Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отклик

Този проблем отдавна занимава сенатора Алън Диксън. Двамата със сътрудничката си Сара Панг бяха работили по стотици подобни случаи. Разговорите ни със Сара зачестиха. Обсъждах всеки нов случай с Държавния департамент и скоро разбрах, че съществува още един често срещан проблем.

Поради липсата на съответно законодателство много от изоставените родители изпитваха нужда да разговарят с човек, който ги разбира и който е преживял същото. След като вече знаеха, че не могат да им помогнат, дори фактът, че двете с Махтоб сме успели да се измъкнем, им вдъхваше надежда. Това важеше с още по-голяма сила за онези изоставени родители, чиито близки и приятели ги бяха об-

282

сипали с упреци от рода на: „Ние какво ти казвахме!", вместо да проявят състрадание към нещастието им.

Обаждаха ми се много разтревожени родители, които истински се нуждаеха от съчувствие. Разбирах тежката участ на онези, които живееха под непрестанната заплаха да им бъдат отнети децата и с чувството, че няма кой да ги изслуша и да разбере ужаса и отчаянието им. Изпитала съм на гърба си отношението към много от тези изтормозени родители повечето хора ги считаха за истерични па-раноици.

Колкото повече изоставени родители се обръщаха към мен за помощ, толкова по-голямо притеснение изпитвах, че не мога да направя почти нищо за тях. Усещах огромната отговорност, легнала върху плещите ми, но единственото, което можех да направя за тях, бе да ги изслушвам със съчувствие и симпатия и да им дам някои изпитани съвети.

Имах нужда от помощ. Организирахме среща, на която присъстваха държавни и федерални правителствени чиновници, съдии, адвокати, хора от министерството на емиграцията и представител на център за малтретирани жени.

В самото начало на срещата единият от присъстващите адвокати се облегна със скръстени ръце на стола и ме попита:

За колко деца става дума всъщност?

Около десет хиляди отвърнах аз. Той се обади нетърпеливо:

Да не искате да кажете, че сме се събрали тук, за да си губим времето за някакви си десет хиляди малчугана? Знаете ли колко деца живеят в тази държава?

На това аз отговорих с въпрос:

А колко заложници имаме в Ливан?

На адвоката изобщо не му беше минало през ум, че децата, за които щеше да стане дума, са граждани на своята родина, чиито човешки права са били грубо нарушени, и само защото са станали жертва на собствените си родители и са малки, на тях изобщо не се гледа като на „заложници". След двучасова дискусия адвокатът промени отношението си. Подобно на останалите той също осъзна важността на проблема и беше готов да помогне.

Всъщност събралите се откликнаха на призива ми така, както бяха реагирали и много други хора и професиона-

283

Същата година имах възможност да говоря пред конференцията на Асоциацията на приятелите на съда в Хю-тън Лейк, Мичиган. След като разказах няколко случая на отвличане през граница, с които се бях занимавала напоследък, една жена се изправи и каза:

В нашия окръг имахме клиент, който ми каза, че очаква да му се случи подобно нещо. Аз не му повярвах.

Друг също каза:

В нашия окръг имахме два подобни случая.

Оказа се, че на конференцията присъстват няколко души, към които са се обръщали родители с опасението, че децата им ще бъдат отвлечени в чужда държава. Признаха, че не са погледнали сериозно на тези страхове. За пръв път тук, в Мичиган, си дадоха ясна сметка, че сме изправени пред истински проблем.

През следващата година имах много срещи, семинари и разговори. Тогава за пръв път бях призована за свиде-тел-експерт по едно дело за възлагане на родителски права във Флорида.

Щатският представител в Камарататга депутатите Фран-сис Спаньола представи проектозакон, свързан с проблема, и ме покани да свидетелствам пред Мичиганската камара на депутатите.

Когато проектозаконът бе гласуван и на 29 ноември 1989 година стана закон, изпитахме известно облекчение доколкото знам, това бе първият подобен закон в Америка. Според него всеки жител на Мичиган, сключил брак с чужденец, можеше да подаде молба за развод извън окръга на местожителство в Мичиган: основната цел на закона бе да намали вероятността родителят, на когото не са присъдени родителските права, да открие и отвлече децата от разтрогнатия брак.

284

Новият закон промени значително моя собствен живот. Не исках Муди да разбере къде живеем и се опитвах да печеля време. Два пъти в годината подавах молба, за да ми удължат срока на съдебното решение за временно присъждане на родителските права. Съдията не гледаше благосклонно на тези удължавания и отношението му подсказваше, че скоро ще „извести" Муди за тях.

След приемането на новия закон подадох молба за развод в друг окръг с искане да ми се присъдят родителските права над Махтоб. Документите бяха изпратени на последния известен адрес в Техеран и до кантората на Баба Хаджи зетя на Муди. Муди не отговори. Получих развод на 19 юни 1991 година, един ден преди петдесет и втория рожден ден на Муди.

Присъждането на родителските права ми донесе огромно облекчение, но нещо ме глождеше отвътре. Винаги съм смятала, че разводът е окончателният край на един брак, и горях от желание завинаги да загърбя тази част от своя живот.

За жалост не можах да усетя разликата. Що се отнася до чувствата, под пепелта все още блещукаха въгленчета. Но има и нещо друго аз продължавам да се страхувам, че Муди отново ще отвлече дъщеря ни. Горещо се моля на Бога дано да я обича толкова, че да я остави на мира веднъж завинаги и да не я превръща в дете без родина и родители. Надявах се, че неговото мълчание е знак на съгласие, че животът й не бива да бъде наново объркван.

Двамата с Арни разбрахме, че работата ни съвсем не е приключила дори и на щатско ниво. Новият закон решаваше проблема само частично. Наследникът на Спаньола Кларк Хардър бе напълно съгласен с нас и продължава да работи по нови проектозакони. Когато разглеждат бракоразводни дела и дела за присъждане на родителските права, съдилищата в Мичиган се ръководят от няколко критерия, като се започне от здравословното състояние на родителите и се стигне до техните морални устои, но те съвсем не взимат под внимание риска децата да бъдат отвлечени извън страната.

Твърде разпространени са случаите, в които родителите похитители на собствените си деца се обръщат към съда и се възползуват от процесуалните възможности, осигурени на всяка от страните по делото. Те често получават от съда право На посещения, благодарение на ко-

285

Когато си дадохме сметка за ограничените възможности на щатското законодателство, двамата с Арни стигнахме до извода, че е по-добре да се подкрепи един по-ефикасен, макар и кратковременен начин за възпиране на похитителите срещу тях да бъдат прилагани федералните санкции като към престъпници 4

В други случаи отвличането се счита за едно от най-тежките престъпления. Ако похитителите са непознати лица, тогава престъплението се счита за углавно. Според законодателството на почти всички петдесет американски щата отвличането на деца от собствените им родители се счита за углавно престъпление.

Конгресът обаче не е приел и до днес закони срещу отвличането на деца в чужди страни. От 1983 година насам федералното законодателство третира взимането на заложници за углавно престъпление тогава тр е било дефинирано като вид отвличане. Когато обаче единият от родителите отвлече децата през граница, проблемът се разглежда като „вътрешен" и изобщо не му се обръща внимание от страна на федералното правителство. Именно защото този вид действия не се считат за престъпления по смисъла на федералните закони, Държавният департамент не е в състояние да окаже ефективно въздействие върху държавата, послужила за убежище. Екстрадирането е изключено. Родителят похитител просто се скрива там, където законът не може да го стигне.

Когато говоря пред публика за този огромен пропуск в нашето федерално законодателство, присъстващите изглеждат шокирани и обезпокоени, а на дискусиите по същия въпрос в чужбина хората са още по-удивени. През 1990 година Сенатът на Съединените щати с пълно единодушие прие проектозакон, с който отвличането на деца в чужда страна бе обявено за углавно престъпление. Когато през септември се явих като свидетел пред законодателната подкомисия към Камарата на представителите заедно с други застъпници на закона, нашите забележки по проекта бяха посрещнати особено благосклонно. Върнах се в Мичиган в прекрасно настроение, готова да отпразнувам случая, но проектът бе отхвърлен от Камарата на представителите поради вътрешни несъгласия и машинации.

През 1991 година Сенатът отново прокара същия зако-

286

/

нопроект, този път като поправка към общия закон за контрол на престъпността. Камарата също го прие, а после го изпрати за одобрение в съвместна комисия. Той е все още там и за съжаление не се е превърнал в закон. Проблемът не е, че срещу него има възражения, а по-скоро в липсата на ефективна сила, която да преодолее инерцията в управ-ленческата ни система. Ако проектозаконът се превърне в закон, това ще стане благодарение на двама сенатори Алън Диксън от Илиноис и Донълд Рийгъл от Мичиган и на техните сътруднички Сара Панг и Крйс Корест, които работят неуморно цели пет години за постигането на тази своя цел.

След опита, който натрупах във Вашингтон, научих истинския смисъл на израза „само Конгресът може да реши този въпрос" и бях изпълнена с още по-голямо възхищение към „Алжирските майки", които дори без подкрепата на политически сили или мощни финансови фактори бяха накарали две правителства да действуват в техен интерес. Майките не бяха нито политици, нито богати бизнесмени, но бяха довели започнатото докрай.

Очаквам с нетърпение деня, в който Конгресът ще се погрижи за онези свои млади граждани, които все още са неспособни да се погрижат сами за себе си, най-вече защото са отведени и държани насила в друга държава.

Посетих много страни, търсейки решение на проблема за отвличането на деца през граница. През септември 1990 година бях в Германия, когато научих за една организация, която е реагирала твърде отрицателно на „Не без дъщеря

ми",

Организацията се наричаше Асоциация на семействата, в които един от съпрузите е чужденец, и била създадена 0 i немските съпруги на турски и други емигранти, за да ги за щитят от политическите сили, борещи се за тяхното депор тиране. Заявявайки, че имат право да живеят със свои и-съпрузи в собствената си родина, тези жени развили ак ГИ1

на дейност за сближаването между различните култури и традиции. С течение на времето проблемът за отвличането на децата им извън страната се превърнал в техеп сериозен проблем.

Когато давах интервюта на немски журналисти, повечето от тях ми задаваха въпроси за една статия в „Дер Шпигел", в която се цитираше мнението на асоциацията по повод на отношението ми към иранците. Асоциацията погрешно бе възприела книгата ми като предупреждение за опасностите, които крият смесените бракове. Освен това ме обвиняваха, че съм описала иранците в твърде черни краски и че книгата ми разчитала на предразсъдъците, които хората хранят към чужденците.

Тази реакция ме разочарова. От мига, в който стъпих в " Техеран, изпитвах съчувствие към иранците заради всичките им изпитания по време на ислямската революция и войната с Ирак. Винаги ми е било ясно, че за случилото се с мен е виновен един-единствен човек моят съпруг. Никога не съм се отнасяла еднакво към всички иранци, особено след като се сприятелих с няколко души, които направиха всичко възможно, за да ми помогнат да избягам.

И докато поведението на Муди бе силно повлияно от философията на ислямските фундамендалисти шиити, то повечето обикновени иранци не поддържаха тяхната кауза. Всъщност, като изключим най-близките му роднини, иранците, които ме познаваха, не одобряваха отношението на Муди към мен и Махтоб. Те направиха дори невъзможното, за да ни помогнат, и не желаеха да оставаме с убеждението, че всички иранци са еднакви. Само аз знам какво направиха за нас и признавам, че дължим живота си именно на тези хора. Въпреки че моят и техният свят бяха на светлинни години разстояние един от друг, никога не съм намеквала, че иранските културни ценности са по-лоши, а западните по-добри, Сигурна съм, че асоциацията не ме е разбрала правилно. Въпреки че моят немски издател бе искрено загрижен за безопасността ми, знаех, че съм длъжна да се срещна с тези жени, за да изясня нещата.

При мисълта за ливанските заложници и задочната смъртна присъда на писателя Салман Рушди бях доста обезпокоена и сигурно смелостта ми нямаше да се окаже достатъчна да изпълня намерението сй, ако Арни не бе дошъл с мен. Първото ми изискване бе да се срещнем на об-

288

ществено място. Това бе един ресторант. Разговаряхме, и шестте представителки на асоциацията започнаха да осъзнават, че нашите цели съвсем не застрашават техните. Не бяхме говорили и пет минути, когато една от жените се обърна към мен:

Те разбраха, че не тая омраза към иранците и че никога не съм си поставяла за цел да нараня или обидя някого. От своя страна аз също се убедих, че тяхната организация има добри и благородни намерения.

Останах приятно изненадана, когато научих, че всъщност целите, които преследва Асоциацията, са съвсем близки до моите. Прииска ми се да науча нещо повече за тяхната дейност и си уговорихме втора среща в тяхното седалище във Франкфурт висока сграда с многобройни кабинети и зали. Имаха богата библиотека от книги за све-товйите култури и религии, както и произведения, написани от членове на Асоциацията за браковете и съжителството между партньори от различни етнически групи. В няколко от залите бяха подредени експонати от различни страни. Например в индийската зала човек можеше да послуша индийска музика, да чете индийски книги, да се разходи по индийските килими и дори да опита някоя индийска гозба.

Немският съд уважава мнението на асоциацията и често кани нейни представители за мнение във връзка с дела за присъждане на родителски права или право на посещение в случаите, в които единият от родителите е чужд гражданин. Ако детето е подложено на някакъв риск от отвличане, посещението се провежда в седалището на асоциацията под зоркото наблюдение на неин представител. Освен това тя организира консултации за брачни двойки със семейни проблеми, както и за всеки, който е решил да сключи брак с чужденец.

Занимавайки се с тези проблеми, си дадох сметка, че и най-добронамереното действие, щом е самостоятелно; не може да доведе до задоволително разрешение. Международните проблеми могат да бъдат решавани единствено чрез съвместни международни действия.

19. От любов към дъщеря ми

289

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хагската конвенция е най-доброто разрешение на проблема с отвличането на деца от единия родител в чужда държава. v

Застрашително нарастващият брой на отвличанията от Канада става причина за появата на Хагската конвенция. Тя разглежда гражданските аспекти на отвличането на деца от единия родител в чужда държава. През 1980 година Франция и Португалия се присъединяват към Канада и подписват конвенцията.

Година след излизането на „Не без дъщеря ми", Съединените щати станаха десетата държава, ратифицирала Хагската конвенция. Интересът към нея се засилва и тя е вече подписана от двайсет и четири държави. Би било прекрасно, ако всички страни членки на Обединените нации, съблюдават принципите на конвенцията. >

През 1991 година пътувах до Хага и там имах възможността да се срещна с Адейр Диер, който ми разказа за историята и механизма на конвенцията.

Казано накратко, според Хагската конвенция всяко дете под шестнайсетгодишна възраст, което е „неправилно отведено" в друга страна, трябва да бъде върнато незабавно в своето „обичайно местожителство" или дом. С други думи, конвенцията възвръща статуквото преди отвличането.

Конвенцията не предвижда никакви наказания за криминални престъпления, нито се опитва да реши спорни случаи при присъждането на родителски права. Вместо това тя признава, че самият акт на отвличането е онова, което изисква спешни мерки поради абсолютната си неправилност. Според Хагската конвенция съдебните битки за родителски права трябва да се водят в родината на самото дете. Родителят, който има намерение да отвлече собствените си деца, няма да може да избяга от семейния дом, за да разчита на по-благосклонно отношение в собствената си родина или да не се яви на законно заведеното съдебно, дело.

В Германия и Съединените щати, където случаите на отвлечени деца са най-многобройни, положението е коренно

290

променено. Ако конвенцията беше в сила през 1989 година, Крейг ДеМар щеше да има законно право да си върне децата, а не да стига до отчаяния вариант да ги краде обратно.

Вместо да отвличат собствените си деца, сега родителите първо се обръщат към съда. Така и трябва да бъде ми каза служител от Държавния департамент, Ние не твърдим, че родителите не могат да заведат своите деца в друга държава. Ние просто им казваме, че въпросът, който трябва да се реши на първо място, е кой получава родителските права. Не може да си грабнеш детето и да по-бегнеш с него.

Американските родители трябва да се подчиняват на същите изисквания, както и гражданите на другите държави, подписали конвенцията. Пример за това е случаят с Хенри и Мишел Тишка. Той е учител, американски поданик, а тя французойка. Двете им малолетни деца са живели във Франция относително дълго, където са ходили на училище. През лятото на 1990 година Хенри купил двупосочни билети за себе си и двете деца до Мичиган и Мишел ги откарала на летището.

Вместо обаче да се върнат на 4 септември, както била уговорката, Хенри подал молба за развод. Обадил се на жена си, за да й каже, че децата остават при него. Мишел реагирала незабавно също подала молба за развод и се позовала на Хагската конвенция пред мичиганския районен съд.

Само две месеца по-късно американският съдия постановил, че Хенри е задържал неправомерно децата в Съединените щати и приложимият закон при решаване на делото за присъждане на родителски права е френският, тъй като децата са живели по-дълго време във Франция. Разпоредил се децата да бъдат върнати на Мишел. Сега френският съд ще реши на кой от родителите да възложи родителските права.

Понякога Хагската конвенция се прилага доста успешно в кризисни случаи. Когато през' 1987 година баща се опитал да отвлече двете си дъщери от родния им дом в Ав-

291

стралия в Саудитска Арабия, тримата били засечени в Цюрих, докато чакали връзка със самолета до кралството. Австралийските власти изискали от швейцарците да приложат Хагската конвенция. Ако бяха изчакали децата да пристигнат в Саудитска Арабия, която не е подписала документа, той щеше да се окаже съвсем безсмислен. Майка и деца се събрали отново в Швейцария и се върнали в Австралия, където живеят и до днес.

Както и в случая с Френско-алжирската конвенция, страните, подписали договора, признават един особено важен принцип: благото на децата вече не е вътрешен проблем и не се решава в семейството или на местно ниво. Децата бъдещето на нашето общество заслужават да бъдат защитавани от договор на най-високо ниво, както и от всички средства, с които разполага всяка държава. Както каза Ан-Мари Лизен: „Децата трябва да бъдат приемани със същата важност, с която се приема един договор за доставка на природен газ."

При все че Хагската конвенция е допринесла за решаването на много случаи, за жалост немалък е броят на страните, в които родителите могат да отвлекат своите деца. Конвенцията не е в сила за страните, които не са я подписали. Африка и почти цяла Азия остават незащитени. За разлика от Френско-алжирската конвенция, на Хагската тепърва й предстои да бъде призната и подписана и от мюсюлмански държави.

Това ограничение прави Френско-алжирската конвенция един забележителен документ, който заслужава да бъде използван за модел в бъдеще. Никой не е успял да повтори

292

успеха на „Алжирските майки". Свързвайки две коренно различни култури, прехвърляйки мост през векове на конфликти, обединявайки две правителства, които никога не са имали доверие едно към друго, те накараха милиони хора да уважават принципа, че най-важни са децата.

През 1980 година бащата на Зана и Надя Мусен типични английски девойчета им казал, че ще ги заведе да прекарат ваканцията в неговия роден Йемен. Въображението на момичетата ги отвело сред девствени плажове и надбягвания с камили и те се съгласили с голямо желание. Зана била на петнайсет години, а Надя една година по-малка от сестра си. Пътуването обещавало екзотични преживявания преди скуката на училищните занятия.

След като пристигнали на хиляди километри разстояние от родния дом, сестрите разбрали, че баща им най-без-церемонно ги е излъгал. Според йеменските обичаи той ги продал за дванайсет хиляди английски лири за съпруги на мъже, които никога преди това не били виждали. Купувачите ги отвели в отдалечени селца и за момичетата започнал безкраен кошмар.

Да си съпруга в Йемен е по-лошо, отколкото да си ро-биня. Думата на съпруга или на свекъра е закон. Щом Зана или Надя не успеели да изпълнят нареждането на някой от мъжете, ги пребивали от бой. Тежкият, убийствен домашен труд в Йемен, където в селата няма нито течаща вода, нито електричество, нито телефони, нито медицинско обслужване, превърнал живота им в истински ад. Водата носели отдалеч понякога ходели и се връщали по десет пъти на ден до извора в планината с тежките кофи на глава. Прекарали безброй часове над ръчните мелници за зърно, за да смелят брашно и изпекат хляб за семействата си.

Зана и Надя самите те още деца родили своите бебета вкъщи, без медицинска помощ, без лекарства. 4