Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се

Би било колкото уморително, толкова и излишно отново да се изброяват фактите, убедително изложени от други изследователи. Уолес и У. Ховит нееднократно и много умело са изложили множеството нелепи грешки, допускани от научните общества на Франция и Англия поради своя упорит скептицизъм. Ако Кювие е могъл да отхвърли настрана вкаменелост, изровена от земята през 1822 година от френския геолог Буа само защото този познавач на анатомията смятал себе си за по-умен от другите учени и не могъл да повярва във възможността да бъде намерен човешки скелет на дълбочина 80 фута в рейнската тиня; ако Френската академия дискредитирала (отхвърлила) твърдението на Буше дьо Берса през 1846 г. само за да бъде подложена на жестока критика на свой ред в 1860 г., когато откритието на Дьо Берса и неговите наблюдения били категорично потвърдени от цяла група геолози чрез находката от кремъчни оръдия в наносите от чакъл в Северна Франция; ако свидетелството на Мак Емери от 1825 г., че е открил обработени кремъци заедно с останките на изчезнали животни в Кентската карстова пещера, било иронизирано и по същата причина още повече бил осмян Годуин Остин — то целият този излишен научен скептицизъм и безотго­ворност стигнали до печален край през 1856 г. и се оказали с нищо необосновани. При това, по думите на Уолъс, „всички предишни съоб­щения (които били посрещнати с насмешка) се потвърдили и дори се оказали по-малко удивителни от самата действителност; и кой може след това да бъде толкова лековерен, че да повярва в непогрешимостта на науката. Защо тогава трябва да се учудваме на недостатъчното мъжество да признаят новите истини у отделните членове на великата и упорита корпорация, известна под името съвременна наука?

Така продължавало дискредитирането на факт след факт. От всички страни ние чуваме постоянни оплаквания. „За психологията се знае много малко" - въздиша един от членовете на Кралското общество. „Ние трябва да признаем, че за физиологията знаем много малко или почти нищо" - казва друг. „Няма нито една друга наука, която да почива на такъв неустойчив научен фундамент, както медицината" - с нежелание признава трети. „Какво знаем за предполагаемите нервни флуиди?... Засега - нищо" - добавя четвърти. И така нататък във всички области на науката. А междувременно стават феномени, по-интересни от всички явления в природата, които могат да бъдат разбрани само чрез физиологията и психологията, както и чрез „засега неизвестните флуиди" -всичко това се отрича от науката като заблуждения и лъжи, а когато достоверността на тези факти стане неоспорима, тогава заявяват, че те не представляват интерес за науката. Или, което е още по-лошо - когато субектът, чийто организъм проявява най-големи окултни, макар и естествени способности, предложи себе си за изследване, нерядко (вместо честно експериментиране) той се оказва хванат в капана на учените (?) и получава за положените усилия поне тримесечен затвор. Този подход е наистина многообещаващ.

Лесно може да се разбере защо в 1876 година не вярват на факта, който бил съобщен през 1731 г. във връзка със свидетелството за друго случило се събитие. Когато казват на учените, че римляните са запазили горящи светилници в своите хилядолетни гробници, използвайки таен състав (и дори една от тези вечно горящи лампи била открита ярко светеща в гробницата на Тулия, дъщерята на Цицерон, независимо от това, че тя не била отваряна от хиляда петстотин и петдесет години) - те имат известно право да се съмняват и даже да не вярват в съобщението, докато сами не се убедят, посредством своите пет сетива, че такова нещо е възможно. По същата логика те могат да отхвърлят свидетелствата на всички древни и средновековни учени и философи. Погребването на живи факири и последващото им оживяване след тридесетдневно пребиваване в ковчег може да изглежда в техните очи много подозрително. Подобно е отношението и към това, което изпъл­няват някои лами, нанасящи си смъртоносни наранявания и изваждащи на показ собствените си вътрешности, след което те са в състояние да излекуват раните си почти моментално.

За тези хора, които по отношение на феномените, показани в присъствието на много свидетели в техните собствени страни, не вярват дори на доказателството на собствените си сетива - за подобни хора древните предания и записите на пътешествениците, разбира се, ще се сторят абсурдни. Това обаче, което ние едва ли някога ще успеем да проумеем, е странното колективно упорство на академиите пред лицето на такова изобилие от данни. Подобно на Господ, който викнал „от вихъра" към Йов, магията може да каже на съвременната наука: „Къде беше ти, когато Аз полагах основите на Земята? Отговори, ако знаеш!" И кой си ти, който се осмеляваш да кажеш на Природата: „Само дотук и не по-нататък; тук трябва да спрат твоите горди вълни"?

Какво значение обаче може да има тяхното отрицание? И хиляди пъти да е по-силен техният скептицизъм, те няма да могат да предотвратят феномените, възникващи по всички краища на света. Факирите както и преди ще бъдат погребвани и после отново съживявани за удовлетворяване любопитството на евро­пейските пътешественици; ламите и индийските аскети все така ще се нараняват и изтезават и даже ще изваждат на показ собствените си черва, след което ще се чувстват по-добре отпреди; и скептицизмът на целия свят няма да стигне, за да загаси вечногорящите лампи в някои подземни светилища на Индия, Тибет и Япония. За една от тези лампи споменава и отец С. Метир от Лондонската мисия. В храма на Тревандрам (кралство Траванкор, Южна Индия) „има дълбок кладенец, където в течение на години са били хвърляни огромни богатства, а на друго място, в кухина, прикрита с камък, има голяма златна лампа, която е била запалена преди повече от 120 години и все още продължава да гори" - казва мисионерът при описването на тези места. Католическите мисионери, разбира се, приписват тези лампи на любезните услуги на Сатаната. По-благоразумните протестант­ски свещеници споменават за този факт, но не го коментират. Абат Хак, както и други лица, на които се паднала честта да завоюват доверието и дружбата на източните лами и свещенос­лужители, са виждали и внимателно са разглеждали такива лампи. Не може повече да се отричат чудесата, които видял капитан Лейн в Египет, или това, на което (в Бенарес) са станали свидетели Жаколио и сър Чарлз Нейпиър. Не може да се отрича левитацията на човешките същества посред бял ден, което може да се обясни само с казаното от нас по този повод в уводната глава на книгата. Освен от мистър Крукс, такива левитации са засвидетелствани и от професор Перти, който потвърждава, че те ставали под открито небе и траели понякога до 20 минути. Подобни и дори по-значителни от тези феномени са ставали, стават и ще стават във всяка страна на нашето земно кълбо, въпреки всички скептици и учени.

Сред осмените достижения на алхимията са и вечногорящите лампи. Ако заявим пред читателите, че лично сме видели такава лампа, могат да ни попитат (в случай, че нашата искреност не се поставя под съмнение) - как можем да твърдим, че изследва­ните от нас лампи горят вечно, след като сме ги наблюдавали само за кратко (т.е. ограничено) време. Ами просто защото ние познаваме тяхното устройство, както и природния закон, изпол­зван в този случай; ние гарантираме, че нашето съобщение ще намери потвърждение, ако бъдат предприети изследвания в не­обходимата посока. Каква е тази посока и от кого могат да се получат съответните знания - това нашите критици трябва сами да открият, полагайки такива усилия, каквито ние приложихме по-рано. Между другото, ние ще назовем няколко от 173-те авторитети, които са писали по този въпрос. Доколкото си спомняме, нито един от тях не е твърдял, че тези лампи на гробниците ще горят вечно, а само неопределено дълго време. Отбелязани са случаи, когато те горели много векове, и никой няма да почне да отрича, че ако съществува природен закон, който може да застави една лампа да гори в продължение на 10 години без попълване с гориво, то няма причина да се съмняваме, че на същия принцип подобна лампа може да гори стотици и хиляди години.

Сред многото известни лица, които твърдо вярвали, че такива надгробни лампи са горели в течение на неколкостотин години и биха продължили да горят може би вечно, ако не бъдат изгасени или ако техните съдове не бъдат счупени по нещастна случайност, ние можем да изброим следните имена: Климент Александрийски, Хермолай Барбароски, Апиан, Буратинус, Цитезиус, Коелиус, Касалиус, Плиний, Солинус, Кирхер и др.

Изобретяването на тези лампи се приписва на древните егип­тяни, синове на родината на алхимията.²⁰⁴ Така или иначе (във връзка с религиозните си учения), египтяните използвали тези лампи значително по-често от другите народи. Те вярвали, че астралната душа на мумията пребивава около нея в течение на цели три хилядолетия от кръга на необходимостта. Разглеждали я като прикрепена към мумията с магнетична нишка, която тя може да скъса само със собствени усилия, и египтяните се надявали, че вечногорящата лампа (символ на нетленния и безсмъртен дух) ще застави относително по-материалната душа да се отдели от земното си обиталище и завинаги да се съедини със своето божествено „АЗ". Ето защо в гробниците на богатите хора били поставяни такива лампи. Често те били намирани и в подземните погребални пещери; Лицетиус написал голям трак­тат, доказвайки, че по негово време всеки път, когато откривали гробница, била намирана горяща лампа, която веднага загасвала вследствие ОСКВЕРНЯВАНЕТО на гробницата. Т. Ливий, Бу­ратинус и Михаил Шата в своите писма до Кирхер потвърждават, че лично са намирали много лампи в подземните пещери на древен Мемфис. Павзаний говори за златна лампа в храма на Минерва в Атина, която (по неговите думи) била направена от Калимах и горяла цяла година. Плутарх също потвърждава, че е виждал подобна лампа в храма на Юпитер Амон, която (както го уверявали жреците) горяла вече много години, независимо че стояла под открито небе; нито вятърът, нито водата можели да я изгасят. Католическият авторитет св. Августин също описва една лампа в храма на Венера, която не гаснела нито от най-силния вятър, нито от водата. По свидетелството на Кендринус в Едес била намерена лампа, „която, бидейки скрита в горната част на портал, горяла почти 500 години". От всички подобни лампи обаче най-не­обикновена е споменатата от Олибиус Максимус от Падуа. Наме­рили я близо до Атиста и Скардониус ни дава следното точно описание: „В голяма глинена урна бил поставен по-малък съд, в който именно се намирала запалената лампа, продължаваща да гори вече 1500 години с помощта на извънредно чиста течност, съдър­жаща се в две бутилки — едната от злато, а другата от сребро. Пази ги Францискус Матуранциус и ги цени извънредно много".

Като игнорираме преувеличенията, голословните (бездоказателствени) отрицания и твърденията на съвременните учени за невъзможността да съществуват такива лампи, ние питаме: какво ще стане в случай че действително бъде потвърдено, че неугаси-мите лампи са съществували в древността? Следва ли тогава по различен начин да разглеждаме лампите на християнските све­тилища (тъй като последните също претендират, че притежават подобни светещи тела) и лампите, посветени на Юпитер, Минер­ва и другите езически богове? Според изказванията на някои богослови, лампите на християнските светилища са поддържани от божествена, чудотворна сила, а светлината на онези, които били запалени от езичниците - се поддържала (виждате ли) от сатанински хитрини. Кирхер и Лицетиус посочват, че тяхното устройство е двояко. Горящата лампа в Антиохия, която светела 1500 години на открито над църковната врата, била поддържана от силата на Бога, който „заставил неизброимото множество звезди да светят с неугасима светлина и поддържал нейния пламък". Колкото до езическите лампи, то св. Августин ни уверява, че те са плод на Дявола, „който ни лъже по хиляди начини". „Какво струва на Сатаната да предизвика избухване на светлина или ярък пламък пред тези, които за пръв път се спускат в такава подземна пещера?" - този въпрос възникнал пред всички християни по времето на папа Павел III, когато при отварянето на древна гробница на Агшевия път в Рим било открито тялото на млада девойка, плаващо в прозрачна течност, която така добре съхранила девойката, че лицето й било прекрасно и живо, като самия живот. В краката й горяла лампа, която изгаснала след отварянето на гробницата. По издъл­баните надписи било установено, че девойката е погребана преди 1500 г. и че тя е Тулиола (или Тулия), дъщерята на Цицерон.²⁰⁵

Химиците и физиците отхвърлят възможността за съществу­ването на вечногорящ огън, твърдейки, че всичко, каквото и да е то, превръщайки се в изпарение или дим, неизбежно бива изчерпвано. Тъй като масленото захранване на лампите се превръща в изпарения, техният огън не може да бъде вечен поради ограничения обем на горивото. От друга страна, алхими­ците отричат, че цялото подхранване на горящия огън трябва задължително да се превърне в изпарение. Те казват, че в природата съществуват вещества, които не само са способни да противостоят на силата на огъня (не изгарят напълно), но и не могат да бъдат изгасени нито от вятъра, нито от водата. В един стар труд по химия, публикуван в 1700 г., авторът излиза с ред опровержения срещу това твърдение на алхимиците. Макар да отрича, че огънят може да бъде заставен да гори вечно, той е почти склонен да приеме възможността, че лампата може да гори стотици години. Освен това ние разполагаме с много свидетелства от алхимици, занимавали се години наред с подобни опити, потвърждаващи тяхното заключение, че такива лампи са възмож­ни.

Съществуват няколко технологии за специална обработка на злато, сребро и живак, както и на нефт, керосин и други битумни масла. Алхимиците посочват също така камфоровото масло и кехлибара като горивни съставки за подобни лампи. Те твърдят, че такъв материал може да бъде изготвен от предварително втечнено злато или сребро и посочват, че златото е с най-подхо­дящ състав за тази цел, тъй като от всички метали златото при нагряване и топене губи най-малко от теглото си и освен това може да се направи така, че то да поема обратно своята маслена влажност (след нейното изпаряване), което осигурява непрекъс­нато, кръгово захранване на неговия пламък. Кабалистите твър­дят, че тази тайна е била известна на Мойсей, който я научил от египтяните, и че лампата, която по повелята „Господня" била длъжна да гори в библейската скиния, била от типа на неугасимите. „И вие трябва да заповядате на децата на Израил да донесат маслинено олио за светене, за да може лампата да гори винаги." (Изход, XXVII, 20). Лицетиус обаче отрича, че тези светилници са били изработвани от метал: на 44 страница от своя труд той споменава за приготвяне на живак, който се филтрирал седем пъти през бял пясък с помощта на огън, от който (според автора) се правели вечногорящите лампи. Матуранциус и Цитезиус твърдо вярвали във възможността за създаване на такива лампи по пътя на чисто химични процеси. Въпросната течност от живак била известна сред алхимиците. Тритенхейм и Бартоломео Корндорф се занимавали с правенето на горящи лампи и оставили свои рецепти за тяхното изготвяне.²⁰⁶

Азбестът (т.е. „неугасимият") представлява, както ни казват Плиний и Солинус, камък, който след запалване вече не може да бъде угасен. Алберт Мангус го описва като камък с железен цвят, чиито залежи са предимно в Арабия. Най-често го намират покрит с едва доловима маслена влага, която, щом като поднесат към нея запалена свещ, веднага се възпламенява. Много опити нап­равили химиците, за да извличат това неразтворимо масло, но това не им се удало. Могат ли обаче нашите химици да кажат, че това е съвършено невъзможно? Ако това масло някога бъде извлечено, то несъмнено ще бъде вечното гориво. Древните наистина можели да се похвалят, че притежават тази тайна, тъй като (нека повторим отново) и в наши дни има експериментатори, които успешно са направили същото. Химиците обаче, чиито опити се оказали неуспешни, твърдят, че извличаната по този начин от камъка течност приличала повече на вода, отколкото на масло, и била толкова нечиста и мътна, че въобще не можела да гори; други пък твърдят, че това масло, щом като влезе в допир с въздуха, ставало толкова гъсто и плътно, че едва течало и при запалване не давало пламък, а изпускало дим; докато на лампите на древните се приписва най-чист и светъл пламък без никакъв дим. Кирхер, който посочва необходимостта от рафиниране, смята последното за толкова трудно, че то остава достъпно само за висшите познавачи на алхимията.

Людовик Виве категорично възразява на св. Августин (който приписвал всички подобни изкуства на християнската изкупи­телна жертва - Дявола), доказвайки, че тези привидно магически феномени, въпреки цялата си удивителност и невероятност, са всъщност продукт на човешкото трудолюбие и задълбоченото изучаване на съкровените тайни на природата. Кипърският рицар Подакатарус притежавал влакна и платно, направени от друг тип азбест, който, според твърденията на Поркачиус²⁰⁷, той видял в дома на този рицар. Плиний нарича въпросните влакна „Линум Винум" и „индийска коприна", нещо от рода на лена, от което правят тъкан, която очистват, хвърляйки я в огъня. Той добавя, че тази тъкан е извънредно скъпа - като бисерите и елмазите, и не само защото този материал се среща рядко, но и защото извънредно трудно се тъче поради малката дължина на нишките. Най-напред раздробяват този материал с чукове, разплескват го, изкисват го в топла вода; и след като бъде изсушен, го разделят на нишки, като лен, и после го тъкат. Плиний твърди, че е виждал кърпи, направени от този материал, и сам е участвал в експери­мента на очистването им чрез огън. Баптиста Порта от своя страна потвърждава, че е видял същия материал във Венеция, в притежание на една кипърска дама. Това откритие на алхимиците той нарича „Секретум Оптиум".

Доктор Грейв в своето описание на уникатите на Грешъм колеж (осемнадесето столетие) изразява увереността си, че из­куството на правене и употреба на такова платно е завинаги изгубено, но се оказва, че това не е съвсем така, защото ние откриваме, че Музеум Септалис през 1826 година е обявил, че притежава нишки, върви, книги и мрежи, изработени от такъв материал. Освен това, някои от тези предмети били направени от ръцете на самия Септалис. „Грейв - казва авторът - изглежда приема, че Азбестинус и Амиантхус са едно и също нещо и ги нарича по английски „ресничест камък". Той казва, че този камък нараства с къси нишки или ресни, дълги от една четвърт до цял дюйм; тези нишки притежават блясък, тънки са като тези, които преде копринената буба, и са еластични като лен или кълчища. За това, че тази тайна не е съвсем изгубена, говори и обстоятел­ството, че някои будистки манастири в Китай и Тибет я прите­жават. Дали е бил направен от тези влакна, или от друг подобен минерал, не можем да кажем, но ние лично сме виждали в будистки манастир жълт халат, носен от будистките монаси; в наше присъствие той беше хвърлен в голяма яма, пълна с горящи въглени. Когато го извадиха след два часа от ямата, той беше така чист, сякаш го бяха прали с вода и сапун.

В наше време подобни сериозни изпитания на азбеста са правени в Европа и Америка и сега това вещество се използва в промишлеността за изготвяне на покривен материал, незапалими дрехи и огнеустойчиви сейфове. Много ценни залежи от този материал се намират на остров Стейтън в Нюйоркското приста­нище, откъдето го доставят на бали, наподобяващи сухи вършини, като при това влакната понякога имат дължина от няколко фута. Най-тънката разновидност на азбеста, наречена от древните „неосквернена", получила това название вследствие своя бял блясък.

Също така древните правили фитили за своите вечни лампи от друг камък, който те наричали Лапис Царисиус. Изглежда жителите на град Каристо не правели от това никаква особена тайна, тъй като Матеус разказва в едно свое съчинение следно­то²⁰⁸: „Те разчепквали, предели и тъкали от този мъхест камък материя за плащове, покривки и кърпи за маси и т.н. Когато тези вещи се замърсявали, вместо с вода, те били почиствани с огън". Плутарх също твърди, че фитилите на лампите са били изработ­вани от този камък, но уточнява, че по негово време този камък вече не се срещал. Лицетиус е склонен да вярва, че вечните светилници на древните, намирани в гробниците, въобще не са имали фитил, тъй като намирали много малко фитили, но Людовик Виве твърди обратното - че е виждал много такива.

Лицетиус, освен това, е твърдо убеден, че Пабулумът за огъня може да бъде подаван с такава последователност, че да изгори едва след много векове; и че материята не се изпарява, а успешно противостои на огъня, така че той не я изгаря, а задържа (като с верига) нейното изпаряване. Към това сър Томас Браун, говорейки за лампите, които горели стотици години, добавя: „Това е резултат от чистотата на маслото, което не отделя никакви изпарения, способни да правят сажди и да задушат огъня; тъй като, ако въздухът поддържаше пламъка, то последният би могъл да просъществува съвсем кратко време, след което целият въздух би бил изразходван". Той добавя, че „изкуството да се приготви това неизгоримо масло е изгубено".

Това не е точно така и времето ще го докаже, даже ако всичко, което сега пишем, бъде обречено на гибел, подобно на много други истини.

От името на науката ни казват, че тя (науката) не признава други видове изследвания, освен наблюдението и опита. Напълно сме съгласни с това. Ние също разполагаме със записи на наблюдаваните факти от три хиляди години насам - факти, доказващи окултните сили на човека. Що се отнася до опитите, то какви по-добри експериментални условия могат да се желаят от тези, които предоставят така наречените съвре­менни феномени? През 1889 г. различни английски учени били поканени от Лондонското диалектично общество да окажат помощ в изследването на тези феномени. Нека да видим какъв бил техният отговор. Професор Хъксли писал: „Нямам време за подобни изследвания, които са съпро­водени с много грижи (ако те са изследвания) и водят до неприятности... Аз не се интересувам от този предмет. Даже ако тези феномени са истински, те не ме интересуват". Джордж Х. Люис изказал следното дълбокомислено изречение: „Когато някой човек казва, че феномените се предизвикват от неизвестни физически закони, с това той заявява, че познава тези закони". Професор Тиндал изразява съмнение във въз­можността да се получат добри резултати на който и да е сеанс, където той ще присъства. Неговото присъствие, по мнението на мистър Варли, обърква всичко. Професор Карпентър пише: „Аз се уверих сам (от своите лични изследвания), че докато в повечето случаи това, което наричат проявление на духа, е резултат на преднамерена лъжа, а много други явления - продукт на самоизмама, съществуват все пак някои феномени, които са истински и могат да бъдат разглеждани като интересен обект за научно изследване... източникът на тези феномени не се намира в някаква външна връзка, а зависи главно от субективното състояние на индивида, който действа в рамките на признатите физични закони... Процесът, който аз бих нарекъл БЕЗСЪЗНАТЕЛНА РАБОТА НА МОЗЪКА... извършва голяма част от работата в предизвикването на феномени, известни под названието спиритични".

Така се стигнало до парадокса светът да бъде осведомен чрез органите на точната наука, че безсъзнателната мозъчна дейност е придобила способността да заставя китари да прелитат по въздуха, а мебели - да изпълняват различни клоунски номера.

Това е всичко, що се отнася до мнението на английските учени. Американските им колеги постъпили по подобен начин. През 1857 г. комитетът на Харвардския университет предупреждавал срещу изследването по този предмет, „който разлага нравствеността и унижава ума". По-нататък те го нарекли „заразително влияние, което определено намалява правдивостта у мъжа и чистотата у жената". По-късно, когато великият академик професор Робърт Хеър, без да се бои от мнението на своите съвременници, започнал да изследва спиритизма и се убедил в него - той незабавно бил обвинен, „че не е с ума си", а през 1874 година, когато един от нюйоркските всекидневници се обърнал с циркулярно писмо към водещите учени на страната с молба да се заемат с изслед­ването на спиритизма (предлагайки дори да заплати разходите), те, като поканени на вечеря гости, един след друг започнали да се извиняват и да отказват.

Все пак, независимо от равнодушието на Хъксли, шеговитост­та на Тиндал и „безсъзнателната мозъчна дейност" на Карпентър, мнозина други, също световноизвестни учени, изследвали този непопулярен предмет и бъдейки убедени от неопровержимостта на доказателствата, сами станали новообърнати вярващи в спи­ритизма. Един друг учен и велик писател, макар и не спиритист, дава своето заслужаващо уважение свидетелство: „Това, че духовете на умрелите понякога отново посещават живите и се появяват в своите предишни обиталища, е било през всички векове вкоренено вярване в повечето европейски страни не само сред селските жители, но и у част от интелигенцията. И ако човешките свидетелства по този предмет имат някаква ценност, то огромната маса от тях е налице. Те обхващат както отдалече­ните векове, така и нашата съвременност, и са толкова безупреч­ни и изчерпателни, както и доказателствата по всеки друг проблем".²⁰⁹

За съжаление, човешкият скептицизъм прилича на крепост, способна да устои на всякакво количество свидетелски показания. Като се започне от Хъксли, съвременните учени мъже приемат само такива доказателства, които ги устройват - и никакви други.

„О, позор човешки! Дявол с дявола проклети

Съгласие здраво поддържат -

От разумните същества у хората само съгласие няма..." ²¹⁰

С какво може да се обясни това разминаване във възгледите на хора, учили по едни и същи учебници и черпали своите знания от един и същ източник? Ясно е, че това е още едно потвърждение на старата истина, че няма двама души, които еднакво да виждат едно и също нещо. Тази идея е прекрасно формулирана от доктор Уилкинсън в писмото му до Диалектичното общество: „Аз отдав­на вече съм се убедил - казва той - чрез моя жизнен опит в качеството си на пионер изследовател на няколко ереси, които бързо стават правоверни вярвания, че почти всички истини са приемливи за нас дотолкова, доколкото съответстват на нашите влечения и интуиция, и че дискусиите и познанието не ни дават много повече, отколкото свойствата на темперамента."

Този дълбок наблюдател би могъл да добави към своя опит и опита на Бейкън, който казвал: „... малката философия насочва човешкия ум към атеизма, а дълбоката философия го прибли­жава към религията".

Професор Карпентър превъзнася прогресивната философия на нашите дни, която „не би игнорирала и най-странния факт, ако той е признат от заслужаващи доверие свидетелски показания", и все пак той бил първият, който започнал да отрича правото на признание на философските и научните знания на древните, макар че те са основани на също толкова достоверни показания, както и тези, от които се ползват в своите научни и философски знания съвременните учени. Нека да вземем (в научната област) като пример електричеството и електромагнетизма, във връзка с които имената на Франклин и Морз се издигнаха толкова бързо на върха на славата. Вече бе казано, че Талес е открил електрическите свойства на кехлибара шест столетия преди християнс­ката ера; а последните изследвания на Швейцер по символизма напълно доказаха, че всички древни митологии са се основавали на натуралната философия и че тайните свойства на електричес­твото били известни на теурзите от най-ранните мистерии на Самотракия. Диодор Сицилийски, Херодот и Самхонатон Фини­кийски (едни от най-древните историци) ни казват, че корените на тези мистерии се губят в най-дълбоката древност, стотици и хиляди години преди началото на историческия период. Едно от най-убедителните доказателства за това намираме в забележи­телната картина „Паметници на античните фигури" от Раул Рошет. На тази картина, подобно на „Пан с настръхналата коса", косите на всички човешки фигури са изправени във всички посоки, с изключение на централната фигура на Кабирианската Деметра, от която всъщност се излъчва тази магнетична сила, и от още един коленичил човек. Според Швейцер тази картина очевидно представлява част от церемонията на посвещението. Все пак не е минало толкова много време, откакто елементарните трудове по натурална философия започнали да се украсяват с гравюри на наелектризирани глави, с изправени във всички посоки коси под влияние на електрическия ток. Швейцер доказва, че забравената натурална философия на древността била свър­зана с най-значителните религиозни церемонии. Той нагледно показва, че магията е била част от доисторическите мистерии и че най-великите феномени, така наречените чудеса (езически, еврейски или християнски), фактически са били основани върху тайните знания по физика и всички отрасли на химията, или по-точно на алхимията, които притежавали жреците от древност­та.

В глава XI, която изцяло ще бъде посветена на удивителните достижения на древните, ние ще покажем много по-обстойно правдивостта на нашите твърдения. Ще припомним чрез свиде­телствата на най-заслужаващите доверие класици, че в определен период от време (далече преди обсадата на Троя) учените жреци на светилищата са били добре запознати с електричеството и даже с гръмоотводите. Сега ще добавим само няколко думи, преди да завършим с тази тема.

Без да притежават добрите познания на теурзите за свойствата на магнетизма и без да владеят загубения ключ към техните тайни, а основавайки се единствено на това, което в тяхно време е било известно за електричеството, Швейцер и Енемозер успели да установят тъждествеността на „братята близнаци" на Диоскурите с полярността на електричеството и магнетизма. Този мит, който дотогава бил разглеждан като нямаща значение измислица, се оказал (според Енемозер) точно описание на една строго научна природна истина.

Нашите физици се гордеят с достиженията на сегашния век и се самозаблуждават с хвалебствени химни. Тяхното изразително четене на лекции в аудиториите и цветистата им фразеология се нуждаят само от малки изменения, за да се превърнат в мелодични сонети. Съвременните последователи на Петрарка, Данте и Тасо се състезават със старинните трубадури на поетичните излияния. В своето незнаещо граници просла­вяне на материята те влюбено възпяват смесването на блуждаещите атоми и любовните връзки на протоплазмите и се оплакват от кокетното непостоянство на „силите", които така предизвикателно играят на криеница с нашите сериозни професори във великата драма на живота, наречена от тях „корелация на силите". Провъзгласявайки материята като единствената самодържавна царица на Безпределната вселена, те насилствено я лишават от съпруг и поставят вдовстващата кралица на великия трон на природата, напуснат от изгонения дух. След това те се стараят да я накарат да изглежда толкова привлекателна, колкото е възможно сред благовонията и поклоненията на светилището, което самите те са построили. Те или са забравили, или никога не са знаели факта, че при отсъствието на неговия законен притежател този трон е просто срутен гроб, в който всичко е гнило и разложено? Материята, без оживотворяващия я дух, е само „Грос педжеши" (казано с херметически термин); тя не е нищо друго, освен бездушен труп, чиито крайници, за да се движат в нужната посока, се нуждаят от присъствието на разумен водач в тази велика галванична батерия, наречена ЖИВОТ!

С какво конкретно познанието на сегашния век толкова превъзхожда познанието на древните? Когато говорим за „поз­нание", нямаме предвид ясните определения, установени от съвременните учени даже и за най-незначителните детайли във всяка област на науката, колкото и малка да е тя; нито названието на всеки нерв в човешкия и животинския организъм или обозна­чението на всяка клетка и влакно в растенията; ние имаме предвид окончателното (ултимативното) философско изразяване на всяка истина в природата.

Най-големите философи на древността сега са обвинявани в повърхностни знания именно за тези детайли на точната наука, с които съвременните учени така много се гордеят. Платон е обявен от многословните му тълкуватели за абсолютен невежа по отношение на знанията за анатомията и функциите на човешкото тяло; той, виждате ли, не знаел нищо за ролята на нервите в предаването на усещанията и не бил способен на нищо по-добро от парадиране с необосновани разсъждения в тази тематична област. Всъщност той просто обобщавал делението на човешкото тяло и не представил нищо, което да прилича на анатомични данни. Колкото до неговия възглед за човека като за микрокосмос, миниатюрен модел на макрокосмоса, това е прекалено трансцендентално, за да започнат съвременните материалистично ориен­тирани и скептични учени да му отделят макар и най-малко внимание. Идеята на Платон, че строежът на човека, както и строежът на цялата вселена, е образуван по принципа на триъ­гълниците, изглежда абсурдна и смешна на нашите учени. Един­ствено професор Джоуът в своя предговор към „Тимей" честно отбелязва, че съвременният философ-физик едва ли може да си присвои заслугата да бъде тези „кости", от които той ще се издигне към висшето знание²¹¹, забравяйки колко много са полу­чили днешните физически науки от метафизиците на древността. Ако вместо споровете и посочването на недостига, а понякога и на отсъствието на терминология и строго научни определения в трудовете на Платон, започнем внимателно да ги анализираме, то само в „Тимей" ние ще открием, въпреки малкия му обем, зачатъците на всички по-късни открития. Кръвообращението и законът за всемирното притегляне в „Тимей" са посочени съвсем ясно, независимо че първият от тези факти може би не е така детайлно обрисуван, за да противостои на повторните атаки на съвременната наука; според професор Джауит знанието, че кръв­та изтича от едната страна на сърцето по артерии, за да се върне в него от другата страна по вени, не му е било известно, макар че Платон прекрасно разбирал, „че кръвта се намира в постоянно движение".

Методът на Платон (подобно на геометричните съждения) бил мисловно движение от всеобщото към частното. Съвременната наука напразно търси първопричината в преместването на моле­кулите; Платон я търсил и намирал сред величествената процесия на световете. За него е било достатъчно да знае великия план на творението, за да бъде в състояние да проследи най-мощните движения на вселената през техните изменения до крайните им състояния. Малките подробности във Вселената, с наблюденията и класификацията на които толкова старателно се занимава съвременната наука, не привличали вниманието на древните философи. Оттук идва и парадоксът, че докато петокласник от английско училище може да изглежда по-учен (бърборейки за дреболиите на физическата наука) от самия Платон, в същото време и най-тъпият от учениците на Платон е можел да покаже значително по-добро познаване на великите космически закони и техните взаимоотношения, както и способност да управлява окултните сили, скрити зад тези закони, отколкото най-учения професор от най-прославената съвременна академия. Този тъй слабо разбран факт, останал незабелязан и недооценен от прево­дачите на трудовете на Платон, обяснява самохвалството, в което изпадаме ние, съвременниците, когато говорим за този и подоб­ните на него велики философи. Приписваните им грешки в областта на анатомията и физиологията са силно преувеличени, за да удовлетворят нашето самолюбие чрез идеята за нашата уж превъзхождаща ученост, вследствие на което ние не забелязваме блясъка и красотата на разума, с които са били украсени миналите векове.

Несъстоятелността на съвременните научни изследвания се проявява във факта, че докато ние разполагаме с названия и за най-незначителните частици на минералите, растенията, живот­ните и човека, най-мъдрият от съвременните учители не е в състояние да ни каже нищо определено за жизнената сила, която предизвиква основните изменения в тези царства на природата. Не е необходимо да се привеждат други аргументи в потвържде­ние на казаното от тези, които са поднесени под една или друга форма от самите висши научни авторитети.

От човек, заемащ важно положение в света на науката, се изисква немалко мъжество, за да оцени справедливо и по дос­тойнство достиженията на древните пред лицето на съвременното общество, което не иска нищо друго, освен тяхната дискредитация. Когато се срещаме с подобни случаи, ние с радост полагаме лаврови венци в краката на тези смели и честни учени. Такива са професор Джоуът (глава на Болиолския колеж) и професор Региус, познавач на гръцкия език от Оксфордския университет, който в своя превод на трудовете на Платон, говорейки за „езическата философия като цяло", й отдава заслуженото, по­сочвайки, че:

1. „Идеята за съществуването на звездни мъглявини е била открита от физиците на древността. Ето защо за неин първоиз­точник не могат да се сочат астрономическите открития на Хершел, както това прави Дрейпър."²¹²

2. „Животните са се развили от преселилите се на сушата жаби, а човекът се е развил от животното - към това мнение се е придържал Анаксимен в шести век преди новата ера." Профе­сорът би могъл към това да добави, че тази теория е съществувала няколко хиляди години преди Анаксимен; че тя се ползвала с признание сред халдеите и че дарвиновата теория за еволюцията всъщност има най-древен произход.

3. „Даже Филалет и ранните питагорейци вярвали, че Земята е небесно тяло, въртящо се в космоса, както и другите звезди."²¹³

По такъв начин Галилей, изучавайки някои фрагменти от учени­ето на Питагор, които (според Реухлин) са съществували още преди дните на флорентинския математик²¹⁴, и бидейки запознат с древните философски системи само отново е потвърдил докт­рината, която преобладавала в Индия в най-дълбока древност.

4. Древните „мислели, че растенията имат пол, също както и животните". По такъв начин нашите съвременни естествоизпи­татели просто вървят по стъпките на своите предшественици.

5. „Музикалните ноти зависят от спъването на струната и нейната относителна дължина и се измерват с числа."

6. „Математическите закони царстват в целия свят и дори качествените различия имат числен произход."

7. „Унищожаването на материята се отричало от древните и те признавали само нейното превръщане (трансформация)."²¹⁵ „Макар че всяко едно от тези открития може да се припише на гениална догадка — добавя Джоуът, — всички те заедно едва ли могат да се обяснят с просто съвпадение."

Накратко, философията на Платон представлява единна и последователна система, обхващаща еволюцията на световете и видовете, съотношението и запазването на енергията, трансфор­мацията на материалните форми, неунищожимостта на материя­та и духа. Неговите разбирания по отношение на духа далече изпреварват нашата съвременна наука; и сводът на тази фило­софска система е закрепен със съвършен и нерушим ключов камък. Ако науката в последно време наистина е направила такива огромни крачки напред, ако нашите знания за природните закони действително стоят толкова високо в сравнение със зна­нията на древните, защо тогава нашите въпроси и търсения, отнасящи се до природата и източника на живота, остават без отговор? Ако съвременната лаборатория е толкова по-богата с плодовете на своите изследвания в сравнение с лабораторията на древните, то защо се получава така, че каквато и крачка да направят, учените неизменно попадат на пътека, отдавна отъп­кана от древните? Защо се оказва, че и най-прогресивната гледна точка, достигната от нас, ни дава само възможност да видим в забулената в мъгла далечина на планинската пътека (на нашите знания) вечните доказателства за това, че по-ранни изследова­тели са били вече там и са покорили тази височина?

Ако наистина съвременните майстори до такава степен са изпрева­рили древните, защо тогава не могат да възстановят изгубените способ­ности, притежавани от нашите древни предци? Защо те не могат да ни дадат неизбледняващите шарки на Луксор - яркият вермилион и осле­пителното синьо, украсяващи тамошните стени, които днес са толкова ярки и свежи, както в деня на тяхното нанасяне; неразрушаващия се цимент на пирамидите и древните акведукти (водопроводи); дамаското острие, което можело да бъде свито в ножницата като тирбушон, при това без да се счупи; великолепните, с нищо несравними оттенъци на цветното стъкло, които намират и днес в древните руини и в стъклените мозайки на прозорците на древните църкви; тайната на истински пластичното стъкло? Ако химията е така малко способна да се състезава в някои изкуства дори с ранното средновековие, защо тогава се хвали с постижения, които (по всяка вероятност) са били добре известни преди хиляди години? Колкото повече прогресират археологията и философи­ята, толкова по-унизителни за нашата гордост стават откритията, които те ежедневно ни поднасят, и толкова повече славни свидетелства се появяват в полза на тези, които по силата на своята отдалеченост във времето са били смятани за невежи хора, затънали в дълбокото треса­вище на суеверието.

Защо забравяме, че много векове преди корабният нос на смелия генуезец да докосне водите на Америка, финикийските мореплаватели вече извършвали околосветски пътешествия и разпространявали цивилизацията в области, които сега са се превърнали в мълчаливи пустини? Кой съвременен археолог би се осмелил да твърди, че същата тази ръка, която е планирала египетските пирамиди, Карнак и хилядите други храмове, пре­върнали се сега в разсипващи се на прах руини, не е издигнала и монументалния Нагкон-Ват в Камбоджа? Или че не е начертала йероглифите на обелиските и вратите на изоставеното индианско село, открито неотдавна в Британска Колумбия от лорд Даферин, или върху руините на Паленке и Уксмал в Централна Америка? Нима реликвите, които ние пазим в нашите музеи - последни паметници на отдавна „забравените изкуства", не говорят ясно в полза на древните цивилизации? И нима всички те не доказват отново и отново, че изчезването на народите и континентите е погребало едновременно с това и тяхната наука и изкуство, които не могат да бъдат достигнати нито от първия тигел, нагрят още в средните векове, нито от последната колба, спукала са в ръцете на съвременния химик (и които няма да бъдат надминати поне до края на сегашния XIX век).

„Те имали известни познания в оптиката" - великодушно допуска професор Дрейпър по отношение на древните. Други учени обаче отричат дори и подобна дреболия. „Изпъкналите лещи, открити в Нимруд, са доказателство, че древните са били запознати с увеличителните прибори."

Действително, ако това не беше така, всички класически автори биха се оказали лъжци. Цицерон например разказва, че е видял цялата „Илиада", написана на кожа с такъв миниатюрен размер, че в надиплен вид можела да бъде събрана в орехова черупка; а Плиний твърди, че Нерон имал пръстен с монтирано в него стъкло, през което той отдалече наблюдавал боя на гладиаторите. Наистина, когато ни казват, че Маурициус с помощта на инструмент, наречен НАУСКОПИТ, можел от нос Сицилия да наблюдава през морето брега на Африка, ние можем или да заключим, че всички тези исторически свидетели са просто лъжци, или да допуснем, че древните са били повече от добре запознати с оптиката и увеличителните стъкла. Вендел Филипс съобщава, че негов приятел е притежател на извънредно интере­сен пръстен, „приблизително три четвърти дюйма в диаметър, и на него е изобразена голата фигура на бог Херкулес. С помощта на увеличително стъкло вие можете да различите неговите мускули и даже да преброите всяко отделно косъмче на веждите му... Раулинсон донесъл вкъщи камък, дълъг около 20 дюйма и 10 широк, на който е изложен цял трактат по математика. Без увеличително стъкло той въобще не се поддава на четене... В музея на доктор Ебот има пръстен на Хеопс, който Бунзен датира към 500 години преди новата ера. Печатът на пръстена е с размер една четвърт от долара, а гравировката върху него е невидима без помощта на увеличително стъкло... В Парма ще ви покажат скъпоценен камък, който някога е носил на ръката си Микелан­джело. Гравировката на него била с давност от две хиляди години и изобразявала фигурата на седем жени. Вие трябва да имате силно увеличително стъкло, за да бъдете в състояние да ги различите... По такъв начин - добавя ученият - микроскопът, вместо да се разглежда като изобретение на нашето време, намира своите „събратя" в епoхата на „Петокнижието на Мойсей".

Изложените по-горе факти явно не свидетелстват, че древните са притежавали само „известни познания в оптиката". Ето защо, като напълно отхвърляме тази заблуда, ние намираме в прекрасните трудове на професор Дрейггьр (изследовател на древните науки) само един-единствен недостатък - той понякога злоупотребява със собствените си оптични инструменти: с цел да преувеличи атеизма на питагорееца Бруно, той го разглежда през изпъкнали лещи; когато обаче говори за познанията на древните, той очевидно ги гледа през вдлъбнати лещи.

Може просто да се възхищаваме, проследявайки в различните съвре­менни трудове (както на набожните християни, така и на високообра­зованите скептици), как внимателно е прокарана демаркационната линия между това, в което трябва да вярваме, и онова, в което не ни е позволено да вярваме на древните автори. Никакво доверие не им се разрешава, без то да е съпроводено с известна резервираност. Ако Страбон ни казва, че границите на древна Ниневия били дълги 47 мили и неговото свидетелство се приема като достоверно, то защо се подлага на съмнение разказът му за изпълнението на пророчеството на сибилите? Къде е здравият смисъл, когато отначало наричат Херодот „Баща на историята", а след това, без да си поемат въздух, го обвиняват в глупаво брьщолевене, щом той започне да разказва за изумителните явления, на които е бил очевидец. В крайна сметка, възможно е подобна предпазли­вост сега наистина да е нужна повече от когато и да било, тъй като нашата епоха е кръстена „Век на откритията" - разочарованието може да се окаже прекалено жестоко изпитание за Европа. Барутът, който дълго време бил смятан за откритие на Бейкън и Шварц, е обявен сега в училищните учебници за изобретение на китайците, които го използ­вали за изравняване на хълмове и взривяване на скали много векове преди нашата ера.

„В музея на Александрия - казва Дрейпър - имало машина, изобретена от математика Херо малко повече от 100 години преди новата ера. Тя се движила от силата на парата и била с такава конструкция, каквато в наши дни ние бихме нарекли реактивен двигател... Този механизъм нямал никакво отношение към изобретяването на съвременната парна машина".

Европа се гордее с откритията на Коперник и Галилей, а се появиха съобщения, че астрономическите наблюдения на халдеите датират от десетки хиляди години.²¹⁶ Освен това, един китайс­ки император, живял преди повече от 2000 години преди новата ера (т.е. много преди Мойсей), предал на смъртно наказание двамата си главни астрономи, защото не предсказали състоялото се слънчево затъмнение.

Следва да се отбележи като пример за неточност на мненията по отношение претенциите на съвременната наука, че откритието за неунищожимостта на материята и корелацията на енергиите (и особено последната) трябва да бъдат разглеждани като неин венценосен триумф. Това е „най-важното откритие на нашия век" — казал по повод на съотношението на енергиите сър Уилям Армстронг в знаменитата си реч като председател на Британското общество. Това „важно откритие" в крайна сметка въобще не е откритие. Неговият първоизточник е оставил убедителни следи, които ние намираме у древните философи. Първите му следи се откриват в неясните размисли на Ведическата теология, в учени­ето за еманацията и абсорбирането, накратко - за Нирваната. Ориген на свой ред го обрисувал в своята философия през осми век и ние каним всеки, който иска да се убеди в истинността на казаното, да прочете неговия труд. Науката казва, че когато теорията за неунищожимостта на материята (също между другото една много, много стара идея на Демокрит) била доказана, се наложило тя да бъде прехвърлена по аналогия и за енергията. Никоя частичка материя никога не може да бъде загубена; никаква част от съществуващата в природата енергия не може да изчезне; следователно енергията също така се оказала неунищожима, а нейните различни проявления (или сили под различни форми, както било доказано) са взаимнообратими и се явяват само различни видове движения на материалните частици. Мистър Гроу още в 1842 г. приписал обратимост на такива сили, като топлината, електри­чеството, магнетизмът и светлината, придавайки им по такъв начин способност да бъдат в един момент причина, а в друг - следствие. Откъде обаче идват тези сили и къде отиват, когато ги губим от полезрението си? По този въпрос науката мълчи.

Теорията за „корелацията на енергиите", която според съвре­менните разбирания се „явява най-великото откритие на века", не може да обясни нито началото, нито края на която и да е от тези сили; тази теория не е в състояние да покаже и причината за възникването на всичко съществуващо. Енергиите могат да бъдат обратими и една от тях може да създаде друга, и все пак никаква точна наука не е в състояние да обясни смисъла на това явление. В какво тогава ние сме изпреварили Платон, който, водейки дискусията в „Тимей" за първичните и вторични качес­тва на материята²¹⁷ и за слабостта на човешкия интелект, влага следните думи в устата на Тимей: „Бог знае първоначалните качества на всичко; човекът може само да се надява да достигне вероятното." Стига само да отворим една от няколкото статии на Хъксли и Тиндал, за да намерим същото признание; но те „подобряват" своето положение в сравнение с Платон, като не разрешават дори на Бога да знае повече от тях самите; и вероятно на това те основават превъзходството си над Платон. Древните индуси са изграждали своето учение за еманирането и абсорбирането (поглъщането) именно върху този закон. То Оу, изначал­ната точка в безпределния кръг, окръжността на който не се намира никъде, а центърът — навсякъде, еманира от себе си всичко (всички неща) и го проявява във видимата Вселена в разнооб­разни форми; тези форми се смесват и след постепенна транс­формация (редица превръщания) от чистия дух (или будисткото „нищо") до най-груба материя започват постепенно да се връщат към своето първоначално състояние, което е абсорбираме, поглъ­щане в Нирвана²¹⁸ - какво друго е това, ако не взаимовръзка на енергиите?

Науката твърди, че е в състояние нагледно да ни покаже как топлината се превръща в електричество и електричеството в топлина, как магнетизмът преминава в електричество и - обрат­но. Движението, казват учените, е резултат от самото движение и т.н. до безкрай. Това е азбуката на окултизма и ранните алхимици. За науката обаче, след като веднъж е открила и доказала закона за неунищожимостта на материята и енергията, големият проблем на вечността е решен. Каква нужда тогава може да има от присъствието на духа? Неговата безполезност отсега нататък се смята за научно доказана!

По такъв начин за съвременните философи може да се каже, че те не са направили и крачка по-напред от това, което е било добре известно на свещенослужителите на Самотракия, на индусите и дори на християнските гностици. Първите (т.е. самотракийците) доказали своето знание в един удивително остроумен мит за Диоскурите - „синовете на небето", братята близнаци, споменати от Швейцер, които „постоянно умират и възкръсват и е абсолютно необходимо единият да умре, за да може другият да живее". Те знаели също както и нашите физици, че когато енергията привидно изчезва, тя просто се превръща в друга енергия. Макар науката още да не е намерила апаратура, специ­ално създадена за такива превръщания, все пак може да се твърди с пълно право (като се изхожда от аналогичните дедукции), че почти всички древни религии са били основани на идеята за неунищожимостта на материята и енергията, плюс еманирането на целия ефирен духовен огън - Централното Слънце, което е Бог или Дух; т.е. били са изградени върху знанието, чието могъщество е формирало основата на древната теургична магия.

В ръкописния коментар към магията, съставен от Прокъл, е дадено следното обяснение: „Както влюбените постепенно се издигат от красотата, проявяваща се чрез чувствени форми, към онази красота, която е божествена, жреците на древността, размишлявайки за видимите и невидимите (окултните) при­родни сили, открили, че всичко съществува във всичко и създали своята свещена наука, основавайки се на тази взаимна симпатия и подобие. По този начин те установили съществу­ването в небесните области на земни свойства, преобразили се в небесни, и съществуването на небесни свойства, преобразили се в земни".

След това Прокъл посочва някои тайнствени особености на растенията, минералите и животните, които са добре известни на нашите изследователи, но никой от тях не може да ги обясни. Едно от тях е въртеливото движение на слънчогледа и лотоса, които преди изгрев слънце свиват своите листа и венчелистчета, а после ги разтварят постепенно заедно с издигането на слънцето и отново ги събират, когато то започне да клони на запад.

„Така древните - казва той, - размишлявайки над тази взаимна симпатия (на небесното и земното), използвали за окултни цели както нейната небесна, така и земната й природа, посредством което (чрез някакво подобие) те доловили божест­вените сили в тази низша природа.. Всичко е изпълнено с божествена природа; земните организми получават изцяло това, което се явява небесно, а небесното на свой ред получава нужното от свръхнебесната същност, като по този начин всички категории на съществуващото, от най-високото до низшето²¹⁹, се движат в една хармонична низходяща йерархия. Защото каквито и частности да бъдат събрани в някоя от посочените по-горе категории, те впоследствие се разширяват (разпространяват) в низходящ ред и различните духове се насочват под управлението на ръководещите ги божества."²²⁰

Очевидно Прокъл тук не пропагандира суеверието в науката, защото въпреки че тя е окултна и непозната за нашите учени, отричащи нейните възможности, магията все пак е наука. Тя здраво се базира на тайнственото родство между органичните и неорганичните тела, на видимата материя на четирите царства и осезаемите сили във Вселената. Това, което науката нарича притегляне и гравитация, древните (а също и средновековните херметици) наричали магнетизъм, привличане, родство. Това е закон на вселената, разбран от Платон и обяснен от него в „Тимей" като закон на привличането на малките тела от голе­мите, на подобните тела от подобните, при което в последните по-скоро се проявява силата на магнетизма, отколкото на при­теглянето. Антиаристотеловата формула, че притеглянето зас­тавя всички тела да падат с еднаква бързина, независимо от тяхното тегло, при което разликата (в бързината на падане?) се предизвиква от някакъв друг, неизвестен фактор, изглежда значително по-определено насочва към магнетизма, отколкото към притеглянето, тъй като първият привлича по-скоро по силата на субстанцията, отколкото на теглото. Внимателното запознава­не с окултните свойства на всичко съществуващо (както във видимата, така и в невидимата природа), знанието за законите на привличането и отблъскването и техните причини, проследени до техния духовен източник, с други думи, дълбокото и изчерпа­телно познание за законите на природата - това е, което е било, е и ще бъде основата на магиите.

В своите записки по повод „Духовете и таласъмите", разглеждайки редица факти, приведени в качеството на доказателства от някои известни защитници на истинността на духовните феномени (а именно професор Де Морган, сър Робърт Дейл Оуен и мистър Уолъс), Рихард А. Проктър казва, че той „не намира убедителност в следващите забележки на професор Уолъс: „Как може да се оправдае непризнаването на тези доказателства (става дума за изложения от Оуен феномен)? Десетки и стотици засвидетелствани факти са регистрирани и никакви опити не са предприети за тяхното обяснение. Просто ги игнорират и в много случаи дори не ги признават за необясними".

На това мистър Проктър шеговито отговаря, че „тъй като нашите философи заявяват, че те отдавна вече са решили, че всички тези разкази за появата на духове са просто една заблуда, ние сега сме длъжни безусловно да ги игнорираме; но те (философите) се чувстват доста „раздразнени", когато се привеждат нови доказателства в полза на тези феномени и се извършва пренасочване в убежденията на хората, което изисква нови проверки и експерименти на основание на това, че предиш­ните заключения за тези явления противоречат на очевидността".

„Всичко това - продължава той — ни служи за прекрасна поука да не се смеем над новоприелите тяхната вяра. За това обаче е нужно незабавно да се направи още нещо, преди нашите „философи" да се решат да посветят значителна част от своето време на предполагаемите изследвания. Нужно е нагледно да се докаже, че БЛАГОПОЛУЧИЕТО НА ЧОВЕШКАТА РАСА В ЗНАЧИТЕЛНА СТЕПЕН ЗАВИСИ ОТ ТОВА, докато незначителността на зарегистрираното досега поведение на духовете и без друго е очевидна за всички приели новата вяра."

Ема Хардинг Бритьн е събрала от светските и научните списания голямо количество добре удостоверени факти, от които се вижда с какви сериозни въпроси нашите учени понякога заменят досаждащия им въпрос за „духовете и таласъмите". Тя привежда цитат от един вестник, където е поместен репортаж за едно от тези тържествени съвещания, състояло се вечерта на 29 април 1854 г. Професор Хеър от Филаделфия, уважаваният от всички химик, заслужаващ всеобщо уважение както със своето поведение, така и с пожизнените си заслуги за науката, „бил заставен да замълчи" от професор Хенри веднага щом като първият засегнал въпроса за спиритизма. „Нахалната акция на един от членовете на „Американското научно общество" (т.е. на професор Хенри) била подкрепена от мнозинството на това научно събрание и впоследствие била внесена в протокола на заседанието." На следващата сутрин в репортажа за тази сесия вестник „Спиричуъл телиграф" коментирал инцидента по следния начин:

„Изглеждаше, че подобен проблем (като повдигнатият от професор Хеър) изцяло се отнася към областта на науката, но Американското научно общество реши, че този .проблем е или недостоен за неговото внимание, или опасен, за да се занимава с него, и затова беше гласувано за неговото отклоняване. Във връзка с това ние не можем да не споменем, че Американското научно общество на същото това заседание проведе високо научна, продължителна, сериозна и задълбочена дискусия за това, защо петлите кукуригат между 12 и 1 часа. Наистина достоен за философите проблем! Освен това, вероятно ще доказват, че той в значителна степен има отношение към благополучието на човешката раса."

Достатъчно е някой да каже, че вярва в тайнствената връзка или симпатия между живота на някои растения и живота на човека, за да стане той обект на насмешки. Въпреки това са установени много случаи, доказващи реалността на такова род­ство. Известни са лица, заболяващи едновременно с изкоренява­нето на дърво, посадено в деня на тяхното раждане, и умиращи, когато изсъхне дървото. Както и обратното - известни са случаи, когато дървета,, посадени при такива обстоятелства (т.е. в деня на раждането) увяхвали и умирали едновременно със съответния човек. Първия случай мистър Проктър би нарекъл „резултат от самовнушение", а втория - „любопитно съвпадение".

Макс Мюлер привежда многобройни примери за това в своя очерк „За маниерите и обичаите". Той посочва, че популярната традиция да се сади дърво-брат в деня на раждането на дете съществува в Централна Америка, Индия и Германия. Нейните следи ние намираме в почти цяла, Европа, сред воините маори в Британска Гвиана и в Азия. Коментирайки труда на Тейлър „Изследване на ранната история на човечеството", където са приведени много подобни примери, великият филолог съвсем справедливо отбелязва: „Ако за това се говореше само в индийс­ките и германските предания, то ние бихме могли да го разглеж­даме само като принадлежност на арийците; но когато срещаме същия обичай в Централна Америка, на нас ни остава само да допуснем съществуването на връзка между европейските и аме­риканските разказвачи на предания... или да изследваме действи­телното съществуване на тази предполагаема симпатична връзка между живота на растението и живота на човека".

Сегашното поколение хора, които не вярват в нищо зад пределите на повърхностната очевидност на техните сетива, несъмнено ще отхвърлят самата идея за такава сила на симпатия, съществуваща в растенията, животните и даже камъните. Няка­къв покров, закриващ тяхното вътрешно зрение, им позволява да виждат единствено онова, което по никакъв начин не могат да отрекат. Авторът на „Диалог с Асклепий" ни запознава с истин­ската причина на това явление, която може би дава обяснение на сегашната епидемия от неверие. В нашия век се извършва прискърбно отдалечаване на божествеността от човека, който престава да се вслушва и вярва в каквото и да било, отнасящо се до небето или небесното, и всички небесни гласове за него затихват.

Или както е казал император Юлиан: „Малката душичка (на скептика) е наистина съобразителна, но нищо не вижда със своето силно и здраво зрение".

Всяко изречение на Питагор, подобно на много древни мъд­рости, има двойно значение; едновременно то притежава окултно физическо значение, изразено буквално в неговите думи, но съдържа и нравствено наставление, което е обяснено от Ямблих в неговия труд „Животът на Питагор". Това „Не разбърквай огъня с меч" е деветият символ на неоплатониците. „Този символ; - казва той - призовава към благоразумие." Той показва неуместността от употребата на резки думи по отношение на човек, пълен с избухливост и гняв, и вредата от всякакъв спор с него. Понеже често с неучтивите си думи вие възбуждате невежия човек и от това после страдате сами... Хераклит също свидетелства за истината, скрита в този символ: „Трудно е да се победи гневът, но каквото и да става, това трябва да се направи за изкупление на душата". Това е казано много правилно, макар че много хора, давайки воля на своя гняв, променят състоянието на своята душа и предпочитат смъртта пред живота. „Като използваш правилно своя език, и съхранявайки спокойствие, ти ще създадеш дружба от раздора, огънят на гнева ще бъде потушен и ще докажеш, че ти самият не си лишен от ум."

Понякога у нас възникваха известни опасения и ние поставяхме под съмнение безпристрастността на собствените си съждения, нашата спо­собност да тълкуваме предизвикващите уважение трудове на такива гиганти на съвременната философия, като Тиндал, Хъксли, Спенсър, Карпентър и някои други. В неумерената си любов към „хората от далечното минало" - мъдреците от древността, ние винаги сме се опасявали да не пристъпим границите на справедливостта и да не пропуснем да дадем дължимото на всеки, който го заслужава. Постепен­но ние преодоляхме тези опасения с помощта на неочаквано полученото подкрепление. Ние научихме, че сме само слабо ехо на общественото мнение, което (макар и потиснато) понякога се промъква в талантливо написани статии, разсеяни по цялата периодична преса на страната, в която сега пребиваваме. Една от тези статии е публикувана декември 1875 г. под заглавие „Сенсуалистичните философи на съвременността". Това е много талантлива статия, смело коментираща претенциите на някои наши учени за нови открития, отнасящи се до природата на материята, човешката душа, ума, вселената и т.н. „Религиозният свят беше силно удивен и възбуден - казва авторът

- от изказванията на учени, като Спенсър, Тиндал, Хъксли, Проктьр и някои други от същата школа." Открито признавайки колко много науката е задължена на всеки от тези джентълмени, авторът все пак „твърде настойчиво" отрича, че те са направили някакво ново откритие. Няма нищо ново в техните разсъждения, дори и в най-прогресивните от тях - нищо, което да не е било преподавано под една или друга форма преди хиляди години. Авторът на статията не твърди, че тези учени изтъкват въпросните теории като собствени открития, не, те просто оставят фактите в такъв вид, че това да се подразбира, а останалото довършват вестниците... Публиката, която няма нито време, нито склон­ност да проверява фактите, възприема на вяра написаното във вестни­ците и... чака какво ще стане по-нататък!

Предполагаемите автори на такива поразителни теории нерядко стават обект на нападки във вестниците. Понякога подложените на тези нападки започват да се защитават, но ние не можем да си спомним нито един случай, когато учените откровено са заявили: „Господа, не ни се сърдете; ние просто разказахме едни стари теории - стари като света." И това би било самата истина, „но - продължава авторът на статията, - дори учените и философите не винаги могат да устоят на съблазънта да поддържат някакво мнение, което според тях ще им осигури място сред безсмъртните имена".

Хъксли, Тиндал и даже Спенсър в последно време станаха велики оракули, „непогрешими папи" в областта на теориите за протоплазмата, молекулите, първоначалните форми и атомите. Те бяха наградени с повече лаврови венци за своите велики открития, отколкото били космите на главите на Лукреций, Цицерон, Плутарх и Сенека. Въпреки това, трудовете на последните гъмжат от идеи за протоплазмата, първоначални форми и т.н.; да не говорим за Демокрит, който е бил наречен атомен философ. В същия този в.,Deily" ние намираме следното поразително разобличение:

„Кой от невежите читатели не беше удивен миналата година от резултатите, получени с помощта на кислорода? Каква възбуда предиз­викаха Тиндал и Хъксли с провъзгласяването в присъщия им оракулски стил на същата тази доктрина, която ние току-що приведохме от трудовете на барон Лейбидж, който (като най-изтъкнат) бил преведен от професор Лайън Плейфър на английски език още през 1840 г."

„Друго неотдавнашно изказване - припомня той - поразило читате­лите с това, че всяка мисъл; която ние изразяваме, или се опитваме да изразим, предизвиква някакво удивително изменение във веществото на нашия мозък." За да прочетат за това, нашите философи следвало само да разлистят страниците на барон Лейбидж, който съвсем ясно е посочил: „Физиологията притежава достатъчно основания, за да твърди, че всяка мисъл и емоция е съпроводена с изменение в състава на мозъчното вещество; че всяко движение и проявление на сила е резултат от някаква трансформация на неговата структура или вещество".²²¹

Така, в рамките на поредицата лекции на Тиндал, ние можем да проследим почти страница по страница всички съждения на Лейбидж с появяващи се от време на време допълнения, заимствани от още по-ранните възгледи на Демокрит и на другите езически философи. Това са потпури [вариации - бел. ред.] на старите хипотези, възнесени от този съвременен авторитет в ранг на квазидоказани формули и произ­несени с живописно сладкоречив патос и фразеология, които са му толкова присъщи.

По-нататьк същият този наблюдател привежда много тъждествени идеи и целия необходим фактически материал, за да докаже, че великите открития на Тиндал и Хъксли са заимствани от трудовете на доктор Джозеф Пристли и дори от „История на философията" на Гердер.

„На Пристли - добавя авторът - правителството не досаждало просто защото той не е притежавал честолюбивия устрем да се прослави с атеистичните си възгледи, провъзгласявайки ги на всеослушание на всеки кръстопът. Този философ бил автор на 70 или 80 тома и всъщност той бил откривателят на кислорода." Именно в тези съчинения той „издигнал тъждествени идеи, които впоследствие били възприети като „смели" и „поразителни" изказвания на нашите съвременни философи".

„Нашите читатели - продължава авторът - помнят какво раздвиж­ване беше предизвикано от изказванията на някои от нашите съвременни философи относно произхода и природата на идеите, но тези изказвания (подобно на предшествалите и последвалите ги) не съдържаха в себе си нищо ново." „ИДЕЯТА" - казва Плутарх - е безтелесно същество, нямащо съществуване само по себе си, но именно то дава тяло и форма на безформената материя и става причина за нейното проявяване."

Наистина, нито един съвременен атеист, включително и мистър Хъксли, не може да надмине в материализма Епикур; той може само да го пародира (да му подражава). Какво е неговата „протоплазма", ако не преповтаряне на разсъжденията на индийските свабхавици или пантеисти, които твърдят, че всичко съществуващо (и боговете, също както хората и животните) е породено от свабхава или от собствената си природа. Колкото до Епикур, ето какви думи му приписва Лукреций: „Душата, която възниква по този начин, е длъжна да бъде материална, тъй като ние проследихме нейното възникване от материален източник; защото доколкото съществува, тя съществува само в материалната сфера; тя се храни с материална храна; расте заедно с тялото; достига до пълен разцвет заедно с тялото; увяхва заедно с тялото; оттук и изводът - била тя душа на човек или звяр, тя е длъжна да умре заедно с неговата смърт". Тук ние бихме искали да напомним на читателя, че Епикур в конкретния случай говори за Астралната душа, а не за божествения дух. Следователно, ако правилно сме разбрали казаното по-горе, „про­топлазмата" на мистър Хъксли има много древен произход, нейното място на раждане е в Атина, а люлката - в мозъка на стария Епикур.

По-нататьк, желаейки да бъде разбран правилно и да не се възпри­емат неговите думи като рязко осъждане на трудовете на който и да е от съвременните учени, авторът завършва своята статия със следната забележка: „Ние само искаме да покажем поне на тази част от публи­ката, която смята себе си за разумна и просветена, че тя би трябвало да развива своята памет и да помни изтъкнатите мислители на миналото много по-добре, отколкото е сегашната практика. Това важи особено за тези, които зад своята писмена маса или от трибуната и катедрата (както университетската, така и църковната) са готови да напътстват всички, които желаят да получат наставления от тях. Тогава ще има много по-малко необосновани мнения, много по-малко шарлатантство, а най-главното - ще има значително по-малко плагиатство, отколкото сега".

Кадворт правилно посочва, че най-голямото невежество, в което нашите съвременни мъдреци (а всъщност самодоволни глупаци) обвиняват древните, е тяхната вяра в безсмъртието на душата. Подобно на древните скептици на Гърция, нашите учени (ние ще употребим израза на същия този Кадворт) се страхуват, че ако признаят съществуването на духове и привидения, ще им се наложи да признаят също и Бога. За тях няма абсурд, в който не биха повярвали, само за да не се допусне съществуването на Бога. Великата общност на древните материалисти, колкото и големи скептици да ни се струват сега, мислели по друг начин; Епикур, който отричал безсмъртието на душата, все пак вярвал в Бога, а Демокрит напълно признавал реалността на привиде­нията. В предсъществуването (до раждането) на човешката душа и в богоподобните сили на тази душа вярвали почти всички мъдреци на древността. Магията на Вавилон и Персия основавала на това своите учения. Халдейските оракули, за които Пеел е изписал толкова много коментари, често тълкували и изяснявали своето свидетелство за това. Зороастър, Питагор, Епихармус, Емпедокъл, Кебес, Еврипид, Платон, Ямблих, Евклид, Филон, Боеций, Виргилий, Марк Цицерон, Плотин, Прокъл, Пеел, Силезиус, Ориген и накрая - самият Аристотел, били далече от отрицанието на нашето бъдещо безсмъртие и го поддържали доста настойчиво. Подобно на Кардон и Помпанаций (които според Хенри Мур „не били приятели на безсмъртието на душата"), „Аристотел определено идва до заключението, че разумната душа е отделно от душата на света същество, макар да носи тъждест­вена същност, и че тя предсъществува до своето идване в тялото".

Минали са години от времето, когато граф Джозеф дьо Местър написал едно изречение, което напълно съответства на волтери-анската епоха, в която той живял, но което още по-точно характеризира нашето време на краен скептицизъм: „Аз чух и прочетох - пише той - милиони хубави шеги по повод невежес­твото на древните, които винаги и навсякъде виждали духове. Струва ми се обаче, че ние сме значително по-слабоумни от нашите предци, защото вече не виждаме такива духове никъде".