Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница33/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   29   30   31   32   33   34   35   36   ...   39

7.

В Тунелите / 04:59 ч.

спря толкова внезапно, че другите се сблъскаха един в друг като товарни вагони, когато локомотивът рязко удари спирачки.

- Тъ-тъ-тук б-беше. О-ххо-кото. П-п-помните ли?

- Спомням си - каза Ричи. - Еди го прогони с инхалатора. Уж че било киселина. И разправяше нещо за танци. Голям майтапизъм, обаче не помня точно какво беше.

- Н-няма зна-хха-чение. Щом ве-ххе-днъж се е п-п-провалило, няма да го в-в-видим вече - каза Бил. Той драсна клечка кибрит и се озърна към другите. В светлината на пламъчето лицата им изглеждаха лъчезарни, мистични... и безкрайно млади. - К-к-как сте, м-момчета?

- Добре сме, Шеф Бил - отвърна Еди, макар че лицето му се кривеше от болка. Импровизираната шина се разпадаше. - Ами ти как си?

- О-ххо-кей - каза Бил и побърза да духне клечката преди да разчетат по лицето му, че съвсем не е така.

- Как е станало? - запита Бевърли и докосна ръката му в мрака. - Бил, как е успяла да...

- З-защото спо-ххо-менах името на г-г-градчето. Т-т-тя е п-пристигнала да ме тъ-ххъ-ърси. О-ххо-още т-тогава нещо ми п-п-подсказваше да си з-з-затварям у-хху-стата. Ама н-не го по-ххо-слушах. - Той безпомощно тръсна глава в тъмнината. - Но д-даже да е п-п-пристигнала в Де-ххе-ери, не ръ-разбирам к-к-как се е до-ххо-брала д-дотук. К-кой я е д-д-довел, ако не Х-х-хенри?

- То - обади се Бен. - Знаем, че не винаги изглежда зло. Може да й е казало, че си изпаднал в беда. После я е домъкнало тук, за да... сигурно за да те прецака. За да убие куража ни. Защото ти винаги си бил нашият кураж, Шеф Бил.

- Том? - промърмори Бевърли замислено и глухо.

Бил бързо драсна нова клечка.

 

- К-к-кой?

Тя го гледаше с отчаяна откровеност.

- Том. Моят съпруг. И той знаеше. Поне мисля, че му споменах името на градчето, както ти си го споменал пред Одра. Аз... не знам дали го е запомнил. Тогава беше побеснял от злоба.

- Господи, това да не е някаква сапунена опера, в която на финала изскача цялата трупа? - обади се Ричи.

- Не е сапунена опера - дрезгаво възрази Бил, - а шоу. Като в цирка. Нашата Бев се е омъжила за Хенри Бауърс. А щом го е зарязала, как няма да дотърчи насам? В края на краищата, истинският Хенри не пропусна да дойде.

- Не - каза Бевърли. - Не съм се омъжила за Хенри. Омъжих се за баща си.

- Има ли разлика, щом те е пребивал? - запита Еди.

- Е-ххе-лате - каза Бил. - П-п-приближете се.

Другите пристъпиха към него. Бил напипа ръцете на Еди и Ричи. След миг стояха в кръг както някога, макар че сега не бяха седмина. Еди усети как някой го прегръща през рамото. В гърдите му бликна топла, позната утеха.

Бил долавяше прилива на някогашната сила, ала с отчаяние осъзна, че нещата наистина са се променили. Силата далеч не беше толкова могъща - тя трептеше мъчително като пламъче на свещ в зловонен, застоял въздух. Мракът победоносно гъстееше наоколо. И Бил усети мириса на То. Надолу по тунела и не чак толкова далече, помисли той, има една вратичка с белег. Какво се криеше зад тая вратичка? Само това още не мога да си спомня. Помня как напрегнах пръсти, за да не треперят. Помня как бутнах вратичката. Помня даже как отвътре лумна сияние - то изглеждаше едва ли не живо, сякаш не беше светлина, а гъмжило от фосфоресциращи змии. Помня вонята, като в маймунска клетка, даже още по-лоша. А после... нищо.

- П-п-помни ли н-някой к-как и-ххи-зглеждаше То в д-д-действителност?

- Не - каза Еди.

- Мисля... - започна Ричи, сетне Бил въпреки мрака усети как той поклаща глава. - Не.

- Не - каза Бевърли.

- Нищо - потвърди Бен. - Само това не мога да си спомня. Как изглеждаше То... и как се бихме с него.

- Чюд - каза Бевърли. - Така се бихме. Но не помня какво означава тази дума.

- Стойте д-до мен - каза Бил, - и аз ще стъ-стъ-стоя до в-вас, м-м-момчета.

- Бил - обади се Бен. Гласът му звучеше съвършено спокойно. - Нещо идва към нас.

Бил се вслуша. Чу как през мрака се задават бавни, провлачени стъпки... и го обзе страх.

- О-о-одра? - подвикна той... но вече знаеше, че не е тя.

Провлачените стъпки наближаваха.

Бил драсна клечка кибрит.

 

 

8.



Дери / 05:00 ч.

Първото странно нещо в този пролетен ден на 1985 година се случи две минути преди астрономическия изгрев. За да разбере цялата му странност, човек би трябвало да познава два факта, известни на Майк Хенлън (който по това време лежеше без съзнание в Общинската болница), и свързани с Баптистката църква, построена на ъгъла на Уичъм и Джаксън стрийт през 1897 година. Над църквата стърчеше изящна бяла куличка - същински символ на всички протестантски храмове в Нова Англия. От четирите й страни имаше часовникови циферблати, а самият часовник беше докаран от Швейцария през 1898 година. Друг такъв можеше да се види само в Хейвън Вилидж, на шестдесет километра от Дери.

Часовникът струваше 17000 долара и бе дарение от дърводобивния магнат Стивън Бауи, който живееше на Западния булевард. Бауи можеше да си позволи подобен жест. Като дълбоко религиозен човек той бе заемал в продължение на четири десетилетия поста на църковен настоятел (през последните години бе ръководил по съвместителство и местния клон на Легиона за бяла нравственост). Освен това се славеше с прочувствените си речи по случай Празника на майките, наричан от него с дълбоко уважение "Майчина неделя".

Откакто бе монтиран на 31 май 1898 година, този часовник неизменно отмерваше времето с удари на всеки половин час. Градската история помнеше само едно изключение. В деня, когато избухна стоманолеярната на Кичънър, часовникът не удари пладне. Местните жители смятаха, че отец Джолин е заглушил камбаната в знак на скръб по загиналите деца и макар това да не бе вярно, свещеникът не разсея заблудата им. Часовникът просто не бе ударил.

Не удари и в пет часа сутринта на 31 май 1985 година.

В този момент из целия Дери старите кореняци отвориха очи и се надигнаха, обзети от безпричинна тревога. Едни посегнаха към лекарствата, други си сложиха изкуствените зъби, трети запалиха лули или пури.

Старците бдяха на стража.

Сред тях беше и отдавна прехвърлилият деветдесетте Норбърт Кийн. Той изкуцука до прозореца и се втренчи в притъмнялото небе. Предната вечер по радиото бяха обещали ясно време, но костите му подсказваха, че ще вали и то проливно. Усещаше как го обхваща дълбок страх; чувствуваше се в опасност, сякаш смъртоносна отрова бавно пълзеше към сърцето му. Смътно си спомни за онзи ден, когато бандата на Брадли безгрижно пристигна в Дери под дулата на седемдесет и пет пистолета и пушки. Да, след такава работа човек усещаше как отвътре му става леко и топло, сякаш всичко... сякаш всичко някак се потвърждаваше. По-добре не можеше да го изрази, дори в мислите си. След такава работа човек имаше чувството, че може би ще живее вечно, а дявол да го вземе, Норбърт Кийн почти бе сполучил в това отношение. Всеки ден изминаваше точно по пет километра, макар че на 24 юни щеше да навърши деветдесет и шест. Ала сега изпитваше страх.

- Тия хлапетии - промърмори той, гледайки навън, без да усеща, че говори на глас. - Какво ги прихваща тия проклети хлапета? Какви пакости са замислили тоя път?

В същия миг с немощен, ръждив и нечут от никого писък се събуди деветдесет и девет годишният Егбърт Тараугуд, който бе присъствувал в "Сребърния долар", докато Клод Еру настройваше секирата, за да изсвири с нея погребалния марш на четирима мъже. Сега пак бе сънувал Клод, само че този път дърварят връхлетя върху него, брадвата се стовари и в следващата секунда Тараугуд видя как собствената му ръка се гърчи и подскача на тезгяха.

 

Нещо се е объркало, мина му мъглява мисъл, докато трепереше от страх и студ в дългите си долни гащи с жълти петна от урина. Нещо ужасно се е объркало.

Дейв Гарднър, който бе открил осакатеното тяло на Джордж Денброу през октомври 1957 и чийто син бе открил тази пролет трупа на първата жертва от новия цикъл, отвори очи точно в пет часа и още преди да погледне будилника на бюрото, помисли: Часовникът на Баптистката църква не удари... Какво е станало? Усети огромен, неясен страх. Дейв бе преуспял в живота. През 1965 година бе закупил "Всичко за нозете", а днес притежаваше втори магазин за обувки в търговската зона и трети в Бангор. Изведнъж всички тия неща - неща, за които бе превивал гръб през целия си живот - му се сториха заплашени. От какво? - мислено извика той, гледайки спящата си жена. От какво те прихваща тая паника, само задето някакъв си часовник не ударил точния час? Но отговор нямаше.

Той стана и пристъпи към прозореца, придърпвайки долнището на пижамата. Небето кипеше от нахлулите откъм запад облаци и тревогата на Дейв се засили. За пръв път от много време насам си припомни писъците, които преди двадесет и седем години го бяха привлекли на верандата, за да види сгърченото телце с жълтия дъждобран. Вгледа се в прииждащите облаци и помисли: Над нас е надвиснала заплаха. Над всички ни. Над Дери.

Полицейският шеф Андрю Радмейкър, който искрено вярваше, че е положил всички усилия, за да разгадае новата поредица от убийства на деца в градчето, стоеше на верандата пред своя дом с палци под служебния колан и усещаше същата тревога. Нещо ще се случи. Май ще вали като из ведро. Но не е там работата. Той потръпна... и както стоеше на верандата, долавяйки откъм кухнята аромата на пържен бекон, първите едри капки затупкаха по тротоара на Рейнолдс стрийт пред спретнатата му къщичка, а над дърветата на Баси парк иззад хоризонта долетя далечна гръмотевица.

Радмейкър потръпна отново.

 

 



9.

Джордж / 05:01 ч.

Бил вдигна пламъчето... и нададе протяжен, треперещ писък на отчаяние.

Насреща по тунела се тътреше Джордж - Джордж, облечен в същия окървавен жълт дъждобран. Единият ръкав висеше сплескан и отпуснат. Лицето на Джордж беше бяло като сирене и върху него лъщяха сребристи очи. Те се вторачиха в Бил.

- Корабчето ми! - Мъртвешкият глас на Джорджи се извиси, заподскача из тунела. - Не мога да го намеря, Бил, навсякъде дирих и все го няма, а сега съм мъртъв и ти си виновен, ти си виновен, ТИ СИ ВИНОВЕН...

- Джъ-джъ-джорджи! - изкрещя Бил. Усети как разумът му залита, изтръгва се от корените.

Джордж продължаваше да се препъва насреща. Единствената му ръка се надигна към Бил и бледите пръсти се сгърчиха хищно. Ноктите бяха мръсни, нащърбени.

- Ти си виновен - прошепна Джордж и се ухили. Зъбите му бяха дълги и хищни. Потрепваха нагоре-надолу като челюсти на капан за мечки. - Ти ме изпрати навън, ти си... виновен... за всичко.

- Нъ-нъ-не, Джъ-джъ-джорджи! - извика Бил. - Аз не знъ-знъ-знаех...

- Ще те убия! - изрева Джордж и от озъбената уста излетяха зверски, кучешки звуци - вой, лай, ръмжене. Към тях се примесваше нечовешки смях. Сега Бил усещаше миризмата му - миризмата на изгнилия Джордж. Лепкава миризма на мазе, на някакво неописуемо жълтооко чудовище, което се спотайва в ъгъла и чака да изтърбуши първото срещнато момченце.

Челюстите на Джордж се захлопнаха и зъбите му изтракаха като билярдни топки. От очите му бликна жълтеникава гной... и клечката изгасна.

Бил усети, че приятелите му са изчезнали - бягаха, разбира се, бягаха и го изоставяха сам. Също като родителите му, те не искаха да имат нищо общо с него, защото Джордж беше прав: всичко бе станало по негова вина. Скоро щеше да усети как оная единствена ръка го стиска за гърлото, скоро щеше да усети как хищните зъби раздират плътта му и така трябваше да бъде. Така щеше да е справедливо. Той бе пратил Джордж да умре навън, а сетне цял живот бе писал за ужаса на това предателство - о, разкрасяваше го с безброй маски, почти колкото безбройните лица на То, ала чудовището в дъното на всички тия истории беше братчето му Джордж, хукнало под пороя с парафиненото корабче. Сега идваше часът за изкупление.

- Заслужил си смърт задето ме уби - прошепна Джордж. Вече беше съвсем близо. Бил стисна клепачи.

После из тунела се разля жълта светлина и той отново отвори очи. Ричи държеше клечка кибрит.

- Бори се, Бил! - извика Ричи. - За Бога! Бори се!

 

Какво търсите тук? Той ги огледа с недоумение. Значи все пак не бяха избягали. Как така? Как можеха да не избягат, след като бяха разбрали как подло е убил собствения си брат?

- Бори се! - крещеше Бевърли. - О, Бил, бори се! Само ти можеш да го сториш! Моля те...

Джордж вече беше само на няколко крачки. Изведнъж той се изплези. Езикът му беше обрасъл с белезникава плесен. Бил изпищя отново.

- Убий го, Бил! - изрева Еди. - То не е брат ти! Убий го докато е малко! Убий го СЕГА!

Джордж стрелна за миг към Еди погледа на сребристите си очи и дребният мъж отлетя към стената като ударен. Бил стоеше вцепенен и гледаше как брат му пристъпва напред. Джордж, отново Джордж след толкова много години, Джордж щеше да сложи края както бе сложил началото, о да, ето, вече чуваше как жълтият дъждобран скърца все по близо, чуваше как звънтят закопчалките на галошите и долавяше мириса на мокри листа, сякаш под дъждобрана имаше само гнила шума, сякаш галошите бяха натъпкани с лански листа, да, човече от листа, точно така, това беше Джордж, прогнило топчесто лице и тяло от сплъстени листа, които понякога задръстват каналите след наводнение.

До ушите му едва долетя писъкът на Бевърли.

 

(троши стобора)

- Бил, моля те, Бил...

(с трясък сух и пак крещи)

- Заедно ще потърсим корабчето - каза Джордж. По бузите му като фалшиви сълзи се стичаше гъста, жълтеникава гной. Той посегна към Бил, главата му се килна настрани и устните оголиха остри, зверски зъби.

 

(че срещнал дух той срещнал дух ТОЙ СРЕЩНАЛ)

- Ще го намерим - каза Джордж и Бил усети в дъха му воня на избухнали от разложението зверски трупове, проснати край шосето в гореща нощ. Когато Джордж разтвори челюсти, зад тях се разкри мрачна паст, из която гъмжаха сгърчени твари. - То още е тук, тук долу всичко се рее, и ние ще се реем, Бил, всички ще се реем...

По шията на Бил се плъзнаха ръце, студени като рибешки корем.

 

(ТОЙ СРЕЩА ДУХ НИЕ СРЕЩАМЕ ДУХ ТЕ НИЕ ВИЕ СРЕЩАТЕ ДУХ...)

Сгърченото детско личице бавно се носеше из въздуха към шията на Бил.

 

- ... реем...



- Троши стобора с трясък сух! - изрева Бил. Гласът му бе станал чужд, басов, мощен и Ричи внезапно си припомни, че Бил пелтечеше само когато говореше със собствения си глас; подражаваше ли някому, той не заекваше никога.

Призракът на Джордж изсъска и се отдръпна като ударен, вдигайки ръка пред лицето си.

- Точно така! - изкрещя обезумелият от възторг Ричи. - Сега ти е паднало, Бил! Довърши го! Довърши го! Довърши го!

- Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух! - тътнеше гръмотевичният глас на Бил. Той пристъпи към фалшивия Джордж. - Ти не си дух! Джордж знае, че не съм искал да умре! Нашите не бяха прави! Обвиняваха мен и не бяха прави! Чуваш ли?

Изведнъж изчадието с образа на Джордж изцвърча като плъх и се завъртя. Нещо се люшкаше и трепереше под жълтия дъждобран. Самият дъждобран сякаш се разливаше, протичаше на ярки жълти петна. Пред очите им То губеше облик, ставаше безформено.

- Троши стобора с трясък сух, копеле гадно! - ревеше Бил Денброу. - И пак крещи, че срещнал дух!

Той се хвърли напред и пръстите му сграбчиха жълтия дъждобран, който вече не беше дъждобран. Усети в ръцете си нещо като полуразтопен шоколад, който протече между пръстите му още щом го стисна в юмрук. Бил падна на колене. После Ричи изохка от болка в опарените пръсти. Клечката изгасна и отново се възцари мрак.

Бил усети как в гърдите му се надига нещо топло, задушаващо и парливо като коприва. Той обгърна колене и притисна брадата си към тях с надеждата, че това може да прогони или поне да облекчи болката. Смътно се радваше, че наоколо царува мрак и другите не могат да видят страданието му.

От гърлото му излетя звук - треперещо ридание. После второ; трето.

- Джордж! - извика той. - Джордж, извинявай! Не съм искал да се случи ни-ххи-ищо лъ-лъ-лошо!

Може би имаше още нещо за казване, но той не знаеше как да го каже. Ридаеше, проснат по гръб, с ръка върху очите, спомняше си корабчето, спомняше си равномерния тропот на дъждовните капки по прозорците на спалнята, спомняше си лекарствата и книжните кърпички върху нощното шкафче, затихващата трескава болка в главата и тялото си, а най-силно си спомняше Джордж - Джордж, Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка.

- Джордж, извинявай! - извика той през сълзи. - Извинявай, извинявай, моля те, и-ххи-ИЗВИНЯВАЙ...

А сетне усети наоколо своите приятели, и никой не драсна клечка, и някой го прегърна, не знаеше кой, може би Бевърли, или Бен, или Ричи. Те бяха с него и в този кратък миг мракът бе милосърден.

 

 



10.

Дери / 05:30 ч.

Към 5:30 вече валеше проливен дъжд. Метеоролозите от бангорските радиостанции изразиха умерена изненада и любезно се извиниха на всички, които са планирали излети и пикници след вчерашните прогнози. Досадна издънка, скъпи приятели; просто един от ония странни циклони, които понякога се развиват с поразителна бързина в долината на Пенобскот.

По една от радиостанциите метеорологът Джим Уит описа напредването на "удивително дисциплиниран" атмосферен фронт. И това бе твърде меко казано. Метеорологичните условия се променяха с разстоянието: от облачно в Бангор към преръмявания в Хейвън и леки валежи в Нюпорт. Но в Дери, само на петдесет километра от центъра на Бангор, валеше като из ведро. На места по шосе № 7 колите се движеха през цяла педя вода, а в низината отвъд фермата на Рулин дренажите бяха задръстени и наводнената магистрала скоро стана непроходима. Към шест сутринта пътната полиция вече разполагаше от двете страни на низината оранжеви знаци за отклонение.

Под навеса на Главната улица подранили пътници чакаха първият автобус да ги откара на работа и се вглеждаха към Канала, където водата заплашително се надигаше между бетонните стени. Разбира се, наводнение нямаше да има; по този въпрос всички бяха единодушни. Водата все още беше цял метър под рекордното ниво за 1977 година, а тогава не бе имало наводнение. Но дъждът продължаваше да блъска градчето с мрачно упорство и из ниските облаци тътнеха гръмотевици. Водата се стичаше на потоци по Горната миля и потъваше с рев в мрежата от дренажи и канали.

Нямаше да има наводнение, тук бяха единодушни, но по всички лица тъмнееше смътна боязън.

В 5:45 трансформаторът на електрическия стълб край изоставения гараж на братя Тракър избухна сред облак пурпурни пламъци, обсипвайки керемидите по покрива с късове изкривен метал. Едно от летящите стоманени парчета сряза високоволтов кабел, който също рухна на покрива и заподскача със съскане като недоубита змия, бълвайки струя ослепителни искри. Въпреки пороя покривът пламна и скоро огънят обгърна целия гараж. Общинската пожарна команда потегли за първата си мисия през този ден в 6:02, а в 6:09 вече бе до гаража на братя Тракър. Сред първите огнеборци от камиона изскочи Калвин Кларк, единият от близнаците Кларк, които бяха учили заедно с Бен, Бевърли, Ричи и Бил. При третата стъпка подметката на кожения му ботуш се озова върху кабела. Калвин загина на място. Езикът му изхвръкна навън и гумената пожарникарска дреха запуши. Наоколо се разнесе мирис като от изгорели гуми на градското сметище.

В 6:05 живеещите на Мерит стрийт в квартала Олд кейп усетиха нещо като подземна експлозия. Тук-там изпопадаха чинии и картини. В 6:06 над всички тоалетни по Мерит стрийт избухнаха гейзери от изпражнения и мръсна вода - някакво невъобразимо явление бе обърнало хода на потоците по тръбите на новата санитарна инсталация в Пущинака. На места експлозиите бяха толкова мощни, че пробиха таваните на помещенията. Една жена на име Ан Стюарт загина когато от нейната тоалетна заедно с потока мръсотия изхвръкна старинно зъбно колело. То разби матовото стъкло на душовата кабинка, където се къпеше Ан, и прелетя през гърлото й като страховит снаряд. Жената бе почти обезглавена. Зъбното колело, ръждива останка от стоманолеярната на Кичънър, бе попаднало в градската канализация още преди седемдесет и пет години. Друга жена загина когато тоалетната й избухна под напора на внезапно обърнатия поток, тласкан от нагнетени маси метанов газ. Нещастницата бе разкъсана на парчета докато спокойно седеше върху тоалетната чиния и четеше новия търговски каталог.

В 6:19 поредната мълния улучи Моста на целувките, който съединяваше двата бряга на Канала между Баси парк и Общинската гимназия. Парчета дърво излетяха високо във въздуха и се посипаха над буйното течение.

Вятърът се засилваше. В 6:30 според метеорологичния пункт в съдебната сграда скоростта му бе само двадесет и пет километра в час. През следващите петнадесет минути тя нарастна до четиридесет километра.

В 6:46 Майк Хенлън се свести в Общинската болница. Съзнанието му се завърна плавно като спокоен изгрев - задълго той бе убеден, че сънува. Но сънят изглеждаше странен - тревожен сън, както би казал някогашният му преподавател по психология доктор Ейбълсън. Тревогата сякаш нямаше ясно изразена причина, ала това не я прогонваше; заплахата лъхаше от цялото скромно бяло помещение.

Постепенно той осъзна, че е буден. Скромното бяло помещение се оказа болнична стая. Над главата му висяха два буркана - единият с бистра течност, другият с тъмночервено съдържание. Кръв. Той видя прикрепения за стената телевизор и чу глухите удари на дъждовни струи по стъклата.

Майк се опита да размърда крака. Единият се движеше свободно, но другият, десният крак, отказваше да се подчини. Почти не го усещаше и разбра, че е плътно бинтован.

Малко по малко спомените се завръщаха. Бе седнал да опише срещата в бележника си, а после в библиотеката бе нахълтал Хенри Бауърс. Незабравима реликва от златния фонд. Последва ръкопашна схватка и...

Хенри! Къде бе отишъл Хенри? Да нападне другите?

Майк потърси с пръсти бутона за повикване. Копчето беше край главата му и тъкмо се готвеше да го натисне, когато вратата се отвори. На прага стоеше санитар. Двете горни копчета на бялата му престилка бяха разкопчани, а чорлавата тъмна коса му придаваше вид на герой от стария сериал "Бен Кейси". На врата му висеше медальонче с образа на свети Кристофър. Въпреки замайването си Майк го разпозна незабавно. През 1958 година То бе убило в Дери едно шестнайсетгодишно момиче на име Черил Ламоника. Момичето имаше четиринайсетгодишен брат, Марк, и именно той се готвеше да влезе в стаята.

- Марк? - безсилно избъбри Майк. - Трябва да поговорим.

- Шшшшшт - каза Марк. Ръката му беше в джоба. - Никакви приказки.

Той прекрачи в стаята и когато застана край леглото, Майк с безпомощен ужас видя колко безжизнени са очите на Марк Ламоника. Санитарят леко наклони глава, сякаш се вслушваше в далечна музика. Извади ръка от джоба си. Държеше спринцовка.

- От това ще заспиш - каза Марк и пристъпи към леглото.

 

 



11.

Под града / 06:49 ч.

- Шшшшшт! - внезапно възкликна Бил, макар че не чуваха друг звук освен собствените си стъпки.

Ричи драсна клечка кибрит. Стените на тунела се бяха раздалечили и петимата изглеждаха съвсем дребни сред това необятно пространство под града. Сгушиха се един до друг и Бевърли изпита замайващо чувство за deja vu, гледайки огромните плочи по пода и провисналите раздрани паяжини. Вече наближаваха. Наближаваха.

- Какво чуваш? - запита тя, като се озърташе в светлината на догарящата клечка, очаквайки да види как някаква нова заплаха изпълзява или долита от мрака. Птицата Родан? Пришълецът от онзи ужасен филм със Сигърни Уивър в главната роля? Грамаден плъх с оранжеви очи и сребристи зъби? Но наоколо нямаше нищо освен прашния мирис на мрак и далечния тътен на вода по препълнените канали.

- Н-н-нещо не е на-хха-ред - каза Бил. - Майк...

- Майк ли? - запита Ричи. - Какво му е на Майк?

- И аз го усетих - обади се Бен. - Да не би... умрял ли е, Бил?

- Не - каза Бил. Очите му бяха замъглени, унесени и безизразни. Цялата тревога се бе събрала в гласа и напрегнатата му стойка. - Той... Т-т-той... Бил шумно преглътна. Очите му се разшириха. - О! О, не!...

- Бил! - тревожно извика Бевърли. - Бил, какво има? Какво...

- Дръ-ххъ-ъжте ме за р-р-ръцете! - изкрещя Бил. - Бъ-бъ-бързо!

Ричи захвърли клечката и сграбчи ръката му. Бевърли го хвана от другата страна. Пресегна се и усети как Еди безсилно я докосва със счупената си ръка. Бен се хвана за него и заедно с Ричи затвори кръга.

- Изпрати му нашата сила! - извика Бил с онзи непознат, дълбок глас. - Изпрати му нашата сила, който и да си Ти, изпрати му нашата сила! Сега! Сега! Сега!

Бевърли усети как нещо полита от тях към Майк. Главата й се отметна в екстаз и хъхрещият дъх на Еди се смеси с грохота на вода из каналите.

 

 


1   ...   29   30   31   32   33   34   35   36   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница