Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се

Нито Дарвин й Хъксли - основателите на учението за еволюцията (и нейното неизбежно допълнение за превръщането на видовете), нито някой друг би могъл да изтъкне каквото и да е против рационалността на този символ, с изключение може би на естественото чувство за неловкост, че древните отново са изпре­варили техните данни дори и в това на пръв поглед съвременно откритие. В някоя от следващите глави ще приведем учението на кабалистите, както го е изложил Симон-Бен-Йохай.

Лесно може да бъде доказано, че от незапомнени времена Сатурн (Хронос), чийто пръстен наистина е бил открит от халдейските астролози и символизирането му не е било случайно „съвпадение", се разглеждал като баща на Зевс, докато послед­ният сам не станал баща на всички богове, т. е. висше божество. Той бил Бел или Ваал на халдеите, първоначално пренесен при тях от акадийците. Раулинсън обаче настоява, че последният е „дошъл" от Америка. Ако това наистина е така, тогава се поставя под въпрос фактът, че Бел е само вавилонско олицетворение на индийския Шива (или Бал), бога на всемогъщия огън, съзидаващо и в същото време разрушаващо божество, в много отношения по-висше от самия Брама?

„Зевс - се казва в орфическия химн - е първият и последният, главата и крайниците; от него са произлезли всички неща. Той е човек и безсмъртна нимфа (мъжки и женски елемент); душата на всички неща, главен двигател на огъня, той е Слънце и Луна, извор от океана, демиург на Вселената, една сила, един Бог; могъщ творец и повелител на Космоса. Всичко - огънят, водата, земята, ефирът, нощта, небесата, Метис - първата пазителка (София на гностиците и Сефира на кабалистите); красавецът Ерос, Купидон - всички те се вместват в необятните рамки на неговото величествено тяло."

Този кратък хвалебствен химн лежи в основата на всяка поетична митологична концепция. Въображението на древните се оказало безгранично, както и видимите проявления на самото божество, даващо им теми за техните алегории. Макар че пос­ледните изглеждат многообразни, те никога не се отделят от двете основни идеи, неизменно присъстващи като паралелно развитие в техните тайни творения - строгата привързаност в равна степен към физическата и към моралната (или духовната) страна на природните закони. Техните метафизични изследвания никога не се разминавали с научната истина, а религиите им наистина биха могли да се нарекат психофизиологични убеждения на свещенос­лужители и учени, построени върху утвърдените традиции на миналите времена.

Подобен на слънцето - какъв по-добър образ от този може да се измисли за Юпитер, изобразяван със златни лъчи; как да не се олицетвори тази еманация в Диана, светоносната целомъдрена Артемида, чието старо име било Диктина (което дословно значи лъч, от думата „дикейн"). Луната не свети, а само блещука с отразената светлина на Слънцето; оттук и образът на нейната дъщеря, богинята на Луната и самата Луна, Астарта или Диана. Както и критската Диктина, тя носи венец от вълшебно растение, вечнозелен храст, допирът до който предизвиквал сомнамбулизъм и заедно с това лекувал от него; а като Елития (Джуно Пронуба) тя е богиня целителка и нейният венец от диктамнус още веднъж доказва дълбоката наблюдателност на древните. Това растение е известно в ботаниката като притежаващо голяма седативна сила и расте в изобилие в планината Дикти в Крит. От друга страна, Луната, според най-големите авторитети по животинския магне­тизъм, влияе на соковете (течностите в организма) и на нервните клетки и местата, откъдето идват всички нервни влакна, които играят такава важна роля в месмеризма. При раждане покривали критските жени с тези растения, а техните корени били препо­ръчвани като най-доброто средство за успокояване на острите болки, както и за снижаване на раздразнителността, която е толкова опасна в този период. Освен това, жените били поставяни в пределите на храма, посветен на тази богиня, а при възможност и направо под преките лъчи на лъчезарната дъщеря на Юпитер - ясната и топла Източна Луна.

Индийските брамини и будисти усложнили теорията за влия­нието на Луната и Слънцето (мъжкия и женския елемент) като съдържащи негативни и позитивни принципи, т.е. противополож­ни магнитни полюси. „Влиянието на Луната върху жените е добре известно" - отбелязвали всички стари автори по магнетизъм;! Енемозер, също както и Дюпре, потвърждават теориите на-индийските ясновидци във всички отношения.

Явното уважение, оказвано от будистите на сапфира - камък, също посветен на Луната, във всички страни е било разглеждано като основано на някакви точни научни данни, а не на обикновено суеверие. Те му приписвали свещена магическа сила, която лесно може да бъде разбрана от всеки, който изучава психическия месмеризъм, тъй като неговата гладка тъмносиня повърхност предизвиква сомнамбуличен феномен (лунатизъм). Различното влияние на цветовете на призмата върху развитието на растени­ята (и особено на този „син лъч") било забелязано едва неотдавна. Академиците дълго спорили за различната топлинна интензив­ност на призматичните лъчи, докато накрая цяла поредица от опити, направени от генерал Плезантон, доказали, че под сините лъчи (най-богати на електричество) развитието на растенията и животните придобива невероятна скорост. По такъв начин изс­ледванията на Аморети върху електрическата полярност на скъ­поценните камъни показали, че елмазът, гранатът и аметистът са електроотрицателни, докато сапфирът е електроположителен. В действителност, много от старите символи са били просто калам­бури на истинските имена.

По такъв начин ние имаме възможност да покажем, че пос­ледните научни експерименти само потвърждават това, което е било известно на индуските отшелници много преди да бъде основана която и да е от съвременните академии. Древната индуска легенда гласи, че Брама-Праджамапати, влюбвайки се в собствената си дъщеря Ва (Небе, а понякога също и Зора), приел образа на елен, а Ва - на сърна, и така те извършили първото грехопадение.²³² Виждайки това светотатство, боговете изпитали чувство на ужас и обединявайки своите най-страшни тела - всеки бог имал толкова тела, колкото пожелае, те създали БХУТАВАН А (духа на злото) с цел той да разруши въплъщението на първо­родния грях, извършен от самия Брама. Виждайки това, Брама-Иранягарбха²³³ се разкаял горчиво и започнал да повтаря мантри (молитви) за самопречистване, отронвайки в своята тъга върху земята най-горещата сълза, която някога е падала от неговите очи; и от нея се образувал първият сапфир.

Тази полусвещена и полународна легенда показва, че индуси-те са знаели кой от цветовете на призмата съдържа най-голямо електричество; освен това, особеното влияние на сапфира било известно така добре, както и на другите минерали. Орфей учи как може да се влияе върху цялата аудитория с помощта на магнит. Питагор обръща особено внимание на цветовете и при­родата на скъпоценните камъни, а Аполоний Тиански посочва на учениците си техните скрити качества и мени всеки ден пръсте­ните със скъпоценни камъни, избирайки особен камък за всеки ден от месеца по законите на прорицателната астрология. Будис­тите твърдят, че сапфирът носи спокойствие и хладнокръвие на ума и изгонва лошите мисли, укрепвайки кръвообращението у човека. Същият резултат се постига и чрез електрическа батерия с прав ток, казват специалистите по електричеството. „Сапфирът - според будистите - отваря заключените врати и помещения (за човешкия дух): той предизвиква желание за молитва и донася повече умиротворение, отколкото другите камъни, но този, който го носи, е длъжен да води чист и праведен живот."²³⁴

Диана-Луна, дъщерята на Зевс и Прозерпина, представлява земята в периода на нейната активна дейност, а като Диана-Ей-лития-Люцина (според Хезиод) тя е дъщеря на Юнона. Юнона е погълната от Хронос (Сатурн) и възкресена към живот от Океанидата Метис, известна също като Земя. Сатурн в хода на Времето поглъща Земята, което е причина за един от праистори­ческите катаклизми, и едва когато Метис (водата) покрива с вълни континента, Юнона се възражда в своя предишен облик. Тази идея е изразена в 9-и и 10-и стих на първа глава на „Книгата на Битието". В честите матримониални скарвания между Юнона и Юпитер, Диана винаги е представяна като отвръщаща се от майката и усмихваща се на бащата, макар и да го гьлчи за безкрайните му лудории. Тесалийските магьосници (според пре­данията) били длъжни в периодите на тези лунни затъмнения да привличат вниманието й към Земята с помощта на заклинания и магьосничества, а вавилонските астролози и магове не спирали да свещенодействат дотогава, докато не им се удаде да постигнат мир между скараната двойка богове, след което Юнона „се усмихвала като сияйна и искряща богиня", а Диана, препасвайки своето чело с полумесец, се връщала на своето място за лов в планините.

Оставаме с впечатлението, че тази легенда показва различните фази на Луната. Ние, живеещите на Земята, винаги виждаме само едната страна на нашия светещ спътник, който по такъв начин обръща гръб към своята майка Юнона. Слънцето, Луната и Земята постоянно изменят положението си по отношение един към друг. При новолуние често настъпва промяна на времето и понякога ветровете и ураганите могат да бъдат достатъчен намек за конфликта между Слънцето и Земята, особено ако първото е закрито с буреносни облаци. Освен това, новата луна е невидима, докато нейната тъмна страна е обърната към нас; и едва след примирието на Слънцето и Земята тази ясна месечина става видима от тази страна, която е по-близо до Слънцето, макар че в това време Луната не се осветява от преки слънчеви лъчи, а само от слънчевата светлина, отразена от земята към луната. Ето защо казват, че халдейските астролози и магьосниците от Теса­лия, които по всяка вероятност са наблюдавали и добре са познавали пътя на небесните тела, със своите чародейства са заставяли Луната да се спусне на Земята, т.е. да покаже свето лице, което тя е могла да направи само след като получи „сияещата усмивка" на своята майка Земя, с която последната я дарявала след одобряването със слънчевия си съпруг. Тогава Диана-Луна, украсявайки своето чело с полумесец, се връщала обратно да ловува в своите планини.

Ако подложим на съмнение знанията на древните (като осно­вани на „суеверни изводи", направени въз основа на естествени феномени), то това би било същото, както ако след 500 години нашите потомци обявят учениците на професор Балфур Стюард за древни невежи, а него самия - за лековерен философ. Съвре­менната наука, в лицето на този джентълмен, се съгласи да проведе опити за установяване на връзката между слънчевите петна и болестите по картофите и вече откри такава; тя призна също така, че „Земята се намира под силното влияние на процесите в слънцето"²³⁵; и оттук възниква въпросът, по силата на каква логика древните астролози трябва да бъдат представяни като смахнати или като отявлени мошеници? Между описател­ната (естествената) и прорицателната астрология съществува такава връзка, каквато има между физиологията и психологията, т.е. между физическата и моралната страна на нещата. Ако в последващите векове тези науки са деградирали до нивото на шарлатантство, благодарение на някои самозванци, то нима е справедливо да разпространяваме всички обвинения и върху онези велики хора на миналото, които с упоритите си изследвания и праведен живот са увековечили имената на Халдея и Вавилон? Древните учени, които (според последните открития) са успели от купола на „обвитата с облаци" обсерватория на Бел да направят толкова точни астрономични изследвания във времето на далечното минало, в период „около 100 години от момента на всемирния потоп", както и изчисленията на професор Дрейпър, едва ли могат да бъдат наречени лъжци и невежи.

Ако техният подход за довеждане на великите астрономически истини до съзнанието на масите се отличава от „образователната система" на нашето столетие и предизвиква у някои насмешка, то все пак остава открит въпросът, коя от двете системи е по-добра? При древните науката вървяла ръка за ръка с религията и идеята за Бога била неотделима от неговото творение. В същото време, когато в нашия век едва ли ще се намери един човек на десет хиляди, който знае, че планетата Уран (ако той въобще е чувал за нейното съществуване) е следващата след Сатурн, че тя обикаля около Слънцето за 84 години, че Сатурн се намира зад Юпитер и се нуждае от 29 години и половина, за да направи пълна обиколка по своята орбита, като в същото време Юпитер прави своя кръг за 12 години; невежите народни маси на Вавилон и Гърция са запечатали в своето съзнание, че Уран е баща на Сатурн, а Сатурн - баща на Юпитер, и ги почитали (тях и техните спътници) като божествени. Предвид на обстоятелството, че европейците са открили Уран едва през 1871 година, отново възниква въпросът, дали това „любопитно съвпадение", забеля­зано в приведените по-горе митове, е отново плод на обикновена случайност?

Достатъчно е да отворим най-простата астрологична книга и да сравним описанието на дванадесетте Дома с последните астрономични открития за природата на планетите и елементния състав (строеж) на всяка звезда, за да се види, че без какъвто и да е електроскоп древните отлично са били запознати с тази тематика. Ако богините на нашата собствена планета по нищо особено не се отличават от другите богове и богини, а всички те са сходни по своята физическа природа, нима това не значи, че часовите, които водели своите наблюдения от кулата Бел и денонощно общували с евхемеризираните²³⁶ божества, по-рано от нас са открили принципа на единството в цялата природа и че планетите над тях са образувани от съвсем същите химически елементи, както и нашата собствена. Слънцето в Овен (Юпитер) е показан в астрологията като мъжки ежедневен, кардинален, равноденствен, източен знак, горещ и сух, напълно отговарящ на характера, който го определя като ветрен (непостоянен) „Баща на боговете". Когато Зевс-Акриос се гневи, той изважда от своя огнен пояс мълнии (гръмови стрели) и ги хвърля от небето. Той разкъсва облаците и стоварва, както Юпитер Плювиус, потоци от дъжд. Той е най-великият сред боговете и неговите движения са бързи като самата мълния. Юпитер, както е известно, се върти около своята ос толкова бързо, че неговата екваториална област се движи със скорост от 450 мили в минута. Учените отбелязват, че огромният излишък на центробежна сила на неговия екватор е причина планетата силно да се сплеска на полюсите; и на о. Крит Юпитер е изобразяван без уши. Дискът на планетата Юпитер е пресечен от различни по широчина тъмни пояси, като е възможно те да са свързани с неговото осово въртене и да са се появили в резултат на атмосферните му пертурбации. Лицето на Зевс-Отец, казва Хезиод, също се покрило с гневни петна, когато той открил, че Титан е готов да въстане срещу него.

В книгата на мистър Проктър астрономите като че са обречени от провидението да се срещат с различен род забавни „съвпаде­ния"; той наистина привежда много случаи от „множеството" и даже от „хилядите факти". Към този списък може да се добави и личният опит на цяла армия египтолози и археолози, които напоследък бяха избрани за любимци на капризния Негово Величество Случай, който изглежда се забавлява да избира „състоятелни араби" и други източни джентълмени, които да играят ролята на добри гении за учените-ориенталисти в реша­ването на техните проблеми. Професор Еберс станал един от последните Му любимци. Разчу се нашироко, че винаги когато на Шамполион не достигали някакви важни звена в неговите изследвания, той ги намирал по най-различни и неочаквани пътища.

Волтер, най-великият от „езичниците" на XVIII век обичал да казва, че ако няма Бог, хората сами щели да го измислят. Волней, друг известен „материалист", никъде в своите многобройни тру­дове не си позволява да отрича съществуването на Бога; напро­тив, той няколко пъти ясно твърди, че Вселената е творение на „Всепремъдрия" и изразява убеждението, че съществува Върхов­на сила, Вселенска и тъждествена Причина, известна под назва­нието Бог. В края на своя живот Волтер става пйтагореец и като равносметка казва: „Аз загубих четиридесет години от моето поклонничество... търсейки философския камък на Истината. Съветвах се с всички адепти на древността - Епикур, Августин, Платон, Малбранш и останах в неведение... Всичко, което успях да разбера от сравненията и комбинациите на системите на Изтока, е дълбоката истина, че „случайност" е дума, лишена от смисъл. Светът е създаден по законите на математиката."

Ние споделяме убеждението, че препъни-камъкът на мистър Проктьр е същият, в който се спъват всички учени материалисти, чиито възгледи той само повтаря; той сляпо смесва физическите и духовните проявления на природата. Самата му теория за възможната индуктивна причинност, подтикнала древните да вярват във висшите въздействия на по-отдалечените планети (в сравнение с известните и потенциални въздействия на Слънцето и Луната върху нашата Земя), показват насоката на неговите разсъждения. Доколкото науката твърди, че Слънцето ни дава физически топлина и светлина, а Луната влияе на морските приливи и отливи, той мисли, че древните са били в правото си да допуснат, че и останалите небесни тела оказват някакъв особен вид физически въздействия върху хората и косвено върху тяхната съдба. Тук ще си позволим да направим едно необходимо отклонение.

За незапознатия с езотеричните учения на древните е много трудно да твърди какво точно те са мислели за небесните тела. Макар че филологията и сравнителната теология започнаха трудна аналитична работа, те все още разполагат с много оскъдни резултати. Алегоричната форма на преданията често отвеждала по-късните изследователи толкова далече встрани, че те смесвали причините и следствията (и обратно). В неясния феномен на корелациите на силите даже най-големите наши учени срещат големи затруднения при обяснението, коя от тези сили е причина, и коя - следствие, доколкото всяка може да се измени и после­дователно да бъде и едното, и другото. Така, ако попитаме физиците: „Светлината ли генерира топлина, или последната провежда светлина?", то по всяка вероятност бихме получили отговор, че разбира се светлината дава топлина. Отлично, но как по-точно? Създава ли Великата Причина (творецът) отначало светлина, или той отначало създава слънце, което се разглежда като единствен източник на светлината, а следователно и на топлината? Тези въпроси на пръв поглед могат да изглеждат невежи, но ако ги разгледаме по-дълбоко, те могат да придобият друго значение. Според „Книгата на Битието" Господ в началото сътворил Слънцето, Луната и звездите. Тази величайша неточ­ност, от гледна точка на точната наука, доставила много радост на материалистите. Те биха могли да се смеят, колкото си искат само ако тяхното учение, че светлината и топлината в нашата планетна система се получават от Слънцето, си осигури статут на неприкосновеност. До неотдавна нищо не заплашваше тази теория, която (поради липса на по-добра) „самоотвержено царс­тваше в империята на хипотезите". Древните слънцепоклонници обаче са разглеждали Великия Дух като Бог на природата, идентичен с нея, а Слънцето като божество, „в което пребивава Властелинът на Живота". Рама е слънцето, според индуската теология, а „слънцето е източникът на душите и на целия живот". Агни, „Божественият Огън", божеството на индусите е слънце²³⁷, тъй като огън и слънце - това е едно и също. Ормузд е светлина, Бог на слънцето и жизнедател. В индуската филосо­фия „душите се раждат от световната душа и се връщат към нея, както искрите към огъня". А на друго място е казано, че „слънцето е душата на всичко; всичко е произлязло от него и ще се върне към него", което значи, че слънцето се подразбира тук алегорично и става дума за централното, невидимо слънце, за БОГА, чието първо проявление е Сефира, еманацията на Ейн-соф, накратко казано - Светлината.

„И аз видях как буйният вятър идваше от север, голям облак, кълбящ се огън и сияние около него - казва Йезекиил (1, 4, 22 и т.н.), - а над подобието на престол имаше нещо като човек върху него. И аз видях като че пламтящ метал, като че огън вътре и около него." Данаил също разказва за „древни времена" и за кабалистичния Ейнсоф, чийто престол е като „огнен пламък", а колелата Му - като пламтящ огън. Огнена река излизаше и се движеше пред него."²³⁸

По такъв начин той доказва, че не на слънцето трябва да сме задължени за светлината и топлината и че светлината е създадена (самородено) и започва да съществува от момента, в който божеството го „пожелае" и произнесе заповедта: „Да бъде свет­лина"; това е независимият материален агент, който произвежда топлината чрез триене, за сметка на своята огромна, безкрайна скорост. Накратко казано, това е първата кабалистична емана­ция, с която ни запознава генерал Плезантон, тази Сефира, или Божествена МЪДРОСТ (женски принцип), която в съчетание с Ейн-соф, божествения РАЗУМ (мъжки принцип), създава всичко видимо и невидимо. Той иронизира разпространената теория за нажеженото Слънце и неговото газообразно състояние. Отраже­нието от слънчевата фотосфера, казва той, минавайки през планетните и звездните пространства, е длъжно по такъв начин да създава огромни запаси от електричество и магнетизъм. Електричеството, в резултат на съединяването на противополож­ните му полярности, отделя топлина и надарява с магнетизъм всяка субстанция, способна да го възприеме. Слънцето, планети­те, звездите, мъглявините - всички са магнитни и т.н.