Към светлината Стив Масуд Съдържание

4. Подготовка за Него

Изминаха две години и навърших петнадесет. У дома нещата ставаха все по-зле и по-зле. Финансовото положение на баща ми не бе цветущо и родителите ми постоянно се караха за нещо. Затова ние, децата, бяхме все по-нещастни.

Жаждата ми да уча не бе намаляла, но поради недостига на пари у дома бе трудно да се справяме с училищните такси. Затова вършех все повече и повече дребни работи за съседите ни и с парите плащах училищните си такси. Прекарвах много вечери в пране на дрехи, чистене и пазаруване.

По това време Бог сякаш беше много близо до мен. Сега осъзнавам, че никога не съм мислел за Него като за безличен, далечен Бог, какъвто Го представя ислямът, но винаги се молех, като очаквах Бог да чуе и да ми отговори, като разреши личните ми проблеми. Имах много малко истински приятели и може би затова се обръщах към Бога още по-настоятелно.

Започна да ми харесва също и риболовът, както на баща ми. Обикновено не ходех с него, а ходех сам на реката. В някои случаи, виновен съм, вземах екипировката му без негово разрешение.

През времето, прекарано на речния бряг, разговарях с Бога. Веднъж се молих: „О, Боже, днес моля те дай ми да хвана две или три риби. Знаеш, че ги искам за семейството си, за да се нахранят."

Въдицата ми подскочи в ръката и една огромна риба разцепи повърхността на водата! Дъхът ми спря, когато едва не паднах в реката от тежестта. Страхувах се, че въдицата ще се счупи и това би било по- страшно от загубата на тази голяма риба, защото това бе въдицата на баща ми, а той нямаше да ми прости. За щастие получих помощ. Някой видя борбата ми с рибата и ми се притече на помощ. Заедно успяхме да извлечем на брега една пет килограмова риба. Това бе най-голямата риба, която някога бях хващал в живота си и изпитах страхопочитание при отговора на молитвата си. Но така и не ми дойде наум да изправя нещата между себе си и баща си, като призная, че съм взел въдицата му без разрешение.

В сърцето ми имаше много въпроси. Не можех да разбера защо ахмедите нямаха нищо общо с другите мюсюлмани като онези от другата страна на реката в Чиниот. Животът ни изглеждаше много скучен и като много младежи ставах все по-бунтарски настроен. Гордеех се с въпросите, които задавах на старейте и бях доволен, че не могат да ми отговорят задоволително. За известно време не толкова исках да открия истината, а да разгромя другите в спора. С тази цел прекарвах дълги часове над книгите заради „изследванията си", както отговарях на тези, които ме питаха!

Ахмедите се гордеят със строгия си нравствен кодекс. Като всички добри мюсюлмани те силно се противопоставят на употребата на алкохол и дори тютюн и имат строги наказания за онези, които си ги позволяват. Разбира се, винаги имаше хора, които тайно ги употребяваха, но открито никога.

В града ни нямаше телевизия през онези дни и никакви комерсиални филми в киното. Позволяваше ни се да гледаме само филми с ахмедска, мюсюлманска или религиозна тема и религиозните драми бяха много популярни. Но младежите в Рабвах искаха да научат нещо повече за външния свят и аз не се различавах от тях. Някои от приятелите ми веднъж дръзнали да отидат на кино в Чиниот, на пет мили, но били хванати и жестоко набити. Ахмедския общностен център Амур-и-Ама поддържаше собствена дисциплинарна сила, за да се справя с проблемите в ахмедската общност, отчасти за да държи такива неща далеч от ръцете на полицията. Тази сила бе известна като Муджахид и от около дванадесет годишна възраст всяко момче получаваше някакво обучение в тази организация.

Аз щях да разбера от личен опит много по-късно колко ефективна бе тази сила!

Родителите ми настояваха да не напускам Рабвах, макар че бях много любопитен да видя как живеят другите мюсюлмани. Копнеех да разговарям и да споря с тях. Без значение колко се молех обаче, родителите ми оставаха твърди и аз се възпротивих.

Ходих два пъти на кино в Чиниот с приятелите си. Чиниот бе като друг свят и киното за мен бе лукс.

Филмите, които гледах, ме накараха да забравя проблемите си, докато се идентифицирах с техните герои. Филмите прославяха нашия пакистански народ, като представяха героите като благородни хора и патриоти, готови да дадат дори живота си за добруването на страната си. Бях дълбоко развълнуван и докоснат от саможертвата им. Затова пък тези, които им се противопоставяха, бяха алчни хора, заинтересувани само от собственото си богатство и щастие. Тъй като споменът за британския колониален режим бе все още пресен в ума на нацията, предполагам не е бил странен фактът, че „неприятелят" често бе показван като британец! Как е възможно, чудех се аз, някой да е толкова жесток!

Един път избегнах боя, когато тъй наречените приятели, с които бях в Чиниот, ме докладваха на Амур и -Ама. Когато въпросът стигна до ушите на ахмедските учители, те не можаха да повярват, че съм отишъл в Чиниот, само за да гледам кино.

— Не е възможно — казаха те. — Ако Масуд е отишъл там, то е било, за да спори с мюсюлманите там.

Те не желаеха да повярват истината за мен и разбира се, това не бе добре за гордостта ми!

Въпреки всички тези неща Бог никога не беше далеч от мен. Един ден баща ми ми даде две рупии, за да отида на пазара да купя олио. Аз стиснах здраво монетите и хукнах към дюкяна за сусамово олио. По пътя забелязах малка тълпа хора, събрана около човек с дресирана маймунка. Маймунката правеше всякакви трикове и бели, и аз гледах очарован. И до днес не знам как стана това, но когато накрая си тръгнах, двете рупии повече не бяха в ръката ми! Чувствах се смазан и извиках към Бога: „О, Боже, дай ми обратно парите".

Плаках по целия път към дома, защото продавачът нямаше да ми даде олио без пари. Минах през пората на къщата ни, като знаех, че ще ме набият, и ето там на пода бяха парите. Две сребърни монети блещукаха на слънцето! Как се бяха появили там не знам. Може би има някакво просто обяснение, но за мен това бе чудо. Отново Бог бе отговорил на молитвата.

Междувременно вечерно време работех за семейството на Саид. Но взаимоотношенията ми със самия Саид се бяха влошили. Баща му винаги бе в чужбина, а по-големият му брат имаше силно влияние върху него. Той бе жесток човек, с лоша репутация в нашата общност. Саид изглежда презираше желанието ми да уча толкова много, защото самият той не блестеше в справянето с уроците. Започна да ме дразни. В игрите често хвърляше топката по мен да ме удари нарочно и ми се присмиваше:

— Хайде, слугинче! Донеси ми книгите. По-бързо!

Аз не смеех да си го върна, защото знаех, че ако родителите му престанат да плащат училищните ми такси, ще изгубя образованието си. Но бе трудно да си мълчиш.

Саид прекали един ден. Той откъсна страниците от тетрадката ми за упражнения, където бях написал домашното си, точно преди учителят да го провери. Когато отворих домашното си, страниците ги нямаше! Домашното на Саид вече бе проверено, но всъщност той бе представил моето домашно като свое. Учителят направи проверка, когато видя, че листата от моята тетрадка са откъснати, и Саид бе разкрит и наказан. Унижен, той ме наби след училище същия ден. Бях много обезсърчен.

Времето на празника Ейд-ул-азха (Празник на жертвите) наближаваше и аз го очаквах. Скоро след Рамазана, това е един от най-големите празници в ислямската година. На него се чества времето, когато Исмаил, синът на Авраам, трябвало да бъде принесен в жертва. Това, което пише в еврейската Тора, разбира се, е че Бог промисли агне за жертва на мястото на Исаак (Битие 22), но мюсюлманите учат, че на мястото на Исмаил Бог е дал агнето. Макар че когато разказва историята за жертвата в Сура 37, самият Коран не споменава името на Исмаил.

В празничния ден майката на Саид ме повика у тях. С радост отидох, като си помислих, че ще ми даде някакво ейди или пари за празника, за да отбележи случая. Тя вече ми бе дала дрехи на Саид за празника и аз ги бях облякъл, когато отидох у тях. Изпрати ме до пазара да й купя някои неща, от които имаше нужда. Когато се върнах, бе в кухнята. Саид също бе там и щом влязох, той ме хвана грубо за ръката и извика:

— Събличай дрехите ми!

Майка му го смъмри гневно, като каза, че тя ми ги е дала, но той не искаше да слуша. Нареди му да излезе от кухнята и той излезе, но много неприлично.

Тя ми подари няколко рупии, като ми каза да ги дам на майка си, но ми позволи да задържа една от тях за себе си. Даде ми също една купичка от неръждаема стомана, пълна с ориз, за да я занеса на майка си.

Благодарих й и си тръгнах, като носех купичката.

По пътя към дома видях Саид и един от приятелите му пред себе си. Опитах се да мина покрай тях, но те сграбчиха купичката и в борбата за нея аз паднах на земята и разсипах ориза. Бяг готов да се разплача.

Саид и другото момче ме задърпаха за дрехите и се опитаха да ги съблекат от мен. Опитах се да избягам, но те ме държаха здраво.

— Погледнете слугинчето — изсъска злобно Саид — носи дрехи, които не са негови.

Той ме сръга в ребрата, като се опитваше да хване колана ми, а аз се наведох да взема купичката и го ударих с нея по лицето. С вик на ярост той падна на земята и удари и другото момче! Като се изправих на крака, хукнах към дома.

В суматохата изгубих парите, които милата жена ми бе дала и както винаги, когато се страхувах, се скрих в тоалетната. Скоро след това чух някой да чука на вратата и съседите дойдоха да разкажат на родителите ми какво бе станало. Баща ми си бе у дома и след минута той дойде до тоалетната и извика:

— Масуд, излез веднага. Чуваш ли ме? Излез!

Аз излязох треперейки и той веднага започна да ме бие с ръка и да ме влачи навън при хората.

Гневно каза:

— Ето, вземете този безполезен лентяй и го убийте! Нямаме нужда от него.

Сърцето ми се сви при тези ужасни думи. Никога не бях го виждал толкова гневен и ми се искаше да умра. Пред мен се яви бясното лице на по-големия брат на Саид и той започна да ме рита. Паднах на земята и закрих лицето си, но обувките му продължаваха да ме удрят. Накрая някой го избута и почувствах, че някакъв мъж ме изправя на крака.

— Махай се оттук — нареди ми той.

Куцайки, аз побягнах. Не знам колко дълго съм бягал, но краката ми ме отведоха при реката, където седнах на една скала, съвсем уморен да мисля. Цялото ми тяло сякаш бе една голяма синина, а ребрата ме боляха жестоко. Плачех, седнал там, и размахвах юмрук към Бога.

— Аллах! Защо не ме спаси от това? Толкова жесток и безсърдечен ли си? Аз не съм искал да се родя в дом, където никой не се интересува от мен и не ме обича, а сега и ти ме забравяш. Да, точно ти ме оставяш. От този ден нататък повече няма да ти говоря. Ще мълча. Толкова пъти съм те призовавал, но ти не си слушал. Днес бях набит несправедливо и ти не каза и думичка в моя защита.

Изправих се с усилие на голямата скала и извиках към Бога: „Аллах, ти си жесток. Ти си жесток цар.

Ако наистина си Благодатен и Милосърден, тогава ми говори. Днес, на този празник Ейд бях изритан от своя дом. Ти си зъл Бог. Ти не си добър, а лош. Защо допускаш да страдам така? Отговори ми, о, Боже, трябва да ми отговориш!"

Тръгнах си от скалата и от отчаяние започнах да си удрям главата в един камък наблизо.

С ослепително проблясване, светкавица раздра небето на две! Аз погледнах нагоре, появиха се черни облаци и чух рева на гръмотевицата. Секунди по-късно небето се отвори над мен и зачука дъжд, който ме намокри до кости.

Потреперих вътрешно, като се сетих за Ноевия потоп! Страх ме обзе, като си спомних собствените си думи: „Защо не ни убиеш? Защо допускаш да страдаме?" Наистина ли Бог искаше да ме убие? Във всеки случай, докато треперех страхливо под една огромна скала и се опитвах да се запазя от гръмотевичната буря, знаех, че не искам да умра.

Гръмотевица падна на земята наблизо и аз извиках! Погледнах нататък, сигурен, че следващото нещо, което щеше да бъде поразено, щях да бъда аз, но видях само малък огън в храста. Той се разгоря бързо, след това огънят угасна и тънка струйка дим се показа в дъжда. Като видях това, се сетих за случая с пророк Мойсей. Той също бе видял огън в един храст. Страхувах се и се чувствах нечист. Със сигурност Бог бе тук и ме наблюдаваше. Започнах да се моля на глас за Неговата прошка.

Постепенно дъждът намаля, аз изпълзях изпод скалата и отидох да разгледам храста. Приближих се страхливо, но видях само един изгорял храст. Глупаво си помислих, че може би Божието присъствие е било там, когато го предизвиках. Отново погледнах храста, но той бе изгорял и тих. В този момент за кратко отново проблесна светкавица и аз паднах по очи в калта.

Не, не Боже! Моля те, прости ми!

Бях сигурен, че в следващия момент ще падна мъртъв.

Но това не стана и аз предпазливо вдигнах глава. Нямаше нищо. Не валеше дъжд и аз се изправих и тръгнах към селото. На няколко пъти вдигах глава, но не виждах нищо необичайно.

Скитах дълго време, но накрая се оказах отново в Рабвах. Чух Адхан, призива за молитва, да звучи от джамията. Беше обяд и време за Зухаар, затова се присъединих към хората, които отиваха в джамията.

Някои ме гледаха любопитно, тъй като бях мръсен. Отидох до умивалника в джамията, който бе за церемониално очистване преди молитва. Успях да очистя калта от сандалите си и по-голямата част от мръсотията по дрехите си. Тихичко се смесих с върволицата за молитвите.

След като се бях помолил, един човек се приближи, хвана ме гневно за ухото и почти ме извлече от джамията. Удари ми шамар и каза:

— Ако искаш да се молиш, млади момко, първо отиди и оправи панталоните си и след това ела да се молиш.

Той ме пусна грубо, а аз почервенях от срам. Докато бях край реката, се бях подхлъзнал, бягайки в дъжда, сигурно тогава си бях разпрал панталоните отзад. Почувствах се много смутен и засрамен.

Предпазливо тръгнах към къщи, притеснен, че хората ще забележат разпраното.

Когато се прибрах, вратата бе затворена. Нямах смелост да я отворя или да почукам. Бях ядосан и това ми напомни разсипания ориз и парите, които бях изгубил сутринта. Върнах се там, където се бяхме сбили със Саид, макар че не намерих парите, оризът още бе там. Огледах се, но никой не се виждаше. Взех шепа от разсипания ориз и го пъхнах в джоба си. Хапнах малко от него, като се огледах бързо, но вкуса на пясък така се бе смесил с ориза, че беше много неприятно. Въпреки това, бях толкова гладен, че изядох всичко.

Като свърших, си помислих, че ще бъде добре да посетя Ахмед, приятеля си. Освен това, още не бях поздравил семейството му за празника Ейд, както изискваше обичая. Сетих се, че там може би ще получа и нещо за ядене, а може би и игла и конец да зашия панталоните си.

Когато стигнах дома на Ахмед, вратата бе заключена. Почаках без надежда, никой не дойде. Заскитах по задните улици, просто да убивам времето и се оказах на улицата, където живееха християните метачи. Къщите им бяха само колиби от кирпич, а не от здрав камък, какъвто използваха ахмедските семейства. Тези метачи бяха от индуски произход, низша каста и бяха станали християни преди много години, когато индуизмът не им предложил шанс да бъдат нещо по-добро. Бяха длъжни да вършат само най-долна работа, като да чистят тоалетни, и повечето от тях изглежда почти не знаеха какво всъщност е християнството. Но както щях да разбера, сред тях имаше и някои чудесни вярващи. Никой от ахмедите не общуваше с тях, освен по необходимост, и аз се почувствах много странно там, докато слушах как децата им си играят щастливо заедно.

Бях привлечен от звука на сладко пеене както преди две години. Запътих се към къщата, откъдето идваше звука и намерих вратата отворена. Вътре около двадесет мъже, жени и деца седяха на пода и пееха песен за пророк Исус. Един мъж седна пред тях. Той държеше книга и аз познах в нея Библията, книгата, която бях видял в дома на Мохамед Исмаил.

Някои от хората се обърнаха и ме видяха да стоя там. Като се усмихнаха, те ми махнаха да вляза, като пръстите им се извиха надолу, както правим в Пакистан. Поколебах се, но накрая влязох и седнах с мъжете на възглавничките. Помнех добре скъсаните си панталони и се постарах да седна така, че никой да не забележи. Групата изпя последната песен и след молитва тръгна да си върви. Мъжът до мен ми се усмихна и каза: „Свърши".

Аз също станах да си вървя, но една от жените прошепна нещо на мъжа с Библията и посочи към мен.

Мъжът й отговори, после дойде при мен. Като сложи ръка на раменете, ми каза:

— Синко, кой си ти и откъде идваш?

Казах му, че съм дошъл да посетя приятел, който живее наблизо, но той не си е бил у дома, затова съм продължил по пътя и съм стигнал тяхната група.

Някой влезе с чаша чай за пастора и той учтиво ми предложи да пийнем заедно. Седнах до него на чарпай, въженото легло, и започнахме да си говорим. След известно време забелязах, че само аз, пастирът и семейството му бяхме останали. Всички си бяха отишли.

— Господине — заговорих аз неуверено — откъде мога да си намеря Библия като вашата?

Погледна ме с искрен поглед.

— Не е трудно — каза той — но твоите родители и ахмедската ти общност няма да ти позволят да я четеш.

— Ще я чета — отговорих аз — дори ако трябва да я чета тайно.

При тези думи той извади една малка книжка от чантата на леглото до него.

— Ето, вземи това. То е Нов Завет. Прочети го и когато свършиш, ще ти дам цялата Библия.

Благодарих му и го взех, като се чувствах неизказано доволен. Той бутна чашата чай към мен:

— Изпий го. Чаят ще изстине, ако не го изпиеш веднага.

Изгълтах сладкия чай с мляко, като си помислих, че за първи път имах възможност да седна на маса с тези хора от друга общност. Обикновено уважаващите себе си мюсюлмани никога не ядат с християни от нисша каста. Бях гладен и ме болеше главата от многото преживявания. Чаят ми се стори вкусен, макар да чувствах колко странно е да бъда с тези хора, вярващи, че пророк Исус е Син на Бога. Без да преставам да размишлявам, аз промърморих:

— Господине, защо вие вярвате, че Исус е Син на Бога, след като Бог няма жена и не може да има деца?

Мъжът се усмихна и ме попита за името.

— Масуд Ахмед Хан — казах му аз, като се чудех какво има предвид.

Е, добре, Масуд, ако ти кажа: „Синко, ела да свършиш тази работа с мен, ставаш ли наистина мой син, защото съм те нарекъл син? Ставам ли така твой баща?

Аз поклатих глава, като започнах да разбирам какво иска да каже.

— Е — продължи той — същото е с Исус. Той е духовен Син, а Бог е Отец.

Така, както го каза, ми се стори много просто. В този момент пасторът се изправи и каза, че трябва да върви, но че ще дойде отново при групата следващия месец. Казахме си довиждане и аз се върнах отново в дома на Ахмед, унесен в мисли. Все още бе заключено, защото не бяха се върнали. Стъмваше се, а тялото ме болеше. Беше ми много студено, защото дъждът отново бе започнал да вали. Попипах малкия Нов Завет под ризата си и седнах, като прегърнах колене и се опитах да се стопля. Без да осъзная, съм изпаднал в безсъзнание.

Когато се свестих, се оказах у дома в собственото си легло! Бащата на Ахмед седеше с баща ми до леглото ми. Явно той ме бе донесъл у дома и баща ми му благодареше, като в същото време бе сложил ръката си с; любов на главата ми. Бащата на Ахмед ме потупа по ръката, като ме посъветва любезно друг път да не скитам в дъжда и си тръгна. Докато излизаше през вратата, сърцето ми за миг спря да бие! Къде беше Новият ми Завет? Опипах под ризата си, но го нямаше там. Бях облечен в сухи дрехи, така че някой трябва да бе открил книгата. Погледнах внимателно лицето на баща си. Той знаеше ли? Щеше ли отново да ме набие? В този момент влезе майка ми с чаша чай и няколко аспирина за мен. Чаят се смяташе от нашия народ за най-доброто лекарство при настинки и главоболие и със сигурност тогава ми се стори много вкусен.

Отпих глътка чай и видях там на масичката до баща си малкия Нов Завет на мисията Гидеон, който ми бе дал пастора. Баща ми забеляза накъде гледам и го вдигна. За моя изненада той ми го подаде с думите: —Ако го четеш, Масуд, като история, всичко е наред. Но ако започнеш да си мислиш твърде много за него и да си измисляш въпроси от него, за да спориш, той ще унищожи ума ти. Бог ти е дал мъдрост и жажда за знание. Ако искаш помощ, можеш да дойдеш и да поговориш с мен. Остава ти само една година в училище и мисля, че след това трябва да бъдеш приет в ахмедското мисионерско училище тук в Рабвах и да станеш мисионер. Аз и други чувстваме, че трябва да постъпиш точно така, след като си получиш дипломата.

Това беше доста дълга реч за баща ми, който почти не ми говореше освен в яда си, но той все още не бе свършил. Продължи:

— Когато си в колежа, синко, ще научиш всички доктрини, които искаш. Ще научиш това, което вярваме ние, ахмедите, и това, което хората на исляма казват. Можеш да учиш учението на онези, които ни наричат езичници, както и това на християните. Ще разбереш това, което всички религии казват за Бога. Вече не си дете, съжалявам, че те ударих. Ти все учиш май и това не винаги ми е харесвало, наистина. Не можех да си позволя образованието ти.

Той се изправи и въздъхна дълбоко.

— Вярно е, че браковете ми не ми донесоха щастие. Страхувам се, че както първата ми жена и деца ме напуснаха през вратата на смъртта, така и ти ще ме оставиш, Масуд. Не бих понесъл това. Знаех също, че тези деца, които са се били днес с теб, не са били прави, но какво можех да направя?

Бях твърде изненадан, за да говоря. Какви странни неща говореше баща ми. Чудех се какво трябва да му отговоря, когато майка ми се изправи, разтревожена, и каза:

— Сега не е време за лекция.

Тя махна презрително към баща ми.

— Самият ти трябва да си лягаш вече. Върни се някой друг път със своя лейкопласт, за да поправяш взаимоотношенията със сина си.

Лицето на баща ми бе зачервено, когато тръгваше, но не каза нищо повече. Майка ми излезе след него, като ме оставиха сам и доста дълго време чувах обичайните груби думи да идват от стаята им.

Отворих малката книжка напосоки и прочетох много страници, но когато чух стъпки пред вратата си, бързо плъзнах Новия Завет под възглавницата и се престорих на заспал. Майка ми влезе и помисли че съм заспал, изгаси светлината и излезе. Спах дълбоко през цялата нощ.

Когато се събудих на сутринта, беше късно. Представете си радостта ми, когато съзрях Ахмед и майка му до леглото си, разтревожени за здравето ми. Като видяха, че искам да стана, те не ми позволиха. Поговорихме малко и когато майка ми излезе да ми донесе нещо за пиене, майката на Ахмед ми даде двадесет рупии. Това бяха много пари! Аз се поколебах да ги приема, но тя бързо каза:

— Вземи ги, дете. Това е ейди за теб. Скрий ги да не ги види майка ти.

С признателно сърце й благодарих и сложих парите под възглавницата.

После тя излезе да си побъбри с майка ми, като остави Ахмед при мен. Приятелят ми седна на леглото, а аз бръкнах под възглавницата:

— Ето, искам да ти покажа нещо, братко.

Дадох му Новия Завет. Той хвърли поглед и ми го върна.

— Какво има? Прочети го.

Ахмед поклати глава:

— Не, Масуд. Няма да го чета. Все още не съм луд и не искам да ставам луд.

— Какво говориш, Ахмед? — попитах аз.

— Чел съм доста от тази книга, братко, и баща ми ми доказа, че тя е изкривена. Християнството не е истинска религия, както не е и този ислям, който ни нарича езичници. Тяхната доктрина доказва, че те са езичници, а не ние. Тъй като не вярват в Мазих-Мауд (Мирза Гулам Ахмед), те сами се осъждат.

Аз го изгледах изненадан, тъй като пред мен говореше един нов Ахмед. Откакто бе започнал да учи в ахмедския мисионерски колеж и се надяваше да тръгне по стъпките на баща си, бе станал още по-твърд към идеите, които не бяха в съгласие с ахмедските му доктрини.

Той поговори няколко минути за ахмедските „доказателства" срещу, християнската позиция и след това майка му го извика и трябваше да си; тръгват. Гледах го с болка в сърцето. Бог сякаш ми казваше нещо и не бях сигурен дали то е нещо, с което Ахмед щеше да се съгласи. Въпреки това чувствах привързаност към този висок сериозен приятел от младостта си и знаех, че родителите му ме обичат.

Хвърлих се на леглото си, без да мога да спя. Тъмнината сякаш блокираше всеки опит за ясно мислене. Нощта бе тежка и чувствах необяснима тежест върху себе си. Чувах отново в ума си сълзливите оплаквания на моята майка за мен на баща ми.

— О, Боже, животът ми ще пропадне — оплакваше се тя. — Ще бъда отритната в този град заради глупавия си син, който ходи да слуша християните. Синът ми! Да стане поклонник на идоли и кафир (неверник)., Той ходи при тези хора, които са срещу нас и срещу истината. Моят собствен син! Той ще стане някой смахнат проповедник или ще стане дори като теб.

За двадесети път се обръщах в леглото си и се опитвах да заспя, но сънят ми убягваше. Можех ли да се откъсна от тези ахмеди, питах се, и ако го направех, тогава какво? В крайна сметка аз бях един от тях.

Можех ли да си представя каква ще бъде религията ми. Каква доктрина щях да прегърна? Сякаш един глас прошепна в душата и ми каза — исляма!

Исляма! Кой ислям? Този на сунитите? На шийтите? Коя от повече от осемдесетте секти на исляма? И отново тъмнината пред мен сякаш стана твърда стена.

Беше ли вярно това, което казваха за християните? Покланяха ли се на три бога, след като всички вярваха, че има само един Бог, истинският Бог: Аллах, Милостивият, Благодатният и Мохамед е... Хъм, нали е? Не е ли истинският Божи Пророк? Вътрешно простенах. Тежестта върху гърдите ми сякаш ставаше все по-голяма. Умът ми се гърчеше объркано. Чувствах се така, сякаш някакви зли хора или сили, или духове ми се присмиваха, сграбчваха ме и ме удряха по лицето с юмруците си. Потях се от страх и нежелание.

Изведнъж си спомних от Евангелието нещо, което бях чел за изгонване на зли духове. Опитах се да извикам, но отново подигравателният смях като че изпълни стаята. Чувствах, че злите неща се опитваха да ме погълнат и бях парализиран от тежестта на тялото си. Извиках: „О, Създателю на вселената, помогни ми, спаси ме. О, истински Боже, моля те помогни ми."

Навикът от детството ми се притече и аз изрецитирах три сури от Корана в бърза последователност. И отново извиках към Бога. Отново помислих за това как Исус смъмряше духовете и само при мисълта тежестта ме напусна и онова тежко нещо се махна от гърдите ми, настъпи само спокойствие и мир в стаята. Въпреки предишните си страхове, аз станах, отидох да пия вода и се замислих за Исус! Скоро заспах и имаше само мир и сигурност.