ОТНОСНО ПРЕДСТАВЯНЕТО НА АНТРОПОСОФСКИТЕ ИСТИ- НИ

ПИСМО Х І

В по­ве­че­то слу­чаи сти­му­лът за за­ни­ма­ние с Ан­т­ро­по­со­фия ще дой­де от следното: вглеж­да­не­то във външния свят ста­ва за чо­ве­ка из­точ­ник на не­удов­лет­во­ре­ние и той е под­тик­нат да на­со­чи вни­ма­ние към собстве­на­та си чо­веш­ка същност. Той има смът­но­то чувство, че загадките, ко­ито жи­во­та му пос­та­вя не мо­гат да бъ­дат ос­вет­ле­ни чрез гле­да­не на нес­пир­на­та ра­бо­та на света, а по­-с­ко­ро чрез взи­ра­не в чо­веш­кия вът­решен живот. Така стре­ме­жът към све­то­поз­на­ние се за­ме­ня със стре­меж към себе- познание.

Тези членове, ко­ито же­ла­ят да бъ­дат дей­ни в Антропософското об­щес­т­во тряб­ва да имат то­ва на ум. Тогава от ед­на стра­на те ще се на­учат да имат пра­вил­но чув­с­т­во за сво­ята задача, а от дру­га ще раз­поз­на­ват опас- ностите, ко­ито тя съ­що съдържа.

Но твър­де чес­то стре­ме­жът към самопознание, ако е след­ван погрешно, пре­рас­т­ва в ед­на осо­бе­на фор­ма на егоизъм. Човек мо­же да при­еме се­бе си твър­де на­се­ри­оз­но и та­ка да за­гу­би ин­те­рес към всич­ко­, ко­ето ста­ва из­вън него. В дейс­т­ви­тел­ност все­ки пра­ви­лен стре­меж мо­же да до­ве­де до безпътица, ако ста­не ед­ностранчив.

Човек не мо­же да до­бие ис­тин­с­ка пред­с­та­ва за света, ако не я тър­си чрез вглеж­да­не в Човека. Защото на­й-д­рев­на­та истина, че Човекът е Микро- космос, един ис­тин­с­ки ма­лък свят, от­но­во и от­но­во ще бъ­де пре­откри-

вана. Човекът при­те­жа­ва всич­ки тай­ни и за­гад­ки на го­ле­мия свят. Мак- рокосмоса, скри­ти в соб­с­т­ве­ното му естество.

Ако при­емем то­ва в пра­вил­ния смисъл, то­га­ва все­ки път, ко­га­то пог­леж­да­ме към вът­реш­но­то чо­веш­ко съ­щес­т­во вни­ма­ни­ето ни ще бъ­де на­со­че­но към све­та из­вън нас. Самопознанието ще ста­не вра­та към светопоз- нанието. Но ако при­еме те­зи не­ща погрешно, чо­век ще се зат­во­ри в са­мо­наб­лю­де­ние на соб­с­т­ве­но­то си съ­щес­т­во и ще за­гу­би съп­ри­час­т­ност към света.

Чрез ан­т­ро­по­со­фи­ята то­ва не би­ва да се получава. Иначе оп­лак­ва­не­то "Ах, кол­ко его­ис­тич­но мис­лят антропософите!", ко­ето чу­ва­ме от тол­ко­ва мно­го но­во­дош­ли в Обществото, ня­ма да бъ­де премълчавано.

Ако чо­век се стре­ми да опоз­нае се­бе си, то­ва са­мо­поз­на­ние пър­во тряб­ва да ожи­ви виждането, че всичко, ко­ето е там в не­го е нас­ре­ща и в не­го­вия събрат. Ние чув­с­т­ва­ме как­во из­жи­вя­ва чо­ве­ка до нас, ако сме из пи­та­ли не­що по­доб­но в се­бе си. Докато на­ша­та соб­с­т­ве­на опит­ност липсва, ние под­ми­на­ва­ме из­жи­вя­ва­не то на дру­гия без на­ис­ти­на да го ви­дим по пра­вил­ния начин. Все пак от дру­га стра­на чув­с­т­во­то ни мо­же до тол­ко­ва да е при­вър­за­но към соб­с­т­ве­ния опит, че да не е ос­та­на­ло ни­що за събрата.

Ако членовете, ко­ито са дей­ни в Обществото обър­нат вни­ма­ние вър­ху те­зи опасности, дейнос­т­та им в то­ва нап­рав­ле­ние ще бъ­де пра­вил­на и полезна. Те ще пре­дот­в­ра­тят то­ва - са­мо­поз­на­ни­ето да де­ге­не­ри­ра в самовлюбеност. По-скоро те ще ра­бо­тят в дух, кой­то прев­ръ­ща са­мо­поз­на­ни­ето в чо­веш­ка лю­бов и сим­патия. И вед­нъж сдо­бил се с ин­те­рес към своя съб­рат на чо­век със си­гур­ност ня­ма да му лип­с­ва ин­те­рес към све­та ка­то цяло.

Когато при­яте­ли са ме мо­ли­ли да им на­пи­ша не­що за спомен, чес­то съм им да­вал следното:

"Искаш ли да поз­на­еш соб­с­т­ве­на­та си същ­нос­т,­ог­ле­дай се във све­та на всич­ки страни,

Искаш ли да проз­реш ис­тин­с­ки све­та­,пог­лед­ни в дъл­би­ни­те на соб­с­т­ве­на­та си душа."

Преподаването на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние ви­на­ги тряб­ва да бъ­де в ду­ха на то­ку­-що казаното. Тогава ще из­бег­нем го­ре­опи­са­на­та опас­ност и об­съж­да­не­то на вът­реш­но­то съ­щес­т­во на чо­ве­ка ня­ма да до­ве­де до тол­ко­ва сил­но его­ис­тич­но поглъщане.

Сигурно вър­ху но­во­дош­лия дейс­т­ва отблъскващо, ако забележи, че ан­т­ро­по­со­фи­те ис­кат да бъ­дат за­ети само със се­бе си. Понякога чо­век ще от­к­рие хора, ко­ито са би­ли чле­но­ве на Антропософското общество, не пре­къс­на­то да се оплакват, че жи­во­тът им не да­ва вре­ме или въз­мож­ност на­ис­ти­на да се за­дъл­бо­чат в антропософията. Срещаме то­ва на­й-­чес­то сред тези, ко­ито са пре­вър­на­ли Антропософското дви­же­ние в свое жиз­-
не­но занятие. Те се чув­с­т­ват пре­то­ва­ре­ни с ра­бо­та­та си, мис­лей­ки че то­ва ги въз­пи­ра от ме­ди­тация, че­те­не на ан­т­ро­по­соф­с­ка ли­те­ра­ту­ра и т.н. Но на­ша­та лю­бов към ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние не трябва да пре­чи на ра­дос­т­на­та от­да­де­ност на не­об­хо­ди­мос­ти­те на живота. Ако то­ва стане, то ра­бо­та­та ни в ан­т­ро­по­со­фи­ята ни­ко­га ня­ма да се сдо­бие с ис­тин­с­ка­та топлина, от ко­ято се нуждае. Тя ще се из­ро­ди в студен егоизъм.

За членовете, ко­ито же­ла­ят да бъ­дат дей­ни в Обществото ще бъ­де не­об­хо­ди­мо да се про­ник­нат на­й-­пъл­но от то­ва разкритие. Тогава ще мо­гат да по­пад­нат на та­зи нот­ка в сво­ята работа, ко­ято ще над­де­лее над опа- сностите, ко­ито та­ка лес­но мо­гат да възникнат.