Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Основаване на Единното Антропософско об­щес­т­во на

ПИСМО ІV

Естествено е сред чле­но­ве­те да има раз­лич­ни глед­ни точ­ки за тях­на­та по­зи­ция към Антропософското общество. Този, кой­то прис­тъп­ва към не­го мо­же да има разбирането, че там ще от­к­рие това, ко­ето търси, тлас­кан от на­й-­сък­ро­ве­ни­те нуж­ди на ду­ша­та си. И в тър­се­не­то и от­к­ри­ва­не­то на това, ко­ето Обществото мо­же да му даде, та­къв член от­к­ри­ва сми­съ­ла на сво­ето членство. Вече съм посочвал, че сре­щу та­зи гледна точ­ка по прин­цип ни­що не мо­же да се възрази.

Поради са­ма­та същ­ност на антропософията, Обществото не мо­же да обе­ди­ни един кръг от чо­веш­ки съ­щества и ко­га­то те вля­зат в не­го да им на­ла­га задължения, ко­ито пре­ди то­ва те не са признавали, но се очаква да ги по­емат са­мо за­ра­ди во­ля­та на Обществото. Всъщност за­дъл­же­ния би мог­ло да има са­мо Общество­то към членовете.

Но точ­но с то­ва раз­би­ра­що се от са­мо се­бе си нещо, е свър­за­на ед­на дру­га истина, ко­ято не ви­на­ги би­ва пра­вил­но разбирана, по­ня­ко­га да­же не би­ва разглеждана.

Щом ня­кой ста­не де­ен член по ка­къв­то и да би­ло на­чин в Обществото, той по­ема вър­ху се­бе си го­ля­ма от­го­вор­ност и един се­ри­озен кръг от задължения. Тези, ко­ито не въз­на­ме­ря­ват да бъ­дат та­ка дейни, не трябва да бъ­дат обез­по­ко­ява­ни в спо­кой­ни­те об­лас­ти на тях­на­та работа; но ако ня­кой член пред­п­ри­еме как­вато и да би­ло дейност в Обществото, той тряб­ва от­то­га­ва на­та­тък да пре­вър­не ин­те­ре­си­те на Обществото в свои соб­с­т­ве­ни и не тряб­ва в ни­ка­къв слу­чай да заб­ра­вя това.

Ако ня­кой же­лае да бъ­де па­си­вен член, мо­же да ка­же например: "Не мо­га да се за­ни­ма­вам с това, ко­ето про­тив­ни­ци­те на Обществото го­во­рят сре­щу него". Но то­ва се про­ме­ня щом той на­пус­не кръ­га на мъл­чали­во­то участие. Тогава вед­на­га не­гов дълг ста­ва да об­ръ­ща вни­ма­ние на опо­не-

За Обществото не бе на­сър­чи­тел­но това, че на то­зи из­к­лю­чи­тел­но не­об­хо­дим факт не се дър­жи сметка. Особено за­сег­на­ти тряб­ва да бъ­дат чле- новете, ко­ито с пъл­но пра­во изис­к­ват на пър­во мяс­то Обществото да им да­де това, ко­ето им обещава, ко­га­то от тях вед­на­га се изис­к­ват съ­щи­те задължения, ко­ито тряб­ва да по­емат тези, ко­ито да­ват обещанията.

Ако се го­во­ри за за­дъл­же­ния на чле­но­ве­те към Обществото, то то­ва мо­же да се от­на­ся са­мо за те­зи чле­нове, ко­ито же­ла­ят да бъ­дат дей­ни в не- го. Това раз­би­ра се не би­ва да се смес­ва със за­дъл­же­ни­ята на хората, ко­ито са ре­зул­тат от Антропософията. Те ви­на­ги ще но­сят на­пъл­но об­що­чо­веш­ки ха­рак­тер и са­мо ще разши­ря­ват кръ­га от въз­п­ри­ятия по начин, кой­то е ре­зул­тат от вглеж­да­не­то в ду­хов­ния свят. Когато Антропосо- фията го­во­ри за та­ки­ва задължения, тя ни­ко­га не мо­же да има предвид, че с то­ва се каз­ва не­що са­мо във връз­ка с Антропософското общество, а че то­ва е ре­зул­тат от пра­вил­но раз­б­ра­на­та чо­веш­ка природа.

Но тък­мо по­ра­ди това, че от същ­нос­т­та на Антропософското об­щес­т­во въз­ник­ва кръ­гът от за­дъл­же­ния за не­го­ви­те на­й-­дей­ни членове, то­зи кръг тряб­ва да се въз­п­ри­ема по на­й-­се­ри­оз­ния начин. Някой член мо­же нап­ри­мер да по­же­лае да съ­об­щи на дру­ги хо­ра поз­на­ни­ето и въз­п­ри­яти­ята на Антропософията. В момента, в кой­то обу­че­ни­ето му се раз­ши­ри от­въд на­й-­тес­ния и дис­к­ре­тен кръг, той по­ема те­зи отговорности. Тогава тряб­ва да има яс­но раз­би­ра­не за ду­хов­но­то и ин­те­лек­ту­ал­но със­то­яние на днеш­но­то човечество. Той тряб­ва да бъ­де на­яс­но в соб­с­т­ве­но­то си съз­на­ние със ис­тин­с­ка­та за­да­ча на Антропософията. Доколкото му е възможно, той тряб­ва да ос­та­не в тес­ни връз­ки с дру­ги дей­ни чле­но­ве на Обществото. Той тряб­ва да бъ­де да­леч от мисълта: "Не ме интересува, ко­га­то Ан­т­ро­по­со­фи­ята и тези, ко­ито я представляват, са пос­тавя­ни в пог­реш­на свет­ли­на или до­ри ок­ле­ве­тя­ва­ни от опоненти".

Образуваното по вре­ме на Коледното съб­ра­ние Ръководство раз­би­ра за­да­ча­та си по та­къв начин, че из­гово­ре­но­то тук да се осъ­щес­т­ви в са­мо­то Общество. И не мо­же да не по­мо­ли всеки, кой­то же­лае да бъ­де де­ен член, да ста­не по­мощ­ник по те­зи въпроси.

Само та­ка ще пос­тиг­нем цел­та Обществото да спа­зи обещанието, ко­ето да­ва на всич­ки­те си членове, а от там и на це­лия свят.

Печално е да се из­жи­вее нап­ри­мер следното: Понякога се случ­ва чле- новете, ко­ито же­ла­ят да бъ­дат дейни, да се сре­щат от вре­ме на време, за да об­съж­дат де­ла­та на Обществото. След то­ва при раз­го­во­ри с от­дел­ни хора, ко­ито учас­т­ват в те­зи сре­щи се оказва, че в дейс­т­ви­тел­ност те имат мне­ния един за друг, за дейността на дру­ги­те в Обществото и т.н. – мне- ния, ко­ито изоб­що не би­ват ог­ла­ся­ва­ни по вре­ме на събранията. Човек
открива, че да­ден член ня­ма ни­как­ва пред­с­та­ва как­во мис­лят за ра­бо­та­та му тези, ко­ито чес­то об­щу­ват с него. Крайно не­об­хо­ди­мо е те­зи въп­ро­си да бъ­дат по­-доб­ре определени, а то­ва би тряб­ва­ло да пос­лед­ва от импул- са, да­ден от Коледното събрание. Този им­пулс би тряб­ва­ло да се стре­мят да раз­бе­рат на­й-­ве­че тези, ко­ито твър­дят и же­ла­ят да бъ­дат дей­ни чле- нове. Колко чес­то се чу­ва та­ки­ва чле­но­ве да казват: Аз на­исти­на имам доб­ра­та воля, но не знам кое е правилното. Не тряб­ва да сме пре­ка­ле­но си­гур­ни в ста­но­ви­ще­то си по въп­ро­са за "доб­ра­та воля". Би тряб­ва­ло от­но­во и от­но­во да си за­да­ва­ме въпроса: Опитах ли на­ис­тина всич­ки пъти- ща, ко­ито се пред­ла­гат в Обществото, за да от­к­рия "правилното" в доб­ро­вол­но­то сът­руд­ничес­т­во с другите?
17 фев­ру­ари 1924

ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ

ПИСМО V

В бъ­де­ще в то­зи ред на мис­ли би тряб­ва­ло да на­ме­ри из­раз не­що от ес­тес­т­во­то на ан­т­ро­по­соф­с­ки­те Ръковод­ни принципи. (Виж кни­га­та "Ант- ропософски ръ­ко­вод­ни принципи. Антропософският път на познание. Мистерията на Михаил"). Те мо­гат да се при­емат ка­то съ­дър­жа­щи съ­ве­ти за насоката, ко­ято во­де­щи­те члено­ве да да­ват на лек­ци­ите и об­съж­да­ни­ята в групите. Това е са­мо стимул, предложение, ко­ито Гьотеанумът би же­лал да да­де на ця­ло­то Общество. Самостоятелността на от­дел­ни­те во­де­щи чле­но­ве в тях­на­та рабо­та по ни­ка­къв на­чин не тряб­ва да се въз- препятства. Ще се раз­ви­ва­ме здравословно, ако Обществото да де пъл­на сво­бо­да на това, ко­ето во­де­щи­те чле­но­ве имат да пред­ло­жат в раз­лич­ни­те групи. Това ще обо­гати и раз­но­об­ра­зи жи­во­та на Обществото.

Но би тряб­ва­ло съ­що да бъ­де въз­мож­но в ця­ло­то Общество да въз­ник­не един­с­т­во на съз­на­ни­ето - то­ва може да се случи, ако по­явя­ва­щи­те се на раз­лич­ни мес­та идеи и ини­ци­ати­ви ста­нат из­вес­т­ни навсякъде. За то­ва в та­зи руб­ри­ка ще обоб­ща­ва­ме в крат­ки па­раг­ра­фи опи­са­ни­ята и ли­ни­ите на мисълта, да­де­ни от мен в лек­ци­ите ми пред Обществото в Гьоте- анума. Струва ми се, че тези, ко­ито из­на­сят лек­ции или во­дят обсъж­да­ни­ята в гру­пи­те (клоновете) ще мо­гат да при­емат да­де­но­то тук ка­то ръ­ко­вод­ни линии, на ко­ито свобод­но да мо­гат да се основават. Това ще доп­ри­не­се за един­с­т­во­то и ор­га­нич­на­та ця­лост на ра­бо­та­та на Общест- вото, без изоб­що да ста­ва ду­ма за при­ну­да по ка­къв­то и да би­ло начин.

Това мо­же да ста­не пло­дот­вор­но за ця­ло­то Общество, ако срещ­не ис­тин­с­ки от­к­лик и во­де­щи­те чле­но­ве съ­що ин­фор­ми­рат Ръководството към Гьотеанума за съ­дър­жа­ни­ето и на­чи­на на под­на­ся­не на соб­с­т­ве­ни­те им

лек­ции и предложения. Само то­га­ва ще из­рас­нем от ха­оса на от­дел­ни­те гру­пи до ед­но Общество с ис­тин­с­ко ду­хов­но съдържание.

Дадените тук на­соч­ва­щи ли­нии са пред­наз­на­че­ни да про­во­ки­рат те­ми за из­с­лед­ва­не и обсъждане. Допир­ни точ­ки с тях ще се на­ме­рят на мно­гоб­рой­ни мес­та в ан­т­ро­по­соф­с­ки­те кни­ги и лек­ци­он­ни цикли, така че пов­диг­на­ти­те по то­зи на­чин те­ми да мо­гат да бъ­дат раз­ши­ря­ва­ни и об­съж­да­ни­ята в гру­пи­те да се съсре­до­то­ча­ват око­ло тях.

Когато сред во­де­щи­те чле­но­ве в гру­пи­те въз­ник­нат но­ви идеи, те съ­що мо­гат да се оп­рат на това, ко­ето ще из­п­ра­ща­ме от Гьотеанума по опи­са­ния на­чин ка­то един вид рам­ки за ду­хов­на­та дейност на Обществото.

Разбира се ду­хов­на­та дейност мо­же да про­цъф­ти са­мо чрез сво­бод­но­то раз­г­ръ­ща­не на дей­ни­те лич­нос­ти и ние не тряб­ва ни­ко­га да гре­шим спря­мо та­зи истина. Не би­ва да осъж­да­ме и това, ако да­де­на лич­ност действа вът­ре в Обществото в под­хо­дя­ща хар­мо­ния с друга. Ако оба­че по­доб­но сът­руд­ни­чес­т­во е не­въз­можно, при­над­леж­нос­т­та на ин­ди­ви­ди­те или гру­пи­те към Обществото ви­на­ги ще ос­та­не не­що чис­то външно, ко­га­то всъщ­ност тя би тряб­ва­ло да се чув­с­т­ва ка­то вът­реш­на действи- телност.

Не мо­же да се до­пус­ка съ­щес­т­ву­ва­не­то на Антропософското об­щес­т­во да бъ­де из­пол­з­ва­но от един или друг ин­ди­вид прос­то ка­то въз­мож­ност да ка­же това, ко­ето той лич­но има да ка­же с ед­но или дру­го на­мерение. Обществото тряб­ва по­-с­ко­ро да бъ­де мястото, къ­де­то се кул­ти­ви­ра ис­тин­с­ка­та Антропософия. В край­на смет­ка из­вън не­го мо­же да се раз­ви­ва всич­ко друго. Обществото не е тук за та­ки­ва неща.

Не ни е по­мог­на­ло това, че в пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни от­дел­ни чле­но­ве вне­со­ха в Обществото соб­с­т­вени­те си лич­ни желания, прос­то за­що­то си помислиха, че с из­рас­т­ва­не­то си то би се пре­вър­на­ло в под­хо­дяща сфе­ра за тех­ни­те действия. Можем да се за­пи­та­ме за­що то­ва не бе пос­рещ­на­то и осу­ете­но с не­об­хо­дима­та твърдост? Ако то­ва бе сторено, се­га щях­ме да чу­ва­ме от всич­ки стра­ни "О, ако са­мо инициативата, ко­ято въз­ник­на в та­зи или она­зи среда, бе пос­лед­ва­на навремето, кол­ко по да­леч щях­ме да сме дос­тиг­на­ли днес!" Е, мно­го не­ща бя­ха последвани, ко­ито за­вър­ши­ха с пе­ча­лен про­вал и един­с­т­ве­ни­ят им ре­зул­тат бе, че ни вър­на­ха на­зад в раз­ви­ти­ето ни.

Но сти­га толкова. Край на демонстрациите, ко­ито от­дел­ни ек­с­пе­ри­мен­та­то­ри от Обществото ис­ка­ха да правят. Подобни не­ща не се нуж­да­ят от без­к­рай­ни повторения. В ли­це­то на Ръководството към Гьотеанума има­ме ед­но тяло, ко­ето въз­на­ме­ря­ва да кул­ти­ви­ра са­ма­та Антропософия; а Обществото би тряб­ва­ло да бъ­де ед­но сдру­же­ние на чо­веш­ки същества, ко­ито имат ед­на и съ­ща цел и са го­то­ви да вля­зат в жи­во разби­ра­тел­с­т­во с Ръководството при прес­лед­ва­не­то и.
Не би­ва да мислим, че на­ши­ят иде­ал в Обществото мо­же да бъ­де пос­тиг­нат от днес за утре. Ще бъ­де нужно време, а съ­що и търпение. Ако си въобразим, че то­ва ко­ето за­лег­на в на­ме­ре­ни­ята на Коледното съб­рание, би мог­ло да се осъ­щес­т­ви за ня­кол­ко седмици, то­ва съ­що би би­ло вре- дно.
24 фев­ру­ари 1924

ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ

ПИСМО VІ

ОТНОСНО СТРЕМЕЖА КЪМ ПОЗНАНИЕ И ВОЛЯТА ЗА САМО- ДИСЦИПЛИНА

В Антропософското об­щес­т­во хо­ра­та се приб­ли­жа­ват един към друг повече, от­кол­ко­то то­ва ста­ва в дру­гите сфе­ри на живота. Общият им ин­те­рес към ду­хов­на­та ми­ро­ва същ­ност от­к­люч­ва ду­ши­те им. Онова, кое то да­ден член из­ра­зя­ва вът­реш­но в стре­ме­жа си към духовното, из­г­леж­да на­пъл­но зна­чи­мо за другия. Човекът ста­ва общителен, ко­га­то знае, че ближ­ни­ят му ще бъ­де из­пъл­нен с вни­ма­ние и от­зив­чи­вост към на­й-­сък­ро­ве­ни­те неща, ко­ито го вълнуват.

Така ес­тес­т­ве­но се случ­ва чле­но­ве­те на Обществото да наб­лю­да­ват раз­лич­ни не­ща един у друг и то по по­-раз­ли­чен начин, от то­зи в оби­чай­ни­те чо­веш­ки взаимоотношения. Но то­ва в съ­що­то вре­ме е свър­за­но с извес­т­на опасност. Ние се на­уча­ва­ме да се це­ним взаимно, сре­щай­ки се по то­зи начин; из­пит­ва­ме на­й-­го­ляма вът­реш­на ра­дост от ду­шев­ни­те от­к­ро­ве­ния на ближния. При та­ки­ва ус­ло­вия бър­зо се раз­г­ръ­щат на­й-б­ла­го­род­ни вли­яния и при­ятел­с­ки взаимоотношения. Но съ­щи­те те­зи вли­яния мо­гат да стиг­нат до със­тоя ние на екзалтираност. При всич­ки­те и не­дос­та­тъ­ци тя не би след­ва­ло да се пос­ре­ща са­мо със сту­де­но и еснаф­с­ко без­раз­ли­чие или с ви­со­ко­мер­но­то от­но­ше­ние на "свет­с­кия човек". Екзалтацията, ко­га­то си е пропра­ви­ла път през мно­го труд­нос­ти и е дос­тиг­на­ла хар­мо­ни­чен ба­ланс на душата, раз­г­ръ­ща ду­ха да­леч по­-­охот­но от­кол­ко­то крот­ко­то равновесие, ко­ето хлад­но и рав­но­душ­но пре­ми­на­ва пок­рай всич­ко ве­ли­ко в живота.

Може оба­че лес­но да се слу­чи тези, ко­ито бър­зо се сближават, не по­-мал­ко бър­зо от­но­во да се разделят. Когато ня­кой по­-пъл­но е опоз­нал ближ­ния си, по­не­же той е бил ис­к­рен и открит, ско­ро за­поч­ва да виж­да сла­бос­ти­те му и то­га­ва мо­же да пос­лед­ва от­ри­ца­тел­на екзалтираност. В Антропософското об­щес­т­во та­зи опас­ност се про­мък­ва нав­ся­къ­де и про­ти­во­пос­та­вя­не­то и е ед­на от за­да­чи­те на Обществото ка­то такова. Този, кой­то би ис­кал да бъ­де ис­тин­с­ки член, би тряб­ва­ло да се стре­ми и в на­й-­дъл­бо­ки­те кът­че­та на ду­шата към вът­реш­на тър­пи­мост спря­мо съб­ра­тя­та си. Да раз­бе­реш ближ­ния си, до­ри ко­га­то той мис­ли и прави неща, ­

Не е нуж­но то­ва да оз­на­ча­ва без­к­ри­тич­но от­но­ше­ние към сла­бос­ти­те и грешките. Да раз­бе­реш е не­що раз лич­но от то­ва да си зат­во­риш очи­те за фактите. Ако оби­ча­ме един човек, то­га­ва мо­жем да му го­во­рим за не­го­ви­те не­дос­та­тъ­ци и грешки. В мно­го слу­чаи той ще по­чув­с­т­ва то­ва ка­то на­й-­го­ля­ма при­ятел­с­ка ус­луга, до­ка­то ако му на­ло­жим пре­цен­ка­та си със сту­де­но безразличие, той би­ва от­б­лъс­нат от лип­са­та на разби­ра­не и се уте­ша­ва с чув­с­т­ва на омраза, ко­ито въз­ник­ват в не­го сре­щу този, кой­то го е критикувал.

В мно­го от­но­ше­ния за Антропософското об­щес­т­во би би­ло гибелно, ако не­то­ле­рант­нос­т­та и лип­са­та на раз­би­ра­не към другите, днес та­ка ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ни във външ­ни­ят свят, бъ­дат вне­се­ни в него. Вътре в Обще- ството те ста­ват още по­-­ин­тен­зив­ни по­ра­ди прос­тия факт, че хо­ра­та са по-сближени.

Тези въп­ро­си по­соч­ват съв­сем яс­но как по­-жи­ви­ят стре­меж към поз­на­ние в Антропософското об­щес­т­во тряб­ва да се прид­ру­жа­ва от неп­рес­тан­но­то уси­лие за об­ла­го­ро­дя­ва­не на жи­во­та на чув­с­т­ва­та и усе­ща­ния та. Засиленият стре­меж към поз­на­ние за­дъл­бо­ча­ва ду­шев­ния жи­вот и дос­ти­га областите, къ­де­то деб­нат горделивостта, самонадеяността, лип­са­та на съ­чув­с­т­вие към дру­ги­те и мно­го други. Един по­-с­лаб стремеж към поз­на­ние нав­ли­за са­мо нез­на­чи­тел­но в те­зи об­лас­ти и ги ос­та­вя дре­ме­щи в дъл­би­ни­те на ду­ша та. Но един енер­ги­чен поз­на­ва­те­лен жи­вот ги про­буж­да от дрямка. Навиците, ко­ито са дър­жа­ли те­зи ка­чества в дълбините, гу­бят от сво­ята сила. Един ду­хо­вен иде­ал би мо­гъл да про­бу­ди ду­шев­ни качества, ко­ито без не­го би­ха ос­та­на­ли неизявени. Антро- пософското об­щес­т­во тряб­ва да е тук, за да се про­ти­во­пос­та­вя чрез раз­ви­ва­не на бла­го­род­с­т­во­то и чис­то­та­та на чув­с­т­ва­та и усе­ща­ни­ята на опасностите, скри­ти в те­зи области. В чо­веш­ка­та при­ро­да дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ват инстинкти, ко­ито на­саж­дат у чо­ве­ка страх от поз­на­ни­ето по­ра­ди прос­та­та причина, че пре­ду­се­щат те­зи закономерности. Но чо- век, кой­то ос­та­вя им­пулса към поз­на­ние да дреме, за да не би да про­бу­ди гроз­ни­те чув­с­т­ва в него, про­пус­ка да раз­вие це­лия обхват на ис­тин­с­кия чо­век в се­бе си. Човешки не­дос­той­но е да спъ­ва­ме сво­ята прони- цателност, по­не­же се бо­им от сла­бост на характера. Развиването на стре­ме­жа към поз­на­ние и ед­нов­ре­мен­но­то му съ­че­та­ва­не с во­ля­та за са­мо­дис­цип­ли­ни­ра­не - са­мо то­ва е дос­той­но за човечеството.

Антропософията ни да­ва спо­соб­нос­т­та да сто­рим това. Трябва са­мо да до­ло­вим и да дос­тиг­нем жиз­не­ността на ней­ни­те мисли; по­не­же чрез жи­во­то си ка­чес­т­во мис­ли­те на Ан­т­ро­по­со­фи­ята по­раж­дат си­ла във

волята, топ­ли­на в чув­с­т­ва­та и усещанията. Единствено от чо­ве­ка за­ви­си да­ли той прос­то си пред­с­та­вя Ан­т­ропо­со­фи­ята или я из­жи­вя­ва в се­бе си.

И от ак­тив­но дейс­т­ва­щи­те чле­но­ве ще зависи, да­ли тех­ни­ят на­чин на раз­ви­тие на Ан­т­ро­по­со­фи­ята е спо­собен да по­раж­да един­с­т­ве­но мис­ли или мо­же да раз­пал­ва ис­тин­с­ка­та ис­к­ра на живота.
2 март 1924

ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ

ПИСМО V І І

ОТНОСНО РАБОТАТА В ОБЩЕСТВОТО

В лекциите, ко­ито се­га из­на­сям пред Обществото в Гьотеанума се стре­мя да дам из­раз на фун­да­мен­тални­те въп­ро­си за вът­реш­ни­ят жи­вот на човека. Гледната точка, ко­ято е за­лег­на­ла в то­ва е по­ка­за­на в пър­вите пет "Ръководни мисли", пуб­ли­ку­ва­ни в Новини. Целта ми е да от­го­во­ря на ос­нов­ни­те нуж­ди от ед­на ан­т­ро­по­соф­с­ка лекция. Слушателят тряб­ва да почувства, че ан­т­ро­по­со­фи­ята го­во­ри за то­ва­,ко­ето той раз би­ра под на­й-­същ­нос­тен ин­те­рес на душата, съ­вет­вай­ки се на­й-­дъл­бо­ко в се­бе си. Ако та­ка мо­жем да на­мерим пра­вил­ни­ят на­чин за пред­с­та­вя­не на Ант- ропософията, сред чле­но­ве­те ще въз­ник­не съзнанието, че в Антропософ- ското об­щес­т­во чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е дейс­т­ви­тел­но разбрано.

Така се ула­вя онова, ко­ето е дейс­т­ващ им­пулс в те­зи от хората, ко­ито ста­ват членове. Те ис­кат да на­ме­рят мяс­то там, къ­де­то раз­би­ра­ни­ята на хо­ра­та сре­щат ис­тин­с­ка поддръжка.

Когато упо­ри­то се стре­мим да раз­бе­рем чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ние дейс­т­ви­тел­но ве­че сме стъ­пи­ли на пъ­тя на раз­поз­на­ва­не на ду­хов­но­то съ­щес­т­во на света. Защото при то­ва тър­се­не осъзнаваме, че на­ше­то опоз­нава­не на чо­ве­ка не пред­ла­га информация, а са­мо пов­ди­га въпроси.

В ед­но ан­т­ро­по­соф­с­ко из­ло­же­ние не­ми­ну­емо ще нас­тъ­пи объркване, ако ду­ша­та се от­к­ло­ни от лю­бов­та към природата. Истинската от­п­рав­на точ­ка на ан­т­ро­по­соф­с­ки­те мис­ли не мо­же да е за­лег­на­ла в ома­ло­важа­ва­не на това, ко­ето при­ро­да­та раз­к­ри­ва на човека. Презирането и, от­в­ръ­ща­не­то от истината, ко­ято се вли­ва в чо­ве­ка от фе­но­ме­на на жи­во­та и света, или от красотата, ко­ято ги из­пъл­ва и задачите, ко­ито те възла­гат пред чо­веш­ка­та воля: та­зи ум­с­т­ве­на наг­ла­са мо­же са­мо да про­из­ве­де ед­на ка­ри­ка­ту­ра на ду­хов­на истина.

Подобна ка­ри­ка­ту­ра ви­на­ги ще бъ­де оц­ве­те­на от ли­чен елемент. Дори и да не се със­тои от сънища, тя ще бъ­де из­жи­вя­на по съ­но­по­до­бен начин. Когато в буд­но със­то­яние чо­век жи­вее с хората, стре­ме­жът му трябва да бъ­де на­со­чен към вза­им­но раз­би­ра­не на не­ща­та от общ интерес. Когато твър­ди нещо, то тряб­ва да има ня­как­во зна­че­ние за другите, то­ва ко­ето пос­ти­га чрез ра­бо­та­та си тряб­ва да има оп­ре­де­ле­на стойност за тях.

Антропософията тряб­ва да во­ди не от буд­ност към сънуване, а към още по­-­ин­тен­зив­на будност. Във все­ки днев­ния жи­вот ние дейс­т­ви­тел­но раз­по­ла­га­ме с общност, но тя се из­жи­вя­ва в тес­ни граници. Ние сме при- вър­за­ни към фраг­мен­та "тук съм" от би­ти­ето и са­мо на­й-­дъл­бо­ко в сър­це­то си но­сим коп­не­жа към пъл­нота­та на живота. Чувстваме, че об­щ­нос­т­та на чо­веш­кия жи­вот про­дъл­жа­ва от­въд ог­ра­ни­че­ни­ята на все­ки днев­ния живот. И както, за да ви­ди из­точ­ни­ка на жи­вот за всич­ко земно, чо­век из­в­ръ­ща пог­ле­да си от земя­та към слънцето, та­ка той тряб­ва да из­вър­не пог­лед от све­та на се­ти­ва­та към ре­ал­нос­т­та на духа, за да на­ме­ри това, ко­ето во­ди ду­ша­та към ис­тин­с­ки удов­лет­во­ря­ва­ща­та чо­веш­ка общ- ност, към пъл­но­то из­жи­вява­не на та­зи общност.

Защото е мно­го лес­но чо­век да се от­вър­не от жи­во­та вмес­то да се нав­ле­зе в не­го още по-интензивно. Жертва на та­зи опас­ност са хората, ко­ито пре­зи­рат природата. Те са хвър­ле­ни в та­ка­ва ду­шев­на изолация, добър при­мер за ко­ято е обик­но­ве­но­то сънуване.

По-добре не­ка въз­пи­та­ме умо­ве­те си чрез до­се­га със свет­ли­на­та на исти- ната, ко­ято струи в ду­ша­та на чове­ка от природата. Тогава на­й-­доб­ре ще раз­ви­ем усе­та за ис­ти­ни­те за човека, ко­ито в съ­що­то вре­ме са исти­ни и за космоса. Който из­жи­вя­ва ис­ти­ни­те на при­ро­да­та със сво­бо­ден и от­во­рен ум, чрез нея той би­ва во­ден към ис­ти­ни­те на духа. Изпълвайки се с красотата, ве­ли­чи­ето и пре­въз­ход­с­т­во­то на природата, в не­го те ста­ват из­вор на ду­хов­но усещане. И кой­то от­ва­ря сър­це­то си за нейния мъл­ча­лив жест, раз­к­ри­ващ веч­на­та и не­по­роч­ност от­въд вся­ко доб­ро и зло, не­му се от­ва­ря пог­ле­да в ду­хов­ния свят, от къ­де­то в ням жест проз­ву­ча­ва жи­во­то Слово, раз­к­ри­ва­що доб­ро­то и злото.

Възприемането на духа, пре­ми­на­ло през лю­бов­та към природата, обо­га­тя­ва жи­во­та с ис­тин­с­ки­те бо­гатства на душата. Духовното сънуване, раз­ви­то в про­ти­во­ре­чие с ис­тин­с­ко­то природознание, при­чи­ня­ва обедня­ва­не на чо­веш­ко­то сърце.

Ако чо­век про­ник­не в антропософията, в ней­на­та на­й-­дъл­бо­ка същност, ще почувства, че от по­ка­за­на­та тук глед­на точ­ка тряб­ва да за­поч­ват вси- ч­ки ан­т­ро­по­соф­с­ки описания. С по­доб­на от­п­рав­на точ­ка ние ще вле­зем в жи­ва връз­ка с това, за ко­ето все­ки от чле­но­ве­те ще си каже: "Тук е ис­тин­с­ка­та причина, за­ра­ди ко­ято вля­зох в Антропософското общество".

За те­зи от членовете, ко­ито ис­кат да бъ­дат дей­ни в Антропософското об­щес­т­во ня­ма да бъ­де дос­та­тъч­но да бъ­дат те­оре­тич­но убе­де­ни в това.
Правилният жи­вот на тех­ни­те убеж­де­ния ще дой­де ед­ва тогава, ко­гато те раз­гър­нат един то­пъл ин­те­рес към всичко, ко­ето ста­ва в Обществото. Когато на­уча­ват как­во се мис ли и пра­ви от лич­нос­ти­те в него, те по­лу­ча­ват топлината, от ко­ято се нуж­да­ят за ра­бо­та­та си там. Трябва да бъ­дат из­пъл­не­ни с ин­те­рес към дру­ги­те хора, за да ги срещ­нат по ан­т­ро­по­соф­с­ки начин. Изучаването на "Какво се случ­ва в Обществото" пос­те­пен­но тряб­ва да об­ра­зу­ва фо­на на ця­ла­та дейност в него. От то­ва имат нуж­да точ­но тези, ко­ито ис­кат да ра­бо­тят дей­но там.
9 март 1924