Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Друг начин да се отречете от душата си е просто да потопите нозе в морето на съдбата. При мен дойде един човек, който беше депресиран и напълно неудовлетворен от професията си. Той работел в магазин за промишлени изделия от десет години и през цялото време планирал как ще се измъкне оттам. Щял да учи и да избере професия, която му допада. А докато планирал и мислел само за своето отърваване, работата му в магазина вървяла зле. Годините минавали и той бил все така неудовлетворен, ненавиждал професията си и мечтаел за обетованата земя на своите амбиции.

- Замислял ли си се някога - попитах го аз един ден, - да останеш там, където си, и да се посветиш изцяло на работата, която поглъща времето и енергията ти?

-  Не си струва - каза той, - под нивото ми е. Някой робот ще го прави по-добре.

- Но ти правиш това всеки ден - отбелязах аз. -Правиш го зле и това те кара да се чувстваш зле.

- Да не искаш да кажеш - попита той с невярващ глас, - че трябва да върша тази глупава работа така, сякаш в нея е сърцето ми?

- Ти си в нея, нали?

Той се върна след седмица, за да ми каже, че нещо в него се е променило, когато започнал да приема "глупавата" си работа по-сериозно. Явно, вниквайки в съдбата и в емоциите си, той би могъл да започне да харесва своя живот и вероятно да намери път между реалността и амбициите си. Неговите професионални мечти са скитали навсякъде другаде, но не и в магазина. Той е живял отчужден и двойнствен живот.

Съблюдаването на потребностите на душата може да бъде изключително лесно. Връщате й това, от което сте се отрекли. Живеете с това, което е, вместо с онова, което бихте искали да бъде. В своето стихотворение Ноти за една съвършена измислица поетът Уолас Стивънс е написал: "Може би истината зависи от разходка около езерото." Понякога терапията набляга на промяната така силно, че хората пренебрегват собствената си природа, измъчвани от представите за някаква идеална нормалност и съвършено здраве, които може би винаги ще останат недостижими. В своя Отговор на Папини Стивънс разглежда въпроса по-широко от позиция, която Джеймс Хилман е възприел за мото на своята психология: "По-трудно е да откриеш път през света, отколкото път извън него."

Ренесансовите философи често са казвали, че именно душата ни прави човешки същества. Бихме могли да преобърнем тази идея и да отбележим, че колкото повече е човешкото в нас, толкова по-голям е нашият достъп до душата. И въпреки това съвременната психология вероятно поради връзките си с медицината, често се възприема като начин за спасение от онези съставки, които най-дълбоко бележат човешкия живот като човешки. Искаме да избегнем негативните настроения и емоции, лошия житейски избор и нездравословните навици. Но ако целта ни е, на първо място да видим душата такава, каквато е, може би ще ни се наложи да отхвърлим стремежа към избавление и да открием едно по-дълбоко уважение към онова, което наистина се крие в нея. Опитвайки се да избегнем човешките грешки и провали, ние излизаме извън досега с душата.

Разбира се, понякога може да ни е трудно да уважаваме драматичните начини, по които душата изразява себе си.

Една интелигентна и талантлива млада жена веднъж дойде при мен с оплакването, че има проблеми с храната. Трудно й беше да се пребори с този симптом, който беше център на живота й повече от три години. По няколко дни не ядеше почти нищо, а след това преяждаше и повръщаше. Този цикъл беше изцяло извън нейния контрол и изглеждаше сякаш никога няма да свърши.

Как да съблюдаваме тези болезнени и дори опасни за живота ритуали на душата? Разумно ли е да толерираме подобни ужасяващи симптоми и безнадеждни пристъпи? Необходими ли са такива екстремни състояния, които са извън рационалния контрол? Когато чуя подобна история и видя толкова разстроен човек, налага ми се внимателно да проверя собствената си способност за съблюдаване. Отвратен ли съм? Чувствам ли как в мен се надига фигурата на спасителя, който ще направи всичко, за да избави тази жена от нейното мъчение? Мога ли да разбера, че дори тези необикновени симптоми са част от митовете, ритуалите и поезията на живота?

Основната цел при всяка грижа, физическа или психологическа, е да бъде облекчено страданието. Но по отношение на самия симптом, съблюдаване означава на първо място внимателно вслушване и наблюдение на това, което се разкрива в страданието. Намерението да лекуваме може да ни попречи да го съзрем. Тук с правене на по-малкото постигаме повече. Съблюдаването е по-скоро хомеопатично, отколкото алопатично по своето действие поради парадоксалния начин, по който то се сближава с проблема, вместо да го превръща в свой враг. Даоизмът описва тази грижа, без да й придава героична окраска. В Лао Дъ Дзин (Гл. 64) се казва: "Той връща хората при онова, което са изгубили. Той помага на десетте хиляди неща да открият своята собствена природа, но се въздържа от действие." Това е идеалното описание на човек, който се грижи за душата.

Не е лесно да се наблюдава внимателно, да се изучава и да се правят премерените крачки, които дават възможност на душата да разкрие себе си. Трябва да разчитате на всичко научено и прочетено, на? всяка частица разум, за да действате интелигентно и с въображение. Същевременно обаче това "действие • чрез бездействие" трябва да бъде просто, гъвкаво и възприемчиво. Интелигентността и образованието; водят до един момент, в който съзнанието и неговите; цели се изпразват от съдържание. Много религиозни ритуали започват с измиване на ръцете или поръсване с вода, което символизира пречистване на намеренията, мислите и целите. В нашата работа с душата бихме могли да използваме подобни ритуали - всичко, което може да изтрие от съзнанието ни добронамерения героизъм.

Душата на тази млада жена възпроизвеждаше завладелия я мит чрез образа на храната. Няколко седмици разговаряхме за мястото на храната в живота й, в миналото и в настоящето. Тя ми разказа за дискомфорта, който чувства в присъствието на родителите си. Искаше да обикаля света. Ненавиждаше идеята да стои вкъщи и въпреки това по финансови причини бе принудена да живее с родителите си. Имаше и спомен за едно неприлично докосване от страна на брат й, продължило само миг. Той не е злоупотребявал с нея, но тя бе изключително чувствителна по отношение на тялото си. Разговорите ни доведоха до смесените чувства, които изпитваше поради това, че е жена.

Тогава един ден тя ми разказа свой сън, който според мен бе уловил мистерията, залегнала в сърцевината на проблема. Група възрастни жени приготвяли градинско увеселение. Различни гозби къкрели в огромни казани над огъня. Сънуващата била поканена да се присъедини към жените и да стане една от тях. В началото се отдръпнала - не искала да се идентифицира с посивелите старици в спретнати черни рокли - но накрая се присъединила към тях.

Сънят изправил тази жена пред това, от което се страхувала най-много: нейната първична женственост. Въпреки че харесвала дългата си руса коса и приятелките си, тя дълбоко ненавиждала своя цикъл и възможността един ден да отглежда дете. Сънят, който според мен бе обещаващ, беше приел формата на примитивно посвещаване в една мистерия, тясно свързана с нейните симптоми. Той явно й предоставяше и решението: да се запознае с древните и дълбоки корени на женствеността и най-сетне да открие как истински да обикне себе си.

Въпреки че това се е случило, докато спяла, сънят всъщност бил един действителен ритуал. Нашата роля не се състоеше в това, да интерпретираме смисъла на отделните фигури, а да оценим значението и важността на ритуалите. Защо тази жена се е смутила толкова много при вида на групата старици, надвесени над огромните казани с гозби? Докато разговаряхме за нейните страхове по отношение на жените и техните действия, на бял свят излязоха и определени проблеми от живота на събеседничката ми - например някои специфични мисли за тялото й, които я тревожели, и за определени жени в нейното семейство, с които не желаела да има нищо общо. Тя ми разказа за нежността, която баща й проявява към нея, и за смесените си чувства спрямо него. Не става въпрос за това, че сънят е имал някакъв определен смисъл, обясняващ нейните симптоми, а по-скоро че той е генерирал дълбоки чувства и спомени, свързани с проблемите й с храната. Този сън ни помогна да почувстваме по-силно нейната драма и да си я представим по-точно.

Да чувстваме и да си представяме не звучи като нещо кой знае какво. Но грижата за душата се свързва с вярата, че природата лекува, че чрез пасивността може да се постигне много. Реалността следва въображението. Ако можем да си представим това, което ни се случва, когато изпаднем в някое от разнообразните спонтанни настроения и нагласи, ще можем и да разберем как да го преживеем по-леко и спокойно.

Това, което великият лекар Парацелз е казал през шестнадесети век за лечението, важи и за грижата за душата: "Лекарят е само слуга на природата, а не неин господар. Затова медицината е длъжна да следва волята на природата." При грижата за душата ние си представяме, че дори един толкова тревожен симптом, като булимията (вълчи глад), притежава своя собствена воля и "лечението" по някакъв начин означава следване на тази воля.

Съблюдаването има голяма сила. Ако вие например чествате Коледа, този период ще ви повлияе именно поради вашето съблюдаване. Настроението и духът на времето ще докоснат сърцето ви, а не след дълго редовното съблюдаване на традицията може би ще остави дълбок отпечатък у вас. Или ако носите ковчега на погребение, ако хвърлите шепа пръст или поръсите гроба със светена вода, вашето съблюдаване ще ви накара дълбоко да съпреживеете погребалната церемония и смъртта. Може би дълги години живо ще си спомняте този момент. Възможно е да го сънувате до края на живота си. Простите жестове, част от външната форма на живота, могат да имат голямо значение за душата.

Съвременната интервенционна терапия понякога се опитва да реши специфични проблеми и затова може да се осъществи в краткосрочен план. Но грижата за душата никога не свършва. Алхимиците от Средновековието явно са признавали този факт, тъй като са казвали на своите ученици, че всеки край е едно начало. Всяка работа с душата има формата на кръг. Хора, свързани с терапията, често ми казват: "Не се ли изморяваш да слушаш едни и същи неща отново и отново?" "Не - отговарям аз. - "Щастлив съм със старите неща." Структурата на сънищата разкрива, че животът на душата е една непрестанна обиколка около материалния живот.

Паметта ни никога не се уморява да си припомня едни и същи неща. В детството си прекарах много лета във фермата на моя чичо, който непрекъснато разказваше истории. Сега виждам, че по този начин той е обработвал суровините на своя живот, връщал е преживяното отново и отново в кръговрата, осигуряван от разказите му. Знам, че той извличаше от историите си все по-нов и дълбок смисъл. Разказването е чудесен начин на грижа за душата. То ни помага да видим темите, които циркулират в нашия живот, разкривайки митовете, които изживяваме. Необходимо е само малко усилие, за да бъде поставено ударението в терапията по-скоро върху самото разказване, отколкото върху неговата интерпретация.

ДА СЕ НАУЧИМ ДА ОБИЧАМЕ ДУШАТА

Едно от най-важните неща, които съм научил през време на чиракуването си при Джеймс Хилман, създателя на архетипната психология, е да подхранвам любознателността си към душата. Той твърди, че психологът трябва да бъде "натуралист на душата". Професионалистът би трябвало винаги да е "на полето" без отдих, както прави и самият Хилман. В този смисъл психологът е човек, който, подобно на ботаника, е невероятно обсебен от природата, от човешката природа. Ако това е вярно в професионалната психология, то е вярно и при грижата за душата, която всеки от нас може да развие. Този тип грижа започва с дълбоката любознателност по отношение на начините, чрез които душата се изявява в околните и в самите нас.

Книгата на Фройд Науката за сънищата до голяма степен визира този тип психология. Авторът анализира собствените си сънища и чрез самоанализа достига до своята теория. Той пише така, сякаш е дълбоко заинтригуван от дейността на собствената си душа. Разказва истории и сънища, подобно на моя чичо, чиито разкази винаги съсредоточаваха в себе си някаква теория за живота. Всички ние бихме могли да бъдем Фройд по отношение на собствените си преживявания. Проявяването на интерес към душата е начин да я обичаме. Най-доброто лечение, както ни уверяват много древни и съвременни психологически теории, идва от любовта, а не от логиката. Разбирането не ни помага особено много в тази дейност, но любовта, изразена чрез търпеливо и загрижено внимание, спасява затъналата в проблеми и фантазии душа. Често е било отбелязвано, че повечето, ако не и всички проблеми, пред които са изправени терапевтите, са последица от любовта. В този смисъл логично е и лечението да бъде любов.

Интересът към собствената душа изисква определено пространство за размисли и оценки. Обикновено до такава степен се идентифицираме с движенията на душата, че не сме в състояние да се отдръпнем и да ги погледнем отстрани. Дистанцията ни помага да видим динамиката между многобройните елементи, които изграждат живота на душата. Проявявайки интерес към тези явления, ние съзираме собствената си сложност. Обикновено усещаме тази сложност, когато тя ни връхлети изневиделица отвън, с многото си проблеми и с хаоса. Ако познавахме душата по-добре, може би щяхме да сме подготвени за житейските конфликти. Когато някой тревожно ми разказва за възела, който трябва да разплете, често имам чувството, че това, което той приема за невъзможна и болезнена ситуация, изискваща професионална интервенция, е просто поредната изява на сложността на човешкия живот. Повечето от нас имат малко наивна психологическа нагласа по отношение на всекидневния живот, очаквайки, че той и взаимоотношенията им ще бъдат прости. Любовта към душата изисква оценяване на нейната сложност..

Грижата за душата често означава да не вземаме страна, когато се сблъскаме с дълбок конфликт. Може би е необходимо да разтворим сърцето си достатъчно широко, за да прегърнем противоречието и парадокса.

Един мъж на около петдесет години дойде при мен и ми каза доста смутено, че се е влюбил.

- Чувствам се оглупял като юноша - сподели той.

Често чувам, че любовта събужда хлапака у човека. Всеки, запознат с историята на изкуството и литературата, знае, че от времето на Древна Гърция любовта е рисувана като неукротим тийнейджър.

- А, имате ли нещо против този юноша?

- Ще порасна ли някога? - попита той объркано.

- Може би не - отговорих аз. - Може би у вас има неща, които никога няма да пораснат, а може би и не трябва да израстват. Нима този внезапен прилив на младост не ви кара да се чувствате млад, енергичен и пълен с живот?

-  Да - каза той, - но също и глупав, незрял, объркан и полудял.

-  Но това е младостта - отговорих аз. - Явно Старецът у вас смъмря Младежа. Защо трябва да превръщате зрелостта във висша ценност? Или навярно би трябвало да попитам: защо смятате, че е толкова важно да сте улегнал? Това са думи на онзи Старец, нали?

Исках да говоря от името на образа, който беше съден и атакуван. Този човек трябваше да намери у себе си достатъчно пространство както за Стареца, така и за Младежа, които да общуват и може би с времето, може би след цял един живот да постигнат някаква'степен на съгласие. За разрешаването на подобни конфликти понякога не е достатъчен един живот. Всъщност самият конфликт е съзидателен и вероятно никога не трябва да бъде лекуван. Когато дадем думата на всеки образ, ние даваме на душата възможността да говори и да се изяви такава, каквато е, а не каквато бихме искали да бъде. Като защитих юношата, без да се обявявам срещу образа на зрелостта, аз проявих своя интерес към душата на човека и той получи възможност да намери начин да приеме архетипния конфликт между младостта и старостта, зрелостта и незрелостта. В такъв спор душата става по-сложна и просторна.

ВКУС КЪМ ПЕРВЕРЗНОТО

Ефектен "трик" при грижата за душата е да се вглеждаме със специално внимание и откритост в това, което индивидът отхвърля, а после да говорим в полза на отхвърления елемент. При мъжа, за когото разказах, юношеското чувство се приемаше за проблем. Опитах се да видя стойността в този "проблем", без да споделям същата неприязън. Всички сме склонни да делим преживяното на две части, обикновено на Добра и на лоша част. Но това разделяне може да крие в себе си доста подозрителни моменти. Възможно е никога да не сме се замисляли за стойността в някои неща, които отхвърляме. Или може би, заклеймявайки определени преживявания като негативни, ние защитаваме себе си от някакви непознати страхове. Всички сме изпълнени с нагласи и идеи, които са се промъкнали у нас без знанието ни. Много от душата може да бъде изгубено при подобно разделяне, затова е възможно грижата за душата да бъде осъществена просто чрез възстановяване на този отхвърлен материал.

Това, за което говоря, е една разновидност на теорията на Юнг за сянката. Според Юнг има два типа сенки: едната е изградена от житейските възможности, които отхвърляме поради избора, който правим. Например човекът, който избираме да бъдем, автоматично създава своя тъмен двойник - човека, който избираме да не бъдем. Тази компенсаторна сянка е различна у всеки. За някои хора сексът и парите са застрашителни сенки, докато за други те са просто част от живота. Моралната чистота и отговорният живот за някои може да са страни на сянката. Юнг е вярвал също, че има една абсолютна сянка, която не зависи от нашия житейски избор и от навиците ни. С други думи, в света и в човешкото сърце има зло. Ако не го признаваме, значи имаме наивна нагласа, която би могла да ни навлече беди. Юнг е смятал, че за душата е полезно да се примири и с двата типа сянка, като в този процес загуби част от наивната си невинност.

Струва ми се, че когато разкриваме себе си, за да видим от какво е изградена душата ни и кои сме всъщност, винаги откриваме някое дълбоко предизвикателство. Зрелият мъж трябваше да преоцени младежките си чувства на оглупяване. Страдащата от були-мия млада жена трябваше да се изправи срещу сложните взаимоотношения с баща си и чувствата си към своя брат. До известна степен грижата за душата изисква да отворим сърцата си по-широко от когато и да било преди, смекчавайки осъждането и морализаторството, които може би дълги години са били характерни за нашата нагласа и поведение. Морализаторството е едно от най-ефективните оръжия срещу душата, което ни защитава от нейната сложност. Няма нищо по-показателно и вероятно по-изцеляващо от това, да преосмислим моралистичните си нагласи и да открием колко душа е била скрита зад тях. Навярно хората-се страхуват, че ако размишляват върху моралните си принципи, биха могли напълно да загубят етичната си чувствителност. Но това е един отбранителен подход спрямо морала. Когато отчитаме сложността на душата, моралът може да се задълбочи и да изостави своята опростеност, като същевременно стане по-взискателен и по-гъвкав.

Нещо повече, когато опознаем душата и смело признаем нейните странности и многообразните начини, по които тя се проявява в индивидите, ние можем щ развием вкус към перверзното. Можем да оценим неговите чудатости и кривини. И накрая наистина можем да осъзнаем, че индивидуалността се ражда ю-скоро в ексцентричността и неочакваните сенчести склонности на душата, отколкото в нормалността и конформизма. Този, който се грижи за душата, е на с особеното и неочакваното. Когато изнасям лекция за сянката пред бъдещите терапевти, понякога питам: "Къде е за вас границата на перверзното, къде е точката, при която се сблъсквате със собствения си страх и отвращение?" Някои казват, че тази граница са сексуалните посегателства, и аз се чудя как тези хора могат да работят професионално с малтретирани или малтретиращи пациенти. Други заявяват, че това е жестокостта от всякакъв вид. Трети намират сексуалните фантазии за перверзни. Всеки би могъл да си зададе същия въпрос. Къде се сблъсквам със стена, когато погледна в собственото си сърце? Къде е границата?

При грижата за душата се интересуваме от "не дотам нормалното", от начина, по който душата се изявява най-ясно в необикновените проявления на живота, дори и може би най-вече в тези, които са проблемни. Спомням си, че веднъж бях посетен късно вечерта от жена, която беше на около шестдесет години. Съпругът й току-що я бе напуснал след двадесет и пет години брак. Тя мислеше, че не би могла да се справи с това. Непрекъснато повтаряше, че в нейното семейство никой не се е развеждал. Защо това се е случило на нея? Забелязах, че от всички мисли, които можеха да я тревожат в този труден момент, най-страшна бе мисълта, че не е като останалите членове на своето семейство. Тя смяташе, че сигурно нещо в нея не е наред. В изпитанието нейната индивидуалност утвърждаваше себе си по един мрачен начин. Представих си, че това може би е "целта" на събитието: да я накара дълбоко да осъзнае своята уникалност.

Не случайно историята на изкуството е пълна с гротескни образи - окървавени и изкривени разпятия, изящно деформирани тела и сюрреалистични пейзажи. Понякога отклонението от нормалното е специфично откровение. В алхимията то било наричано действие, противоречащо на природата. В собствения си живот бихме могли да забележим същия вид артистични прояви. Когато нормалността експлодира или се разбие в лудостта и сянката, бихме могли да се вгледаме внимателно в потенциалния смисъл на събитието, преди да се опитваме да възстановим познатия ред. Ако ще бъдем любознателни към душата, може да ни се наложи да изследваме нейните отклонения, нейната перверзна склонност да се противопоставя на очакванията. Вследствие на това бихме могли да станем подозрителни към нормалността. Една фасада на нормалност може да крие много отклонения. Заедно с това е доста лесно да разпознаем бездушието в стандартизирането на преживяванията.

ГРИЖАТА СРЕЩУ ЛЕЧЕНИЕТО

Основната разлика между грижата и лечението е в това, че лечението предполага край на проблемите. Ако сте излекувани, повече няма да се тревожите за онова, което ви е измъчвало. Но грижата носи внушението за непрестанно внимание. То няма край. Възможно е конфликтите никога да не бъдат напълно разрешени. Характерът ви никога няма да се промени радикално, въпреки че би могъл да премине през някои интересни трансформации. Възможно е проблемите да упорстват и никога да не изчезнат, въпреки че остротата им, разбира се, може да се измени.

Нашата работа в полето на психологията би претърпяла съществени промени, ако разсъждаваме за нея по-скоро като за непрестанна грижа, отколкот о като за търсене на лек. Бихме могли да запълним времето си с вглеждане и вслушване, тъй като по този начин постепенно се разкриват дълбоките мистерии, скрити в ежедневния хаос. Проблемите и препятствията ни дават шанс за размисъл, който без тях би бил заличен от гладката рутина на живота. Когато спрем, за да се замислим, какво се случва с нас и от какво сме съставени, душата ферментира, ако мога да използвам терминологията на алхимията. Настъпва промяна, но тя не се осъществява по определен план или в резултат от преднамерена интервенция. Ако се грижите за душата достатъчно внимателно с развито и устойчиво въображение, промените настъпват, без да ги усетите, докато този процес приключи и те заемат трайно своето място. При грижата за душата се съобразяваме с парадокса, според който силното и целенасочено преследване на промяната всъщност може да попречи на съществената трансформация.

Древната психология, изградена на основа, различна от тази на съвременното терапевтично мислене, приемала, че съдбата и характерът на всеки от нас са забулени в мистерия, а нашата индивидуалност е така дълбока и скрита, че е необходим повече от един живот за открояване на идентичността. Ренесансовите доктори са казали, че същността на всеки човек изгрява като звезда в небето. Това е твърде различно от съвременния възглед, според който човек е онова, което сам направи от себе си.

Ако със специално внимание потърсим в древната психология прозрение и съвет, ще видим, че грижата за душата излиза отвъд светската митология за Аза и възстановява чувството за святост на всеки индивидуален живот. Това свещено качество не е просто ценността - всеки живот е важен - а е неразгадаемата мистерия, която е същността и сърцето на всеки индивид. Повърхностните терапевтични манипулации, целящи възстановяване на нормалността или настройка на живота според стандартите, стопяват тази дълбока мистерия до бледите измерения на един социален общ знаменател, наричан приспособена личност. Грижата за душата визира напълно различна реалност. Тя оценява мистерията на човешкото страдание и не предлага илюзията за безпроблемен живот. Тя вижда падението в невежеството, а объркването е възможност да открием, че чудовището в средата на лабиринта е също и ангел. Човешката уникалност е изградена колкото от рационалното и нормалното, толкова и от неестественото и изкривеното. Да достигнем тази парадоксална точка на напрежение, където се срещат приспособяването и анормалността, означава да се доближим до реализацията на нашата изпълнена с мистерии, родена от звездите природа.