Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се

Чудесата, извършвани от служителите на теургичната ма­гия, са толкова достоверни и тяхната очевидност (ако свиде­телствата на хората въобще нещо значат) е толкова зашеметя­ваща, че вместо да признае, че езическите теурзи далеч са надминали в чудесата християнските си братя (по примера на сър Дейвид Брюстър, който благоговейно признава на древните големи успехи във физиката и във всичко свързано с естест-вознанието), съвременната наука изпадна в твърде сложно положение. Тя или трябва да признае, че древните физици са притежавали повече знания, отколкото съвременните, или че в природата съществува нещо, надхвърлящо рамките на физич­ната наука, и че ДУХЪТ притежава сили, дори несънувани от нашите философи.

„Грешката, направена от нас в науката, с развитието на която ние специално се занимаваме - казва Булвър-Литън, - често може да се види само благодарение на светлината, изливаща се от друга наука, с развитието на която се е занимавал някой друг."

Нищо не може да бъде така лесно обяснено, както висшите възможности на магията. Благодарение на светлината, излъчвана от магичния вселенски океан, чиито електровълни свързват целия Космос в едно и в своето постоянно движение пронизват всеки атом и молекула на безпределното творение,, учениците на месмеризма (независимо от недостатъчните изследвания), са разбирали алфата и омегата на великата Мистерия. Само чрез изучаването на този посредник, явяващ се божествено дихание, могат да бъдат открити тайните на психологията и физиологията на космическите и духовните феномени.

„Магията - казва Пеел - е формирала последния раздел на жреческата наука. Тя изучавала характера, силата и качествата на всичко съществуващо под Луната: химичните елементи и техния състав, животните, различните видове растения, камъни­те. Накратко, тя е изследвала квинтесенцията и мощта на всичко. Ето защо тя притежава такава сила на въздействие. Маговете правели намагнетизирани статуи, носещи здраве, създавали фигури и вещи (талисмани), които в еднаква степен можели да донесат болест или здраве."

Ако съвременното откритие на Галвани може да задвижва крайниците на мъртвата жаба и да заставя лицето на мъртвия човек да изразява най-различни емоции (от радост до дяволски гняв), тогава не е трудно да приемем заслужаващите най-голямо доверие свидетелства на древните за това, че езическите жреци са достигали още по-големи чудеса, заставяйки своите каменни и метални статуи да се потят и смеят. Божественият, чист огън на езическия олтар бил електричество, извлечено от астралната светлина. Ето защо статуите, ако бъдат направени според прави­лата, могат да придобият способността (без всякакво обвинение в суеверие) да правят хората здрави или болни при допир до тях.

Учените-скептици, също както и невежите материалисти, изрекоха през последните две столетия немалко подигравки относно нелепостите, приписвани на Питагор от неговия биограф Ямблих. Той разказва, че Питагор убедил мечка да се откаже от употреба на човешко месо. Подчинявайки един бял орел на своята воля, Питагор го заставил да се спуска към него от облаците и тихичко, поглаждайки го с ръка, беседвал с него. Друг път той заставил бик да се откаже да яде бобови растения, прошепвайки нещо в ухото му. О, невежество и суеверие на нашите предци, колко смешни изглеждате вие в очите на просветените потомци! И все пак нека да разгледаме по-внимателно тези нелепости. Ежедневно ние се срещаме с необразовани хора, притежатели на пътуващи менажерии, които опитомяват и напълно подчиняват и най-диви животни, благодарение на своята непреклонна воля. Нещо повече, сега в Европа има няколко млади, физически слаби девойки (по-млади от двадесет години), които безстрашно се занимават с тази работа. Всеки е бил свидетел или е слушал за подобна магична сила у някои магнетизатори (хипнотизатори). Те можели напълно да подчинят на себе си своите пациенти за известно време. Магнетизаторът Регазони, предизвикващ голямо удивление във Франция и Англия, е достигнал до много по-уди­вителни фокуси, отколкото тези на Питагор, за които бе споме­нато по-горе. Защо тогава да се обвиняват такива хора, като Питагор или Аполоний Тиански, в някакво неправилно разбиране или нелепо суеверие. Всъщност мнозинството от тези, които са настроени скептично по отношение на магичните сили, притежа­вани от древните философи, които се смеят над древните теогонии и наивността на митологията, в същото време сляпо вярват в боговдъхновеността на Библията и едва ли ще дръзнат да се усъмнят в чудовищния абсурд, че Исус Навин спрял Слънцето. Ето тук вече ние можем да кажем „амин" на справедливия упрек на Хигинс: „Когато аз виждам - казва той, - че учените разбират „Книгата на Битието" буквално, която древните възприемали с всички нейни неточности просто като алегория, у мен възниква съблазънта да се усъмня в реалния прогрес на човешкия разум."²⁵⁰

Един от малкото коментатори на древногръцките и латинските автори, който отдал дължимото на древните за тяхното интелек­туално развитие, е Томас Тейлър. В неговия превод на Ямблих „Животът на Питагор" ние намираме следните редове: „Тъй като Питагор бил посветен във всички мистерии на Библ и Тир, в свещенодействието на сирийците и в мистериите на финикийци­те, и след като прекарал 22 години в светилищата на египетските храмове, бидейки свързан с маговете на Вавилон и получавайки от тях наставления в техните древни знания, то няма нищо чудно в това, че той е станал изкусен в магите и теургията и следова­телно е можел да извършва деяния, превъзхождащи обикновените човешки възможности, които изглеждали на простолюдието аб­солютно неправдоподобни."

В светогледа на древните вселенският ефир не е нещо безжиз­нено, простиращо се през цялото небесно пространство, а е всъщност един безграничен океан, населен (както и известните ни морета) с огромни и миниатюрни създания; във всяка негова молекула се таи зърно живот. Както океанът, така и по-малките водоеми гъмжат от различни видове риба, и всеки вид има местожителство в определено място, към което той е особено адаптиран. Някои от тях са дружелюбни към хората, други -враждебни; някои симпатични, други - страшни на вид; някои търсят убежище в тихите кътчета и закритите пристанища, други пресичат обширни водни пространства. Древните вярвали, че различните видове елементални духове населяват различните области на огромния ефирен океан и всички те са адаптирани към особените условия на тези области. Трябва да си дадем сметка, че движението на планетите в пространството по необ­ходимост (безусловно) предизвиква изменение на тази пластична и разредена среда, както пушечният изстрел предизвиква изме­нение в атмосферата. Трябва също така да осъзнаем, че някои планетни аспекти могат да предизвикат по-големи вълнения, да породят по-силни течения и да ги насочат в избраното направле­ние, отколкото който и да е друг фактор. Изхождайки от тези предпоставки, ние можем също да разберем, че благодарение на такива различни звездни аспекти, тълпи доброжелателни и враж­дебни „елементалии" могат да поникват в нашата атмосфера или в някоя нейна част и да оказват върху нас осезаемо въздействие.

Според древните учения елементалните духове, които нямат души, са възникнали в резултат на постоянното движение, присъщо на астралната светлина. Светлината е сила, а послед­ната се ражда от волята, т.е. волята произтича от разума, за когото не е свойствено да се лъже, защото в него няма никакви материални органи на човешкото мислене. Бидейки най-фина и най-чиста еманация на височайшето божество (у Платон „Ба­ща"), тя (волята) действа в рамките на ненарушимите закони и създава елементарната материя, необходима за последващите поколения, наричани от нас „човешки раси". Всичко последващо, независимо дали принадлежи на тази планета, или на някаква друга от милиардите планети в пространството, има земно тяло, получило форма и развило се от телата на определен клас от тези елементарни същества, изчезнали в невидимите светове! В древ­ните философии не е имало недостигащо звено, което да се нуждае от попълване с това, което Тиндал нарича „развито въображение"; не е имало пропуски, които да бъдат запълвани с цели томове материалистически разсъждения, необходими за абсурдния опит да се реши уравнение само с един ред величини. Нашите „невежи" предци са проследили закона на еволюцията, общ за цялата Вселена. Този закон остава неизменен както при постепенното развитие от звездната материя до физическото тяло >/ на човека, така и от универсалния ефир до инкарнацията на г) човешкия дух. Древните виждали една непрекъсната верига на Д съществувания, която се спуска от духовния свят към света на | плътната материя и от него отново се издига към света на духа. Произходът на видовете за тях представлявал падението на духа, главната причина за „деградацията на материята". В тази завър­шена верига на еволюцията елементалните, духовните същества имали такова определено място в нейната среда (между началото и края на тази верига), каквото е недостигащото звено на сър Дарвин между маймуната и човека.

Нито един литератор не е дал по-точно и поетично описание на елементалните духове от сър В. Булвър-Литън, автора на „Занони". Неговите думи, че „това същество не е материално", а е „идея на радостта и светлината , звучат по-скоро като правдиво ехо на спомен, отколкото като неудържим поток на обикновено въображение.

„Надменността на човека е пропорционална на неговото не­вежество." Той заставя умния Меджнур да каже на Глиндон: „В течение на много векове в безбройните светове, блестящи в пространството като пяна, кипяща в безбрежния океан, човекът виждал само мънички светулки... които Провидението било ра­достно за запали само с една цел — да направи нощта по-приятна за него... Астрономията поправила това заблуждение на човеш­ката суетност и сега човекът е принуден да признае, че звездите са светове, много по-големи и удивителни от неговия собствен... По такъв начин навсякъде е видно великото предназначение на науката - да открива нов живот и да го посочва, убеждавайки (по пътя на очевидната аналогия), че и листенцето, и капката вода са жив свят, също толкова населен с различни същества, колкото и светът на звездите. Даже и самият човек е цял свят за другите същества и милиони и мириади от тях живеят в реките на неговата кръв и населяват неговото тяло, както човек населява земята. Достатъчен е здрав смисъл (ако го има в нашите схолас­тици), за да се разбере, че заобикалящата ни безкрайност, която ние наричаме пространство (безпределно, неосезаемо, отделящо Земята от Луната и звездите), е също запълнено с разнообразен, съответстващ му живот. Не е ли явен абсурд да се твърди, че животът, който кипи около всяко листенце, отсъства в необятното световно пространство? Законът на всемирния план е против загубата дори на един единствен атом, ето защо няма нито едно място (било то и най-малкото), където да не диша някакъв живот. Можете ли вие да си представите такова пространство, което да бъде безкрайно, пусто и безбрежно? Ползата от такова простран­ство за Вселената би било по-малко, отколкото от пълното с живот топче.

Микроскопът ни показа и най-малките живи същества в капката вода, но не е изобретен още прибор, способен да открие по-висшите същества, обитаващи безграничните простори на Вселената. Въпреки това, между тях и човека съществува тайн­ствено и страшно сходство, но преди да проникне в тази тайна, душата трябва да се изтьнчи чрез силно въодушевление и да се очисти от всички земни желания... Преминавайки такава подго­товка, можем след това да прибегнем и до помощта на науката: зрението може да се направи по-проникващо, нервите - по-чув­ствителни, духът по-жив и телесен, а стихията (ползвайки тайните на висшата химия) можем да направим по-осезаема и чиста.

Това по същество не е магия, както казват лековерните. Посочвал съм и по-рано - магията (като наука, нарушаваща природата) не съществува; единствено с помощта на науката може да се контролира природата.

Така в пространството съществуват милиони същества, които не са духовни в буквалния смисъл на думата, защото всички те имат невидими с невъоръжено око материални форми, макар тази материя да е толкова фина и въздушна, че прилича на най-лека обвивка, обгръщаща духа... Въпреки това, на практика тези същества силно се различават едно от друго: има притежаващи голяма мъдрост, има ужасно злобни, но има и дружелюбни към хората, благородни вестители между земята и небето."

В следващата глава ние ще разтълкуваме някои езотерични разсъждения на посветените хора от светилищата за това, какъв е бил човекът, какъв е той сега и какъв може да стане. Знанията, съобщавани от тях в мистериите - това е източникът, от който възникнали впоследствие Старият и частично Новият завет; знания, принадлежали към най-напредничавите учения за морала и религиозните откровения. В същото време, докато екзотеричната страна на тези знания била предмет на фанатично поклоне­ние за низшите класи на обществото, висшите класи, към които принадлежали мнозинството посветени, продължавали изучава­нето на мистичните, езотерични основи на тези знания в тържес­твената тишина на храмовете.

Разсъжденията на Платон в „Пир" за сътворението на първо­битния човек и изложението на Космогонията в „Тимей" трябва да бъдат възприемани като алегория, ако въобще могат да бъдат възприети. В „Тимей", в диалога между Кратил и Парменид, както и в други диалози, се съдържа този скрит питагорейски смисъл, който неоплатониците са решили да съобщят на всички, доколкото това им позволява тяхната теургична клетва за пазене на тайна.

Питагорейското учение за това, че Бог е универсалният разум, пронизващ всичко съществуващо, и догмата за безсмър­тието на душата са главното в тези явно несъвместими учения. Почитанието, което Питагор демонстрира към мистериите, е достатъчна гаранция, че той не би допуснал невнимателността да вземе връх над дълбокото чувство за отговорност, изпитвано от всеки адепт. „Постоянно да се усъвършенства в прекрасните мистерии, човек само в тях става наистина съвършен" – казва той във „Федра". Той не се опитвал да скрие своето неудовол­ствие, че мистериите са станали по-малко тайнствени, отколкото били по-рано, по програмирани, по-достъпни за масите. Самият той ревниво ги пазил от всички, дори от най-ортодоксалните и достойни ученици. Макар че споменава много богове в своите трудове, неговият монотеизъм е вън от всяко съмнение, защото основната мисъл на неговите диалози свидетелства за това, че под термина „богове" той е разбирал същества от по-ниско равнище, отколкото божествата, но на една степен по-високо в сравнение с човека. Даже Йосиф забелязал и потвърдил този факт, независимо от свойствените му национални предразсъдъци. В своите знаменити нападки срещу Апион този историк казва: „Тези гърци, които философстват в съответствие с правдата, съвсем не били невежи, забелязвайки хладната повърхност на митичните алегории, която те справедливо презирали... Платон, засегнат от това, казва, че не е задължително да се допускат в „Републиката" онези поети, които отначало възхвалявали Омир и сипели елей на главата му, а после го развенчали, за да не разруши той със своите митове ортодоксалната вяра, почи­таща Единния Бог."²⁵¹

Онези, които могат да изяснят истинския дух на философията на Платон, едва ли ще бъдат удовлетворени от такава оценка за него, каквато предлага на читателите Джоуьт. Той ни казва, че влиянието, което е оказал авторът на „Тимей" на потомците, частично се дължи на неправилното разбиране на неговите идеи от неоплатониците. Той иска да ни накара да повярваме, че скритият смисъл, видян от тях в този диалог, е „абсолютно различен от духа на Платон". Това всъщност отразява само представата на Джоуьт за смисъла, влаган от Платон в разглежданото понятие, тъй като, критикувайки го по този въпрос, авторът показва, че съвсем не е проникнал в неговата същност. Ако (както той твърди) християните уж намирали в посочения диалог своята троица, църквата и сътворението на света по юдейски, то е защото всичко това действително го има там, затова те го и намират. Макар да съществува външно сходство на учението на Платон и християнските учения, духът (оживяващ мъртвата буква на учението на философа) отсъства и ние безуспешно ще го търсим в сухите догмати на християн­ската теология. И днес Сфинксът е все същият, както и четири столетия до началото на християнската ера, но Едип вече го няма. Той бил убит, защото дарил на света това, което светът, бидейки недостатъчно зрял, не могъл да възприеме. Той бил въплъщение на истината и бил длъжен да умре, както и всяка велика истина трябва да умре, преди тя като древен феникс да се възроди от пепелта и да възтържествува. Всеки преводач на трудовете на Платон е забелязвал странното сходство между философията на езотериците и християнските доктрини и всеки от тях се постарал да ги интерпретира в съответствие с религиозните си убеждения. Така Кори в своите „Древни фрагменти" се опитва да докаже, че това сходство е само външно, и прави всичко възможно, за да унизи в очите на публиката Монадата на питагорейците и да превъзнесе вместо нея последното антропоморфизирано божество. Тейлър, защитавайки предидущия, постъпва също така безцеремонно с бога на Мойсей. Зелидор грубо осмива претенциите на Отците на църквата, които (въпреки историческата хронология) твърдят, че Платон и него­вите ученици са откраднали от християнството неговите основни идеи. Наистина е щастие за нас и нещастие за Римската църква, че такова ловко жонгльорство с фактите, към което прибягва Евсевий, в наше време вече трудно може да се осъществи. По времето на епископа от Цезария било много по-лесно да се изопачи хронологията, отколкото сега, когато всички знаят, че Платон е живял 600 години преди на Ириней да му хрумне да създаде нова доктрина от остатъците от учението на Платон и неговите последователи.

Учението за това, че Бог е вселенски разум, проникващ всичко съществуващо, лежи в основата на всички древни философии. Положенията на будизма, както и на браманизма и ранното християнство, най-добре могат да се разберат чрез изучаването на питагорейската школа. Метампсихозата, силно антропоморфизирана напоследък, трябва да се разглежда само като допъл­нителна доктрина, изопачена от теологичната софистика с цел по-здраво да бъдат .държани вярващите с помощта на разпрост­ранените суеверия. Нито Гаутама Буда, нито Питагор са имали намерение да насочват към разбирането на тези чисто метафи­зични алегории в буквален смисъл. Езотерически това е обяснено в „Мистериите" на Кунбум и се отнася към чисто духовните странствания на човешката душа. И не в мъртвата буква на будистката свещена литература могат учениците да се надяват да получат осмисляне на всички тънкости на този проблем. Будистките учения уморяват мисленето със своята непостижима дълбочина на умозаключението и ученикът никога не е така далече от истината, както в момента, когато реши, че вече е в целта. Овладяването на всяко от ученията на заплетената будистка система може да бъде достигнато само по пътя на строгото следване на методите на питагорейците и платониците както в главното, така и в подробностите. Ключът към тях лежи във възвишените и мистични принципи (догмати). „Този, който никога не е бил запознат с моя закон (учение) - казва Буда - и умре в това състояние, той ще трябва да се връща на земята дотогава, докато не стане съвършен, Саманеан; за да достигне тази цел той трябва да разруши в себе си тройната Майя²⁵², той трябва да угаси своите троични страсти, да съедини и отъждестви себе си със Закона (Учението на Тайната доктрина) и да разбере религията за унищожението на формата."

Тук унищожението се отнася само до МАТЕРИЯТА на види­мите и невидимите тела, защото астралната душа е все пак още материя, макар и сублимирана. В тази книга се пояснява, че това, което Буда е искал да каже, е, „че първичната материя е вечна и неизменна, нейното висше проявление е чистият светоносен ефир; безгранично пространство, не е пустота, разбирана като отсъствие на форми, а напротив - основа на всички форми, тяхно преддверие". „Самото наличие на форми обаче показва създаване (сътворение) на МАЙЯ и всичките й творения са нищо пред НЕСЪТВОРЕНИЯ ДУХ, в чието дълбоко и свещено проявление цялото движение трябва да спре завинаги." По такъв начин унищожението в будистките философии означава само разсей­ване, преход на материята в някаква друга форма или подобие на форма; защото всичко, което има форма, е било сътворено, и следователно рано или късно е длъжно да загине, т.е. да измени формата си, затова всичко временно, макар и да изглежда вечно, е само илюзия, МАЙЯ; тъй като както вечността няма нито начало, нито край, така и повече или по-малко дълго съществуващата форма изчезва като такава, подобно на миг­новен проблясък на светлина. Преди да успеем да осъзнаем, че сме я видели, тя е изчезнала завинаги. Даже нашите астрални тела (чистият ефир) са само илюзия на материята дотогава, докато те задържат своите земни очертания. Последните се изменят, казва будистът, в съответствие със заслугите и пос­тъпките на човека в течение на неговия живот, и това е метампсихозата (превъплъщението).

Когато духовната същност окончателно се освободи от всички частици материя, само тогава тя встъпва във вечната и неизменна НИРВАНА. Тя съществува в духа, в НИЩОТО, като форма, като вид, като подобие на нещо; тя е унищожена напълно и по такъв начин няма повече да умира, тъй като само духът не е Майя, а единствената реалност в илюзорния свят на вечно преходните форми.

Тази будистка доктрина е залегнала в основата на главните положения на питагорейската философия. „Може ли този дух, който дава живот и движение и има свойствата на светлина, да се превърне в небитие? - пита той. - Може ли този чувстващ дух в животните, развиващ паметта като едно от свойствата на разума, да умре и да се превърне в нищо?" А Уайтлок Булстрод в своята талантлива защита на Питагор, излагайки тази доктри­на, добавя: „Ако кажете, че те (животните) издишват своя дух във въздуха и там изчезват, всичко това аз го потвърждавам. Въздухът наистина е подходящо място, за да ги приеме. По твърдението на Лаерций той е пълен с души, а според Епикур -той е пълен с атоми, съставни частици на всички вещества, защото даже това място, където ние се придвижваме, а птиците летят, има много духовно в своята природа, тъй като той (възду­хът) е невидим и затова е добър приемник за формите, понеже формите на всички тела са също невидими; и ние можем да виждаме и да чуваме само техните проявления. Самият въздух е много фин и неподдаващ се на въздействието на времето. Какъв е тогава ефирът във висшите сфери и какви влияния или форми изхождат оттам?"

„Духовете на създанията - считат питагорейците - са емана­ции на най-високите сфери на ефира. Еманации, Дихания, но не форми. Ефирът, е нетленен - всички философи са единодушни в това мнение, а това, което е нетленно, то не подлежи на унищожение, когато се освобождава от формата, и следователно може да претендира за БЕЗСМЪРТИЕ." „Но какво е това, което няма нито тяло, нито форма, което не тежи и е невидимо и неделимо, което съществува и в същото време го няма?" - питат будистите. „Това е НИРВАНА" - такъв е отговорът. Това, което е НИЩО, не е място, а по-скоро състояние. Веднъж достигнал Нирвана, човек се освобождава от въздействието на „четирите истини", защото това въздействие се извършва чрез определена причина, а всички причини се унищожават в това състояние.

Ето тези четири истини, които са основа на цялото будистко учение за Нирваната:

1. Съществуване на болката.

2. Пораждане на болката.

3. Унищожаване на болката.

4. Път към унищожаване на болката.

Кой е източникът на болката? Съществуването, раждането, старостта, смъртта. Там, където има форма, там има и причина за страдание. Самият дух няма форма и затова не трябва да се казва, че той съществува. Когато човекът (ефирният, вътреш­ният) достигне момента, в който стане съвършено духовен, т.е. лишен от форма, тогава той достига състоянието на абсолютно блаженство. ЧОВЕКЪТ, като същество, обективно се унищожава, но духовната му същност (с нейния субективен живот) ще живее вечно, защото духът е нетленен и безсмъртен.