризалет, том 8, дадената възраст е 125 г.

3. В Тазкира Ал-Шахадагпийн е записано, че Иса, синът на Мария, е живял 120 години след разпъването на кръст.

— Все Мирза Гулам Ахмед е писал тези три неща и те са все различни.

Какво да вярваме — че Бог е забравил или Гулам Ахмед? И има нещо още по-интересно, Ахмед. Исус е проповядвал в Ерусалим, Юдея и Самария само три и половина години и е вършел чудеса там.

Историческите книги са пълни с много свидетелства за живота и служението му там, дори днес.

Но не смяташ ли за странно, че макар да се предполага да е живял в тази част на света между осемдесет и 120 години и макар да е проповядвал през това време, никой не му е повярвал? Изследванията показват, че гробът, който се приема за негов гроб в Кашмир, не е този на Исус, а на принц Иуз Азеф! Какво мислиш, Ахмед? Нима не е проповядвал след разпъването си на кръста? Всичко това е много странно.

Направих пауза и Ахмед гледаше замислено, докато ми казваше:

— Масуд, ще проверя тези неща. Но нямам книгите, трябва да ги взема от библиотеката.

Поговорихме още малко, докато баща му отново се върна, след това се сбогувахме и аз си тръгнах.

Винаги съм съжалявал, че Ахмед не спази думата си и не ми донесе книгите от библиотеката.