Към светлината Стив Масуд Съдържание

12. В светлината на Сина

Следващата неделя бях на църква с другите християни и пеех песента „Велик си Ти" от цяло сърце! Думите кънтяха в душата ми и бях принуден да се изправя пред значението им, ако искам да бъда честен.

— Масуд — казах си аз, когато песента завършваше и всички седнахме — не можеш да държиш две дини под една мишница, не можеш да служиш на двама различни господари по този начин. Трябва да решиш. Кого ще последваш? Мохамед или Исус? Който и да е, трябва скоро да направиш своя избор, възможно най-скоро.

Знаех, че е вярно, но ситуацията ми бе много трудна. Беше ясно, че ако реша да последвам Исус Христос, ще бъда отхвърлен от семейството си и приятелите си завинаги и за да съм честен, трябва да призная, че все още имах малка надежда, че мога да продължавам с исляма, но като истински вярващ в Исус Христос.

В крайна сметка, изглежда имаше богословски проблем. Ислямът ме призоваваше да призная Единия истински Бог и Мохамед, неговия пророк, и да върша добри дела, за да се спася. Но ако последвам Христос, тогава той трябваше да извърши всичко, нямаше как сам да спася себе си.

Ислямът искаше да ми казва как да угаждам на Бога, но християнството наблягаше на това, което Христос бе направил, веднъж и за всички, за да помири човечеството с Бога. Осъзнавах, че грешната ми природа правеше невъзможно да у годя на Бога сам.

Коранът се представяше пред мен като ръководство за онези, които са набожни, онези, които не са лоши или зли, но Библията много ясно показваше, че е Слово на живот за грешниците, от които дори великият апостол Павел можеше да каже: „Аз съм главният".

Най-вече, Личността на Христос бе фокусът. Без него цялото здание на християнството щеше да се сгромоляса като кирпичена сграда при земетресение. Но Мохамед е описан в Корана просто като „вестител, каквито е имало преди него" (Сура 3 стих 144). Имаше такава разлика в техните личности.

Когато проповедникът започна да говори, аз видях себе си като човек, оставил всичко, за да търси истината. И сега, когато ми се струваше, че съм я намерил, бях приклещен от две могъщи противоположни сили. Колебаех се да скоча напред, но когато погледнех назад, виждах само мъката и легализма на исляма. Чувах Христос пред себе си: „Последвай ме и ще ти дам почивка".

Но през същото време се страхувах какво ще си помислят за мен семейство Куреши. Щяха ли да ме сметнат за неблагодарник, който бе злоупотребил с тяхното гостоприемство и доброта?

Никога не бях преживявал такава грижа и любов, както в този дом. Те бяха посрещнали нуждите ми, когато бях безпомощен, изгубен и умиращ. Дори сега те ми се струваха със своята доброта като „ангели" — вестители от Бога, които носеха физическа помощ, както враните носеха хляб на Илия, когато се криеше от Ахав. Какъв щеше да бъде резултатът, ако сега им признаех, че ставам християнин? Сърцето ми се люшна в несигурност.

Четях едновременно и Библията, и Корана, като очаквах светлина и от двете. Ходех на църква, но също редовно посещавах джамията. Слушах християнските пастори, но също и маулви. И през всичкото време знаех, че трябва да взема решение.

Имах радио в стаята си. То принадлежеше на семейство Куреши, но те ми бяха позволили да го използвам, откакто бях заживял у тях. Редовно слушах предаванията от Далекоизточната радиоразпръскваща агенция (ДРА), откакто господин Маси ми бе казал за тези програми.

Семейство Куреши го слушаха понякога, но не бяха много заинтересувани, а вечерните програми се улавяха трудно, тъй като радио Москва предаваше на почти всяка честота.

Една сутрин слушах радиото, докато се готвех за работа. Един проповедник говореше за небесното царство. Заслушах се само с едно ухо, но в края на проповедта той спомена няколко стиха от Библията, които ме шокираха:

И тъй, не се безпокойте и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем?... понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това. Но първо търсете Неговото царство и

Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави. Затова не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери (Матей 6:31-33).

Тези думи се забиха право в сърцето ми. Колко добре познава Отец сърцата на своите деца, помислих си аз. Само Той би могъл да знае, че аз се страхувах да не ме изгонят от дома на Куреши, да скитам отново насам-натам, без подслон и храна. Само той можеше да знае, колко ми пречеше тази мисъл. Сега разбрах, че ако се изисква от мен, аз бих могъл да приема и това.

В този ден си взех три дена отпуска от работа и всичките дълги часове продължавах да чувам думите от Евангелието от Матей в ушите си. Не вярвам да съм се молил по цял ден. Чаках Бог по някакъв начин да ми се разкрие (сякаш не го бе направил вече!). Сега виждам, че това не е било мисъл от Бога. И други думи от Библията дойдоха неканени в ума ми: „Толкова време съм с вас и не познаваш ли ме?" (Йоан 14:9).

Отворих Библията, намерих тези думи в Евангелието на Йоан и прочетох внимателно целия абзац (Йоан 14:5-9). Думите сякаш се отнасяха изцяло за мен и аз се почувствах разкъсан, неспособен да оставя всичко и да му се доверя напълно.

Пред мен стоеше едно огледало, но аз не можех да понасям да погледна себе си в лицето. Навсякъде се чуваше суетенето на семейство Куреши, докато влизаха и излизаха, но аз бях сам със своите мисли и страхове. В ума си отново премислях изследването си и не виждах изход за себе си. Беше толкова ясно.

Същият Бог, който ми бе казвал от детството ми: „Учи в това училище сега, а когато го завършиш, ще те приема в своето училище", бе готов да го направи — а аз се страхувах. Същият Бог, който с любов нареждаше обстоятелствата, за да мога да открия истината, ме чакаше, а аз се дърпах назад. Дали нямаше опасност да го изпитам твърде много, помислих с внезапна паника? И объркан, избухнах в сълзи.

Близо до изтощение, сигурно съм заспал, защото изведнъж светлина блесна в стаята и на трескавия ми ум се стори, че стената изчезна. Пред мен стоеше една стара, стара сцена, която познах веднага и след като я видях, си спомних случката от 20 глава на Евангелието от Йоан. Видях как Тома седи с другите апостоли. Той изглеждаше разтревожен и изпълнен със съмнение. Тогава изведнъж съзрях Исус сред тях и Той им каза: „Мир вам". Забелязах, че устата на Тома се отваря от изненада. Тогава Исус казва на Тома:

„Дай си пръста тук и виж ръцете Ми; дай ръката си и тури я в ребрата ми; и не бъди невярващ, а вярващ".

Точно в този момент Тома падна в краката на Исус и рече: „Господ мой и Бог мой! ". При тези думи Исус го взе за ръка, вдигна го на крака и му каза: „Тома, понеже видя, ти повярва: блажени ония, които без да видят са повярвали".

Сцената избледня и изчезна. Намерих се сам в стаята си и започнах да премислям това, което бях видял в съня си. Разбрах съвсем добре какво бе посланието към мен. Аз бях като Тома, скептик и невярващ и сега Исус ми бе показал, че все още ме обича и ме кани да го последвам.

Изведнъж изпитах голяма мъка. „Той е бил на вратата на сърцето ми през цялото време, прошепнах аз високо, а аз не съм му отварял." Почувствах, че Сатана бе спечелил лесна победа, защото аз не внимавах за него. Как е възможно да слушам него, когато Господ на цялата вселена чука на вратата на моето сърце?

Бавно изгря светлината, аз се отпуснах на колене и извиках: „О, Господи, вярвам. Прости моята упоритост и скептицизъм и ме приеми." И чух нежен глас в мен да казва: „Ония, които любя, аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш" (Откр. 3:19).

Изправих се на крака променен човек. Струваше ми се че цялото ми същество пееше: „Велик си Ти" и никога не бях познавал такъв мир, почивка, сигурност както тази вечер, 26 април 1973 г. След повече от две години изследване и изучаване открих тяхното изпълнение в откровението на своята душа, че Исус Христос бе моят Господ и моят Бог, за слава на Бога Отца.

Още на следващия ден отидох да видя господин Маси. Той не си бе у дома, затова седнах в един близък ресторант, докато дойде. На сърцето ми бе леко. Когато отново позвъних, той се появи на вратата, много изненадан да ме види.

— Хей, Масуд, изглеждаш по-различно днес — отбеляза той и аз радостно го уверих, че е така!

Той ме взе за ръката, въведе ме в къщата си и ме покани в гостната. Не бях сядал там преди и си спомням, че ми се стори много приятна стая, с прясно боядисани стени и домашна атмосфера.

Господин Маси ми говореше:

— Как върви изследването ти на Библията, Масуд? — попита ме той любезно.

Погледнах го право в очите и отговорих с думите на етиопския евнух:

— „Какво ми пречи да се кръстя?" (Деян. 8:36) Той разбра какво имам предвид, но отвърна на погледа ми без усмивка.

— Знаеш ли какво означава това, Масуд?

— Знам — казах аз — и Бог ще ми помогне.

Но господин Маси още бе притеснен.

— А смъртта, Масуд? — попита той припряно. — „Всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога" (Йоан 16:2).

Но Божият мир бе толкова реален в този момент.

— Дори тогава ще помня Христос, който каза: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят" (Лука 23:34).

Като чу тези думи, той дойде към мен и ме прегърна, като ме притисна много здраво към себе си. С ръцеоколо мен, той се помоли за мен и когато свърши, се отдалечи крачка назад, като още ме държеше.

— Това е щастлив ден за мен, Масуд — каза той.

Приказвахме за моето кръщаване. Той сподели, че ще уреди нещата и ще говори с пастора за това, но аз настоях да отидем веднага при него. Тръгнахме заедно към църквата и разговаряхме с господин Винсент. Той изрази радостта си от резултата на моето изследване и в крайна сметка решихме, че кръщението ще се извърши следващата неделя. Бе на мнение, че трябва да бъда кръстен само пред няколко християни, но аз настоях да стане по време на обичайната служба, така и стана.

Беше неделя вечер, 29 април 1973 г. Църквата бе пълна с поклонници, когато бе обявено, че ще има кръщение тази вечер. Всички се огледаха, когато се изправих и тръгнах напред към амвона. Зад мен застана господин Маси. Бях представен накратко от амвона от господин Винсент, макар че не се каза много за произхода ми. Разбира се, бе явно, че съм мюсюлманин, който иска да бъде кръстен, и това само по себе си бе необичайно. Всъщност това бе последното кръщение, което господин Винсент извърши в Карачи, защото веднага след това бе преместен в пакистанската църква в Саутхол, Лондон, и по-късно почина там.

Когато службата за кръщение започна, умът ми се носеше и размишляваше за учениците на Исус, на които бе заповядано:

Идете, прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал (Матей 28:19-20).

Докато ме кръщаваха, чувах далечния глас на господин Винсент.

— Кръщавам те в името на Отца и Сина, и Святия Дух.

Преди няколко години тези думи нямаха никакъв смисъл за мен, но днес чувствах, осъзнавах какво казва Писанието:

Ние всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме в смъртта Му. Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смъртта, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот (Римл. 6:3-4).

След службата всички се събраха около мен да ме поздравят. Господин Маси ме запозна с различни приятели и в суматохата бяхме разделени. След като повечето от хората си бяха тръгнали, аз реших да го изчакам пред църквата и докато седях там, забелязах три млади момчета да приказват заедно. Едно друго момче се присъедини към тях и не можех да не подслушам разговора.

— Откога ви чакам, а вие още сте тук — започна то, като се оглеждаше. — Какво има? Късно ли свърши службата?

— Да, приятелю — каза едно от момчетата. — Днес един мюсла [обидно име за мюсюлманин] стана християнин.

Младежът се заинтересува.

— Къде е сега? — попита той. — Нека го видим.

— О, не бяхме на служба — казаха те. — Тъкмо идваме от дома на Кошал и не сме го видели.

Но ще го срещнем някой ден, предполагам.

Колко бързо идва обезсърчението! Като чух да ме наричат с това ужасно име, сърцето ми се сви и бях готов да се измъкна, когато господин Маси се подаде иззад ъгъла. Той забърза към мен.

— А, ето те, Масуд — каза той с усмивка. — Ела да се запознаеш с тези млади момчета.

Беше ясно, че те познаваха добре господин Маси и зяпнаха от изненада, малко смутени, когато им бях представен. Разбраха, че сигурно съм ги чул и притеснено пристъпваха от крак на крак.

Вечерта, когато се прибрах у дома, бях малко уплашен, че може би семейство Куреши ще ме разпитват, но всичко бе както обикновено.

Стаята ми както винаги бе чиста и подредена, а книгите, които бях оставил да лежат разпръснати по леглото, бяха прибрани по местата им. Всичко бе толкова уютно и все пак се замислих дали ще мога да продължа да живея на това място, където бях толкова щастлив. Когато излизах от банята, след като се бях преоблякъл, забелязах на гърба на един стол Я Намаз, молитвеното килимче, на което мюсюлманинът казва молитвите си, когато не може да отиде в джамията. Помислих за многото пъти, когато се бях молил, коленичейки на това килимче, и се замислих за любезността на госпожа Куреши, която ми го бе подарила преди година — специален подарък от святия град Медина. Колко пъти съм се молил, коленичейки на него: „Боже, покажи ми верния път".

С решителен жест взех килимчето от стола и го пъхнах в шкафа. Слава на Бога, вече бях на верния път и можех да идвам при Бога по всяко време, където и да е, при всякакви обстоятелства.

Чувствах се свободен!

Ами Корана, запитах се аз? Очите ми се насочиха към много изучаваната книга на бюрото ми.

Трябва ли и той да отиде в шкафа и да бъде забравен? Няма ли да имам нужда от Него? В сърцето си знаех, че не мога да направя това. Тази книга бе свидетелство за моите мюсюлмански приятели.

Знаех, че когато бъда запитан за вярата си, ще мога да им разкажа как съм научил за Исус Христос от страниците на тази книга. Именно Коранът ме караше да продължавам да търся истината и реших, че ще му дам място в своето свидетелство. Тази вечер преди да заспя, отворих Библията си и прочетох от Матей 10:16-23:

Ето, аз ви изпращам като овце... Защото истина ви казвам: Няма да изходите Израилевите градове, докле дойде Човешкият Син.

Благодарих му за това слово, обърнах се и заспах като дете.

13. Нататък

Не след дълго семейство Куреши забелязаха, че не посещавам джамията за молитви и не се моля у дома по ислямския обичай. Започнаха да подозират, че съм изгубил вярата си и един ден господин и госпожа Куреши ме попитаха направо. Не можех да отрека и признах, че съм станал християнин. Те се разстроиха много и през следващите няколко седмици отношението им към мен се промени драматично.

По това време слухът вече бе плъзнал в службата ми, че съм повярвал в Христос. Някои от колегите ми мислеха, че съм излъган от някой чужд мисионер, който ми е обещал добра работа или да ме вземе в чужбина, ако се откажа от исляма. Но някои все пак ми задаваха искрени въпроси и това бе чудесна възможност да споделя какво означава Христос за мен.

Споровете у дома продължаваха обаче, както и в службата ми, и един ден, като осъзнаха, че необратимо съм се предал на Христос, семейство Куреши ми заявиха, че е време да се преместя и да устроя сам живота си.

Трябваше да прекарам последната нощ в помещенията за слугите и това ме накара да почувствам, че още една глава от живота ми се затваряше. Тази вечер, когато коленичих за молитва, казах на своя небесен Баща: „Отче, ако е волята ти да бъда отново на пътя, нямам възражения".

Почувствах, че Той прие тази молитва и когато лягах да спя на твърдия под, за първи път от почти четири години, прекарани със семейство Куреши, в мен нахлуха спомени от миналите дни.

Накрая заспах и когато се събудих, бе ден. Връхлетя ме нерешителност, докато си мислех: „Масуд, все още има време. Отиди и поискай прошката им и се помири с това семейство, което те обича.

Помисли от какво се отказваш. Помисли за работата си, за бъдещето...". Но тогава си спомних Исус Христос, как обикаля в пустинята четиридесет дни и нощи. Спомних си думите му към Сатана: „На Господа своя Бог да се покланяш и само Нему да служиш".

Скочих веднага, грабнах бързо чантата си и се измъкнах тихичко от стаята. На вратата спрях и огледах къщата, която бе дом за мен толкова дълго, но в следващия момент бях на улицата.

Тръгнах надолу по пътя.

Не погледнах назад.

През годините откакто станах християнин роднините ми, приятелите ми и колегите ми често са ме обвинявали, че съм изменник на родината си, че не съм покорен на родителите си и в богохулство, защото съм вярвал в три бога. Това пълно неразбиране на християнската вяра и на Библията, която толкова много мюсюлмани действително се страхуват да четат, предизвиква болка в сърцето ми. Ясно пише, че християните трябва да се покоряват на земните власти (1 Петр. 2:13-14), да почитат родителите си (Изход 20:12) и да вярват и уповават на единия истински Бог (Матей 22:37).

Дори събратя християни са се отнасяли към мен с подозрение; някои, защото не съм член на тяхната конкретна деноминация, други, защото вярват, че съм станал християнин само заради материална изгода, а трети, защото ме смятат за агент на правителството, изпратен да шпионира църквата!

Където и да ходя, винаги свидетелствам за любовта си към Господ Исус и това често е струвало работата ми. Отново и отново са ме изгонвали от работа или от квартирата ми с думите: „Махай се, мръсен метачо, и не се връщай повече!" Но във всичко това съм чувствал голям мир. Аз си спомнях и споделях отхвърлянето, което Христос бе страдал, и често Божият Дух ми даваше слово в ума, за да ме утеши и укрепи: „Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод" (Йоан 12:24).

Притеснения, гонения, страдания, да, със сигурност съм преживял всичко това. Хората ме питат: „Задоволяваш ли се наистина с този скитнически живот? Готов ли си да живееш като беглец до края на дните си? Това ли бе целта на твоите изследвания?"

Не, целта на моите изследвания бе да намеря истината, тази истина, която щеше да ме освободи от празния начин на живот, предаден от бащите ми. И сам Бог отвори сърцето и ума ми за верния път, пътя, избран от Него преди сътворението на света, чрез който човечеството да се помири с Него — Исус Христос, който сподели нашата човешка природа, за да унищожи чрез смъртта си Сатана и да освободи онези, които цял живот са били държани в робство.

Откакто станах християнин, осъзнах още по-ясно своята нищожност, но в същото време знам, че в Божиите очи моята стойност е огромна. Ето защо Той ми споделя чрез Словото си:

Затова ви казвам: Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете и какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната и тялото от облеклото? Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях? (Матей 6:25-26).

Знам, че този живот не е мое притежание. Аз съм го предал доброволно на Исус и Той знае кое е най-добро за мен. Макар да изгубих земното си семейство и макар срещу мен да са били отправяни заплахи, моят Господ ме утешава:

Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро бойте се от оногова, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла.

Не продават ли се две врабчета за един асирий? И пак ни едно от тях няма да падне на земята без волята на Отца ви... Не бойте се, прочее, вие сте много по-скъпи от врабчетата (Матей 10:28-29, 31).

Във всички трудности, смущения и изкушения, в самотата, умората и разочарованието, Той е бил този, който е идвал да ни освободи и ние Го хвалим за това. Също като апостол Павел мога да кажа: макар да съм бит, не съм убит; макар понякога да скърбя, въпреки това винаги имам радост; макар да съм беден, получавал съм възможност да направя много хора богати чрез споделяне на евангелието; макар да нямам нищо, все пак като Божие дете притежавам всичко; трябва ли да умра, пак ще живея. Всичко считам за загуба в сравнение с превъзхождащото величие на това да познавам Христос Исус моя Господ. Той не иска никой да погине, но иска да се спасят всички и да достигнат до познание за истината (виж 1 Тимотей 2:3-4).