Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница34/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   39

12.

- Сега - глухо изрече Марк Ламоника. От гърдите му се отрони въздишка на мъж, който усеща наближаващия оргазъм.

Майк натискаше бутона отново и отново. Чуваше как звънецът оглася стаята на сестрите в дъното на коридора, но никой не идваше. В проблясък на някакво сатанинско прозрение той разбра, че сестрите седят около масичката, четат сутрешните вестници, пият кафе и слушат звънеца, но не го чуват, не реагират, щяха да реагират по-късно, когато всичко свършеше, защото така ставаха нещата в Дери. В Дери беше за предпочитане да не виждаш и да не чуваш... докато всичко свърши.

Майк дръпна ръка от бутона.

Марк се приведе над него и иглата на спринцовката заблестя. Докато смъкваше чаршафа надолу, медальончето се люшкаше под врата му с хипнотичен ритъм.

- Точно тук - промърмори той и отново въздъхна. - Край гръдната кост.

Изведнъж Майк усети, че в тялото му нахлува сила - някаква първобитна сила, която го разтърси като електрически шок. Той се изпъна със свити ръце и сгърчени пръсти. Очите му се разшириха. Той изръмжа и страховитото вцепенение го напусна мигновено.

Дясната му ръка се стрелна към нощното шкафче. Там имаше пластмасова кана и масивна водна чаша, каквито се срещат в кафенетата. Пръстите му обгърнаха чашата. Ламоника усети промяната; съненият, доволен блясък в очите му изчезна, заменен от неувереност и тревога. Понечи да се отдръпне, но в този момент Майк замахна с чашата и я строши в лицето му.

Ламоника изкрещя, изтърва спринцовката и залитна назад. Ръцете му излетяха към раздраното лице; по бялата престилка рукна кръв.

Силата изчезна също тъй внезапно, както бе дошла. Майк тъпо гледаше парчетата стъкло по леглото, болничната пижама и порязаната си ръка. Чу как по коридора бързо се приближават леките стъпки на чехли с гумени подметки.

 

Сега идват, помисли той. О да, сега идват. А кой ли ще се появи, когато ме оставят сам? Кой ще е следващият?

Докато в стаята нахълтваха сестрите, които спокойно бяха пренебрегнали тревожния му зов, Майк затвори очи и се помоли това да е краят. Молеше се приятелите му да са нейде под града, молеше се да са живи и здрави, молеше се да сложат край веднъж завинаги.

Не знаеше точно на Кого се моли... но все пак се молеше.

 

 



13.

Под града / 06:54 ч.

- С-с-сега е до-ххо-обре - каза Бил.

Бен нямаше представа колко време са се държали за ръце сред мрака. Струваше му се, че бе усетил как нещо - нещо от тях, от техния кръг - отлита надалече и пак се връща. Но не знаеше къде е било това нещо - ако изобщо съществуваше - и какво е извършило.

- Сигурен ли си, Шеф Бил? - запита Ричи.

- Д-д-да. - Бил пусна ръцете на Ричи и Бевърли. - О-ххо-баче ще т-т-трябва да свъ-ххъ-ършваме к-колкото се може п-п-по-бързо. И-ххи-идвайте.

Продължиха напред. От време на време Ричи и Бил драскаха нови клечки кибрит. Не носим нищо, дори и детски тапешник, помисли Бен. Но така трябва да бъде, нали? Чюд. Какво означава това? Какво представляваше То всъщност. Какво бе истинското му лице? Тогава не го убихме, но го наранихме жестоко. Как успяхме?

Залата, през която вървяха - вече не можеше да се нарече тунел - ставаше все по-широка. Стъпките им кънтяха. Бен си припомни мириса, онзи тежък зверски мирис. Осъзна, че кибритът вече е излишен - сега наоколо имаше някаква своеобразна светлина, призрачно зарево, което постепенно се засилваше. Сред това блатно сияние той и приятелите му приличаха на бродещи мъртъвци.

- Отпред има стена, Бил - обади се Еди.

- Знъ-знъ-знам.

Бен усети бързите удари на сърцето си. Из устата му се разливаше кисел вкус, налягаше го главоболие. Чувствуваше се непохватен и стреснат. Чувствуваше се дебел.

- Вратичката - прошепна Бевърли.

Да, ето я. Преди двадесет и седем години трябваше само да приведат глави, за да минат през нея. Сега щеше да се наложи да ходят по патешки или да пролазят на четири крака. Бяха пораснали; тук срещаха доказателството, ако изобщо имаха нужда от доказателство.

Бен усещаше как горещата кръв пулсира в шията и китките му; сърцето му пърхаше бързо и немощно, сякаш страдаше от аритмия. Птичи пулс, объркано помисли той и облиза устни.

От процепа под вратичката се лееше ярка жълтозелена светлина; плътен, почти осезаем лъч излиташе от украсената с орнаменти ключалка.

На вратичката имаше белег и отново всеки позна нещо различно в странната шарка. Бевърли видя лицето на Том. Бил видя отсечената глава на Одра с изцъклени очи, който го гледаха жестоко и укоризнено. Еди видя ухилен череп над две кръстосани кости - всеизвестния символ за отрова. Ричи видя уродливото брадато лице на Пол Бъниън, присвил очи в убийствена гримаса. А Бен видя Хенри Бауърс.

- Бил, имаме ли сили? - запита той. - Можем ли да го направим?

- Н-не знъ-знъ-знам - отвърна Бил.

- Ами ако е заключено? - тъничко запита Бевърли. Пред очите й танцуваше лицето на Том.

- Н-не е - каза Бил. - Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.

Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка - за да го стори, трябваше да се приведе - и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълтозелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис, мирисът на минало, което се превръща в настояще - ужасяващо мощен, изпълнен с уродлива жизненост.

 

Търкаляй се, колело, несвързано помисли Бил и огледа приятелите си. После пролази напред на четири крака. Бевърли го последва, сетне влязоха Ричи и Еди. Накрая се промъкна Бен, настръхнал от допира до древната мръсотия по пода. Той мина през портичката и докато се изправяше сред зловещото сияние, което танцуваше по стените като гъмжило от огнени змии, последният спомен избликна в главата му със силата на токов удар.

Бен изкрещя, хвана се за главата, залитна назад и първата му несвързана мисъл бе: Нищо чудно, че Стан се самоуби! О, Господи, защо не го сторих и аз! Докато последният ключ прещракваше в последната ключалка, той видя по лицата на другите същото изражение - замаян ужас и постепенно разбиране.

После Бевърли изпищя и се вкопчи в Бил, защото То тичаше надолу по ефирната завеса на своята паяжина - кошмарен Паяк, роден нейде отвъд пространството и времето; Паяк, какъвто може да има само отвъд най-безумните видения и отвъд черните дълбини на пъкъла.

 

Не, хладнокръвно помисли Бил, всъщност не е Паяк, но не е и форма, извлечена от съзнанията ни; просто така го виждаме, човешкият ум не може да пристъпи по-близо до



(мъртвешките светлини)

онова, което представлява в действителност.

То беше високо около пет метра и черно като безлунна нощ. Краката му бяха дебели колкото бедро на културист. Злокобните ярки рубини на очите му изхвръкваха над кухини, от които се процеждаше някаква гъста течност с цвят на хромирана стомана. Назъбените челюсти се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, ръсейки лепкава пяна. Замръзнал от върховен ужас, увиснал на ръба на безумието, Бен забеляза в мига на затишие пред буря, че тази пяна е жива; тя капеше по каменните плочи и пролазваше в пукнатините като амеба.

 

Но То е нещо друго, има някаква окончателна форма, почти я различавам както бих различил силуета на човек, застанал пред екрана по време на прожекция, някаква друга форма, но не искам да я виждам, моля Те, Боже, не ми позволявай да я видя...

Всъщност нямаше значение, нали? Виждаха каквото виждаха и без сам да знае как, Бен осъзна, че То е пленник на тази последна форма, формата на паяка, породена от тяхното общо, неволно и нежелано видение. Срещу това То трябваше да се бият на живот и смърт.

Съществото цвърчеше, мяукаше и Бен разбра, че чува звуците му двукратно - веднъж в главата си, а след част от секундата и с ушите си. Телепатия, помисли той. Чета мислите му. Сянката на чудовището препускаше като сплескано яйце по старинните стени на неговата бърлога. Тялото му беше обрасло с жилава козина и Бен забеляза, че отзад стърчи дълго жило, способно с един удар да прониже човек. От връхчето капеше бистра течност и Бен видя, че тя също е жива; подобно на слюнката, отровата се гърчеше в пукнатините между плочките. Жило, да... но под него уродливо издутото туловище едва не се провлачи по пода, когато То се втурна напред и сетне кривна едва забележимо, избирайки безпогрешно за първа жертва техния водач - Шеф Бил.

 

Това са яйчници, помисли Бил и съзнанието му сякаш изпищя от неизбежния извод. Каквато и форма да крие То зад сегашния облик, поне един символ е верен: То е женско и бременно... Било е бременно още тогава, а никой от нас не разбра освен Стан, Боже Господи, ДА, Стан беше, Стан, а не Майк, Стан разбра, Стан ни каза... Затова трябваше да се върнем на всяка цена, защото То е женско и бременно с някакви невъобразими изчадия... и времето му наближава.

Сетне се случи нещо невероятно. Бил Денброу пристъпи срещу То.

- Бил, недей! - изпищя Бевърли.

- Стъ-стъ-стой т-т-там! - кресна Бил без да се обръща.

А после Ричи побягна към него, крещейки името му и Бен усети как собствените му крака се раздвижват. Сякаш почувствува пред себе си люшкането на призрачно шкембе и с радост се вкопчи в илюзията. Трябва пак да стана дете, несвързано помисли той. Само така ще му попреча да ме подлуди. Трябва пак да стана хлапе... да го възприема. Някак.

Тичаше. Крещеше името на Бил. Смътно усети, че Еди тича край него и счупената му ръка се подмята, а поясът от халата се влачи по пода. Еди бе извадил инхалатора. Приличаше на обезумял, мършав наемен убиец с невиждан до днес пистолет.

Бен чу как Бил изрева:

 

- Ти у-хху-би брат ми, ши-ши-шибана КУЧКО!

Сетне То надвисна над Бил, погреба го в своята сянка, размахвайки лапи из въздуха. Бен чу лакомия му вой, взря се в злобните, прастари червени очи... и за миг наистина зърна отвъдната форма; зърна светлини, зърна необятна, пълзяща, космата твар, изградена само от светлина и нищо друго - оранжева, мъртвешка светлина, която подражаваше на живота.

Ритуалът започваше за втори път.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

 

РИТУАЛЪТ ЧЮД



 

 

1.



В Бърлогата на То / 1958

Именно Бил бе онзи, който ги удържа заедно, докато огромният черен Паяк тичаше надолу по мрежата и зловонният вятър от неговото движение развяваше косите им. Стан запищя като бебе и впи пръсти в бузите си, а кафявите му очи бяха готови да изхвръкнат от орбитите. Бен бавно отстъпи назад, докато масивният му задник се блъсна в стената отляво на вратичката. През джинсите го парна леден пламък и той отскочи, но бавно, като насън. Не вярваше, че всичко това става наистина; трябва да беше просто най-страшният кошмар на този свят. Откри, че не може да вдигне ръце. За китките му сякаш бяха вързани огромни невидими тежести.

Ричи нямаше сили да откъсне очи от паяжината. Тук-там висяха разложени, полуизядени тела, обвити в копринени нишки, които се движеха като живи. Стори му се, че разпозна под тавана Еди Коркоран, макар да му липсваха два крака и една ръка.

Бевърли и Майк се вкопчиха един в друг като Хензел и Гретел сред горските дебри и гледаха вцепенени как Паякът достигна пода, сетне се втурна насреща, влачейки по стената огромна безформена сянка.

Бил се озърна към тях - високо, мършаво момче с бяла тениска, оплескана в кал и нечистотии, джинси с подгънати крачоли и кални кецове. Сплъстени кичури провисваха пред пламналите му очи. Огледа ги, като че реши да не им обръща внимание и се обърна към Паяка. А после стори нещо невероятно - тръгна срещу чудовището, без да тича, но все пак бързо, с подвити край тялото ръце, напрегнати лакти и здраво стиснати юмруци.

 

- Тъ-тъ-ти у-хху-би бръ-брат ми!



- Недей, Бил! - изпищя Бевърли, изтръгна се от ръцете на Майк и хукна към Бил. Рижавите къдрици се развяваха зад тила й. - Остави го на мира! - кресна тя срещу Паяка. - Да не си посмяло да го пипнеш!

Мамка му! Бевърли! - помисли Бен и в следващия миг осъзна, че също тича. Шкембето му подскачаше отпред, краката му тежко бъхтеха по пода. Смътно усети, че Еди Каспбрак тича отляво, стискайки инхалатора в здравата си ръка като пистолет.

А после То се извиси над обезоръжения Бил; погреба го в своята сянка, размахвайки лапи из въздуха. Бен посегна да сграбчи Бевърли за рамото. Пръстите му я стиснаха, сетне тя се изплъзна. Завъртя се към него с обезумели очи и хищно оголени зъби.

- Помогни му! - изкрещя Бевърли.

- Как? - викна Бен.

Той се завъртя към Паяка, чу лакомото мяукане, надникна в злобните прастари очи и зърна нещо отвъд формата; нещо безкрайно по-страшно от най-страшния паяк. Нещо, сътворено от безумна светлина. Куражът му се люшна... но нали Бев го молеше. Бев, а той я обичаше.

- Господ да те убие, веднага остави Бил на мира! - изрева той.

След миг нечия ръка го зашлеви по врата тъй жестоко, че той едва не се просна на пода. Беше Ричи - идиотски ухилен, макар че по бузите му се стичаха сълзи. Устните му се бяха разтеглили почти до ушите. Между оголените му зъби течеше слюнка.

- Дай да се справим с нея, Камара! - крещеше Ричи. - Чюд! Чюд!



С нея ли? - тъпо помисли Бен. Да се справим с нея ли каза?

И изрече на глас:

 

- Добре, ама какво е това? Какво е Чюд?

- Да пукна ако знам! - викна Ричи и се хвърли към Бил в сянката на чудовището.

То бе приклекнало на задни лапи. Предните сновяха из въздуха над самата глава на Бил. И Стан Юрис, заставен да се приближи, омагьосан да се приближи въпреки всички инстинкти на разума и тялото, видя, че Бил гледа право срещу То, че е втренчил синия си поглед в жестоките оранжеви очи, от които се лееше страховитата мъртвешка светлина. Стан застина на място, защото разбра, че ритуалът Чюд - каквото и да означаваше - е започнал.

 

 

2.



Бил в Пустотата / Отначало

... кой си ти и защо идваш при Мен?

Аз съм Бил Денброу. Знаеш кой съм и защо съм тук. Ти уби брат ми и аз дойдох да Те убия. Сбъркала си в избора на детето, кучко.

... но Аз съм вечно. Аз съм Онуй що поглъща светове.

А? Тъй ли било? Е, сестро, преди малко си погълнала последната си вечеря.

... ти нямаш сила; ето я силата; усети силата, сополанко, пък после говори как ще убиеш Вечното. Мислиш си, че Ме виждаш? Виждаш само онова, що е достъпно за жалкия ти ум. Искаш ли да Ме видиш? Ела тогава! Ела, сополанко! Ела!

Захвърлен...

 

(троши)

Не, не захвърлен, а изстрелян - изстрелян като жив куршум, като Човека-снаряд от цирка, който всяка пролет идваше в Дери. Бе грабнат и запокитен през залата на Паяка. Това е само видение! - мислено изкрещя той. Тялото ми продължава да стои очи срещу очи с То, бъди храбър, това е само трик, бъди храбър, бъди верен, бори се, бори се...



(стобора)

С грохот се носеше напред, нахълтваше в черен, подгизнал тунел, облицован с прогнили, трошливи тухли отпреди петдесет години, отпреди сто, хиляда, милион милиарда, кой знае, летеше сред мъртвешко безмълвие покрай отклонения, някои осветени от онзи сгърчен жълтозелен огън, други от балони, в които мъждукаше зловещо бяла гробовна светлина, трети убийствено мрачни; носеше се с две хиляди километра в час край купища кости, човешки и чужди, летеше като ракетен снаряд през аеродинамичен тунел, който плавно завиваше нагоре, ала не към светлина, а към мрак, някакъв колосален мрак

 

(с трясък)

и изхвръкваше навън сред непрогледна чернилка, чернилката беше всичко, чернилката беше космос и вселена, и подът на чернилката беше корав, корав като полиран абанос и ой се пързаляше по гърди, корем и бедра като хокейна шайба. Намираше се в балната зала на вечността и вечността беше черна.



(сух и пак)

... престани, защо говориш това? то няма да ти помогне, глупаво момче!

(крещи че срещнал дух!)

... престани!

троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух!

... престани! престани! настоявам, заповядвам да спреш!

Май не ти харесва, а?

И мисъл: Ех, ако можех да го кажа на глас, да го кажа без да заекна, сигурно щях да разкъсам илюзията...



... това не е илюзия, глупаво момченце - това е вечността, Моята вечност, и ти си загубен сред нея, загубен навеки, вече никога не ще откриеш обратния път; сега си вечен и осъден да бродиш из мрака... разбира се, след като видиш лицето Ми.

Но имаше и още нещо. Бил го усещаше, долавяше го, надушваше го по някакъв безумен начин - нечие огромно присъствие в мрака отпред. Нечия Форма. Не изпитваше страх, а само дълбоко преклонение; тук имаше мощ, пред която бледнееше силата на То и Бил едва намери време да помисли несвързано: Моля Те, моля Те, който и да си, не забравяй, че аз съм съвсем дребничък...

Понесе се напред и видя огромна Костенурка с безброй пъстроцветни сияния по черупката. Сбръчканата змийска глава бавно надникна навън и Бил като че долови смътна пренебрежителна изненада откъм чудовището, което го бе запокитило насам. Очите на Костенурката бяха добродушни. Бил си помисли, че това трябва да е най-старото същество в цялото битие, далеч по-старо от То, което твърдеше, че е вечно.

 

Коя си ти?...



... Аз съм Костенурката, синко. Аз създадох вселената, но моля те, не ме упреквай за това; тогава ме болеше стомах.

Помогни ми! Моля те, помогни ми!

... в тия работи не се меся.

Брат ми...

... има свое собствено място в макровселената; енергията е вечна, навярно дори и малко момче като тебе го разбира

Сега летеше покрай Костенурката и дори при тази огромна скорост плочките на нейната черупка сякаш едва-едва пълзяха назад. Смътно си помисли, че това прилича на разминаване с насрещен влак - толкова дълъг влак, че по някое време ти се струва неподвижен или даже поел в обратната посока. Все още чуваше как бръмчи и джавка пискливият, гневен, нечовешки глас на То, изпълнен с безумна ненавист. Но когато Костенурката заговори, другият глас заглъхна. Костенурката говореше в главата на Бил и той някак разбра, че има Друг и този Върховен Друг обитава някаква пустота отвъд тукашната. Може би Върховният Друг бе сътворил Костенурката, която само съзерцаваше и То, което само ядеше. Този Друг беше сила отвъд вселената, мощ отвъд всяка друга мощ, творец на всичко съществуващо.

Изведнъж му се стори, че разбира - То се канеше да го запрати през някаква стена в края на вселената към някакво друго място

 

(онова, което старата Костенурка наричаше макровселена)

където бе истинската му бърлога; където То съществуваше като титанично пламтящо ядро - може би само нищожна прашинка в мисълта на Другия; щеше да види То оголено като твар от безформена смъртоносна светлина, а сетне или щеше да бъде милосърдно убит, или щеше да живее навеки, безумен, ала в пълно съзнание, сред неговата кръвожадна, безконечна, безформена, лакома същност.

 

Моля Те, помогни ми! Заради другите...



... сам трябва да си помогнеш, синко

Но как? Моля Те, кажи ми! Как? Как? КАК?

Сега бе достигнал люспестите задни лапи на Костенурката; имаше време да наблюдава титаничната прастара плът, имаше време да се изуми от колосалните нокти - те бяха странни, синьо-жълти на цвят и вътре плуваха цели галактики.

 

Моля Те, Ти си добра, усещам и вярвам, че си добра, умолявам Те... няма ли да ми помогнеш?

... ти вече знаеш. има само Чюд. и твоите приятели.

Моля Те, о, моля Те...

... синко, трябва да трошиш стобора с трясък сух и пак да крещиш, че си срещнал дух... само това мога да ти кажа. щом се набъркаш в такава космологична помия, трябва да захвърлиш всякакви инструкции

Той осъзна, че гласът на Костенурката заглъхва. Вече я отминаваше и се носеше сред бездънен мрак. Гласът на Костенурката чезнеше, заглушен от злорадия, бълбукащ глас на Нещото, което го бе запокитило в черната пустота - гласът на Паяка, на То.

 

... как ти се струва тук, Малко приятелче? харесва ли ти? ще го сложиш ли на първо място в класацията, защото има приятен ритъм и става за танци? можеш ли да го поемеш върху сливиците си и да го друсаш наляво-надясно? хареса ли ти срещата с моята приятелка Костенурката? мислех си, че тъпата спаружена дъртачка е умряла отдавна, ама за теб май е все тая, да не мислиш, че можеше да ти помогне?

не не не троши не тъ-тъ-хъ-хъ-роши не

... престани да пелтечиш! времето не чака; дай да побъбрим докато още можем. разкажи ми за себе си, Малко приятелче... кажи ми, харесва ли ти тукашният хладен мрак? радваш ли се на великолепната екскурзия из Отвъдната пустота? чакай само да прекосиш стената, Малко приятелче! чакай само да попаднеш където съм Аз! чакай да видиш мъртвешките светлини! щом ги зърнеш, ще полудееш... но ще живееш... ще живееш... и пак ще живееш... вътре в тях... вътре в Мене...

То нададе гнусен кикот и Бил осъзна, че гласът се разлива и същевременно става по-мощен, сякаш се отдалечаваше... но и го поглъщаше право в центъра си. А всъщност не ставаше ли точно така? Да. Навярно така беше. Защото макар че двата гласа звучаха в пълен синхрон, онзи отпред беше напълно чужд и изричаше срички, каквито не би могло да възпроизведе човешко гърло. Това е гласът на мъртвешките светлини, помисли той.

 

...времето не чака; дай да побъбрим докато още можем

Човешкият глас на То чезнеше както чезнеха бангорските радиостанции докато пътуваш с кола на юг. Изпълни го ослепителен, огнен ужас. След малко вече нямаше да може да разговаря смислено даже с То... а някаква частица от съзнанието му разбираше, че въпреки всичкия си смях, въпреки цялото си нечовешко злорадство, То желае тъкмо това. Не просто да го изхвърли към отвъдната си бърлога, а да разруши мисловната връзка помежду им. Нейното прекъсване бе окончателна гибел. Загубеше ли връзката, щеше да загуби и сетната надежда за спасение; бе го разбрал от поведението на родителите си след смъртта на Джордж. Само този урок можеше да усвои от тяхното ледено безразличие.

Напускаше То... и наближаваше към То. Ала напускането изглеждаше някак по-важно. Ако То искаше да яде тук малки дечица, или да смуче кръвта им, или кой знае още какво, защо не ги бе изстреляло всички насам? Защо само него?

Защото трябваше да отърве от него Паешката си същност, ето защо. По някакъв странен начин То в образа на Паяк и То от мъртвешките светлини бяха взаимосвързани. Онова, което обитаваше тукашния мрак, можеше да е неуязвимо, когато се намираше само тук... ала сега То бе и на Земята, под Дери, в телесен облик. Колкото и противно да бе, То имаше тяло... а всяко тяло може да бъде убито.

Бил се носеше стремглаво през мрака. Защо ми се струва, че всички негови приказки са само блъф, огромен сапунен мехур? Защо? Как е възможно?

Може би разбираше как... може би.

 

Има само Чюд, бе казала Костенурката. Ами ако тъкмо там се криеше разковничето? Ами ако двамата бяха захапали езици - не телесно, а мислено, духовно? Ами ако ритуалът свършваше когато То успее да захвърли Бил през безкрая към своята вечна, безплътна същина? Тогава То щеше да го унищожи, да го убие и същевременно да спечели играта.

 

... добре се справяш, синко, но скоро ще бъде късно.



То се страхува! Страхува се от мен! Страхува се от нас!

... плъзгаше се все по-бързо и по-бързо, и ето че отпред изникваше стена, усещаше я в мрака, стената по границите на континуума, а отвъд нея беше другата форма и мъртвешките светлини...

 

... не ми говори, синко, не говори и на себе си... то вече те изтръсква, захапи го ако смееш, ако ти стиска, ако можеш да бъдеш храбър, ако можеш да се бориш... захапи го, синко!

И Бил захапа - не със зъби, а с челюстите на разума.

Сваляйки гласа си една октава по-ниско, превръщайки го в нечий чужд глас (по-точно в гласа на баща си, макар че щеше да легне в гроба, без да узнае това; някои тайни остават неразгадани навеки и може би тъй е по-добре), той дълбоко пое дъх и изкрещя:

 

- ТРОШИ СТОБОРА С ТРЯСЪК СУХ И ПАК КРЕЩИ ЧЕ СРЕЩНАЛ ДУХ А СЕГА МЕ ПУСНИ!

Усети как То надава в главата му писък на люта, безсилна злоба... и в същото време на страх и болка. Не бе свикнало да му противоречат; подобно нещо не се бе случвало никога и до настоящия период от своето съществуване То не бе и подозирало, че може да се случи.

Бил усети как То се сгърчва в него, но не дърпа, а тласка - мъчи се да го отблъсне.



- ТРОШИ СТОБОРА С ТРЯСЪК СУХ, КАЗАХ!

- ПРЕСТАНИ!

- ВЪРНИ МЕ ОБРАТНО! ДЛЪЖНО СИ! ЗАПОВЯДВАМ! ПОВЕЛЯВАМ ТИ!

То изпищя от още по-силна болка - може би защото през цялото си дълго, безкрайно дълго битие бе причинявало болка, бе се хранило с нея, ала никога не я бе изпитвало само.

Все още се мъчеше да го отблъсне, да се отърве от него, сляпо и упорито се бореше да победи, както бе побеждавало винаги. Тласкаше го... но Бил усети, че скоростта намалява и в съзнанието му изплува нелепа картина: езикът на То, облепен с живи лиги, се разтяга като ластик, напуква се, кърви. Видя самия себе си, вкопчен със зъби в крайчеца на този език, видя се как го раздира малко по малко и лицето му се облива в тръпнеща черна сукървица, видя как се задавя от мъртвешкото зловоние на То, но продължава да стиска, някак намира сили да стиска, а То се бори, заслепено от болка и ярост, мъчи се да удържи езика си разтегнат...

 

(Чюд, това е Чюд, бори се, бъди храбър, бъди верен, бори се за брат си, за приятелите; вярвай във всичко, в което си вярвал, вярвай, че щом си се изгубил, добрият полицай ще те отведе у дома, че има Фея на зъбките, която живее в огромен фаянсов замък, а в двореца под Северния полюс Дядо Коледа и джуджетата правят играчки, че Среднощният капитан може да съществува, да, наистина може, а пък Карлтън, баткото на Калвин и Сиси Кларк нека си разправя, че това са бебешки измишльотини, вярвай, че мама и татко пак ще те обичат, че на света има храброст и че някой ден думите пак ще се леят гладко; няма да има Неудачници, няма да се криете в дупка и да я наричате къщичка, няма да плачеш в стаята на Джордж задето си могъл да го спасиш, но не си знаел, вярвай в себе си, вярвай в топлината на копнежа)

Изведнъж Бил се разсмя сред мрака - не истерично, а от радост и изумление.

 

- МАЙНАТА МУ, АМИ ЧЕ АЗ ВЯРВАМ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА! - извика той и говореше истината: макар и само единайсетгодишен, вече бе забелязал, че всяка беда може да се оправи за нула време. Обгърна го светлина. Той вдигна ръце над главата си и внезапно го разтърси неудържим прилив на сила.

Чу как То изпищя отново... и ненадейно полетя обратно натам, откъдето бе дошъл, продължавайки да си представя как е впил зъби дълбоко в неживата плът на езика му и стиска челюсти мрачно и свирепо, до смърт. Летеше през мрака и краката му се влачеха нейде далече назад, калните връзки на кецовете се вееха като бойни знамена, а край ушите му свистеше вятърът на пустотата.

Профуча покрай Костенурката и видя, че тя пак е прибрала глава в черупката си; гласът й долетя отвътре глух и неясен, сякаш бе прекосил цяла вечност:

 

... не беше зле, синко, но на твое място бих го довършила още сега; не му позволявай да избяга. енергията, знаеш, е склонна да се пилее; каквото е възможно на единайсет години, може никога да не се повтори

Гласът на Костенурката заглъхваше, заглъхваше, заглъхваше. Остана само свистящият мрак... после отворът на колосален тунел... дъх на вечност и разложение... паяжини, плъзнали по лицето му като прогнил копринен балдахин в прокълнат дом... размазани от скоростта трошливи тухли... отклонения, вече само тъмни, без следа от лунните балони, а То пищеше, пищеше:

 

... пусни ме пусни ме ще се махна вече няма да се връщам ПУСНИ МЕ БОЛИ БОЛИ БОЛИИИИИИИИИ

- Троши стобора! - лудешки изкрещя Бил.

В далечината виждаше светлина, ала тя гаснеше, трептеше като пламъче на огромна догаряща свещ... и за миг видя себе си и наоколо всички други, хванати за ръце, от едната му страна беше Еди, от другата - Ричи. Видя как тялото му се отпуска, главата се килва назад и продължава да гледа Паяка, който подскача и се върти като дервиш, блъска по пода с огромните си космати крака, а от жилото му капе отрова.

То крещеше от предсмъртна болка.

Или поне така мислеше Бил.

После той връхлетя в тялото си с чудовищна сила като топка в бейзболна ръкавица и тласъкът го изтръгна от ръцете на Еди и Ричи, хвърли го на колене върху пода, плъзна го по плочките чак до ръба на паяжината. Без да мисли, той неволно посегна към една от нишките и ръката му незабавно изтръпна като от пълна спринцовка новокаин. Самата нишка бе дебела колкото телефонен кабел.

- Не пипай, Бил! - кресна Бен.

Бил рязко отдръпна ръка. Върху дланта му, точно под пръстите, беше изчезнала дълга ивица кожа и одраното място бързо се запълваше с кръв. Той се изправи с усилие, гледайки Паяка.

То бягаше от тях сред гаснещата светлина, лазеше към гъстеещия сумрак в дъното на залата. По дирите му оставаха локвички и езерца от неговата черна кръв; по някакъв незнаен начин двубоят бе разкъсал вътрешностите му на десетки, може би даже стотици места.

- Бил, паяжината! - изкрещя Майк. - Пази се!

Бил вирна глава и отстъпи назад, докато нишки от паяжината на То политаха във въздуха и се сипеха по плочите край него като тлъсти бели змии. Те мигновено губеха форма и попиваха в пукнатините. Паяжината се разпадаше, откъсваше се от безбройните си опори. Един от омотаните като мухи трупове се стрелна надолу и рухна на пода с отвратителен плясък на прогнил мех за вино.

- Паякът! - викна Бил. - Къде е?

Все още чуваше в главата си протяжния болезнен вой и смътно разбра, че То е отстъпило в онзи тунел, където го бе захвърлило... но дали отиваше натам, за да избяга към мястото, в което бе искало да прати Бил... или за да се скрие докато си отидат? Да умре? Или да избяга?

- Божичко, светлините! - извика Ричи. - Светлините изгасват! Какво стана, Бил? Къде беше? Мислехме те за мъртъв!

С някаква объркана частица от съзнанието си Бил разбра, че това не е вярно - ако го бяха помислили за мъртъв, те щяха да побегнат, да се разпръснат и То щеше лесно да ги излови един по един. По-точно би било да се каже, че го бяха мислили за мъртъв, ала вярваха, че е жив.

 

Трябва да проверим. Ако То умира или се връща там, откъдето е дошло, където се спотайва другата му част, значи всичко е наред. Ами ако е само ранено? Ами ако може да оздравее? Ами ако...

Остър писък проряза мислите му като разбито стъкло. В гаснещата светлина той видя, че една от нишките е паднала върху рамото на Стан. Преди Бил да стигне до него, Майк се хвърли напред в летящ плонж. Двамата се търкулнаха настрани и нишката отхвръкна назад, отнасяйки парче от полото на Стан.

- Дръпнете се! - викна Бен. - Бягайте, всичко пропада!

Той сграбчи ръката на Бевърли и я задърпа към малката вратичка. Стан мъчително се изправи на крака, хвърли наоколо замаян поглед и се вкопчи в Еди. Подпирайки се взаимно, двамата закуцукаха към Бен и Бевърли като окаяни призрачета в гаснещата светлина.

Над тях паяжината провисваше, сгърчваше се, губеше страховитата си симетрия. Телата лениво се люшкаха из въздуха като кошмарни зидарски отвеси. Напречните нишки рухваха като прогнили стъпала на някакъв причудлив стълбищен комплекс. Откъснати краища шибаха каменните плочи, съскаха като котки, губеха форма, разливаха се.

Майк Хенлън се провираше сред тях, както след години щеше да се провира между защитниците на десетина противникови футболни отбори - тичаше с приведена глава, отскачайки пъргаво насам-натам. До него бягаше Ричи. Невероятно, Ричи се смееше, макар че косата му бе настръхнала като таралеж. Ставаше все по-мрачно, фосфоресциращото сияние по стените бавно гаснеше.

- Бил! - изрева Майк. - Идвай! Да се пръждосваме оттук!

- Ами ако То не е мъртво? - провикна се Бил. - Трябва да го настигнем, Майк! Трябва да проверим!

Грамадно парче от паяжината се изду като парашут и рухна към пода с отвратително пращене на раздрана жива кожа. Майк сграбчи Бил за ръката и го помъкна назад.

- Мъртво е! - извика Еди, пристъпвайки към тях. Трескавите му очи пламтяха като лампи, дъхът свистеше в гърлото му като вледеняващ зимен вятър. Откъснати нишки бяха нашарили гипса му с лъкатушни бразди. - Чух го, То умираше, с такъв рев не се отива на разходка, умираше, сигурен съм!

Ричи зашари с ръце из мрака, напипа Бил и грубовато го прегърна, бъхтейки с длан по гърба му.

- И аз го чух... То умираше, Шеф Бил! Умираше... ама ти не заекваш! Хич даже! Как тъй? Как, по дяволите...

В мозъка на Бил всичко кипеше. Изтощението го мачкаше с грамадни, тежки длани. Не помнеше друг път да е изпитвал такава умора... но в главата му продължаваше да отеква провлаченият, старчески глас на Костенурката: На твое място бих го довършила още сега... каквото е възможно на единайсет години, може никога да не се повтори.

- Но ние трябва да проверим...

Сенките преплитаха ръце и тъмата ставаше почти непрогледна. Но преди да изгасне последната светлинка, Бил сякаш зърна същото адско съмнение върху лицето на Бевърли... и в очите на Стан. И все пак докато наоколо се възцаряваше мрак, те чуваха как гнусната мрежа на То рухва със злокобно шушнене-трепет-бумтене.

 

 


1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница