Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Винаги съм знаела, че ще напиша книга за Иран. Реших го още първия ден, когато стъпих на напечената му отжар-

18

ко слънце земя, когато чух хора от кресливи гласове и видях легионите покорни жени с развети черни чадори, някои от които надничаха през покривалото си само с еДно око. Съвместният ми дванайсетгодишен живот с Муди, напуснал родината си през 1959 година, когато тя все още е била под силно западно влияние при управлението на шаха, не ме бе.подготвил с нищо за това, което ми предстоеше да видя. Разбира се, бях разглеждала снимки от Иран преди революцията от 1979 година, на които се виждаха жени с модерни прически и къси поли, и затова промяната, настъпила в страната след идването на аятолах Хомей-ни на власт, направо ме изуми.

След като двете седмици се превърнаха в осемдесет и вече разполагах с много повече материал, все още не се бях отказала от идеята да напиша книга, но все отлагах изпълнението й.

Животът ми започна да се променя още на втория ден след завръщането ми в Мичиган, когато излязохме да вечеряме с Джон, Махтоб, Карън Макгин и Дъг Вензел наши приятели от Алпена. Беше събота. Тъй като в Иран нямахме кола, това бе първото ми сядане зад волана от година и половина насам и усещането бе едновременно вълнуващо и тревожно липсваше ми ориентация. Преди да заминем, почти не бяхме карали новия си тъмносин форд и сега се наслаждавах на мощния му мотор и просторното купе с меки седалки, които се различаваха значително от .ъгловатите, малки като миши капан пакони, които задръстваха улиците на Техеран.

По време на вечерята в спокойна приятелска атмосфера за пръв път можах да разкажа за онова, което бяхме преживели с Махтоб. За семейството ми бе твърде мъчително да слуша подробности за тежкото ни изпитание, но нашитр приятели останаха поразени.

19

Трябва да напишеш книга! възкликна Карен, след като свърших разказа си.

Карен обаче реши, че тази работа не бива да се забавя.

Брат ми работи за едно издателство в Чикаго. Да му се обадя ли за съвет?

Няма да е зле промълвих сънливо. През последните две седмици почти не бях мигвала и в тази приятна атмосфера след тоста с шампанско умората ме повали. Идеята за книгата все още ми се струваше отвлечена и да--лечна.

В неделя щяхме да празнуваме двайсетия рожден ден на големия ми син Джо и аз бях много развълнувана. Докато помагах на мама да приготви празничния обяд и тортата, състоянието на татко се влоши и той взе да се задушава. Повикахме лекуващия лекар д-р Роджър Морис и се обадихме за линейка.

Не изглежда добре каза Роджър. Истинско чудо е, че издържа толкова време.

Почувствах се смазана бях чакала толкова дълго, бях дошла от толкова далеч, за да загубя татко толкова скоро. Не е честно! Моля те, мили Боже, не го оставяй да умре! После се укорих за егоизма си. В Иран се бях молила безброй пъти татко да доживее завръщането ни. Бог чу молитвите ми, но колкото повече ми даваше, толкова повече исках.

В понеделник татко все още беше в критично състояние, когато ми позвъни Стивън Стар от агенция „Уилям Морис' в Ню Йорк. Карен не си бе губила времето. Стивън беше много ентусиазиран:

Разполагате с невероятна исто'рия. Бихме искали да поговорим за една бъдеща книга.

Бях много изтощена и тъй като исках да бъда до татко всяка своя свободна минута, отвърнах:

След време сигурно ще стане, но засега не съм в състояние да мисля по въпроса.

Това може да ви донесе много пари продължи Стивън.

Въпреки че бях останала без цент, му отказах. Във вторник Стивън отново ми позвъни и каза:

Настояваме да говорим с вас. Историята ви наистина е невероятна]

20

Додаде, че може да ми предостави значителен аванс. Едва тогава си дадох сметка, че ако се съглася, ще мога да си остана вкъщи, да се грижа за Махтоб и нейната сигурност, докато в същото време пиша и печеля пари. Предложението не беше за пренебрегване.

В четвъртък шестия ден от връщането ни в Щатите подготвиха татко за единайсетата поред операция в продължение на пет години. Вероятността за благоприятен изход бе минимална. След операцията лекарят погледна към мама и рече:

Някой да я изведе оттук за малко.

Брат ми Джим я откара у дома. Тъкмо влизали, когато телефонът иззвънял. Мама вдигнала слушалката и чула познат глас:

Ало, обажда се Барбара Уолтърс. Търся Бети Мах-муди.

Искала да разкажа моята история в нейното предаване „20/20"! Като чух за телефонния им разговор, реших, че мама има много по-здраво сърце, отколкото смятат докторите.

В петък седмица след завръщането ми отидох на баскетболния мач на сина ми Джон. От година и половина не бях следила напредъка му на игрището и сега с удоволствие отидох да повикам за неговия отбор. Добре поне, че се върнах навреме за гимназиалните му години.

Преди началото на срещата изсвириха националния химн и всички станахме на крака. За първи път след завръщането ми слушах химна и внезапно думите му добиха нов смисъл за мен. Лицето ми се обля в сълзи, а в гърлото ми заседна буца, която не ми даваше да издам ни звук.

Сред вихъра от събития се опитвах да се приспособя отново към живота, който бях оставила преди година и половина. Махтоб, Джон и аз останахме в къщата на родителите ми. Като прибавим и медицинските сестри, които се грижеха за татко, както и многобройните ни посетите-

21

ли, тя направо запука по шевовете. Нямаше нито време, нито свободен сантиметър да си поемем въздух.

Тук мирише като у дома! Чуй как пеят птичките. Когато Махтоб беше малка, птичи ята се събираха на

хранилките в задния ни двор. „Червенушка" и „сойка" бяха едни от първите думи, с които дъщеря ми проговори. Сякаш бяхме дошли да видим стари приятели.

Скоро след обаждането на Барбара Уолтърс в Мичиган пристигна продуцент, който трябваше да реши какво ще снима. След няколко дни заедно с Махтоб и Джон трябваше да отлетя до Ню Йорк за среща с Барбара. Джо, големият ми син, отказа да дойде не искаше никаква известност.

Никога Статуята на свободата не ми се бе струвала толкова красива, както в мига, когато прелетяхме над нея, за да кацнем в Ню Йорк. Издигаше се гордо и сега разбирах много по-добре какво символизира.

Отседнахме в хотел „Парк Лейн", който се намира до Сентръл парк. Щяхме да разговаряме в близкия хотел „Мейфлауър". Когато влязохме в стаята, операторът се опита да привлече вниманието на Махтоб, която се бе вкопчила в полата ми и за нищо насвета не искаше да ме пусне.

Ела при мен подкани я той. Мама ще седне ей там.

Понечи да покаже на Махтоб как ще изглеждам през камерата, но тя нямаше никакво намерение да се откъсне от мен и толкоз. Дъщеря ми се разпищя и се залепи още по-здраво за мен. Двамата с Джон едва успяхме да я успокоим, преди да започне записът.

Барбара ни хареса страшно много и Изглеждаше искрено развълнувана от историята ни. В края на предаването Махтоб седеше на коленете й и двете се прегръщаха и целуваха.

Барбара ни даде билети за бродуейския мюзикъл „Котки". Местата бяха много хубави толкова близо до сцената, че по време на представлението няколко от актьори-

22

те дойдоха да поговорят с Махтоб. След това вечеряхме в „Бениханаъв Токио" японски ресторант, който бил любимият на дъщерята на Барбара.

Бихме могли да се преместим в Ню Йорк. Там имаме приятели.-Барбара Уолтърс е наша приятелка.

Излъчиха интервюто на двайсети юни-1986 година точно на рождения ден на Муди. Дъг и Карен организираха в Алпена специално тържество в наша чест, където гледахме предаването заедно с много наши приятели. Същата нощ трябвало спешно да закарат татко в болницата. Сестрите пуснали „20/20", докато го приемали, но той нямал сили дори да гледа.

Наред с всичко останало промени се и начинът ми на хранене. През първите два месеца в Иран от депресията и дизентерията бях загубила двайсет и пет килограма и бях станала по-слаба, отколкото като гимназистка. Лицето ми приличаше на смъртна маска. Теглото ми се стабилизира едва когато направих съзнателен опит да оцелея само заради Махтоб. %

Когато се върнах в Съединените щати, се озовах сред храни,'които ми бяха липсвали ужасно в Иран: сирене Колби, горчица и чаша червено вино от време на време нещо, което бе абсолютно забранено от ислямския закон.

Но онова, към което се пристрастих истински, бяха сладкишите. Никога преди това не съм била голяма почитателка на сладкото. Бях ветеран от движението „Да съблюдаваме теглото си" и знаех, че обмяната на веществата в организма ми ще се наруши. Сега обаче, след дългите месеци лишения и въздържание, имах възможност да си позволя, това удоволствие и близките ми ме поощряваха:

Хайде, хапни си, нищо ти няма. Там кой знае какво си яла.

Когато след последната операция, напук на всички предвиждания татко се възстанови, изведнъж му се отвори апетит за кифлички с желе, но не желаеше да си хапва сам.

Хайде, ела да ми правиш компания молеше ме той и аз никога не му отказвах.

И за да завърша тази тъжна история, трябва да добавя, че не само възвърнах предишното си тегло, ами качих още доста кила отгоре, и то със същата бързина, с която ги бях загубила в Иран. Те и досега са ми голям проблем.

23

Невероятно! казах на Махтоб миналата година. Качих толкова много килограми, а сега нямам воля да ги сваля. Май ще отида в клиника за затлъстели.

Мамо, не ти трябва клиника да затлъстяваш повече*.

Странно бе нежеланието ми да се разделя с чадора, черния плат, е който иранските жени се увиват отчглава до пети. Докато пътувахме към Анкара с автобуса, Махтоб забеляза, че в Турция този обичай съвсем не се спазва, и че някои жени не носеха нито чадори, нито дори шалове.

Виж каза ми тя, има непокрити жени. Сега можеш да си свалиш шала.

Отказах, защото отдавна не си бях мила косата. За година и половина си бях правила студено къдрене само веднъж. От Щатите бях тръгнала с кестенява коса и хубава прическа. Когато се върнах, косата ми беше дълга, права и посивяла. Джон едва си наложи да ме погледне в очите.

Мамо рече той, след като ме прегърна, не приличаш на моята майчица.

В деня след завръщането ни сестра ми Каролин, която работи като консултант в козметичната фирма „Мери Кей", доведе у дома една нейна колежка. Двете подстригаха косата ми, боядисаха я, фризираха я, а после масажираха и лицето ми. Кожата ми бе суха като пергамент и масажът ме подмлади с десет години. Ако ми бяха направили снимки преди и след процедурата, „Мери Кей" можеше спокойно да ги използува за рекламната си кампания. Татко никак не одобряваше грима и бе забранил на дъщерите си да го използват, докато живеят под покрива му. Този път обаче одобри резултата. '

Е, така повече приличаш на себе си рече той.

Но дори и след като косата ми бе направена, изпитвах странно усещане, когато излизах гологлава. Да ходя непокрита в Мичиган ми бе толкова трудно, колкото да се науча да ходя покрита в Иран. Чадорът и шалът бяха станали моя втора природа, така както изискваше строго конформистката обществена система. В паметта ми още гореше споменът за дните, в които дори само един кичур коса изпод шала можеше да стане повод за двадесетминут-ни гневни словоизлияния от страна на пасдара, цивилната полиция, която кръстосваше техеранските улици с бели камионетки нисан и пакони. Видех ли американски полицай

24

или изобщо униформен човек дори пощаджия, ръцете ми неволно се вдигаха към главата и сърцето ми се раз-тупкваше. Мина цяла година, преди да се отърва от този рефлекс.

Татко едва преживя пролетта и началото на лятото. Направиха му още няколко операции, но въпреки това болките ставаха все по-непоносими. Белите му дробове се напълниха с течност. Започна да диша тежко, на пресекулки, сякаш се задушава. Три дни беше в кома. Със сестра ми Каролин седяхме в болницата, до леглото му, когато той внезапно отвори очи. Изглеждаше по-свеж. Гласът му звучеше по-бодро отвсякога. Щастлив и успокоен, той се разприказва и не млъкна цял час. Описваше виденията си ярки небеса и слънчева светлина, тучни зелени ливади и долини, пълни с цветя. Бил заедно с брата си близнак, който бе починал преди шест години. Докато ни разказваше, татко непрекъснато се усмихваше.

Цялото му същество излъчваше спокойствие и това ни помогна да приемем по-леко последните му мигове. Надеждата, че татко ще издъхне в мир, вярата ни, че наближава не неговият край, а прелюдията към онова, което ни чака след нашия земен живот, ни дадоха сили.

Когато откриха заболяването на татко рак на дебелото черво, лекарите му даваха живот от шест месеца до три години. Неговата твърдост и желанието му за живот обаче увеличиха това време на пет години и това ни даде безценна възможност да прекараме повече време заедно. Аз спях на един диван до леглото му, готова да откликна на всяка негова молба. Питах се колко ли нощи е прекарал до детското ми креватче, а сега ролите ни се бяха разменили.

Татко беше единственият човек в семейството, с когото можех да разговарям свободно, ала бе твърде слаб за дълги разговори и не исках да го натоварвам. Той остана гла-

25

ва на семейството до последния си дъх. Всички го уважаваха, неговата дума бе закон. Когато Барбара Уолтърс поиска разрешение да изпрати екип в бащиния ми дом, за да снима част от предаването „20/20", повечето от близките ми се възпротивиха и казаха, че известността може само да навреди както на мен, така и на Махтоб. Мама каза:

прошепна:

Да дойдат. И те дойдоха.

На трети август 1986 година точно три години от деня, в който двете с Махтоб стъпихме на иранска земя, и почти шест месеца след като се бяхме върнали татко почина в болницата на град Карсън. Беше на шейсет и шест години. Когато съобщих на Махтоб за смъртта му, тя каза:

Слава богу, че успяхме да се върнем навреме. Татко бе изключителен пациент от онези, които се

притесняват дали не създават излишни притеснения на болничния персонал и на останалите пациенти. Въпреки ужасните си страдания той рядко се оплакваше. На погребението дойдоха няколко лекари и медицински сестри, за да му поднесат уважението си. В продължение на години щях да слушам как е вдъхвал кураж и желание за живот на другите.

През следващите седмици нахкръб и траур ме обзе безмълвна ярост срещу Муди. Бе откраднал толкова много от безценното време, което бих могла да прекарам с баща си, а сега, когато се нуждаех от подкрепата и съчувствието му на съпруг, него го нямаше.

С течение на времето получих съчувствие и утеха от много хора, като например доктор Джак Дилтс, татковия хирург и негов приятел. Веднъж, години след погребението, го срещнах на една сватба. Той ме дръпна настрана и ми рече:

Не знам дали някога съм ти казвал колко упорито баща ти се бореше със смъртта. Малко хора биха преживели дори и една операция, а той преживя цели пет.

Няколко дни преди двете с Махтоб да напуснем Иран, сестра ми позвънила, за да ни каже, че на татко му предстои операция и надеждите са минимални. Муди използвал случая да говори с татко. Казал му, че всички се връщаме

26

у дома. Всъщност Муди имаше съвсем други намерения. Беше замислил да остави Махтоб за заложница, докато аз отида сама до Щатите, за да продам всичко мебелите от къщата и двете ни коли. Искаше да му изпратя парите, преди да се върна в Техеран. Бях сигурна, че получи ли веднъж парите, той няма да ми позволи да стъпя на иранска земя.

Вторият, според доктор Дилтс, бил, че когато вкарали татко в операционната, той бил твърдо решен да живее и казал на всички присъствуващи:

Те си идват. Днес говорих с Муди и гой ми каза, че всички си идват.

Желанието му да живее, за да види теб и Махтоб, бе невероятно и той непрестанно говореше как ще води малката на риба каза ми доктор Дилтс. За пръв път виждах такава обич и привързаност, каквато съществуваше между баща ти и теб.

Съпругата на Джак добави, че когато в Деня на бащата хората в църквата разказвали за бащите си, доктор Дилтс също се изправил, за да разкаже за своя, но вместо това говорил за моя баща.

Имах щастието да израсна с обичта на баща си и да я усетя още веднъж, преди да си отиде от този свят. Татко умря, но не без дъщеря си до своя смъртен одър.

ВТОРА ГЛАВА

Моята история добива известност

Агенцията „Уилям Морис" заема три етажа от сградата на „Метро Голдуин Майер" в центъра на Манхатън. В прозорците й като в рамка са очертани блясъкът и могъществото на Ню Йорк и на издателската индустрия, която щеше да промени из основи моя живот. Беше март 1986-а, месец след завръщането ми от Иран.

Една седмица преди да бъде излъчено интервюто, което дадох на Барбара Уолтърс за предаването „20/20", се срещ-

27

нах с президента на агенцията и с Майкъл Карлайл човека, който стана мой литературен агент и v ного близък приятел. Бях поканена на обяд и горях от нетърпение да започнем да говорим по същество. Беше време д i изберем помощник за написването на книгата. Знаех koj } искам: Бил Хофър съавтора на „Среднощен експрес" драматичен разказ за бягството на един американски контрабандист на наркотици от турски затвор. Докато живеех в Техеран, бях чувала за улични демонстрации против „Среднощен експрес", въпреки че и книгата, и филмът, сниман по нея, бяха забранени в Иран. Исках да пиша заедно с човека, който бе оказал толкова силно влияние върху обикновените ирански граждани онези, които бяха управлявали моя собствен живот изцяло и напълно.

Обаче аз продължих да настоявам. Щом този автор е бил в състояние така да разбуни иранските фундаменталисти, въпреки забраната на книгата му, помислих си аз, сигурно е много добър. Може би щеше да ми откаже, но бях длъжна да опитам. Едва ли иранските цензори щяха някога да разберат до каква степен бяха повлияли на моето решение.

Бил така се въодушеви от поканата ми, че предложи да долети още същия ден от Вашингтон в Ню Йорк изключително любезно предложение, като се има предвид, че мрази да пътува със самолет. Когато на следващата седмица се събрахме, за да изготвим план за съвместната ни работа, двамата се разбрахме прекрасно още от самото начало. Оказа се, че Бил е деликатен, чувствителен и вдъхващ увереност човек, чието приятелство' се надявам да запазя до края на живота си.

През юни подписахме договорите за книгата и филма. С получения аванс върнах заема от дванайсет хиляди долара, който бях взела от банката в Алпена, и отделих една сума за следването на Махтоб.

Бил пристигна в Мичиган и заработихме трескаво. Той умееше да улавя чувствата, както моите, така и на Махтоб, без да бъде прекалено настойчив. Ние му разкрихме доверчиво душите си и това ни помогна да открием и изразим някои от най-скритите си и тайни усещания. Бил усети важната роля, която Махтоб изигра в тази история, както и отношенията между нас двете. Дъщеря ми прие Бил за член

28

на малкото ни семейство. Той бе единственият мъж, на когото се доверяваше, като изключим баща ми, Джо и Джон.

Работата бе тежка и уморителна, но си струваше усилията. След излизането на „Не без дъщеря ми" изпитвах истинска гордост, когато читателите ми казваха, че са мръз-нали заедно с мен в планината, чувствали са мръсотията по собствената си кожа или са усещали миризмата на пържен кромид.

На четвърти юли съпругата и синът на Бил пристигнаха, за да празнуваме заедно. Бил взе Махтоб на ръце, за да издигне американското знаме на пилона пред къщата нещо, което тя направи, изпълнена с гордост. Тази малка шестгодишна патриотка наистина знаеше цената на свободата.

Двамата с Бил работихме цели седем месеца. Напредвахме бавно, но сигурно, въпреки че се наложи да преодолеем две препятствия, за да доведем работата сй докрай. Първото бе преди всичко въпрос на писателски опит. Сериозно се затрудних, когато трябваше да опиша онова иракско въздушно нападение, което ни свари на опашка пред една техеранска хлебарница. На белия лист историята не звучеше зле, но не беше убедителна. Въпреки че я преработихме много пъти, не можех да предам ужаса, който изпитах, докато тичах с всички сили по уличките към къщи с дъщеря си в ръце, опитвайки се да избягна падащите отвсякъде парчета от противовъздушни снаряди. Думите, просто не можеха да предадат истинските ми чувства.

29

Тогава Бил направи няколко промени и чудото стана. Изведнъж случката се появи такава, каквато я бяхме преживели в действителност. До този момент изпитвах съмнения дали историята ми ще заинтригува хора, които не ме познават. След магическата намеса на Бил всичките ми съмнения изчезнаха.

За мен писането носеше емоционален заряд от самото начало, но бях приела, че именно чувствата са същината на моето послание. В един момент обаче изгубих контрол над себе си. Това се случи, когато започнах да разопаковам някои подаръци, които бях получавала от Муди през съвместния ни живот. Имаше книги със специални посвещения, както и музикална кутийка с танцуваща под звуците на приспивна песен от Брамс фигурка на майка с дете на ръце.