Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Елън ми каза, че е чела „Не без дъщеря ми" в подлист-ник в списанието „Лейдис Хоум". Добави, че Флорънс се е усъмнила в достоверността на разказа ми.

Казах й, че в книгата е написана самата истина, и аз мога да го потвърдя, защото бях близко до теб през цялото време и ясно си спомням някои от описаните случки и събития.

Елън ми каза как двамата с Хормоз мислели, че съм по-щастлива и съм свикнала с живота си в Иран. Изрази разочарованието си, че не съм споделила нищо с нея. От мига, в който ми заяви, много преди да избягаме, че е неин „ислямски дълг" да съобщи на Муди за намерението ми да избягам заедно с Махтоб, разбрах, че в никакъв случай не мога да й се доверя.

Елън ми разказа как научила за нашето бягство.

Полицията дойде първо при мен. Двайсет и четири часа след като изчезнахте, вкъщи се появиха детективи. Муди и неговият племенник Мамал дойдоха лично, за да проверят дали не сте у нас. Той не се доверяваше на никого.

Каза ми, че някои американки, с които се бях запознала в Техеран, били заподозрени, че са ми помогнали да избягам.

Муди даде адресите им на полицията и те си имаха доста неприятности. Отведоха в полицията една американка и съпруга й двамата били съседи на сестрата на Муди.

Но тя не знаеше абсолютно нищо! казах. Никой нищо не знаеше!

Беше задодозряна продължи Елън. Муди беше сигурен, че тя лъже, и настояваше да бъде претърсен домът й, защото смяташе, че се криете у тях. Направиха й живота черен.

Тъжно казах:

Ето защо никой не знаеше за истинските ми намерения не исках да си изпати заради мен.

Казаното от Елън отговаряше съвсем точно на сведенията, които получих от Държавния департамент малко след завръщането ми в Америка. Обади ми се техен служител и ми каза:

Знаете ли, че някои ваши сънародници в Техеран име i

259

проблеми, защото Муди смята, че сте още там и се укривате. Трябва да му се обадите и да му съобщите, че сте напуснали Иран, за да остави онези хора на мира.

Чувствах, че постъпвам правилно. Муди бе виновен. Той разби живота ни казах на Елън.

Съгласна съм отвърна тя. Смятам, че не бива да изпитваш никаква вина. Но можеше да те убият, Бети! На тази граница непрекъснато убиват хора. Просто не мога да повярвам, че си толкова смела! Аз никога не бих могла да постъпя като теб!

Като стана дума за бягството, не можах да се въздържа и разказах на Елън колко храбро се държа Махтоб.

Изкарахме пет дни, без да сложим залък в устата, а тя само веднъж каза: „Гладна съм, мамо." Изобщо не се оплака, въпреки че беше измръзнала, уморена, изгладняла и много изплашена. Но искаше да си отиде у дома. Помислих, че умирам. Казах й: „Извинявай, но ми е много трудно. Мисля, че няма да издържа." Тя ми отвърна:„Аз мога, упорита съм, ще направя всичко само за да се върна в Америка." И успя. Много е силна.

В думите на Елън прозвуча копнеж за свобода:

Божичко, как само се чувствах, като кацнахме във Франкфурт. Трябваше да идем до американското посолство, за да си взема паспорта. Чувствах се свободна като птичка божия. Не стъпвах по земята, а направо летях.

Елън и Хормоз се видели с Муди през май 1987 година и го попитали как е семейството му, на което той отвърнал:

Вече не се срещам с тях. Аз си имам своя среда, лекар съм и съм много зает.

Елън ми каза, че сестрата на Хормоз искала да го ожени повторно, след което той не й проговорил цели шест месеца. Добави, че от нашето бягство насам той е женен за работата си и прекарва цялото си време в болницата.

Муди страда от параноя. Въобразява си, че го преследват. Разказа ни, че ЦРУ го е следяло, Докато живеел в Щатите, и стигна дотам да те обвинява, че си тяхна агентка. Наистина не беше съвсем наред добави тя.

260

Елън ми каза, че Муди бил изпълнен е гняв и омраза към мен, но от време на време изпадал в сантиментални настроения. Казвал: „Е, според мен ще се върнат навреме за първия учебен ден." Когато наближавала Коледа, казвал: „Може би ще си дойдат за Коледа." И така при всеки следващ празник.

Как би могъл да си въобразява, че ще се върнем след всичко, което ни причини? попитах аз.

Не знам отвърна Елън. Невероятно е. Единственото обяснение, което си давам, е раздвоената му личност. Когато се ядоса, излиза извън кожата си и става друг човек. Когато е спокоен, изобщо не помни злините, които е причинил на околните.

Казах на Елън, че продължаваме да се страхуваме от отмъщението на Муди.

Никак Не ни е лесно, но се опитваме да водим нормален живот.

Муди никога не е бил напълно откровен с нас. Ако бях на твое място, шях да си отварям очите на четири. Той е страшно прикрит човек. За много неща изобщо не ни е споменавал.

Попитах Елън какви са намеренията й. Напомних й как нейната дъщеря все ми казваше, че като порасне, ще избяга от Иран, ще се върне при баба си и ще заживее като християнка.

И на мен ми е мъчно за Джесика отвърна Елън. На трийсет години съм и вече съм се отказала от определени неща, може би защото считам за по-важни други. Но ще й дам всичко, което мога, а като порасне, тя сама ще избере своя жизнен път.

Настоях:

Елън си призна:

Джесика ме моли да остане във Флорида. Не знаеш колко объркана се чувствам. Децата ми са във възторг от ваканцията, съпругът ми е по-щастлив дори и от мен. Аз

261

Мразя Иран, но не знам дали ще мога да изоставя мъжа си. Страшно съм несигурна в самата себе си" Не съм от хората, които могат да живеят сами.

Попитах я дали Хормоз не обмисля възможността всички заедно да останат в Щатите.

Не дава и дума да се издума рече Елън. Молих го, този път положих толкова усилия, за да го накарам да дойде с нас, и се молех на Бога дано стане нещо, че да се наложи да останем.

Казах на Елън, че няма да я убеждавам да постъпва по един или друг начин, че не съжалявам за решението, което тогава взех, и че тя също може да успее, ако се опита. Пет седмици след първия ми разговор с нея отново позвъних и в слушалката прозвуча гласът й:

Тъкмо тръгваме с децата за летището. Дойде време за училище. Хормоз ще остане с родителите ми, за да припечели малко долари. Бие ни, но се грижи за нас.

Елън съвсем не е единствената. Когато съпругът й казал, че не може да напусне Иран, тя се примирила и приела случилото се за неизбежно една напълно нормална реакция. Докато бях в Иран, сезапознах и с други жени, чийто живот бе много по-лош от моя, но никоя от тях не се опитваше да избяга. Всички се примиряваха със съдбата си, щом чуеха, че е невъзможно да успеят.

Когато погледна назад и се опитам да си представя колко по-различен би изглеждал животът ми, аз си спомням деня, в който Муди ми заяви, че никога няма да напуснем Иран. Ако се бях примирила тогава, може би никога нямаше да бъда подложена на физическо насилие, ала нямаше да си бъда у дома и да мога свободно да разкажа на света своята история. До ден днешен щяхме да си останем затворници.

Постъпката на Муди възмути и обърка моето семейство. Преди фаталното ни пътуване до Иран всички мои близки харесваха бившия ми съпруг и му имаха огромно доверие. Двамата с татко разговаряха дълги часове за

262

Когато Муди ни задържа насила в Иран, моето семейство преживя много тежко неговата измяна и обичта се превърна в омраза. Роднините ми се чувстваха предадени, оскърбени и огорчени до такава степен, че започнаха да се отнасят с неприязън към абсолютно всички „чужденци".

През последните дни на своя живот татко си остана все същият откровен човек, ала мама бе страдала най-много и просто не беше в състояние да владее огорчението си. През 1985 година, докато все още бяхме в Иран, тя заминала за Алпена, където трябвало да се яви пред съда, за да получи пълномощно да се разпорежда с недвижимото ни имущество. Това пътуване й причинило ужасна мъка да се разпорежда с вещите и имота на дъщеря си, без да знае дали някога ще я види отново.

Докато била в Алпена, мама се срещнала с наши приятели арменци, семейство Парсегян, които са натурализирани американци трето поколение: любезната Нана матриархът на рода останала кръгло сираче след арменския геноцид в началото на века, двете сестри Вер-гина и Анахид (чийто съпруг бе убит по време на гражданската война в Ливан) и техните семейства. Всички те трябвало да преодолеят невероятни трудности, за да успеят в новата си родина. Муди бе особено привързан към тях, въпреки че не бяха мюсюлмани.

Също като пакистанските ни приятели Тарик и Фарзана, които се бяха опитали да ни помогнат да избягаме, семейство Парсегян предприели действия в мига, в който научили за тежката ни съдба в Техеран. Те затрупали Муди с писма и телефонни обаждания с молба да ни пусне да се приберем у дома. Често пращали колети с храна и подаръци. И те като татко не допуснали дори за миг, че няма да се върнем. Междувременно плащали сметките ни и дали на склад мебелите от къщата, в която живеехме под наем. Когато двете с Махтоб се завърнахме, те ни дадоха пари и настояха да останем да живеем с тях. Бяха готови на всичко, без да искат нищичко в замяна.

Не е за чудене, че скръбта и огорчението, които изпитвала мама, се превърнали в озлобление, което тя изляла върху семейство Парсегян.

Вие сте виновни, че Бети е в Иран рекла им тя.

263

Мама продължи да изпитва това чувство дори след като двете с Махтоб отидохме да живеем у тях. Един ден Махтоб се обърна към мен с невинна молба:

Ще ми сготвиш ли някое персийско ядене? Мама гневно избухна:

Мислех, че ония гадости са ти дошли до гуша! Татко не споделяше това чувство. Виждаше, че думите

на близките ме огорчават дълбоко.

Не им се сърди казваше ми той. Те не разбират.

За моя радост Махтоб не се повлия от техните предразсъдъци. В малкото градче, в което живеем, има съвсем малко чужденци. Един ден дъщеря ми страшно ме изненада, когато на връщане от училище минахме покрай облечена в сари жена:

Мамо, виж, индийка! Смяташ ли, че бихме могли да се сприятелим? Тогава ще мога да я помоля да ни направи пури (индийски хляб).

След като се завърнах в Америка, животът ми поднесе много неочаквани изненади, предизвикателства и непредвидени обстоятелства, които ме изтощиха страшно много. Научих, че пътуването си има и неприятна страна. Не ми оставаше време да се наспя като хората, нямах нито ден почивка, да не говорим за ваканция. Станах жертва на безсънието и кошмарите. Особено много ме изморяваше часовата разлика след дълъг път. Бях претрупана от работа.

Хиляда деветстотин деветдесет и първа година започна особено напрегнато. Освен многобройните лекции трябваше да отделя време и за публичните си изяви във връзка с премиерата на филма. През януари бях призована и като свидетел-експерт по бракоразводно дело. Беше твърде неприятно преживяване. Наложи се да свидетелствам срещу съпруг-арабин и неговият адвокат се постара, да ме очерни порядъчно.

Така се стигна до 16 март. На тази дата заминах на конференция във Вашингтон направо от Дейтън, Охайо, където четох лекции. Същата вечер на път за Мичиган ме проряза остра болка в дясното рамо и горната част на гръдния кош. Дишах трудно и в началото си помислих, че съм се разболяла от пневмония. Когато се прибрах и си легнах,

264

В неделя Арни ме откара в градската болница на Кар-сън. Там ме приеха в интензивното отделение. След серия изследвания и рентгенови снимки чух едва ли не с облекчение следната диагноза: възможна дуоденална язва и възпалена жлъчка. Вероятната причина преумора. Останах в болницата пет дни. Предупредих единствено Махтоб, за да знае къде съм. От месеци жадувах за един-едничък ден почивка. Исках да си поема малко въздух и да прекарам няколко часа в пълен покой. Лежах си в стаята, дишах дълбоко и си мислех:

Сега вече ще се насладя на всяка минутка от престоя си тук.

Не беше като в швейцарски санаториум, но почивката ми се отрази чудесно.

Най-много се притеснявах, че десетгодишната Махтоб ще се разтревожи, ако ме види в такова безпомощно състояние, но тя прие случилото се спокойно. По същия начин бе реагирала и след катастрофата, която преживя Джон. Докато ме нямало, готвела, перяла и гладела сама. Дори се беше заела с приготовленията за Но-руз.

А сега ми кажи какво точно се слага на масата помоли ме тя с лист и молив в ръка. Всичко ще бъде готово, като се върнеш.

Радвах се, че Но-руз се беше превърнала в празник за Махтоб.

Още повече се зарадвах, когато ми се обади в болницата и ми каза няколко думи на фарси, въпреки че не обичаше да говори този език пред други хора така ми напомняше колко ме обича и знае колко я обичам и аз.

Бях зле още две седмици след като ме изписаха. Едва сега усетих тежестта на своите четирийсет и пет години. Това усещане ми припомни един неотдавнашен разговор с Махтоб.

Мамо, ти петдесет и коя година си родена? Не можах да сдържа усмивката си и отвърнах:

Какво ще кажеш за четирийсет и коя?

Махтоб ме изгледа с широко отворени очи, после се съвзе от изненадата, целуна ме и снизходително заяви:

Е, аз и така те обичам. Животът продължаваше...

265

Мнозина мои читатели са ми задавали въпроси, свързани с някои от героите на „Не без дъщеря ми".

Какво стана с Амал, мъжа, който ви помогна да избягате?

Поддържам връзка с Амал чрез трето лице. Той е все още в Иран, верен на думата си: „Няма да тръгна, ако не мога да взема със себе си жена ми и децата."

За щастие не е бил заподозрян във връзка с нашето бягство. Надявам се един ден да се видя с него и неговото семейство някъде по широкия бял свят.

А какво стана с Хелън Балсанян, служителката в швейцарското посолство в Иран, която ви обясни истинското положение на нещата?

Всеки път, когато Хелън Балсанян прекарва отпуската си извън Иран, тя винаги ни се обажда да чуе как сме. Толкова много обича Махтоб, че настоява да разговаря лично с нея, за да е сигурна, че всичко е наред.

Една вечер телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух непознат мъжки глас:

Не се тревожете, Хелън ми даде номера ви. « Мъжът се представи, каза, че е ирански арменец, но живее в Щатите.

Вдовец съм и искам да се оженя за Хелън рече той и ми обясни, че Хелън казала на своя кандидат: „Обади се на Бети Махмуди, за да й поискаш ръката ми."

Бях истински поласкана. След женитбата си Хелън напусна швейцарското посолство в Техеран и сега живее в Щатите.

Какво стана със синовете ви?

Тежкото изпитание, което преживяхме с Махтоб, причини много мъка и страдание на Джо и Джон. Те все още не са го преодолели, но са двама прекрасни младежи, с които съм истински горда.

Когато заминах за Иран, Джон беше на четиринайсет години и навярно е страдал най-силно, защото съм му липсвала твърде много. Докато ме нямало, живял с баща си и ходел често при моите родители. Прекарал много безсънни нощи, изпълнени с тревога за мен и Махтоб. Нашето премеждие го лиши от майчина любов през^най-труд-ните му години. Той и досега има чувството, че някой е откраднал детството му.

Двамата с татко бяха много близки. Джон и дядо му

266

Малко са децата като него.

Със смъртта на дядо си Джон загуби своя най-добър приятел. Преживяната катастрофа и4 периодът на възстановяване му се отразиха много зле.

След смъртта на татко мама не пожела да остане сама и Джон всяка вечер я докарваше у дома-. След като се поправи, той започна да прекарва все по-дълго време с нея. Тя много обича да го глези, а и на него му е приятно.

Джо бе осемнайсетгодишен абитуриент, когато тръгнахме за Иран. След завръщането ни живя известно време с мен. Работеше нощна смяна в автомобилен завод. Всяка вечер приготвях порция за него и я оставях в хладилника. Той се прибираше късно и притопляше храната в микровълновата фурна. Щом чуех изщракването на вратичката, заспивах спокойно. Децата ми бяха на сигурно място в своя дом.

За разлика от Джон, който непрекъснато сменяше приятелките си, Джо дружеше с момчета и никога не бе водил момиче у дома. Като навърши двайсет и Три години, коренно се промени. Забеляза го даже и Махтоб и шеговито ми подхвърли:

Внимавай, мамо! Джо май си е наумил нещо.

Вече не се налагаше да му напомням какво има да се върши вкъщи той стана необичайно внимателен и досетлив. Един ден телефонът иззвъня и от слушалката се разнесе женски глас:

' Джо вкъщи ли е?

Доколкото ми беше известно, това бе първото момиче, което търсеше Джо у дома. Две години по-късно Джо и Пеги се ожениха. Той вече е зрял и уравновесен мъж и изглежда истински щастлив.

На 18 септември 1991 година в осем и десет сутринта в градската болница на Карсън се разнесе плачът на новородения син на Джо. Гордият баща стоеше до съпругата си. Това бе мястото, където преди повече от двайсет години се бяха появили на бял свят и Джо, и Джон. Тук срещнах Муди. Тук издъхна татко. А сега посрещах един нов живот в чакалнята на родилното отделение.

Джо се появи по-скоро, отколкото го очаквах. Вдигнах очи и го видях блед и нервен, на ръба на припадъка. Тежко се отпусна в стола до мен. Нямах смелост да си от-

267

воря устата и да го питам каквото и да е. Най-накрая той изпъшка: „Момче е!", и се усмихна едвам. Тръгнахме по коридора и срещнахме Роджър Морис, който веднага ни успокои с думите: „Всичко е наред!".

Децата растат много бързо. Животът продължава.

Най-често ми задават въпроса как е Махтоб. В много отношения тя вече не е дете, а слънчева дванайсетгодишна госпожица, с гъста кестенява коса, която пада на вълни но раменете й, и зеленикаво-кафяви очи. Обича риболова, футбола, баскетбола и за ужас на майка й телевизията. Играе в училищния отбор по баскетбол и участва в групата на мажоретките. Ходи на уроци по пиано, но само защото настоявам. Предпочита тениските и джинсите съвсем е забравила рокличките с набори и дантели и красивите обувчици, които носеше по настояване на Муди, преди да заминем за Иран.

Махтоб е много самостоятелна и разумна за годините си и притежава чудесно чувство за хумор. Нейният жизнен опит е причина за големия й интерес към международните събития.

Един ден се върна от училище и ми каза:

Знаеш ли, мамо, днес в училище се обърках. Учителката ни говореше за Мохамед и аз р)еших, че ни разказва за ислямската религия. Децата твърдяха, че става дума за бокс. Тогава я попитах и излезе, че наистина ни е говорила за исляма.

Обясних й, че нейните съученици са свързали името Мохамед със световноизвестния боксьор Мохамед Али. Махтоб имаше доста по-различни асоциации от връстниците си.

Тъй като е пътувала много, Махтоб има отлични познания по география. Когато беше малка, с Муди/ започнахме да й купуваме кукли от всички страни, в които бяхме ходили. Сега колекцията й е толкова голяма, че в скоро време няма да може да се побира в нейната стая.

268

Тя обича да си спомня за местата, на които е била, ала най-много обича да се връща у дома. След едно дълго турне Махтоб притисна с длани бузите си и рече:

Отлично знае кои са важните неща в живота и е дълбоко религиозна като всички онези, чиито молитви са били чути.

Махтоб притежава силно развито чувство за добро и зло и почти не може да бъде принудена да направи нещо, което счита за неправилно. Тя е отлична ученичка и учителите й имат една-единствена забележка към нея: нищо не е в състояние да я накара да наруши правило. Знам точно какво имат предвид. Към края на изтощителното ни европейско турне отседнахме в Англия. Там дадохме интервю за едно австралийско списание. Направиха ни няколко снимки в хотела и ни помолиха да излезем, за да ни снимат и навън. Отидохме до близкия музей.

Ако обичате, застанете ето там на тревата помоли фоторепортерът. Аз отидох и махнах на Махтоб да ме последва, но тя отказа. Върнах се при нея и й наредих да дойде с мен, но тя ми отказа нещо, което й се случва съвсем рядко. Махтоб е много послушна.

Хайде де! сопнах се аз. Хайде да вървим, за да приключим най-сетне с тая работа.

Тя ми отвърна:

Няма. Там има табела: „Не газете тревата." Колкото и да я молеха трима изнервени възрастни, тя

не отстъпи. Упорството на Махтоб ми напомняше за Муди. Явно бе наследила от него тази сурова самодисциплина. Съвсем доскоро тя си събуваше чорапите много старателно и внимаваше да не са наопаки, точно както правеше и баща й. Един ден ме попита:

Наистина ли ще отида в ада, ако ги събувам наопаки?

Стреснато отвърнах:

Защо ме питаш?

Защото татко ми е казвал, че ако си събличам и оставям дрехите обърнати наопаки, ще горя в ада.

Постарах се да я освободя от това суеверие, макар че сега всеки път, когато слагам прането в пералнята, се питам дали постъпих правилно.

Животът ни е спокоен и чудесен. Готвим заедно. Пома-

269

гам на Махтоб да си напише домашните. Разбира се, понякога спокойствието ни бива грубо нарушавано. Тъй като сме преживели ужасите на войната, двете с Махтоб още не можем да се отървем от спомените си и преживяваме със страх всяка гръмотевична буря, която толкова ни напомня за избухващите иракски бомби.

Когато един шведски журналист я попита дали иска да види баща си, Махтоб му отговори:

Да, бих искала да го посетя ... в затвора, за да не може да ме набие.

В думите й нямаше зла умисъл или желание за мъст. В тях се криеше желанието на едно малко момиченце да си има татко и в същото време да се чувства в безопасност такава бе неизпълнимата мечта на Махтоб.

Съюзниците бомбардираха Ирак точно единайсет дни след премиерата на филма и едва пет дни от пускането му' по екраните на страната. При вида на осветения от противовъздушните ракети екран Махтоб ме изгледа тревожно.

Май трябва да изгасим лампите и да слезем долу каза тя.

През следващите две седмици не се откъсваше от телевизора следеше репортажите на Сй Ен Ен до единайсет вечерта, пропускайки любимите си телевизионни предавания.