Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Основаване на Единното Антропософско об­щес­т­во на

ПИСМО Х І І

От из­вес­т­но вре­ме при гру­по­ви­те сре­щи на чле­но­ве­те на Антропо- софското об­щес­т­во те­че де­бат от­нос­но пра­ви­ло­то в тях да се пос­ти­гат об­щи поз­на­ния чрез че­те­не и дис­ку­ти­ра­не на на­лич­на­та ан­т­ро­по­соф­с­ка лите­ра­ту­ра или да бъ­дат пред­по­че­те­ни лек­ции на членове, къ­де­то тези, ко­ито имат же­ла­ние да взе­мат дей­но учас­тие в ра­бо­та­та на Движението да го­во­рят сво­бод­но вър­ху всичко, ко­ето имат да кажат.

Ако вни­ма­тел­но раз­г­ле­да­ме условията, при ко­ито про­ти­ча ан­т­ро­по­соф­с­ка­та работа, из­вед­нъж ще ни ста­не ясно, че не тряб­ва да бъ­дем ед­нос­т­ран­чи­ви ни­то в едната, ни­то в дру­га­та посока, а спо­ред на­лич­ни­те въз- мож­нос­ти да се под­дър­жат и двете. В ан­т­ро­по­соф­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра е за­лег­на­ло това, ко­ето по­каз­ва пътя, ко­ето въ­веж­да хо­ра­та в Обществото. Нейното пред­наз­на­че­ние е да бъ­де ос­но­ва­та на всичко, ко­ето то пред- став­ля­ва и прави. И ако по вре­ме на гру­по­ви­те сре­щи се пред­ла­га зна­ние и раз­би­ра­не на та­зи литература, то­ва ще при­да­де на Обществото то­зи ха­рак­тер на единност, от кой­то то се нуждае, за да има ис­тин­с­ко съ­дър­жа­ние и субстанция.

Нека ни­кой не възразява: Това, ко­ето е от­пе­ча­та­но мо­га да го про­че­та и сам в къ­щи и ня­мам нуж­да да ми бъ­де да­ва­но на гру­по­ви­те срещи. Гре- шката на то­ва виж­да­не ве­че бе по­со­че­на от те­зи страници. Ние трябва да виж­да­ме зна­чи­мост във факта, че по­лу­ча­ва­ме ду­хов­ни­те сък­ро­ви­ща на Ан­т­ро­по­со­фи­ята за­ед­но с личностите, с ко­ито сме обе­ди­не­ни в Общест- вото. Това чув­с­т­во на об­щ­ност и съв­мес­т­но по­лу­ча­ва­не на ду­ховно­то не тряб­ва да се раз­г­леж­да ка­то не­що маловажно.

Също е не­об­хо­ди­мо членовете, ко­ито ис­кат да бъ­дат дей­но участващи, да бъ­дат за­ин­те­ре­су­ва­ни от прев­ръща­не­то на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра в ду­хов­на соб­с­т­ве­ност на всич­ки членове. Не е пра­вил­но мно­го чле-
нове, ко­ито са от го­ди­ни в Обществото, в гру­по­ви­те съ­би­ра­ния да не чу­ват ни­що по въпроси, за ко­ито е да­де­но оп­ре­де­ле­но поз­на­ние в лите- ратурата.

От дру­га стра­на тряб­ва да се каже: Животът в Обществото ще пос­т­ра­да сериозно, ако въз­мож­но на­й-м­ного чле­но­ве не вне­сат в не­го това, ко­ето имат да ка­жат от соб­с­т­ве­ния си им­пулс и мисъл. Този вид дейност мо­же твър­де доб­ре да бъ­де про­ве­ден в хар­мо­ния с другия. Трябва да се раз- бере, че Ан­т­ро­по­со­фи­ята мо­же да ста­не това, ко­ето тряб­ва да ста­не само, ко­га­то все по­ве­че и по­ве­че хо­ра взе­мат учас­тие в ней­но­то разгръ­ща­не и развитие. Трябва да ца­ри радост, а не отблъскване, ко­га­то дей­ни­те чле­но­ве в Движението да­ват ин­фор­ма­ция за дейността, ко­ято извър- шват.

Когато се­га чес­то се казва, че то­ва ко­ето ня­кои пред­с­та­вят не е Антро- пософия, в ня­кои слу­чаи мо­же да има оправдание. Но на­къ­де ще вървим, ако прег­ре­ша­ва­ме сре­щу истината, че в Антропософското об­щество жи­вее това, ко­ето при­над­ле­жи към ду­хов­но­то нас­лед­с­т­во на човечеството? Едно съ­дър­жа­ние ще бъ­де предложено, за­що­то то мо­же да фор­ми­ра ба­за за ан­т­ро­по­соф­с­ки размишления. Друго ще бъ­де съ­об­ще­но с цел по­-къс­но изяс­ня­ва­не от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точка. При за­паз­ва­не на ос­но­во­по­ла­га­щия ан­т­ро­по­софски ха­рак­тер в ра­бо­та­та на Обществото не тряб­ва да се сла­га тяс­но ог­ра­ни­че­ние на как­во­то и да бъ­де внася­но от ин­ди­ви­ду­ал­ни­те членове.

Необходимото в гру­пи­те не тряб­ва да се тър­си чрез из­к­люч­ва­не на то­ва или онова, а ка­то хар­мо­нич­но се обе­ди­нят гри­жа­та за на­лич­на­та ли­те­ра­ту­ра и това, ко­ето от­дел­ни­те чле­но­ве имат да ка­жат от се­бе си.

Целта на Антропософското об­щес­т­во тряб­ва да пос­тиг­нем не чрез уни- форменост, а с разнообразие. Трябва сър­деч­но да се рад­ва­ме на факта, че в Обществото ни има тол­ко­ва мно­го членове, ко­ито имат да да­дат не­що чрез сво­ята личност. Трябва да свик­нем да оказ­ва­ме приз­на­ние на та­ки­ва членове. Истински жи­вот в Обществото мо­же да има само, ко­га­то дейнос­ти­те в не­го са пра­вил­но оценявани. Тесногръдото от­х­вър­ля не тряб­ва да бъ­де сред на­й-­ред­ки­те греш­ки в Антропософското общество. Много по­ве­че тряб­ва да се разви­ва ен­ту­си­аз­мът да се на­уча­ва въз­мож­но на­й-м­но­го от това, ко­ето един или друг в Обществото има да каже.
18 май 1924

ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ

ПИСМО Х І І І

От на­й-­го­ля­ма важ­ност е пос­ред­с­т­вом ан­т­ро­по­со­фи­ята да се разбере, че идеите, ко­ито чо­век до­би­ва чрез вглеж­да­не във външ­на­та природа, са

Това е съ­що как­то при раз­г­леж­да­не­то на ед­на картина, сът­во­ре­на от художник, взи­ма­ме под вни­ма­ние само суб­с­тан­ци­ята на цветовете, си­ла­та им на про­ник­ва­не в платното, начинът, по кой­то за на­ло­же­ни и други по­доб­ни неща. Но та­къв на­чин на раз­г­леж­да­не на кар­ти­на­та не раз­к­ри­ва ни­що от откровението, ко­ето се съ­дър­жа в нея. В то­ва от­к­ро­ве­ние ожи­вя­ват на­пъл­но раз­лич­ни за­ко­ни от тези, ко­ито мо­гат да бъ­дат възпри­ети чрез из­б­ро­ени­те по­-го­ре елементи.

Въпрос на раз­би­ра­не е, че в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се раз­к­ри­ва нещо, ко­ето не мо­же да бъ­де схва­на­то от гледна­та точ­ка на ес­тес­т­ве­ни­те закони. Ако чо­век на­пъл­но при­еме та­зи идея, то­га­ва ще мо­же да раз­бе­ре чо­века ка­то ед­на картина. В то­зи сми­съл ми­не­ра­лът не е картина. Той раз­к­ри­ва са­мо това, ко­ето се­ти­ва­та не­посред­с­т­ве­но възприемат.

До оп­ре­де­ле­на сте­пен при раз­г­леж­да­не­то на ед­на кар­ти­на ние гле­да­ме това, ко­ето се­ти­ва­та въз­п­ри­емат като ней­но ду­хов­но съдържание. Така е и при наб­лю­де­ни­ето на човека. Ако ис­тин­с­ки раз­би­ра­ме чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в свет­ли­на­та на ес­тес­т­ве­ни­те закони, то­га­ва ние не чувстваме, че те­зи за­ко­ни ни свър­з­ват с ис­тинския човек, а са­мо с то­ва чрез ко­ето той раз­к­ри­ва се­бе си.

Трябва да из­жи­ве­ем ду­хов­но явлението, че ко­га­то раз­г­леж­да­ме един чо­век са­мо от глед­на точ­ка на ес­тестве­ни­те закони, то­га­ва сякаш, зас­та­на­ли пред ед­на картина, виж­да­ме са­мо "синьо" и "червено" и сме на­пълно нес­по­соб­ни чрез вът­реш­на ак­тив­ност на ду­ша­та да свър­жем синьо­то и чер­ве­но­то с това, ко­ето се раз кри­ва чрез тях.

Когато раз­г­леж­да­ме не­ща­та от глед­на точ­ка на ес­тес­т­ве­ни­те за­ко­ни тряб­ва да въз­п­ри­ема­ме ми­не­ра­ла по един начин, чо­ве­ка по друг. За ду­хов­но­то раз­би­ра­не на ми­не­ра­ла ние ся­каш сме в не­пос­ред­с­т­вен до­сег с това, ко­ето възприемаме, но при раз­би­ра­не­то на чо­ве­ка чрез ес­тес­т­ве­ни­те за­ко­ни ние сме тол­ко­ва от­да­лече­ни него, кол­ко­то от ед­на картина, ко­ято не виж­да­ме яс­но с око­то на душата, а са­мо до­кос­ва­ме и чувстваме.

Веднъж сдо­би­ли се с възприятието, че чо­ве­кът е "образ" на нещо, то­га­ва ще на­ме­рим пра­вил­на­та ду­шев­на настройка, за да нап­ред­нем към това, ко­ето се изя­вя­ва в то­зи образ.

Образната при­ро­да на чо­ве­ка не се про­явя­ва са­мо по един начин. По сво­ята при­ро­да се­тив­ни­ят ор­ган е на­й-­мал­ко от всич­ко образ, а на­й-м­но­-

Но то­ва не е та­ка при рит­мич­ни­те дейс­т­вия на организма. Те не са не­що завършено, а в тях се из­вър­ш­ва ед­но неп­ре­къс­на­то из­г­раж­да­не и раз­г­раж­да­не на организма. Ако се­тив­ни­те ор­га­ни бя­ха по­доб­ни на рит­ми- чна­та сис­те­ма ние щях­ме да въз­п­ри­ема­ме външ­ния свят във ве­чен ра- стеж.

Сетивните ор­га­ни са пред­с­та­ве­ни ка­то картина, ока­че­на на стената. Рит- мичната сис­те­ма се пред­с­та­вя пред нас ка­то сцената, ко­ято се разкрива, ако си пред­с­та­вим плат­но­то и ху­дож­ни­кът при съз­да­ва­не­то на кар­ти- ната. Тя все още не е там, но от нея все по­ве­че за­поч­ва да се вижда. При изу­ча­ва­не на рит­мич­на­та сис­те­ма има­ме ра­бо­та с веч­ния про­цес на ста- ване. Това, ко­ето е създадено, про­дъл­жа­ва да съществува. Но ко­га­то изу­ча­ва­ме чо­веш­ка­та рит­мич­на сис­те­ма откриваме, че раз­ру­ша­ва­не­то и по­вях­ва­не­то са свър­за­ни с въз­никва­не­то и създаването. В рит­мич­на­та сис­те­ма се раз­к­ри­ва ед­на "ставаща" картина.

Дейността, при ко­ято ду­ша­та се от­да­ва на съз­на­тел­но пос­ве­ще­ние на това, ко­ето и се под­на­ся ка­то за­върше­на кар­ти­на мо­же да бъ­де на­ре­че­но "Имагинация". От дру­га стра­на "Инспирация" е изживяването, ко­ето тряб­ва да се разгърне, за да мо­же да се схва­не ед­на из­рас­т­ва­ща картина.

Но то­ва от­но­во е раз­лич­но при наб­лю­да­ва­не­то на ве­щес­т­во­об­ме­на в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм и на дви­га­тел­ната система. В то­зи слу­чай чо­век ся­каш е из­п­ра­вен пред го­ло плат­но и бои, и художник, кой­то още не е за поч­нал да рисува. За да въз­п­ри­еме сис­те­ма­та ве­щес­т­во­об­ме­н-к­рай­ни­ци той тряб­ва да раз­вие възприятие, ко­ето има мал­ка връз­ка със сетивата, та­ка­ва как­ва­то го­ло­то плат­но и не­из­пол­з­ва­ни­те бои имат с това, кое то по­-къс­но ще ста­не кар­ти­на­та на художника. При дейността, раз­ви­та от ду­ша­та в чис­та ду­хов­ност чрез сис­те­ма­та веществообмен-крайници, човек, гле­дай­ки художника, го­ло­то плат­но и не­из­пол­з­ва­ни­те бои, пре­жи­вя­ва по­-къс­но на­ри­су­ва­на­та картина. За да раз­бе­ре та­зи система, ду­ша­та тряб­ва да уп­раж­ня­ва си­лата на "Интуицията".

Необходимо е дей­ни­те чле­но­ве на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то об­щес­т­во по съ­щия на­чин да се на­соч­ват вър­ху същността, ко­ято ле­жи в ос­но­ва­та на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то наблюдение. Защото тряб­ва да се раз­бе­ре не са­мо при до­би-­

то­то чрез Ан­т­ро­по­со­фи­ята познание, но и да се дос­тиг­не до из­жи­вя­ва­не­то на то­ва познание.
25 май 1924

ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ

ПИСМО Х І V

ОТНОСНО НАСТРОЕНИЕТО, КОЕТО ТРЯБВА ДА ПРИСЪСТВА НА ГРУПОВИТЕ СЪБРАНИЯ

Научаването да се наб­лю­да­ва чо­ве­ка по начина, опи­сан в пос­лед­но­то писмо, во­ди до приз­на­ва­не на въздейс­т­ви­ето на ду­хов­но­-ду­шев­но­то в чо­ве­ка вър­ху фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то му същество. Когато ста­не яс­но ,че се­ти­ва­та въз­п­ри­емат чо­ве­ка ка­то ед­на кар­ти­на и ще има го­тов­ност да се разбере, че има не­що повече, ко­ето ра­бо­ти в та­зи кар­ти­на от това, ко­ето се съ­дър­жа в ма­те­ри­ал­на­та и субстанция. Разпознавайки чо­ве­ка ка­то "картина" ние ще под­хо­дим към не­го с на­пъл­но раз­лич­на ду­шев­на на- гласа, от­кол­ко­то ако от­чи­та­ме са­мо не­го­ва­та ма­те­ри­ал­на при­ро­да и уст- ройство.

В та­зи наг­ла­са на ду­ша­та има ед­на про­буж­да­ща си­ла за действие. Събу- ждането на си­ли­те на душата, които в обик­но­ве­ния жи­вот дремят, се чув­с­т­ва тогава, ко­га­то усе­тим съв­сем жи­во как сме "настроени", как тря- б­ва да дейс­т­ва­ме при ед­на та­ка­ва наг­ла­са на душата. Много за­ви­си да­ли чо­век при са­мо­то въз­п­ри­ема­не на ан­т­ро­по­со­фи­ята ве­че усеща, че в ду­ша­та дре­мят дру­ги си­ли за поз­на­ние от тези, ко­ито е съз­на­вал преди да стиг­не до Антропософията.

Знаейки, че пред се­бе си има един образ, чо­век се със­ре­до­то­ча­ва вър­ху поз­на­ва­не­то на това, ко­ето не е възпри­ема­емо за сетивата. Той ще бъ­де зав­ла­дян от не­го така, как­то в обик­но­ве­ния жи­вот е зав­ла­дян от всичко, дос­тъп­но за сетивата.

Когато чле­но­ве­те на Антропософското общество, ко­ито из­на­сят лек­ции на гру­по­ви­те сбир­ки съ­бу­дят внима­ни­ето си за та­ки­ва неща, ще се стиг­не до ис­тин­с­ко­то нас­т­ро­ение в ан­т­ро­по­соф­с­ко­то преподаване.

Едва то­ва настроение, ко­ето е из­в­ле­че­но от ис­тин­с­ки­те факти, ще да­де на гру­по­ви­те сбир­ки духа, кой­то е не­об­хо­ди­мо да присъства. Човек ще почувства, че Ан­т­ро­по­со­фи­ята не се със­тои са­мо от те­оре­тич­ни све­дения за духовното, а че тя са­ма по се­бе си е не­що енер­гич­но и същно- стно, ко­ето во­ди до из­жи­вя­ва­не на духовното.

Членовете са тези, ко­ито тряб­ва да по­мис­лят по вся­ка­къв под­хо­дящ на­чин как мо­же да се пос­тиг­не то­ва из­жи­вя­ва­не на ду­хов­ния живот.

Защото са­мо чрез то­ва сред­с­т­во мо­же да се по­мог­не на тези, ко­ито при­емат Антропософията, без са­ми­те те да са спо­соб­ни да пра­вят пре­ки ду­хов­ни изследвания, да пре­одо­ле­ят чувството, че те са­мо из­с­луш­ват не-

Ако по вре­ме на гру­по­ви­те сбир­ки пре­об­ла­да­ва то­зи дух на спо­де­ля­не на ду­хов­ни опитности, то­га­ва ще се раз­сее всичко, ко­ето се гра­ди на не­оп­рав­да­но­то чув­с­т­во за авторитет. Противниците на Ан­т­ро­по­со­фи­ята неп­ре­къс­на­то твърдят, че ан­т­ро­по­со­фи­те с чув­с­т­во на по­кор­с­т­во приз­на­ват това, ко­ето им се съобщава. Ако в Антропософското об­щес­т­во се под­дър­жа пра­вил­ни­ят дух, то­зи спор би из­гу­бил смисъл. Защото участ- ни­ци­те в на­ши­те сбир­ки ня­ма да се чув­с­т­ват за­дъл­же­ни да приз­на­ват то­ва или онова, са­мо за­що­то то­зи или он­зи го е казал. Защото ще разберат, че съг­ла­си­ето не е на­си­ле­но в ду­ша­та на човека, а то въз­ник­ва от са­ма­та опитност.

Когато срещ­не­те доб­ре раз­по­ло­жен чо­век вие не усе­ща­те не­го­ва­та доб­ро­душ­ност по си­ла­та на ня­ка­къв авторитет, а по­ра­ди това, че ду­ша­та се чув­с­т­ва не­пос­ред­с­т­ве­но до­кос­на­та от не­го­во­то благоразположение. Съ- що та­ка чо­век мо­же да ста­не на­яс­но с ис­ти­на­та за антропософията, по начина, по кой­то тя се предава, въз­п­ри­емай­ки ис­тин­с­ка­та и същност.

За да мо­же Ан­т­ро­по­со­фи­ята да ра­бо­ти по то­зи начин, ръ­ко­во­ди­те­ли­те на гру­пи тряб­ва да пра­вят как­во­то е необходимо. Езотеричният ха­рак­тер на ан­т­ро­по­соф­с­ки­те сбир­ки не тряб­ва да се под­дър­жа чрез съз­да­ва­не на чувството, че тук се об­съж­дат неща, ко­ито са тайни. Езотеризмът се до­кос­ва до ха­рак­тер­но вглъ­бя­ва­не при съ­об­ща­ва­не­то на истини. В не­го тряб­ва да се виж­да не­що от импулса, кой­то Коледното съб­ра­ние ис­каше да вне­се в Антропософското общество. Непрестанно буд­но­то на­ме­ре­ние за опаз­ва­не на на­ша­та во­ля жи­ва и бдя­що нас­т­ро­ена към то­ва Събрание ще спо­соб­с­т­ва бла­гос­ло­ви­ята на те­зи дни да се из­лее за­напред вър­ху Антропософското движение.

Изучаването на ан­т­ро­по­со­фи­ята не тряб­ва да во­ди до под­це­ня­ва­не на външ­ния живот. Действително при мно­го хо­ра теж­ки­те уда­ри на съд­ба­та и сре­ща­та с про­ти­во­ре­чи­ята на жи­во­та ще пре­диз­ви­кат за­дъл­бо­чава­не на чув­с­т­ва­та и усещанията, ко­ето ще се из­ра­зи в ду­хов­но схва­ща­не на съ- ществуването.

Но как­то фи­зи­чес­ка­та при­ро­да на чо­ве­ка има нуж­да от сън, за да бъ­де го­ден за бу­ден живот, та­ка съ­що пра­вил­но­то по­та­пя­не в ду­хов­ния свят
се нуж­дае от фи­зи­чес­ка­та опитност, за да раз­вие твър­дост и си­гур­ност на душата. Защото из­пъл­ва­не­то на вът­реш­но­то съ­щес­т­во на чо­ве­ка с ду­хов­но поз­на­ние оз­на­ча­ва про­бужда­не за жи­во­та на се­тив­на­та ре­ал­ност и импулсите, ко­ито во­ля­та мо­же да чер­пи от та­зи реалност.

Тези от нас, ко­ито ра­бо­тят дей­но в Антропософското общество, ви­на­ги тряб­ва да под­дър­жат в съз­на­ни­ето си мисълта, че на хората, ко­ито се опит­ват да дос­тиг­нат вът­реш­ния жи­вот ка­то обез­це­ня­ват външния, ще им бъ­де да­де­на си­ла­та на "вътрешното" във вся­как­ва въз­мож­на степен, но ед­нов­ре­мен­но с то­ва ще се по­роди и оце­ня­ва­не­то на външното, как­то и при­ле­жа­ни­ето при из­пъл­не­ние на не­го­ви­те изисквания.

Винаги тряб­ва да се помни, че чо­веш­ки­ят жи­вот на земята, пог­лед­нат от глед­на­та точ­ка на ця­ла­та по­ре­дица от съ­щес­т­ву­ва­ния пре­ми­на­ва­щи през раж­да­не и смърт, има сво­ето значение. В то­зи зе­мен жи­вот чо­вешки­ят дух е въп­лъ­тен в ма­те­ри­ал­но съществуване.

В то­зи зе­мен жи­вот чо­веш­ки­ят дух на­ме­ри пре­въп­лъ­ще­ни­ето си в ма­те­ри­ал­но­то битие. Той се при­вър­за имен­но към материалното. Онова, ко­ето ду­хът из­жи­вя­ва в то­ва привързване, не му бе от­ре­де­но в ни­как­ва дру­га фор­ма на съществуване, а имен­но ка­то дух да се от­да­де на­пъл­но на духовното.

За чо­ве­ка жи­во­тът в ма­те­ри­ал­ния свят е та­зи сте­пен на съществуване, при ко­ято той мо­же да въз­п­ри­еме ду­хов­но­то из­вън не­го­ва­та действи- телност, а имен­но ка­то образ. И ед­но същество, ко­ето не мо­же да из­живее ду­ха съ­що и в об­раз­на форма, не мо­же да раз­вие от сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност сво­бод­но вле­че­ние към духа. Също та­ка и те­зи същества, ко­ито не се въп­лъ­тя­ват в ма­те­рия по чо­веш­ки­ят начин, пре­ми­на­ват през ета­пи на живот, през ко­ито тряб­ва да от­да­дат съ­щес­т­во­то си на друг еле­мент от съществуването.

В то­ва от­да­ва­не е за­лег­на­ла ос­но­ва­та за раз­ви­ти­ето на им­пул­са на лю­бов­та в живота. Едно същество, което ни­ко­га не се е от­де­ля­ло от соб­с­т­ве­но­то си себе, не е спо­соб­но да раз­вие оно­ва вле­че­ние към дру­го съ­щество, ко­ето се раз­к­ри­ва в любовта. И въз­п­ри­ема­не­то на ду­хов­но­то лес­но мо­же да се втвър­ди в безлюбие, ако по ед­нос­т­ран­чив на­чин се свър­же с през­ре­ние към про­яв­ле­ни­ята във външ­ния свят.

Истинската Ан­т­ро­по­со­фия тър­си ду­ха в природата, не за­що­то я на­ми­ра за без­ду­хов­на и сле­до­ва­тел­но достой­на за презрение, а за­що­то ис­ка да го раз­к­рие с ан­т­ро­по­соф­с­ки средства.

С то­зи дух тряб­ва да се про­ник­не и всичко, ко­ето се пра­ви в на­ши­те гру­по­ви сбирки, и то­га­ва те ще до­несат на чле­но­ве­те ед­но изживяване, ко­ето ще бъ­де в съз­ву­чие с изискванията, ко­ито съв­мес­т­но­то съ­щес­т­вува­не пре­дя­вя­ва към човека. Изолираността от живота, ко­ято ка­то нез­д­ра­вос-­

лов­на ат­мос­фе­ра мо­же твър­де лес­но да нав­ле­зе в на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ка дейност, ще бъ­де отстранена.

Това съ­що е един от елементите, кой­то тряб­ва да въз­дейс­т­ва за пра­вил­но­то нас­т­ро­ение в ра­бо­та­та на на­шето Общество. Членовете ня­ма да са упот­ре­би­ли пра­вил­но вре­ме­то си на гру­по­ви­те срещи, ако чув­с­т­ват пук­на­ти­ни меж­ду това, ко­ето по­лу­ча­ват от Ан­т­ро­по­со­фи­ята и ко­ето из­жи­вя­ват във външ­ния живот. Духът, кой­то влас­т­ва на те­зи сре­щи тряб­ва да ста­не светлина, ко­ято да про­дъл­жи да раз­п­ръс­к­ва лъ­чи­те си, до­ри ко­га­то чле­но­ве­те са от­да­де­ни на външ­ни­те изис­к­ва­ния на ежедневието. Но ако той отсъства, Ан­т­ро­по­со­фията мо­же да нап­ра­ви чле­но­ве­те си не повече, а по­-мал­ко при­леж­ни в живота, кой­то все пак си има сво­ите права. И ако то­ва се случи, мно­го от укорите, ко­ито външ­ни хо­ра от­п­ра­вят към Об- ществото, ще бъ­дат оправдани. И Антропософското об­щес­т­во ня­ма да помага, а ще вре­ди на Антропософията.

Един от ре­зул­та­ти­те от Коледното съб­ра­ние тряб­ва да бъ­де този, че чрез членовете, ко­ито же­ла­ят да ра­ботят в Обществото, тряб­ва все по­-­яс­но да се по­каз­ва пред очи­те на све­та ис­тин­с­ко­то ес­тес­т­во на ан­т­ро­по­софи­ята - това, ко­ето тя е, и ко­ето не е. Докато под­ле­жи на об­съж­да­не мнението: "Не тряб­ва ли та­зи или онази ан­т­ро­по­соф­с­ка ис­ти­на да бъ­де пред­с­та­вя­на тук или там, без хо­ра­та да се плашат, ко­га­то се казва, че това е Антро- пософия?" в Антропософското об­щес­т­во мно­го не­ща и за­нап­ред ня­ма да бъ­дат в ред.

Сега важ­но­то е да се стре­мим към яс­но­та по то­зи въпрос. Има раз­ли­ка меж­ду зас­тъп­ни­чес­т­во­то за не­що в сек­тан­т­с­ки дух, ко­ето се фор­му­ли­ра ка­то дог­ма­тич­на Антропософия, и прямото, от­во­ре­но и неп­рик­ри­то отс- то­ява­не на поз­на­ни­ето за ду­хов­ния свят, по­лу­че­но чрез антропософията, тъй че връзката, от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка с то­зи свят да бъ­де с бе­лег на достойнство.

Задача на Ръководството на Гьотеанума е с то­ва раз­би­ра­не не­отс­тъп­но да про­дъл­жа­ва де­ло­то на Антропософията Освен то­ва в спе­ци­фич­но­то си ес­тес­т­во та­зи за­да­ча тряб­ва да бъ­де на­пъл­но раз­б­ра­на от тези, които при­емат да ра­бо­тят дей­но в Обществото. В ре­зул­тат от Коледното Учре- дително съб­ра­ние Ан­т­ро­по­со­фията и Антропософското об­щес­т­во тряб­ва все по­ве­че да се срастват. Това оба­че ня­ма да се случи, до­ка­то про­дъл­жа­ва да се раз­ви­ва семето, раз­п­рос­т­ра­ня­ва­но чрез неп­ре­къс­на­то­то ра­зи-­

Преди всич­ко тряб­ва да се знае как­во мо­же да нап­ра­ви Ан­т­ро­по­со­фи­ята ка­то ду­хов­на по­зи­ция в та­зи на сока. Тя не е су­ма от мнения, ко­ито ан­т­ро­по­со­фи­те тряб­ва да имат. От ан­т­ро­по­со­фи­те ни­ко­га не тряб­ва да се чува: "Ние зна­ем това", "Ние от­х­вър­ля­ме онова". Нещо по­доб­но мо­же да въз­ник­не ес­тес­т­ве­но в ре­зултат от ан­т­ро­по­соф­с­ко­то действие, но ни­ко­га не тряб­ва да се из­ла­га ка­то ан­т­ро­по­соф­с­ка "програма". Може са­мо да каже: "Антропософията е там. Тя е при­до­би­та с пос­то­ян­но усилие. Аз съм тук, за да мо­же пос­тигна­то­то да ста­не дос­то­яние на света". Все още в ан­т­ро­по­соф­с­ки­те кръ­го­ве твър­де мал­ко се усеща, че раз­лика­та меж­ду две­те пре­цен­ки е ка­то раз­ли­ка­та меж­ду де­ня и нощта. Иначе неп­ре­къс­на­то ще се чу­ва гро­тескна­та за­бе­леж­ка­: "­Ан­т­ро­по­соф­с­ко­то об­щес­т­во счи­та то­ва или онова". В дейс­т­ви­тел­ност по­доб­на за­бе­леж­ка е безсъдър- жателна.

Ако с на­ме­ре­ние да до­бие яс­на пред­с­та­ва за антропософията, чо­век за­да­де да ка­жем след­ния въпрос: "Какво е мне­ни­ето или жиз­не­на­та по­зи­ция на то­зи или онзи, кой­то е за­пи­сан ка­то член на Антропософското обще- ство?" той би по­ел в на­пъл­но пог­реш­на по­со­ка за раз­би­ра­не ес­тес­т­во­то на Антропософията. Все пак мно­го же­ла­ещи да бъ­дат дей­ни чле­но­ве се дър­жат по та­къв начин, че по­ява­та на по­до­бен въп­рос е не­из­бежна. По-скоро тряб­ва да въз­ник­не мнението: "Антропософията съ­щес­т­ву­ва в све­та и Антропософското общес­т­во оси­гу­ря­ва въз­мож­ност за за­поз­на­ва­не с нея".

Всеки кой­то вли­за в то­ва Общество тряб­ва да има чувството: "Аз вли­зам просто, за да опоз­ная Антропософията". Раждането по пра­ви­лен на­чин на то­ва чув­с­т­во за­ви­си от от­но­ше­ни­ето на же­ла­ещи­те да бъ­дат дейни антропософи. Но чес­то се по­лу­ча­ва не­що на­пъл­но различно. Хората се стра­ху­ват от при­съ­еди­ня­ва­не към Обществото, за­що­то от от­но­ше­ни­ето на же­ла­ещи­те да бъ­дат дей­ни чле­но­ве те по­лу­ча­ват впе­чат­ле­нието, че с на­й-­вът­реш­но­то яд­ро на сво­ята ду­ша тряб­ва да при­емат оп­ре­де­ле­ни дог- ми. И ес­тес­т­ве­но те се от дръп­ват с уплаха.

Необходима е доб­ра воля, за да бъ­де за­ли­че­но то­ва впечатление. Много от те­зи же­ла­ещи да бъ­дат дей­ни чле­но­ве си мис­лят следното: "Да, ако се при­емат хо­ра в Обществото само, за да се за­поз­на­ят в не­го с Антропо- софията, те от­но­во ще го напуснат, ко­га­то на­учат това, ко­ето са же­ла­ли и ние ни­ко­га ня­ма да има ме ком­пак­т­но Общество".

Но то­ва ня­ма да се случи, ако Антропософското об­щес­т­во би­ва пра­вил­но раз­би­ра­но от чле­но­ве­те си. А ще се случ­ва непрекъснато, ако нап­ра­вим член­с­т­во­то в не­го за­ви­си­мо от приз­на­ва­не­то на до­ри на­й-­мал­ка­та догма. В та­зи връз­ка вся­ка точ­ка от ед­на "програма" е догма.

Ако чле­но­ве­те прос­то се на­со­чат към за­поз­на­ва­не с Ан­т­ро­по­со­фи­ята по си­ла­та на член­с­т­во­то си, то­га­ва дали ще ос­та­нат в Обществото или не, ще за­ви­си от не­що на­пъл­но различно, а имен­но от то­ва да­ли имат наде- ж­ди да на­уча­ват в не­го все по­ве­че и повече.

Това от­но­во ще за­ви­си от факта, да­ли яд­ро­то на Обществото е на­ис­ти­на жи­во или е мъртво, и да­ли в обкръ­же­ни­ето му съ­щес­т­ву­ват ус­ло­вия то да не замре, ко­га­то се опи­та да разрасне. Грижа на ръ­ко­вод­с­т­во­то на Гьотеанума е не­го­во­то поддържане. То не ад­ми­нис­т­ри­ра догми, а са­мо се чув­с­т­ва ка­то но­си­тел на ед­но ду­хов­но съдържание, чи­ято цен­ност на­пъл­но съз­на­ва и ра­бо­ти за не­го­во­то разпространение. То се рад­ва на все­ки човек, кой­то дой­де и каже: "Искам да взе­ма учас­тие в това, ко­ето пра- вите". Това да­ва жи­ва форма на Антропософското общество. И тя ще се за­па­зи жива, ако об­що­то от­но­ше­ние и на­чин на ра­бо­та на всич­ки же­ла­ещи да съ­дейс­т­ват чле­но­ве е в уни­сон с Ръководството на Гьотеанума.

Всичко, ко­ето е оп­рав­да­но да се на­зо­ве "доверие" вът­ре в Обществото, мо­же да про­цъф­тя­ва са­мо на та­кава основа. Ако тя съществува, ня­ма от­но­во и от­но­во Антропософското об­щес­т­во да се пред­с­та­вя пред света ка­то не­що на­пъл­но раз­лич­но от това, ко­ето то на­ис­ти­на е.

Твърде доб­ре ми е из­вес­т­на присъдата, ко­ято мно­го же­ла­ещи да бъ­дат дей­ни чле­но­ве ще дадат, ко­га­то четат това. Те ще кажат: "Това ние не го разбираме. Сега на­ис­ти­на не зна­ем как­во дейс­т­ви­тел­но се иска". Но да се ка­же то­ва е въз­мож­но на­й-­ло­шо­то предубеждение. Горните ду­ми из- ис­к­ват са­мо да бъ­дат про­че­те­ни точ­но и то­га­ва ще се открие, че те не са ни­то неопределени, ни­то двусмислени. Да се уло­ви ду­хът им действи­тел­но изис­к­ва фи­но чув­с­т­во за разбиране. А то със си­гур­ност не тряб­ва да лип­с­ва у тези, ко­ито же­лаят да бъ­дат дей­ни в Обществото.

Изложенията и наблюденията, ко­ито тук се от­п­ра­вят към чле­но­ве­те тряб­ва да пов­ли­я­ят за да­ва­не на по­-ната­тъш­на на­со­ка на раз­мис­ли­те им вър­ху оп­ре­де­ле­ни акценти.

Разбирането на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние мо­же да продължи, ако пред чо­веш­ка­та ду­ша пос­то­ян­но се изла­га връзката, ко­ято съ­щес­т­ву­ва меж­ду чо­ве­ка и света.

Когато чо­век об­ръ­ща вни­ма­ни­ето си към света, в кой­то се раж­да и уми- ра, на пър­во мяс­то той раз­по­ла­га с пъл­но­та­та на се­тив­ни­те впечатления. Върху те­зи впе­чат­ле­ния той из­г­раж­да сво­ите мисли.

Навлезе ли в съз­на­ни­ето и следното: "Аз об­ра­зу­вам мис­ли за това, ко­ето се­ти­ва­та ми от­к­ри­ват ка­то свят", чо­век ве­че е стиг­нал до точката, ко­га­то да мо­же да се самосъзерцава. Може да си каже: "В мо­ите мис­ли жи­вее Азът. Светът ми да­ва въз­мож­ност да из­жи­вея се­бе си в мисли. Аз от­к­ри­вам се­бе си в мо­ите мис­ли те, с ко­ито съ­зер­ца­вам света".

И про­дъл­жа­вай­ки да раз­съж­да­ва така, той прес­та­ва да бъ­де съз­на­те­лен за света. И то­га­ва в не­го нав­ли­за Азът. Той прес­та­ва да има пред се­бе си света, а за­поч­ва да из­жи­вя­ва сво­ето себе.

Ако вни­ма­ни­ето се обър­не към вът­реш­ния живот, в кой­то све­тът се отразява, то­га­ва в съз­на­ни­ето из­п­луват съ­би­тия от съд­ба­та на човека, до ко­ито се­бе­то е доп­лу­ва­ло от точ­ка­та във времето, до ко­ято па­мет­та мо­же да се върне. Човек из­жи­вя­ва сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не в пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на сво­ята съдба.

При осъз­на­ва­не­то на ми­съл­та "Аз, със сво­ето себе, из­жи­вях ед­на съдба", чо­век ве­че е дос­тиг­нал до точка­та да за­поч­не да съ­зер­ца­ва света. Той мо­же да си каже: "В съд­ба­та си аз не бях сам. В мо­ето из­жи­вя­ва­не взе учас­тие и света. Аз по­же­лах ед­но или дру­го и све­тът се вля в мо­ята воля. Аз от­к­ри­вам све­та във во­лята си, ка­то из­жи­вя­вам та­зи во­ля чрез само- наблюдение."

Продължавайки по то­зи на­чин да нав­ли­за в съ­щес­т­во­то си, чо­век из­губ­ва се­бе­то от съз­на­ни­ето си и в не­го нав­ли­за света. Той прес­та­ва да из­жи­вя­ва се­бе си и за­поч­ва ис­тин­с­ки да осъз­на­ва света.

"Изпращам мис­ли­те си на­вън в све­та и там от­к­ри­вам се­бе си. Потъвам в се­бе си и та­ка от­к­ри­вам света". Ако чо­век усе­ти то­ва дос­та­тъч­но силно, той ще се ока­же част от го­ля­ма­та за­гад­ка за Човека и Света.

Защото чувството, че чо­век се терзае, за да раз­бе­ре све­та чрез мис­ле­не и в края на кра­ища­та в то­ва мис­лене ос­вен се­бе си да не от­к­рие ни­що друго, то­ва во­ди до по­ява­та на пър­ва­та го­ля­ма загадка. В са­мия се­бе си да по­чув­с­т­ваш как си фор­ми­ран от съд­ба­та и в то­ва фор­ми­ра­не да усе­щаш при­ли­ва на све­тов­ни­те съ­бития, то­ва е вто­ра­та го­ля­ма загадка.

В из­жи­вя­ва­не­то на та­зи за­гад­ка за Човека и Света се по­раж­да за­ро­ди­шът на ду­шев­но­то състояние, в ко­ето чо­век мо­же да се из­п­ра­ви пред ан­т­ро­по­со­фи­ята така, че във вът­реш­но­то си съ­щес­т­во да по­лу­чи от нея ед­но яр­ко про­во­ки­ра­що впечатление.

Защото Ан­т­ро­по­со­фи­ята приема, че съ­щес­т­ву­ва ду­хов­но изживяване, при ко­ято све­тът не се из­губ­ва в мисленето. В мис­ле­не­то чо­век съ­що живее. При ме­ди­ти­ра­не­то има ед­но вът­реш­но изживяване, при ко­ето човек не из­губ­ва се­тив­ния свят, ко­га­то мисли, а пе­че­ли Духа-свят.
Вместо да про­ник­ва в егото, при ко­ето човек чувства, че се­тив­ни­ят свят потъва, той про­ник­ва в Духа-свят, в кой­то его­то се чув­с­т­ва стабилизи- рано.

По-нататък Ан­т­ро­по­со­фи­ята показва, че има ед­на опит­ност на съдбата, при ко­ято чо­век не из­губ­ва себето. В съд­ба­та чо­век съ­що все пак мо­же да се из­жи­вее ка­то деятелен. Антропософията, в без­п­рис­т­рас­т­но и не его­ис­тич­но наб­лю­де­ние над чо­веш­ка­та съдба, по­соч­ва ед­на опитност, при ко­ято чо­век се учи да оби­ча света, а не са­мо соб­с­т­ве­но­то си същест- вуване. Вместо да се взи­ра в света, кой­то но­си его­то на въл­ни­те на ща- сти­ето и нещастието, чо­век от­к­ри­ва егото, доб­ро­вол­но "желаещо" да фор­ми­ра сво­ята съдба. Вместо да се блъс­ка със света, при ко­ето его­то се раз­би­ва на парчета, чо­век про­ник­ва в се­бе си, къ­де­то се чув­с­т­ва обеди­нен с хо­да на съ­би­ти­ята в света.

Съдбата на чо­ве­ка ид­ва към не­го под­гот­ве­на от света, кой­то му се раз­к­ри­ва чрез сетивата. Ако то­га­ва той от­к­рие соб­с­т­ве­на­та си дейност в ра­бо­та­та на съдбата, ис­тин­с­ко­то му се­бе се из­п­ра­вя пред не­го не са­мо от вът­реш­но­то му същество, но съ­що и от се­тив­ния свят.

Ако чо­век е спо­со­бен да чувства, кол­ко­то и ти­хо да е това, как в се­бе­то му све­тът въз­ник­ва ка­то ду­хов­ност и както ра­бо­ти в све­та на сетивата, то­га­ва той ве­че се е на­учил да раз­би­ра ан­т­ро­по­со­фи­ята правилно.

Защото то­га­ва той ще осъзнае, че в Ан­т­ро­по­со­фи­ята е въз­мож­но да се опи­ше Духът-свят, кой­то се­бе­то да мо­же да разбере. И то­ва осъз­на­ва­не ще му поз­во­ли да разбере, че в се­тив­ния свят се­бе­то съ­що мо­же да бъ­де намерено, по на­чин раз­ли­чен от самовглъбяването. Антропософията на­ми­ра се­бе­то ка­то по­каз­ва как се­тив­ни­ят свят раз­к­ри­ва на чо­ве­ка не са­мо се­тив­ни възприятия, но съ­що и влияния, след­ва­щи от жи­во­та пре­ди раж­да­не­то на зе­мя­та и от пре­диш­ни зем­ни животи.

Сега чо­ве­кът ве­че мо­же да се взи­ра в се­тив­ния свят и да каже: "Той съ­дър­жа не са­мо цвят, звук и топлина. В не­го дейс­т­ват опитностите, пре­ми­на­ти от те­зи ду­ши пре­ди се­гаш­ния им зе­мен живот". И той мо­же да поглед­не в се­бе си и да каже: "Това не е са­мо мо­ето себе, там се раз­к­ри­ва от­к­ро­ве­ни­ето на ду­хов­ния свят".

С та­ко­ва разбиране, човек, до­кос­нат от све­тов­ни­те и чо­веш­ки загадки, мо­же да срещ­не Посветения, кой­то спо­ред сво­ето проникновение, е длъ­жен да го­во­ри за външ­ния свят на сетивата, раз­к­ри­ващ не са­мо се­тивни възприятия, но съ­що и за впе­чат­ле­ни­ята от из­вър­ше­но­то от чо­веш­ки­те ду­ши в жи­во­та пре­ди раж­да­не­то и в пре­диш­ни зем­ни животи. Той тряб­ва да раз­ка­же за све­та на вът­реш­но­то себе, раз­к­ри­ващ ду­хов­ни съ­бития, ко­ито про­из­веж­дат тол­ко­ва въз­дейс­т­ва­щи впечатления, кол­ко­то и въз­п­ри­яти­ята на се­тив­ния свят.

Желаещите да бъ­дат дей­ни чле­но­ве тряб­ва съз­на­тел­но да ста­нат пос­ред­ни­ци меж­ду това, ко­ето пи­та­ща­та чо­веш­ка ду­ша чув­с­т­ва ка­то за­гад­ки на Човека и Вселената и това, ко­ето има да из­ло­жи поз­на­ни­ето на Посве- тения, ко­га­то чрез съд­ба­та на хо­ра­та очер­та­ва един пре­ми­нал свят, и ко­га­то чрез ду­шев­но­то ук­репване, се от­ва­ря въз­п­ри­яти­ето за един ду­хо­вен свят.

По то­зи на­чин чрез ра­бо­та­та на де­ятел­но ус­т­ре­ме­ни­те чле­но­ве Антропо- софското об­щес­т­во мо­же да ста­не ис­тин­с­ко под­гот­ви­тел­но учи­ли­ще за учи­ли­ще­то на Посветените. Намерението на Коледната Асамблея бе да по­ка­же то­ва мно­го силно. И всеки, кой­то ис­тин­с­ки раз­би­ра как­во оз­на­ча­ва тя ще про­дъл­жи да го от­белязва, до­ка­то дос­та­тъч­но­то му раз­би­ра­не не до­не­се от­но­во на Обществото но­ви за­да­чи и възможности.
10 ав­густ 1924

ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ