Към светлината Стив Масуд Съдържание

7. Бягай!

Дойдох на себе си на леглото в местната болница. Огледах се замаяно, видях други пациенти и разбрах, че трябва да съм в общото отделение. Опитах се да се надигна, но не можех да се мръдна. Отвън чувах пътното движение по главния път. Чувствах се слаб като новородено бебе.

Една сестра дойде с подкожна инжекция. Тя не каза нищо, просто ми направи инжекцията и след няколко секунди сякаш всичко се носеше във въздуха! После трябва да съм спал, защото в следващия момент, когато отворих очи, приятелят ми Ахмед седеше на леглото и гледаше надолу към мен, без да се усмихва. С него бяха още двама млади хора. Опитах се да се усмихна на Ахмед, но не се справих много добре, защото все още се чувствах болен и замаян. Единият от младите мъже се изсмя високо и каза подигравателно:

— Следващия път по-добре да не бъде толкова смел, след като видя докъде го докара цялото това бързане!

Другият кимна и каза:

— Той наистина е голям мъж. Два дена след „произшествието" и все още е жив, макар и на легло.

Така разбрах, че това трябва да е вече третият ми ден в болницата. Ахмед им направи знак да излязат, за да можем да поговорим. Накрая те си отидоха, а той седна на стола до леглото ми и каза искрено:

— Масуд, защо помрачаваш бъдещето си така? Не само ти ще пострадаш от тази своя глупост, но и семейството ти. Помисли за тях, Масуд. Все още има време да сложиш край. Защо не признаеш, че си говорил погрешно и прибързано и че си готов да се помириш с Рабвах. Приеми правия път, братко, и всичко ще се уреди за теб.

Като чух думите му и видях любовта му към мен, ми стана мъчно. Той ми помогна да се изправя на леглото и очите ми се изпълниха със сълзи, когато казах: —Ахмед, за лъжец ли ме смяташ? Защо ти, от всички хора, стана мой неприятел? Не мога да разбера какво правя! Чувствам, че някой ми казва да направя тези неща, Ахмед. Чувствам, че то е вътре в мен и трябва да говоря.

Ахмед се намръщи предупредително:

— Масуд, ти наистина си лъжец. Този някой има плът и кръв и ти го знаеш. Някой те е научил да говориш тези неща срещу нас, нали?

Въпреки изреченото, знаех, че в сърцето си ми мисли най-доброто. Изглеждаше разтревожен, като не вярваше на думите ми. Опитах се отново да му обясня.

— Ахмед, когато говорих там, в джамията, покорен на този глас вътре в мен, всички слушаха. Те бяха съвсем тихи. Ти знаеш това. Но щом прибавих думи от себе си и говорих, както говорих точно преди да дойдат да ме бият, изгубих! Изгубих спокойствието в сърцето си, мира в ума си и те ме набиха, Ахмед.

Погледнах с надежда към него. Исках да ме разбере, но той просто ми отвърна гневно, като скочи:

— Сега наистина вярвам, че си луд. Лекарят е прав. Трябва да отидеш в лудница.

И той се обърна, без да ми каже довиждане. Тръгна си ядосан.

Натъжих се, че си отиде така, но още повече бях разтревожен от споменаването за лекаря. Нима докторът ме третираше така, сякаш съм луд? Беше много неприятно и имах некомфортното усещане, че нещо ще се случи. Сграбчих чаршафа, заплаках тихо и се чудех какво ще стане с мен, твърде развълнуван дори да се моля.

След няколко минути дойде сестра да мери пулса ми.

Като изви глава към вратата, за да не може никой да дойде незабелязано, тя каза бавно и ясно:

— Пази се! Не яж изобщо от храната, която ти носят. Тази нощ в три часа отиди в тоалетната. Ще намериш дрехите си там. Облечи ги и бягай. Не стой тук.

Тръгна си, а аз останах без дъх и моментално забравих всичко, което Ахмед изрече, за да ме нарани.

Какво бе казала? Какво щеше да стане с мен? Именно тогава се помолих за Божията помощ и останах да лежа там разтревожен. Колко бавно минаваха часовете този ден.

Кое беше това момиче? Беше ли обикновена сестра? Мислех много за нейните странни предупреждения, докато лежах в леглото си и осъзнах, че тя със сигурност бе казала истината. Мисълта ме накара да затая дъх за момент. Как можеше да знае? Трябва Бог да я бе пратил. Той бе пратил този „ангел" да ме предупреди!

Същата вечер ми донесоха храна. Погледнах я подозрително. Бях гладен, но предупреждението звучеше в ушите ми:

— Не яж нищо от това, което ще ти донесат.

Отново я погледнах. Щяха ли наистина да се опитат да ме отровят? Знаех, че не е необичайно вероотстъпниците да бъдат убивани по един или друг начин. Вярно ли бе, че съм се отрекъл от потеклото си?

Не бях сигурен какво точно вярвам. Скришом изгребах храната в една найлонова торбичка, сложих я в едно чекмедже и се помолих. Молих се на Бога отново и отново да ме защити. Рецитирах колкото се може повече сури от Корана по памет. Всяка минута изглеждаше като час и когато някой идваше до вратата да погледне към мен, се преструвах на заспал. Нощта изглеждаше безкрайна. В отделението имаше една малка нощна лампа, за да могат сестрите от нощната смяна да ни наглеждат всичките в стаята. Някъде към три часа вратата полека се отвори и някой тихо ме повика. Измъкнах се от леглото, сърцето ми биеше лудо и на пръсти минах през вратата към тоалетната. Влязох вътре и открих там дрехите си, ризата и панталоните, които носех, когато бях нападнат. Облякох ги.

Когато излязох, моят „ангел" ме чакаше и тя каза настоятелно:

— Ако минеш от другата страна на градината, ще успееш да се изкачиш по стената и да я прескочиш.

Няма да се нараниш. В 4:30 ще мине автобус и той ще те заведе в Лейалпур. Оттам вземи друг автобус за Лахор. Адресът, където можеш да отидеш и да бъдеш на сигурно място, е в джоба ти. Оставила съм там и малко пари. Майка ми живее там и тя ще ти помогне. Написала съм й писмо, в което обяснявам всичко.

Дай й го, още щом пристигнеш.

Бях удивен и объркан от всичко това. Сякаш случките бяха от някоя от моите книжки с момчешки приключения. Защо ми помагаше това момиче, питах се аз. Защо ще се интересува от мен? Още повече, бях сигурен, че Бог ми я изпраща точно в нужното време и й благодарих с треперещи думи.

Но тя ме избута навън. Попитах я:

— Защо правиш това?

Тя отговори бързо:

— Сега не е време за въпроси! Ти си в опасност. Тази сутрин висш служител дойде и го чух да казва на лекаря, че трябва да бъдеш убит.

В очите и блеснаха сълзи и тя каза нещо странно:

— По този начин, братко мой, ще живееш. Нека Бог те пази!

Изчезна почти преди да успея да й благодаря. Плъзнах се надолу по коридора и за щастие никой не ме чу. После се оказах навън в градината и предпазливо се промъкнах през лехите. Болничният пазач седеше на една пейка до вратата почти заспал, но храстите ме скриваха от погледа му. Често у нас се шегуваме, че хората на сигурността обикновено са сигурно заспали и този път се зарадвах, че той не ме чу. Можех да различа тъмната сянка на ниската стена зад още няколко храста пред себе си и бързо ги заобиколих, но се спънах в купчина боклуци! Миришеше ужасно, но не се забавих. Погледнах нагоре, пазачът продължаваше да спи и аз се покатерих на стената. Погледнах надолу и за момент се уплаших да скоча, но в този миг залая куче и аз скочих, уплашен, че могат да ме видят на стената. Приземих се тежко върху някакъв боклук в подножието на стената върху прашния път. Няколко парчета стъкло сразяха ръцете ми, но май се бях приземил върху голям картон, който поне предпази дрехите ми да не станат още по-мръсни от това, което бяха вече. Станах на крака и побягнах към най-близката сянка да се скрия, но никой не извика след мен и аз бях на сигурно място.

След няколко минути се изправих на крака и започнах да вървя към Чиниот, на около пет мили по главния път. Нямаше луна, която да осветява пътя ми, докато вървя. Можех да различа фигурите на други хората от охраната на Пенджаб, облечени в своите „униформи" шалвар камиз. Повечето от тях носеха латхи, вид пръчка, с която да налагат нарушителите, но малцина от тях явно имаха нужда да я използват! Повечето спяха и всичко бе тихо, докато стъпките отекваха тихо в праха на пътя. Скалистите хълмове около Рабвах бяха забулени в тъмнина и си мислех тъжно дали някога щях пак да бъда тук в безопасност. Нощта бе хладна след горещината на деня и по всяко друго време щеше да ми хареса нощната разходка — но не тази вечер.

Страхувах се. Бях убеден, че ако ме хванат да бягам така, със сигурност щяха да ме убият. Докато мислех за това, започнах да бягам, нетърпелив да оставя Рабвах зад себе си, и бягах докато се изморих.

Престоят ми в болницата ме бе направил малко слаб и тогава съжалих, че не съм взел автобуса. Но обмисляйки плана на сестрата, сметнах, че автобусът няма да е много сигурен, затова бях решил да стигна пеша до Чиниот, където знаех, че мога да хвана влак за Лахор сутринта. Отново този „някой" в сърцето ми сякаш ме караше да постъпя така и чувствах в ума си мир, дори докато бързах по прашния път.

Рано сутринта стигнах гарата. На вратата ме посрещна името „Чиниот". Малката сграда вече жужеше от движение. Хората пиеха горещ сладък чай. Казват, че в Пакистан гарите никога не спят и това е вярно.

Застанах на дълга опашка и в крайна сметка купих билет за влака в седем часа за Лахор, после се качих на чакащия влак. След няколко минути дизеловият локомотив изсвири и ние потеглихме в посока Лахор.

Влакът беше много пълен и дори пътеките бяха наблъскани. За мен нямаше значение обаче, защото сред тълпите сякаш бях на по-сигурно място, по-анонимен. След една или две спирки тъпканицата намаля и аз успях да си намеря място. Хората ставаха да се разтъпчат и да си купят нещо за закуска.

Няколко носачи си пробиваха път с викове, като носеха тежки пълни кошници. Заради вълнението не бях гладен, макар в продължение на много часове да не бях ял нищо, но си купих малко чай. Парещата течност, сладка като мед, ми се стори много приятна в тази студена сутрин. Вълнението от предишната нощ сякаш бе вече далеч и аз се чувствах тъжен и сам. Но не бях сам...

Бръкнах в джоба за писмото, което ми бе дала сестрата. Обърнах го бавно и прочетох адреса: улица „Нисбет", Лахор. Пликът не бе залепен и тъй като бях любопитен да видя какво казва за мен, го отворих и прочетох. Казваше на майка си, че съм имал много проблеми, поради които е станало наложително да напусна Рабвах за известно време. Молеше майка си да ми помогне и да ме изпрати при някой от чичовците й, за да се грижи някой за мен. Казваше, че ще пише отново.

Сгънах писмото внимателно и го поставих отново в плика. Получих лекота в сърцето, докато го четях, сигурен, че Бог се грижеше за мен.

Местността, през която минаваше влакът, зелена от дъждовете, ми приличаше на рай и аз чаках с нетърпение да стигна Лахор.

Няколко часа по-късно стигнахме главната гара на Лахор. Бавно излязох от дългата ниска сграда, понесен от тълпата, и наех танга, конска каруца, обичаен транспорт в нашата страна. Водачът ме попита къде искам да отида. Аз пъхнах ръка в джоба, за да проверя адреса, и замръзнах. Пликът и парите, които момичето ми бе дала, бяха изчезнали! Някой ги бе откраднал, вероятно в тълпата на гарата. Ядосах се на себе си, че съм бил толкова невнимателен, но нямаше какво да се прави.

Казах на тангавала, че парите ми са били откраднати. Изненадващо той се оказа състрадателен и ми предложи да ме заведе до улица „Нисбет". За щастие помнех част от адреса, така че поне толкова можех да му кажа. Никакви други пасажери не се появиха, които да се качат с мен и така да му заплатят за труда, така че той удари камшика по гърба на коня си и тръгнахме.

Заведе ме на улица „Нисбет" и ме остави там. Бях много благодарен за милостта му. Отново сякаш някой се грижеше за мен и аз прошепнах една кратка благодарствена молитва.

Притеснявах се да питам къде живее жената. Това не се прави в Пакистан. Ако беше мъж, щях да питам продавачите по пътя. Но не можах да измисля друг начин да намеря къщата на тази жена, затова се насилих да попитам.

Сякаш никой не я познаваше изобщо. Стоях на пътя и се чудех какво да правя. После, като поскитах малко по-нататък, се натъкнах на кръстопът, наречен Лаксми Чоук. Цялата околност представляваше заградена филмова площадка и по оградата бяха налепени филмови реклами. Пакистан и Индия са двата най-големи консуматори на филми в света и тази област бе центърът на филмовата индустрия в Лахор. Градът бе известен със своите студия и много млади хора бягаха от дома и тайно отиваха там с надежда да се снимат във филмите. Навсякъде имаше кина и повече ресторанти, отколкото изобщо бях виждал в живота си! Движещата се тълпа почти ме задушаваше и аз слязох от тротоара, препълнен с хора, които тичаха във всички посоки. Едва не бях премазан от една кола. Скочих обратно на тротоара право върху едно момче. То носеше поднос с чайник и няколко чаши. Когато се блъснах в него, то залитна и изтърва подноса, порцеланът се разтроши на парчета!

Почувствах се ужасно. Момчето започна да ме ругае на гневен пенджаби и ми поиска пет рупии за счупения сервиз. Почувствах се съвсем безпомощен, защото нямах пари. Както обикновено, когато има някакво произшествие, хората бързо се струпват. Вече виждах как някои от тях се питат дали няма да има сбиване, но аз нямах желание да споря. Бях сбъркал и много засрамено казах:

— Нямам никакви пари. Ако искаш, претърси ме, но няма да намериш и една пеза, дори и най-малката монета.

Един старец започна да мърмори:

— Всички казват едно и също, тези безскрупулни млади хора, които идват в града с надежда да намерят работа във филмите, с надежда да бъдат актьори. Сигурно и той е същият.

Ушите ми пламнаха. Колко далеч бе от истината, но аз нямах намерение да го убеждавам, че съм избягал, защото животът ми е бил в опасност. Вместо това поговорих с момчето:

— Виж, съжалявам за чашите. Защо не дойда с теб в ресторанта, където работиш и там мога също да поработя. Така ще спечеля пари, за да ти заплатя за счупените неща.

Момчето помълча една минута, но после кимна. Сигурно бе облекчен, че няма да плаща лично за счупеното.

— Ела — рече то и аз тръгнах с него.

Каза ми, че името му е Фарух. Изглеждаше мило момче и почувствах, че ще бъде добър приятел. Беше горе-долу на моя възраст. Заведе ме при собственика на ресторанта, който стоеше на масата си при вратата и броеше пари. Беше тясно, като много от местата тук, и продаваше най-вече чай, както вътре, така и навън. Момчета като Фарух имаше навсякъде и носеха подноси с чаши на различните офиси и магазини. Всички пиеха чай, през цялото време, така че това бе добър бизнес. Момчетата сигурно получаваха малка заплата, но си изкарваха, като вземаха повече за чая, който носеха на външните клиенти. Обикновено не бяха недоволни, но работата беше трудна и се работеше до късно.

Човекът вдигна поглед от купчините с пари и ме загледа, докато Фарух му разказваше историята с инцидента. Когато свърши, човекът каза грубо:

— Значи и ти, а? Избягал си от къщи, защото си се влюбил във филмовата героиня! Коя си харесваш?

Бях смутен, защото нищо не бе по-далеч от ума ми. Замълчах, а той каза грубо: — Отведете го да мие чашите с другите момчета.

Той ме отпрати с ръка. Фарух ме заведе в кухнята и започна да ми помага да мием купчините прибори. Бях свикнал да помагам в такава работа от години, още от дете, но днес... днес почувствах как сълзи изгарят очите ми и припряно ги избърсах с ръка. Но не преди Фарух да ме види.

Късно същата вечер, когато беше почти време ресторантът да затваря, започнах да мисля къде ще преспя. Изглеждаше безнадеждно да се опитвам да търся жената на улица „Нисбет" и се запитах дали сестрата в Рабвах щеше да си помисли, че просто не съм си направил труда да я потърся или че не съм оценил любезността й. Мисълта ме натъжи. Когато тежко закрачих навън в нощта, Фарух дойде при мен.

— Имаш ли къде да отидеш за през нощта?

Поклатих глава, като ми стана много мъчно за самия мен.

— Последвай ме тогава — нареди той и тръгна бързо към парка. Фарух излъчваше авторитет и аз се зачудих какъв ли е произходът му, откъде ли идва. Тръгнах след него.

Той влезе в парка, известните Градини Лорънс, и седна на една пейка. Каза ми, за моя изненада, че това е неговата пейка. Плащал наем, за да спи на нея!

— Тази вечер — каза той снизходително — ще си я поделим. Можеш да използваш половината, а аз другата половина!

Бях много доволен от щедрата му мисъл и му благодарих топло. Гледах го, докато отваряше една хартиена торбичка и извади от там две малки парчета храна, която разположи внимателно на пейката. Начинът, по който постави храната, ми каза твърде много за него и той по-късно потвърди, че идва от богато семейство от южния град Карачи. Карачи, най-големият град в Пакистан, на около 800 мили югоизточно от Лахор, ми изглеждаше толкова далеч, колкото луната!

Фарух беше джентълмен! Оскъдното ядене, което си поделихме тази вечер под звездите, едва ли напълни стомаха ми и още по-малко празнотата в сърцето ми, която чувствах, откакто бях напуснал Рабвах. Още веднъж почувствах, че Бог знае всичко за мен. Със сигурност, помислих си аз, той ми бе намерил нов приятел, за да се грижи за мен тази вечер. Фарух ми разказа накратко историята си. Син на богато семейство, той бе дошъл в Лахор без разрешението на родителите си, за да се опита да играе във филмовия свят там. Не станало, както и с повечето хора като него, а той бил без пари. Стори ми се много нещастен, докато ми разказваше историята си и съм сигурен, че му бе много трудно да мие чинии и да сервира чай. Той не знаеше какво ще му предложи бъдещето, както не знаех и аз. Като мен тази сутрин, той поплака малко, докато говореше.

Приказвахме до късно през нощта за много неща. Фарух, който ми бе толкова сърдит сутринта, беше станал мой истински приятел. Мислех много, докато той споделяше, и както толкова пъти дотогава се ядосах на сляпата вяра, която държеше нас, младите хора, в ада!

Нашите старей искаха само да спазваме традициите им, те нямаха желание да познаят истината.

Не бяха отворени нито за Бога, нито за хората. И всички ние бяхме хванати в тази система на мислене и действие. Защо, помислих диво, хората се женят и имат деца, само за да ги правят нещастни! Животът бе твърде труден за младите хора. Когато казах тези неща на Фарух, той се съгласи с много от тях, но настояваше, че не искал да живее без любовта на родителите си.

Попитах го защо не се върне в Карачи. След секунда той каза:

— Ако се върна, Масуд, ще дойдеш ли с мен?

Бях трогнат от предложението му, но единственото, което измислих да кажа, бе:

— Никога не съм бил в Карачи. Къде бих могъл да живея?

Фарух настояваше, че това не било проблем и накрая се съгласих, ако се върне в Карачи, да отида с него.

Не знам кога най-сетне сме заспали, но трябва да е било в ранните часове на новия ден. Спахме свити на пейката, сгушени един в друг, поделяйки си малкото място. По някое време през нощта пазачът дойде със своята латхи, пръчката си, и ни събуди. Фарух му даде една монета от петдесет пеза и когато пазачът посочи към мен с пръчката си, му даде още една. Мъжът прибра монетите и продължи към следващата пейка, където продължи същата процедура с друг човек.

Разбрах тогава, че това плащане бе бакшиш, подкуп, който ни позволяваше да спим на пейката!

Този сорт неща не са необичайни по местата с ниски надници. Това е единственият начин, по който хората могат да допълнят доходите си. С благодарност се потопих в съня...

Около мен се сгромолясваха къщи с рев. Големи здания ставаха купчини камъни, а земята се надигаше и трепереше. Навсякъде имаше разрушения. От каналите и водосточните тръби се надигаше ужасна миризма и улиците се бяха опразнили от всякакъв живот. Лешояди, орли и други птици кръжаха неуморно в небето.

На различни места виждах празни джамии и под счупените стени на най-близката джамия имамът бе почти погребан. Аз се наведох и го издърпах. Той не проговори, дори не обърна внимание на присъствието ми, а просто отмина, сякаш в транс.

Докато го гледах, осъзнах, че стотици хора се движат бавно в същата посока. Присъединих се към тях, за да видя накъде отиват. Пред нас имаше голям огън, най-големият, който някога съм виждал. Гъсти облаци от дим се издигаха към небето и огънят бе толкова огромен, че не виждах докъде се разпростираше. Струваше ми се, че целият свят гореше! Хората отиваха право към огъня и десетки мълчаливо падаха в неговото сърце и жега. Това бе техният край.

Сякаш бяха привличани към пламъците от някаква сила, която не можеха да управляват.

Когато влизаха в огъня, изгаряха като пластмасови фигурки и ставаха черни като пепел.

Като видях това, се вкамених от страх. Извиках на един от минаващите хора:

— Спри. Спри се. Защо се самоубиваш по този начин?

Но той внимателно се освободи от ръката ми и каза:

— Не знаеш ли, че това е Съдът над света? Получаваме справедливата награда за това, което сме правили, докато сме били в света.

Ужасен, аз извиках:

— Не! Аз не мога да завърша по този начин. Не!

Чух един мъж да ми казва.

— Какво правиш тук? Върви на юг. Върви на юг!

Побягнах от големия огън, като едва си поемах въздух. Бягах, докато повече не можех да бягам и паднах на земята. Мястото, където паднах, приличаше на красива градина, но не градина, каквато може да се види където и да е в този свят. Атмосферата беше спокойна и пред себе си видях голям бял камък. На него бяха написани тези думи: „Тук са онези, които имат печата на челата си".

Събудих се от този ужасен сън от силното кънтящо адхан на сунитската джамия наблизо и няколко секунди слушах познатите думи с удоволствие:

Ашадо ун Ла Иллаха илла Аллах Мохамедар-Расул Аллах. Фарух се размърда в съня си и аз се събудих напълно. Станах и тръгнах към джамията, от която се чуваше призива за молитва. Когато измивах лицето си в подготовка за молитвата, ми дойде мисъл: „Това не е правилно. Ахмедите не се молят заедно със сунити или шийити." Но отхвърлих мисълта от ума си и отидох да се моля.

По време на молитвата имамът, водачът в молитвата, рецитира стихове от Корана.

Цялата слава принадлежи на Аллаха, Господ на всички светове, на Благодатния, Милосърдния, Властелина на Съдния ден. На Тебе Единия ние служим и към Тебе Единия се обръщаме за помощ.

Насочи ни към верния път — пътя на тези, които не са загубили Твоето благоволение и тези, които не са се отбили от верния път.

Странна мисъл се намеси в молитвата ми. Запитах се: „Всички ние, мюсюлманите, повтаряме тези думи много пъти в пет ежедневни молитви. Всички ние винаги молим Бога да ни покаже верния път. Да ни покаже верния път? Не сме ли вече на верния път? Не ни ли е показал вече този път? Със сигурност ние сме винаги на този път." Мислите ми кръжаха и кръжаха, но аз се смъмрих и стиснах очи, за да се концентрирам в молитвата си.

След молитвата тълпата изплува от джамията и започна да се разпръсква. Изведнъж земята започна да се надига и да се тресе както в моя сън! Имаше земетресение и хората викаха по улиците: „О, Боже, имай милост към нас. Имай милост!"

Кръвта ми сякаш се смрази във вените ми, докато си спомнях съня. Няколко минути земята се тресеше, но после спря, прахът улегна и всичко отново утихна. Но краката ми трепереха, докато още виждах в ума си процесията на замаяни хора, които вървяха към съда. Сънят бе съвсем пресен в съзнанието ми!

Забързах обратно към Фарух и го намерих напълно разбуден, както и очаквах. Никога не бе преживявал земетресение преди. Върнахме се в ресторанта и закусихме, след което собственикът се съгласи отново да работя през деня. Всички момчета получаваха всекидневна храна, така че поне им бе осигурено яденето. И в сърцето на всяко от тях имаше искрена надежда и желание един ден да срещнат човека, който ще ги въведе във филмовия свят на техните копнежи.

Работех здраво, но умът ми не се концентрираше в работата. Отново и отново в съзнанието ми се връщаха към размислите в джамията. Чувствах се измамен. „Масуд, казах си аз, кажи ми колко пъти се молиш на ден и колко пъти повтаряш същите стихове от Корана в молитвата си като добре обучен патриот? Замислял ли си се за какво би трябвало да се молиш? Какво означава за теб да се молиш на Бога с думите „Покажи ни верния път"? Ако всички мюсюлмани вярват, че се намират на верния път, точно този път, който е угоден на Бога, защо тогава се молят по този начин, сякаш не са там, сякаш се страхуват, че могат да го пропуснат?" Осъзнах без емоции, че и аз бях като тях. Всички бяхме в едно и също положение. Наистина ли знаех, че съм на верния път? Казваше ли съзнанието ми, че съм угоден на Бога?

В края на своя ден, докато изхвърлях последната мръсна вода, сърцето ми все още викаше към него:

„О, Боже, води ме в пътя, който води към истината!"