Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница38/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   39

5.

Дери / 10:30 ч.

Стъкленият коридор към детския отдел на Общинската библиотека внезапно избухна с ослепителен блясък. Късовете стъкло излетяха нагоре, разпериха се като огромен чадър и се посипаха с фучене над превитите от вятъра дървета. Тази смъртоносна бомбардировка би могла сериозно да нарани или даже да убие някого, но наоколо нямаше жива душа. Тази сутрин библиотеката не работеше. Тунелът, който някога бе очаровал малкия Бен Ханском, нямаше да бъде възстановен; в Дери имаше толкова много разрушения, че властите сметнаха за по-просто да оставят двете библиотеки като отделни сгради. След време никой в Общинския съвет нямаше да си спомня за какво е служила остъклената връзка. Навярно само Бен би могъл да им разкаже какво е да стоиш навън сред ледения мраз на януарската вечер със замръзнал нос и вцепенени пръсти, гледайки как хората сноват без палта по този светъл проход в мрака на лютата зима. Би могъл... но едва ли си струва човек да разказва пред заседание на Общинския съвет как е стоял в студената тъма и се е учил да обича светлината. Така или иначе, фактите са си факти: стъкленият коридор избухна безпричинно, за щастие при произшествието нямаше пострадали (иначе броят на жертвите от природното бедствие през онази сутрин достигна шестдесет и девет убити и над триста и двадесет ранени) и в крайна сметка общинските власти решиха да не го възстановяват. След 31 май 1985 всеки, който искаше да мине от детския отдел до читалнята за възрастни, трябваше да заобикаля отвън. И да облича палто, ако времето беше дъждовно или студено.

 

 

6.



Навън / 10:54 ч. на 31 май 1985

- Чакайте - изпъшка Бил. - Дайте малко... почивка.

- Нека да ти помогна - отново предложи Ричи.

Бяха изоставили Еди край бърлогата на Паяка и не искаха да говорят за това. Но Еди бе мъртъв, а Одра все още беше жива - поне формално.

- Сам ще си я нося - задъхано изхриптя Бил.

- Стига глупости. Ще си докараш сърдечен удар, мама му стара. Дай да ти помогна, Шеф Бил.

- К-как ти е г-г-главата?

- Боли - каза Ричи. - Не се отклонявай от темата.

Бил неохотно отпусна неподвижното тяло в ръцете на Ричи. Можеше да бъде и по-зле; Одра беше висока и до неотдавна тежеше над шестдесет килограма. Но в "Таванската стая" трябваше да играе ролята на млада жена, взета за заложница от психопат, който си въобразява, че е политически терорист. Тъй като Фреди Файърстоун искаше най-напред да заснемат таванските сцени, Одра си наложи строга диета (пилешко, сирене, риба тон) и набързо отслабна с девет килограма. Но след половин километър носене през мрака (или цял километър, а може би и два, кой знае) останалите петдесет и три килограма се превръщаха в непосилна тежест.

- Б-благодаря ти, мой ч-човек - промърмори Бил.

- Няма защо. След мене ще я поемеш ти, Камара.

- Бибип, Ричи - отвърна Бен и Бил неволно се усмихна. Усмивката беше изтощена и не трая дълго, но по-добре такава усмивка, отколкото никаква.

- Накъде, Бил? - запита Бевърли. - Тая вода шуми още по-силно. Не държа да се удавя тук.

- Направо, после наляво - каза Бил. - Май ще е по-добре да ускорим крачка.

Вървяха още около половин час, като Бил им посочваше кога да свърнат наляво или надясно. Бученето продължаваше да се засилва и вече сякаш ги обгръщаше от всички страни като злокобен Долби ефект сред мрака. Бил стигна до нов завой, опипа влажната тухлена стена и изведнъж в обувките му нахлу вода. Потокът беше плитък и бърз.

- Подай ми Одра - каза той на задъхания Бен. - Сега срещу течението.

Бен внимателно му подаде безчувствената Одра и той успя да я преметне на рамо. Ужасно бе да я усеща така неподвижна. Ако можеше само веднъж да изстене... да помръдне... да подаде какъвто и да било признак на живот.

- Как сме с кибрита, Бев? - запита Бил.

- Слаба работа. Пет-шест клечки. Бил... наистина ли знаеш къде отиваме?

- Мисля, ч-ч-че знам - каза той. - Да вървим.

Завиха зад ъгъла. Водата се запени около глезените на Бил, после бързо плъзна над коленете и стигна до бедрата му. Бученето прерасна в монотонен басов рев. Тунелът наоколо се тресеше. Отначало Бил се боеше, че скоро течението ще ги помете назад, но след малко отминаха една странична тръба, която бълваше мощна водна струя - за миг той се вгледа изумено в бушуващата бяла пяна - и напорът поотслабна, макар че напред ставаше все по-дълбоко. Сега...

 

Видях струята от оная странична тръба! Видях я!



- Х-х-хей! - извика той. - Ви-ххи-иждате ли н-нещо, м-момчета?

- От десетина минути насам просветлява! - викна зад него Бевърли. - Къде сме, Бил? Знаеш ли?

 

Мислех, че знам, едва не отвърна той.

 

- Не! Идвайте!

Преди малко бе предположил, че наближават бетонното корито на Кендъскиг - онази част, която минаваше под центъра и излизаше край Баси парк. Но тук имаше светлина, а подобно нещо бе невъзможно в подземния канал. И все пак тунелът напред упорито просветляваше.

Ставаше все по-трудно да носи Одра. Не заради течението - то бе отслабнало - а заради дълбочината. Скоро ще се наложи да я влача на буксир, помисли той. От дясната му страна крачеше Бевърли, отляво Бен; когато извиваше глава, можеше да види и Ричи зад Бен. Сега се препъваха на всяка крачка. Дъното на тунела беше неравно, отрупано с купища боклуци - може би тухли. А отпред нещо стърчеше от водата като нос на потъващ кораб.

Треперейки от студената вода, Бен се устреми нататък. Течението хвърли в лицето му кутия от пури. Той я бутна настрани и сграбчи издадения предмет. Очите му се разшириха. Това приличаше на грамадна табела. Успя да разчете буквите АЛ, а малко по-долу - БЪД. И изведнъж Бен разбра.

- Бил! Ричи! Бев! - изкрещя той, като се смееше от изумление.

- Какво има, Бен? - викна Бевърли.

Бен сграбчи табелата с две ръце и опъна назад. Рамката застърга по стената на тунела. Сега можеха да разчетат почти целия надпис: АЛАДИ, и под него - ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО.

- Това е плакатът на кино "Аладин" - каза Ричи. - Как...

- Улицата е пропаднала - прошепна Бил. Очите му бавно се разширяваха. Гледаше към края на тунела. Нататък ставаше още по-светло.

- Какво, Бил?

- Какво е станало, по дяволите?

- Бил? Бил? Какво...

- Всички тия дренажи! - яростно възкликна Бил. - Всички тия стари дренажи! Пак е имало наводнение! И мисля, че този път...

Крепейки главата на Одра, той продължи срещу течението. Бен, Бев и Ричи газеха подир него. Пет минути по-късно Бил вдигна глава и видя синьо небе. Гледаше през пукнатина в свода на тунела - пукнатина, която малко по-нататък достигаше двадесет метра ширина. От водата стърчаха островчета и архипелази - купища тухли, задницата на Плимут с отворен и наводнен багажник, килнат автомат от паркинг с надпис НАРУШЕНИЕ върху червения полукръг на циферблата.

Придвижването напред ставаше почти невъзможно - на всяка крачка рискуваха да си строшат краката сред камари отломки. Успокоената вода течеше под мишниците им.

 

Сега е успокоена, помисли Бил. Но ако бяхме попаднали тук преди два часа, а дори и преди час, май че щяха да ни вземат мътните в буквалния смисъл на думата.

- Каква е тая щуротия, Шеф Бил? - запита Ричи.

Той стоеше отляво на Бил и гледаше изумено срутения свод на тунела. Само че не е никакъв свод, помисли Бил. Това е Главната улица. По-точно казано - беше.

- Мисля, че сега целият център на Дери е в Канала и се носи надолу по Кендъскиг. Скоро ще се озове в Пенобскот, после в Атлантическия океан и мене ако питат, там му е мястото. Ще ми помогнеш ли за Одра, Ричи? Не знам дали ще мога...

- Дадено - каза Ричи. - Дадено, Бил. Не се тревожи.

Той пое Одра. Сега Бил я виждаше по-добре, отколкото би желал - виждаше мъртвешката белота, леко маскирана, но не и прикрита от мръсотията по челото и бузите. Очите й бяха широко разтворени... и без искрица разум. Косата й провисваше на мокри, сплъстени фитили. Приличаше на надуваема кукла, купена от някой секс-магазин в Ню Йорк или Хамбург. Единствената разлика бе бавното, равномерно дишане... но и това би могло лесно да се постигне с няколко колелца и пружинки.

- Как ще се изкатерим догоре? - запита Бил.

- Накарай Бен да те повдигне - каза Ричи. - После ще помогнеш на Бев и двамата ще издърпате Одра. Бен ще ме повдигне, а накрая ще изтеглим и него. След това ще ви покажа как се организира волейболен турнир за хиляда студентки.

- Бибип, Ричи.

- Бибипкай си на задника, Шеф Бил.

Бил усещаше как умората плъзва по тялото му на мощни вълни. За миг се вгледа в спокойните очи на Бевърли. Тя кимна лекичко и той опита да се усмихне.

- Направи ми стъпенка, Б-б-бен.

Бен също изглеждаше смазан от умора, но кимна енергично. Дълбока драскотина прорязваше бузата му.

- Мисля, че ще се справя.

Той приклекна и преплете пръсти. Бил вдигна крак, стъпи в дланите му и подскочи. Не успя да достигне върха. Бен надигна ръце и този път Бил се вкопчи в ръба на срутения свод. Напрегна мускули и се изтегли нагоре. Първото, което видя, бе оранжева бариера. Второто - тълпа мъже и жени зад бариерата. Третото - универсалния магазин... само че някак издут и смален. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че половината сграда е потънала в Канала под улицата. Горната част бе надвиснала над тротоара и сякаш всеки миг можеше да се разсипе като камара небрежно натрупани книги.

- Гледайте! Гледайте! Там има някой! - Една жена сочеше към пукнатината, от която се подаваше главата на Бил. - Слава Богу, още един оцелял!

Тя се хвърли напред. Беше възрастна жена със селска забрадка на главата. Един полицай я задържа.

- Там е опасно, мисис Нелсън. Знаете, че е опасно. Улицата може да пропадне всеки миг.

 

Мисис Нелсън, помисли Бил. Спомням си за вас. Сестра ви понякога идваше да ни наглежда двамата с Джордж. Той размаха ръка, за да покаже, че е добре, и когато тя отвърна на жеста, в гърдите му изведнъж бликна радост... и надежда.

Той се извъртя и легна по корем на хлътналия асфалт, опитвайки да разпредели тежестта равномерно, като върху тънък лед. Протегна ръка на Бев. Тя се вкопчи в китката му и с последните си остатъци от сили Бил я издърпа нагоре. Ненадейно слънцето се подаде иззад купищата пъстри облаци и им възвърна сенките. Изненадана, Бевърли надигна глава, срещна погледа на Бил и се усмихна.

- Обичам те, Бил - промълви тя. - И се моля тя да оздравее.

- Бла-хха-годаря ти, Беви - отвърна той и се усмихна толкова нежно, че тя отново заплака.

После той я прегърна и от малката тълпа зад бариерата долетяха ръкопляскания. Репортерът на "Дери нюз" щракна с фотоапарата си. Снимката се появи в броя от първи юни, който бе отпечатан в Бангор, защото наводнението бе повредило и местната печатница. Текстът под нея беше съвсем прост, но толкова точен, че Бил изряза снимката и дълго я носи в портфейла си. Състоеше се от една-единствена дума: ОЦЕЛЕЛИТЕ. Само толкова, но повече не бе и нужно.

В Дери, щат Мейн, часът бе единадесет без шест минути.



 

 

7.



Дери / по-късно през този ден

Стъкленият коридор между Общинската библиотека и детския отдел бе избухнал в 10:30. В 10:33 дъждът престана. Не затихна; буквално престана, сякаш Някой Там Горе бе завъртял кранчето. Вятърът вече отслабваше, и то толкова бързо, че хората се споглеждаха с обтегнати от суеверна тревога лица. Звучеше като плавно затихващ рев на Боинг-747 след като пилотът успешно го е довел до мястото за паркиране. Около пладне последните облаци се разсеяха и настана ясен, топъл ден. Към 15:30 живакът в рекламния термометър край вратата на Роза на старо, Дрехи на старо се изкачи до отметката 28,5 - рекордна температура за късната пролет по тия места. Хората блуждаеха по улиците безмълвни и унесени като зомбита. Лицата им изглеждаха удивително еднакви - по тях се четеше тъпо изумление, което би било смешно, ако не беше толкова окаяно. Привечер в Дери пристигнаха репортерски екипи от Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и Си Ен Ен - техните телевизионни репортажи щяха да помогнат на повечето хора да осъзнаят истината; щяха да превърнат катастрофата в реалност... макар че някой би могъл да възрази, че реалността е нещо твърде невероятно, почти като декор от парче брезент, опънато върху паяжина от преплетени въжета. На следващата сутрин в градчето щяха да се появят Брайънт Гъмбъл и Уилард Скот от предаването "Днес". Между събеседниците на Гъмбъл щеше да бъде и Андрю Кийн. "Цялата Водонапорна кула грохна изведнъж и се затъркаля по надолнището - щеше да заяви Андрю. - Беше направо йе-хааа. Нали ме разбирате? Стивън Спилбърг ряпа да яде, нали така? Ей, ама като ви гледам по телевизията, все съм си мислил, че сте по-едър." Виждайки на екрана себе си и своите съседи, хората щяха да осъзнаят, че всичко е истина. Това щеше да им даде точка, от която да обхванат с поглед необятното, чудовищно събитие, наречено ОПУСТОШИТЕЛНО БЕДСТВИЕ. Броят на ЧОВЕШКИТЕ ЗАГУБИ щеше да расте ПО ДИРИТЕ НА УРАГАНА-УБИЕЦ. С две думи, НАЙ-СТРАШНАТА ПРОЛЕТНА БУРЯ В ИСТОРИЯТА НА МЕЙН. Въпреки ужаса, който носеха, всички тия заглавия бяха полезни - те хвърляха димна завеса около удивителната странност на произшествието... а може би странност бе твърде мек израз. Навярно по-точно би звучала друга дума: безумие. Показано на телевизионния екран, всичко изглеждаше по-конкретно, по-нормално. Но в часовете преди пристигането на телевизионните екипи единствено местните жители бродеха из своите кални, задръстени с обломки улици и по зашеметените им лица бе застинал израз на неверие. Само хората от Дери се лутаха из града почти без да разговарят, от време на време повдигаха нещо и пак го захвърляха, мъчейки се да осъзнаят какво бе станало през последните седем-осем часа. Вцепенени мъже стояха по Канзас стрийт, пушеха и се взираха към разхвърляните из Пущинака къщи. Други мъже и жени се тълпяха зад оранжево-белите бариери и надничаха в черната яма, където до десет тази сутрин бе стоял центърът на Дери. През този неделен ден вестникът излезе с огромно заглавие: ЩЕ СТРОИМ, ОБЕЩАВА КМЕТЪТ НА ДЕРИ и може би наистина щяха да строят. Ала през следващите седмици, докато Общинският съвет обсъждаше как точно да пристъпи към възстановяването, огромният кратер на мястото на бившия център продължи да расте бавно, но сигурно. Четири дни след бурята пропадна сградата на Бангорската водноелектрическа компания. Три дни по-късно ямата погълна и "Летящото куче", където се продаваха най-добрите хамбургери с кетчуп и кисело зеле в Източен Мейн. Систематично се задръстваха канализациите на къщи, жилищни блокове и делови сгради. Стана толкова зле, че хората започнаха да напускат Олд кейп. На 10 юни трябваше да се проведат конни състезания в Баси парк; първото надбягване бе предвидено за осем вечерта и в очакване на веселбата всички се поободриха. Но малко преди жокеите да достигнат финала, трибуните рухнаха и пет-шест души бяха ранени. Между тях бе Фокси Фоксуърт, управител на кино "Аладин" до 1973 година. Той прекара четири седмици в болницата със счупен крак и продупчен тестис. Когато го изписаха, реши да се пресели при сестра си в Съмърсуърт, щат Ню Хампшър.

Не беше само той. Дери се разпадаше.

 

 

8.



Стояха и гледаха как санитарят затръшна задната врата, после изтича да седне до шофьора. Линейката потегли нагоре към Общинската болница. Ричи я бе спрял с риск за живота си и бе уговорил вбесения шофьор да вземе още една пациентка въпреки уверенията му, че вътре няма място. В крайна сметка бяха проснали Одра на пода.

- А сега какво? - запита Бен. Под очите му тъмнееха огромни кафяви кръгове, а вратът му беше изпоцапан с кал.

- Аз се връщам в "Г-градски дом" - заяви Бил. - Мисля да спя п-поне ше-ххе-стнайсет часа.

- Подкрепям идеята - обади се Ричи. После погледна с надежда към Бевърли. - Да ти се намират цигари, красавице?

- Не - каза тя. - Май пак ще ги откажа.

- Разумно.

Рамо до рамо четиримата закрачиха по нагорнището.

- Всичко свъ-ххъ-ърши - каза Бил.

Бен кимна.

- Победихме. Ти победи, Шеф Бил.

- Всички победихме - поправи го Бевърли. - Жалко, че не можахме да изнесем Еди. За това ми е най-мъчно.

Стигнаха до ъгъла на Главната улица и Пойнт стрийт. Едно хлапе с червен дъждобран и зелени гумени ботуши пускаше книжно корабче в придошлата канавка. То се озърна, видя, че го гледат и неуверено махна с ръка. Бил си помисли, че трябва да е момчето със скейтборда - онова, чийто приятел бе видял Челюстите в Канала. Усмихна се и пристъпи към него.

- Вече всичко е н-н-наред - каза той.

Момчето го огледа замислено, после се усмихна. Усмивката беше лъчезарна и изпълнена с надежда

- Да - кимна то. - Мисля, че вече е наред.

- Ха на б-б-бас.

Хлапето се разсмя.

- Ще вни-ххи-маваш на онзи ск-к-кейтборд?

- Не ми се вярва - каза хлапето и Бил се разсмя на свой ред. Искаше да разроши косата му, но се удържа - момчето сигурно щеше да се засегне - и бавно се върна при другите.

- Кой беше това? - запита Ричи.

- Един приятел - обясни Бил и пъхна ръце в джобовете си. - Помните ли предния път? Помните ли как се измъкнахме от канала?

Бевърли кимна.

- Еди ни изведе в Пущинака. Само че някак се бяхме озовали от другата страна на Кендъскиг. Към Олд кейп.

- Като най-силни - обърна се Ричи към Бил - ти и Камарата избутахте капака на една от онези помпени станции.

- Аха - потвърди Бен. - Тъй беше. Слънцето още грееше, но клонеше към хоризонта.

- Да - каза Бил. - И всички стояхме един до друг.

- Но нищо не трае вечно - добави Ричи. После се озърна към подножието на хълма и въздъхна. - Вижте това например.

Той протегна ръце към тях. Белезите по дланите му бяха изчезнали. Бевърли показа своите; Бен и Бил също. Всички бяха изпоцапани, но гладки.

- Нищо не трае вечно - повтори Ричи. Погледна Бил и Бил видя, че по мръсните му бузи бавно се стичат сълзи.

- Освен може би любовта - каза Бен.

- И копнежа - допълни Бевърли.

- Ами приятелите? - запита Бил и се усмихна. - Какво ще речеш, Мръсна уста?

- Ами... - Ричи се усмихна и избърса очи. - Май требе да си помислим по туй, м'че; да ти каем 'начи... 'начи... требе да си помислим.

Бил им протегна ръце. Сплетоха пръсти и дълго стояха така - само четирима от някогашната седмица, ала все още способни да образуват кръг. Гледаха се. Сега плачеше и Бен. Сълзите шуртяха от очите му, но въпреки всичко се усмихваше.

- Толкова ви обичам, момчета - каза той. За миг стисна ръцете на Бев и Ричи с неистова сила, после се отдръпна. - А сега дали да не проверим имат ли представа по тия места с какво се изхранва човек? Трябва и да позвъним на Майк. Да му кажем, че сме добре.

- Умна приказка, сеньоррр - заяви Ричи. - От време на време аз почвал да подозира, че ти имал мозък. Ти какво мислил, Шефисимо Бил?

- Аз мислил ти да го духал - отвърна Бил.

С дружен смях тримата се запътиха към "Градски дом" и докато Бил отваряше стъклената врата, Бевърли зърна нещо, което не разказа никому, но го запомни навеки. Само за миг в стъклото се мярнаха техните отражения - ала не бяха четирима, а шестима, защото Еди вървеше зад Ричи, а зад Бил крачеше Стан с онази негова вечна тънка усмивчица.

 

 

9.



Навън / привечер на 10 август 1958

Слънцето е увиснало на хоризонта като леко сплескана червена топка, която хвърля над Пущинака безизразни, трескави лъчи. Железният капак на една от помпените станции се надига, хлътва надолу, пак се надига и плъзва настрани.

- Бъ-бъ-бутай, Б-бен, ще ми стро-ххо-ши рамото...

Капакът плъзва по-енергично, прекатурва се и пада в шубраците край бетонния цилиндър. Седем деца излизат едно по едно и мълчаливо се оглеждат, примигвайки като стреснати бухали. Сякаш никога до днес не са виждали дневна светлина.

- Толкова е тихо - промълвя Бевърли.

Чува се само шумът на придошлата река и сънливият бръм на насекомите. Бурята е отминала, но Кендъскиг все още не се успокоява. По-близо до центъра, там където го стяга бетонният корсет на Канала, водите му са се разлели по бреговете, но няма сериозно наводнение - ще се размине само с няколко наводнени мазета. Засега.

С безизразно, замислено лице Стан се отдалечава от групата. Бил поглежда подир него и отначало му се струва, че Стан е открил на брега изоставено огнище - така изглежда на пръв поглед: червена жарава, чието сияние го заслепява. Но после Стан посяга с десница, вдига жаравата и ъгълът на осветление се променя; сега Бил разбира, че някой е захвърлил край реката празна бутилка - една от новите, прозрачни бутилки от Кока Кола. Гледа как Стан обръща бутилката, хваща я за гърлото и стоварва дъното върху един стърчащ камък. Стъклото се строшава и Бил изведнъж усеща, че всички напрегнато наблюдават как Стан съсредоточено и замислено рови из парчетата. Накрая подбира дълго, тясно стъкълце. Залязващото слънце хвърля по острите ръбове алени отблясъци и Бил отново си мисли: Като огън.

 

Стан го поглежда изотдолу и Бил внезапно разбира: всичко е съвършено ясно и правилно. Той тръгва към Стан и протяга ръце с дланите нагоре. Стан отстъпва и нагазва във водата. Над самата повърхност танцуват дребни мушици; Бил вижда как из тръстиките по отсрещния бряг с бръмчене се стрелва водно конче, блеснало във всички цветове на дъгата. Отнейде долита монотонната басова песен на жаба; докато Стан хваща лявата му ръка и прорязва дланта с острото стъкълце, докато кожата се разцепва и отвътре бликва тънка струйка кръв, Бил мисли с опияняващ възторг: Та тук има толкова много живот!

 

- Бил?

- Да, разбира се. И двете.

Стан разрязва и другата му ръка. Боли, но не много. Някъде из храстите козодой подхваща своята хладна, умиротворяваща песен. Бил си мисли: Козодоят вещае изгрева на луната.

 

Той се взира в дланите си - сега кървят и двете - после се оглежда наоколо. Другите са до него - Еди с пръсти вкопчени в инхалатора; Бен с огромното си шкембе, чиято белота прозира през парцаливите останки от анцуга; Ричи със странно уязвимо лице без закрилата на очилата; Майк, мълчалив и сериозен, прехапал здраво дебелите си устни. И Бевърли с гордо вдигната глава, с големи лъчезарни очи, с великолепна коса въпреки всичката мръсотия по нея.

Всички ние. Всички сме тук.

 

И той ги вижда, наистина ги вижда за сетен път, защото нещо му подсказва, че вече никога не ще се съберат всички заедно, седмината - не по този начин. Никой не говори. Бевърли протяга ръце, след миг Ричи и Бен протягат своите. Майк и Еди също. Стан срязва дланите им една по една, а слънцето започва да потъва зад хоризонта и огненото му зарево се превръща в бледо розово сияние. Козодоят отново се обажда, Бил вижда как над водата се въртят първите полупрозрачни мъгли и усеща, че се слива с всичко - това е кратък миг на екстаз, за който не би могъл да разкаже никому, както след двадесет и седем години Бевърли не би могла да разкаже как е зърнала за част от секундата отраженията на двама мъже, нейни приятели от детинство.



Над дърветата и храстите плъзва ветрец, листата шушнат и той си мисли: Това е чудесно място и никога няма да го забравя. Чудесно е, и те са чудесни; всеки от тях е великолепен. Още веднъж долита сладостният, звънък вик на козодоя и за миг Бил се слива и с него, сякаш може да запее, а сетне да изчезне в здрача... да отлети в прегръдката на въздуха.

Поглежда Бевърли и среща усмивката й. Тя затваря очи и разперва ръце настрани. Бил я хваща отляво; Бен отдясно. Бил усеща как топлата й кръв се размесва с неговата. Другите пристъпват напред и всички застават в кръг, запечатали длан до длан в тази своеобразна близост.

Стан гледа Бил настоятелно, почти със страх.

- За-хха-кълнете м-ми се, ч-ч-че ще се въ-ххъ-ърнете - казва Бил. - Закълнете ми се, че ако Тъ-тъ-то не е м-мъртво, ще се въ-ххъ-ърнете.

- Кълна се - казва Бен.

- Кълна се - това е Ричи.

- Да... кълна се - Бев.

- Кълна се - шепне Майк.

- Да. Кълна се - гласецът на Еди е немощен като шумолене на суха тръстика.

- И аз се кълна - шепне Стан, но гласът му секва и той навежда очи.

- Кхъ-ъ-ълна се.

Това е; всичко свършва. Но те остават така още малко, усещайки могъществото в този кръг, в общото си цяло. Светлината разлива по лицата им бледи, гаснещи багри; слънцето вече е залязло и залезът бавно чезне. Стоят в кръг, докато мракът се прокрадва из Пущинака, запълва пътеките, по които са бродили това лято, полянките, по които са играли на гоненица и престрелка, тайните местенца по бреговете, където надълго и широко са обсъждали важните проблеми на детството, или са пушили цигарите на Бевърли, или просто мълчаливо се гледали как по реката пълзят отраженията на облаците. Окото на деня се затваря.

Най-сетне Бен отпуска ръце. Иска да каже нещо, но само поклаща глава и се отдалечава. Ричи се запътва подир него, после Бевърли и Майк си тръгват заедно. Не казват нито дума; изкачват се по насипа към Канзас стрийт и просто си махват с ръце. И когато след двадесет и седем години си спомня за този миг, Бил осъзнава, че всъщност вече никога не са се събрали седмината заедно. Често са били четирима, понякога петима и един-два пъти даже шестима. Но никога седмина.

Той остава последен. Дълго стои с ръце върху летвите на парапета и гледа надолу към Пущинака, а над главата му първите звезди осейват лятното небе. Стои под синевата, стои над мрака и гледа как Пущинакът почернява.

Вече никога не искам да играя там, внезапно си мисли той и с удивление открива, че тази мисъл не му носи нито тревога, нито страх, а само огромно облекчение.



Остава там още малко, после обръща гръб на Пущинака и тръгва към къщи, крачи по тъмния тротоар с ръце в джобовете и от време на време се озърта към къщите на Дери, разливащи мека светлина сред нощния мрак.

След една-две пресечки той се сеща за вечерята и ускорява крачка... а след още една-две започва да си подсвирква.

Д Е Р И :

ПОСЛЕДНА

ИНТЕРЛЮДИЯ

 

 

 



- Понастоящем из океана се движат толкова много кораби, че навярно ще срещнем доста от тях. Пътуването не представлява нищо повече от едно прекосяване - каза мистър Микобър, като си играеше с монокъла. - Разстоянието е само въображаемо.

Чарлс Дикенс

"Дейвид Копърфийлд"

 

 



 

 

 



 

 

4 юни 1985

Преди двадесетина минути Бил намина да ми донесе този бележник - Керъл му го предала, намерила го на една от масите в библиотеката. Боях се, че е попаднал у Радмейкър, но полицейският шеф очевидно не иска да има нищо общо с моите записки.

Заекването на Бил отслабва, но през последните четири дни горкият човек се е състарил поне с четири години. Каза ми, че очаква утре Одра да бъде изписана от Общинската болница (където съм заточен и аз), само за да потегли с частна линейка на север, към Бангорския психиатричен институт. Физически тя е в отлично състояние - има само няколко дребни синини и драскотини, които вече заздравяват. Ала душевно...

- Вдигаш й ръката и тя си остава изпъната - каза Бил. Седеше край прозореца и разсеяно си играеше с бутилка минерална вода. - Просто се рее из въздуха, докато някой не я върне обратно. Има рефлекси, но съвсем бавни. На енцефалограмата личат жестоко потиснати алфа-вълни. Тя е в к-к-кататония, Майк.

- Имам една идея - казах аз. - Не твърдя, че е добра. Ако не ти хареса, кажи си направо.

- Каква?

- Ще ме задържат тук още около седмица. Вместо да пращаш Одра в Бангор, защо не се настаните в моята къща, Бил? Прекарай с нея една седмица. Говори й, нищо че мълчи. Тя... удържа ли се?

- Не - глухо отвърна Бил.

- Можеш ли... нали разбираш, готов ли си да...

- Да я преобличам? - Той се усмихна и усмивката бе толкова болезнена, че за миг трябваше да извърна очи. Така се усмихваше баща ми, когато разказваше за Бъч Бауърс и пилетата. - Да. Мисля, че поне за това ме бива.

- Няма да те съветвам да не се самообвиняваш, защото явно няма да ме послушаш - казах аз, - но те моля да си спомниш как сам твърдеше, че почти всичко е било предопределено. Може би и Одра е трябвало да изиграе своята роля.

- Просто трябваше да си затварям ч-ч-човката.

Понякога е по добре да се премълчи - и аз премълчах.

- Добре - каза той най-сетне. - Ако наистина предлагаш...

- Даже настоявам. Ключовете ми трябва да са някъде долу в приемната. В камерата на хладилника ще намериш два бифтека. Може и това да е било предопределено.

- Тя приема предимно течни храни и нъ-нъ-напитки.

- Добре де - продължих аз, като се борех да удържа усмивката, - може пък и да имате повод за празнуване. В килера на горната лавица има бутилка вино. "Мондави". Домашно, но много добро.

Той пристъпи напред и ми стисна ръката.

- Благодаря, Майк.

- Няма защо, Шеф Бил.

Той пусна ръката ми.

- Тази сутрин Ричи отлетя за Калифорния.

Аз кимнах.

- Как мислиш, дали ще се обажда?

- С-сигурно. Поне за известно време. Но... - Той ме изгледа втренчено. - Мисля, че ще се повтори.

- Забравата ли?

- Да. Всъщност даже мисля, че вече е започнала. Засега само с дреболии. Подробности. Но ще се разширява.

- Може би така е най-добре.

- Може би. - Той погледна през прозореца, продължавайки да си играе с шишето газирана вода. Знаех, че навярно мисли за жена си, тъй изцъклена, безмълвна, прекрасна и податлива. Кататония. Някъде се затръшна врата. Той въздъхна. - Може и да е най-добре.

- Ами Бен? Бевърли?

Той пак ме погледна и се усмихна лекичко.

- Бен я покани да му гостува в Небраска и тя прие, поне за известно време. Чу ли за нейната приятелка в Чикаго?

Кимнах. Бевърли беше споделила с Бен, а той пък ми разказа вчера. Меко казано (дори прекалено меко казано) тя малко е поразкрасила пред нас образа на своя прекрасен, фантастичен съпруг Том. През последните четири-пет години прекрасният, фантастичен Том я е държал в емоционални, духовни, а понякога и физически окови. Прекрасният, фантастичен Том се добрал дотук, след като изтръгнал необходимата информация от нейната единствена приятелка с жесток побой.

- Тя ми каза, че смята след две-три седмици да се върне в Чикаго и да подаде молба за издирването му. На Том, искам да кажа.

- Добра идея - кимнах аз. - Никой няма да го открие там долу.



И Еди също, бих могъл да добавя, но премълчах.

- Да, навярно - съгласи се Бил. - Бас държа, че Бен ще я придружи в Чикаго. И искаш ли да ти кажа още нещо? Нещо съвсем смахнато.

- Какво?

- Мисля, че тя вече не помни какво се е случило с Том.

Аз го гледах мълчаливо.

- Забравила е или скоро ще забрави - продължаваше Бил. - Аз пък вече не помня как изглеждаше вратичката. Вра-хха-атичката към леговището на То. Опитвам да мисля за нея и става нещо съвършено шантаво - в главата ми и-ххи-зниква мост, по който крачат к-к-козленца. От оная приказка, "Трите сърдити козлета". Шантава работа, нали?

- Рано или късно ще проследят пътя на Том Рогън до Дери - казах аз. - Трябва да е оставил хе-е-ей такава диря. Кола под наем, самолетни билети...

- Не съм съвсем сигурен - отвърна Бил и запали цигара. - Мисля, че може да е платил самолетния билет в брой и да се е представил с фалшиво име. А тук може да е закупил евтина кола или да е откраднал някоя.

- Защо?

- Е, хайде сега - рече Бил. - Да не мислиш, че е минал толкова път само за да я напляска по дупето?



Дълго мълчахме и се гледахме. Накрая Бил стана.

- Слушай, Майк...

- Чат съм - казах аз. - Трябва да вдигаш гълъбите.

Този път той се разсмя от сърце и когато се поуспокои, каза:

- Благодаря ти за къщата, Майк.

- Не гарантирам, че ще е от полза. Доколкото знам, къщата няма целебни свойства.

- Е, добре... пак ще се видим. - И изведнъж той направи нещо странно, но чудесно. Целуна ме по бузата. - Бог да те благослови, Майк. Ще наминавам да те видя.

- Нещата може и да се оправят, Бил - казах аз. - Не губи надежда. Може да се оправят.

Той се усмихна и кимна, но мисля, че в главите ни се въртеше една и съща дума: кататония.

 

 



5 юни 1985

Днес Бен и Бевърли наминаха да се сбогуват. Няма да летят със самолет - Бен е наел от агенция "Херц" огромен Кадилак и смятат да пътуват без да бързат. Когато се поглеждат, в очите им припламва нещо и бих се обзаложил на цялата си пенсионна осигуровка, че ако още не спят заедно, ще го сторят още преди да са стигнали до Небраска.

Бевърли ме прегърна, заръча да оздравявам по-бързо и се разплака.

Бен също ме прегърна и запита за трети или четвърти път дали ще им пиша. Обещах и наистина смятам да им пиша... поне за известно време. Защото този път и аз не съм пощаден.

Забравям.

Както каза Бил, засега ми се губят само дреболии, подробности. Но имам чувството, че забравата ще се разшири. Може би след месец или след година единствено този бележник ще ми напомня какво се е случило в Дери. Допускам, че може самите думи да избледнеят, докато накрая бележникът остане също тъй чист, както през онзи далечен ден, когато го купих от щанда за канцеларски материали в универмага. Мисълта е ужасна и под трезвите слънчеви лъчи изглежда направо смахната... но знаете ли, в безсънните нощни часове тя ми се струва съвършено логична.

Тази забрава... очакването й ме изпълва с паника, но ми носи и подличко облекчение. Защото е най-сигурното доказателство, че този път наистина сме убили То; че вече не е необходим пазач, който да бди в очакване на новия цикъл.

Бил се обади да съобщи, че са се настанили у дома. Състоянието на Одра е без изменения.

- Винаги ще те помня - така ми каза Бевърли, миг преди двамата с Бен да излязат от стаята.

Но мисля, че в очите й прочетох друго.

 

 

6 юни 1985



Интересна вест на първа страница в днешния брой на "Дери нюз". Заглавието гласи: СЛЕД БУРЯТА ХЕНЛИ ИЗОСТАВЯ СТРОИТЕЛНИТЕ ПРОЕКТИ. Става дума за Тим Хенли, мултимилионер и предприемач, който изневиделица дотърча в Дери към края на шейсетте години - именно Хенли и Зитнър организираха финансовата групировка за строежа на търговската зона (която според друга бележка на първа страница скоро ще бъде обявена за неспасяема). Тим Хенли гореше от желание да види Дери голям и процъфтяващ град. Вярно, зад това желание се криеха финансови интереси, но имаше и още нещо: той искрено бе обикнал градчето. Внезапният отказ от строителните планове ми подсказва няколко неща. Най-очевидното е, че любовта му към Дери започва да охладнява. Не изключвам и възможността да го дебне разорение след опустошаването на търговската зона.

Но освен това статията подсказва, че Хенли не е сам; други сегашни и бъдещи инвеститори могат да преосмислят плановете си за капиталовложения в Дери. Разбира се, Ал Зитнър вече няма грижи - Господ го пенсионира едновременно с рухването на центъра. Но другите, които мислят като Хенли, са изправени пред труден избор - как се възстановява градски район, потънал наполовина под водата?

Мисля, че може би след дълго и неестествено жизнено съществуване Дери най-сетне умира... като мухоморка, чийто разцвет е дошъл и отминал.

Следобед се обадих на Бил Денброу. Състоянието на Одра остава без изменения.

Преди час проведох още един разговор - с Ричи Тозиър в Калифорния. Отговори ми телефонният секретар, а отнейде долиташе и песен на "Кридънс клиъруотър ривайвъл". От тия машинарии винаги се панирам. Казах си името и адреса, поколебах се малко и добавих, че се надявам отново да носи контактни лещи без проблеми. Канех се да оставя слушалката, когато Ричи грабна телефона и викна:

- Мики! Как си, мой човек?

Гласът му беше сърдечен и радостен... но личеше, че е объркан. Сякаш го бях спипал по бели гащи.

- Здрасти, Ричи - казах аз. - Оправям се.

- Добре. Боли ли те още?

- Малко. Вече минава. Обаче сърбежът не се трае. Чакам с нетърпение да ми смъкнат превръзките от ребрата. Между другото, тая песен на "Кридънс" много ми хареса.

Ричи се разсмя.

- Дрън-дрън. Това не са "Кридънс", а "Момичета за рокендрол" от новия албум на Фогърти "Център нападател". Не си ли го чувал?

- Ъ-ъ.

- Трябва да си го купиш, страхотен е. Направо като... - той се запъна и довърши: - Направо като едно време.



- Непременно - казах аз и сигурно наистина ще го купя. Винаги съм харесвал Джон Фогърти. "Зелената река" е любимият ми хит на "Кридънс". Прибери се у дома - така пеят накрая, точно преди песента да заглъхне.

- Ами Бил как е?

- Двамата с Одра ми пазят къщата докато лежа тук.

- Добре. Много добре. - Той помълча. - Искаш ли да чуеш нещо адски странно, Мики?

- Хайде де - казах аз. Вече подозирах какво ще чуя.

- Ами... седях си тук в кабинета, прослушвах новите хитове, редактирах разни реклами и четях докладни записки... натрупали са се цели планини и през идния месец май ще трябва да бачкам по двайсет и пет часа в денонощие. Бях включил телефонния секретар, обаче засилих звука, та да отговарям на който трябва, а пък тъпаците да си дрънкат както щат. И те оставих да разговаряш с автомата толкова дълго, защото...

- ... защото отначало изобщо си нямал представа кой се обажда.

- Божичко, точно така! Откъде разбра?

- Защото отново забравяме. Този път всички.

- Мики, сигурен ли си?

- Как беше фамилията на Стан? - запитах аз.

Отсреща настана мълчание - дълго мълчание. Чувах как глух женски глас долита от Омаха... а може би от Рутвен, щат Аризона, или Флинт, щат Мичиган. Чувах го едва-едва, като гласа на космически пътешественик, който напуска слънчевата система с последната степен на догаряща ракета - благодаря и сбогом.

После Ричи изрече неуверено:

- Мисля, че беше Ъндърууд, ама това не е еврейска фамилия, нали?

- Юрис беше.

- Юрис! - провикна се Ричи и в гласа му звучаха едновременно облекчение и тревога. - Господи, ужасно мразя нещо да ми се върти на езика, а пък да не мога да се сетя. Случи ли се някъде да вземат да играят на думи или на филми, веднага казвам: "Прощавайте, ама пак ме прихваща хроничната диария, тъй че може ли да си вървя?" Обаче ти помниш, Мики. Както преди.

- Не. Открих го в бележника си.

Той пак замълча. После каза:

- Не го ли помнеше?

- Не.


- Без майтап?

- Без майтап.

- Значи този път наистина е свършило - каза той и усетих в гласа му неописуемо облекчение.

- Да, така мисля.

Отново настана онова странно междуградско мълчание - в него усещах хилядите километри между Мейн и Калифорния. Навярно двамата мислехме за едно и също: да, свърши, и след шест седмици или шест месеца ще се забравим. Свърши и не ни струва почти нищо освен живота на Стан и Еди. Знаете ли, че почти съм ги забравил? Колкото и ужасно да звучи, почти съм забравил Стан и Еди. От астма ли страдаше Еди, или от хронична мигрена? Да пукна ако знам, обаче май беше мигрена. Ще питам Бил. Той сигурно помни.

- Добре де, предай много поздрави на Бил и оная хубавица, жена му - каза Ричи със зле изиграно веселие.

- Непременно, Ричи.

Затворих очи и разтърках чело. Той помнеше, че жената на Бил е в Дери... но не се сещаше нито за името й, нито какво е станало с нея.

- И ако ти се случи да дойдеш към Лос Анджилис, знаеш ми номера. Ще се съберем да му теглим едно гуляйче.

- Непременно. - В очите ми напираха горещи сълзи. - Същото се отнася и за теб, ако случайно наминеш насам.

- Мики?

- Тук.


- Обичам те, мой човек.

- Взаимно.

- Добре. Вдигни палеца.

- Бибип, Ричи.

Той се разсмя.

- Добре де, добре. Пъхни си го в ухото, Майк. Чуеш ли, м'че, в ухото рекох.

Той затвори телефона и аз сторих същото. После се облегнах на възглавниците, затворих очи и дълго не ги отварях.

 

 



7 юни 1985

Загинал е полицейският шеф Андрю Радмейкър, който в края на шейсетте години зае мястото на Бортън. Произшествието е странно и неволно го свързвам с онова, което ставаше в Дери... до неотдавна.

Общата сграда на съда и полицията се намира съвсем близо до пропадналата зона и макар да изглежда запазена, сътресенията - или пороят - трябва да са предизвикали незабелязани увреждания.

Вестникът съобщава, че снощи Радмейкър останал да работи до късно в кабинета си, както правел всяка вечер след урагана и наводнението. Този кабинет някога се намираше на третия етаж, но отдавна е прехвърлен на петия, точно под таванското помещение, където се трупат стари архиви и всевъзможни вехтории. Сред вехториите бил и скитническият стол, който вече описах на предишните страници. Направен е от желязо и тежи над двеста килограма. По време на пороя зданието е глътнало доста вода и това трябва да е нарушило стабилността на таванския етаж (поне така пише във вестника). Каквато и да е причината, скитническият стол пропаднал право над бюрото, където полицейският шеф четял справки за щетите от бедствието. Радмейкър загинал на място. Полицаят Брус Андийн нахълтал в кабинета и го видял да лежи с химикалка в ръка сред останките от разбитото бюро.

Пак разговарях по телефона с Бил. Каза, че Одра вече приемала и по-солидна храна, но иначе нямало никакви изменения. Попитах го от какво страдаше Еди - астма или мигрена.

- Астма - веднага отвърна той. - Не помниш ли инхалатора?

- Естествено - казах аз и си спомних. Но едва след като Бил ми каза.

- Майк?


- Да?

- Как му беше фамилията?

Бележникът ми лежеше на нощното шкафче, но не посегнах натам.

- Не се сещам.

- Беше нещо като Керкорян - отчаяно изрече Бил, - но звучеше малко по-другояче. Ти обаче го имаш записано, нали?

- Да - казах аз.

- Слава Богу.

- Имаш ли някакви идеи за Одра?

- Имам една - каза той, - но е толкова безумна, че не искам да я обсъждам.

- Сигурен ли си?

- Аха.

- Добре тогава.



- Майк, страшно е, нали? Да забравяш така...

- Да - казах аз.

Наистина е страшно.

 

 



8 юни 1985

През юли в Дери трябваше да бъде направена първата копка за местния филиал на заводите "Рейтеон", но в последния момент компанията е решила да се пренасочи към Уотървил. Уводната статия на "Дери нюз" изразява дълбока печал... а ако правилно чета между редовете - и малко страх.

Мисля, че се досещам каква е идеята на Бил. Ще трябва да действува бързо, преди да са се изпарили последните остатъци от старата магия. Ако изобщо ги има.

В крайна сметка изглежда, че мислите ми отпреди три дни не са били чак толкова смахнати. Имената и адресите в бележника избледняват. Разликата в цвета на мастилото е толкова очебийна, сякаш са писани петдесет или седемдесет и пет години преди тези редове. Това е станало през последните четири-пет дни. Убеден съм, че до септември имената им ще изчезнат окончателно.

Навярно бих могъл да ги съхраня; бих могъл просто да ги преписвам отново и отново. Но съм убеден, че всеки нов запис ще избледнява на свой ред и скоро цялата работа ще се превърне в безсмислено занимание - като да напишеш петстотин пъти "Няма да стрелям по другарчетата си с дъвкана хартия". Ще пиша някакви непознати имена заради нещо отдавна забравено.

Да става каквото ще става.

Бил, не губи време... но внимавай!

 

 



9 юни 1985

Събудих се посред нощ от някакъв страшен кошмар, но не си спомнях какъв точно е бил. Обзе ме паника, не можех да дишам. Посегнах към звънеца... и не посмях да го натисна. Мярна ми се ужасно видение - как в стаята влиза Марк Ламоника със спринцовката... или Хенри Бауърс с автоматичния нож.

Грабнах бележника и позвъних на Бен Ханском в Небраска... адресът и номерът са избледнели още повече, но засега се разчитат. Обаче ядец. Телефонен запис ми съобщи от името на компанията, че номерът е анулиран.

Дебел ли беше Бен, или куц?

Лежах буден до разсъмване.

 

 



10 юни 1985

Казват, че утре ще ме изпишат.

Съобщих по телефона на Бил - навярно всъщност исках да го предупредя, че времето му изтича неумолимо. Бил е единственият, когото си спомням ясно. Убеден съм, че той пък помни ясно единствено мене. Навярно защото двамата все още сме тук, в Дери.

- Добре - каза той. - До утре ще ти се махнем от главата.

- Още ли държиш на онази идея?

- Да. Май вече е време да опитам.

- Внимавай.

Той се разсмя и изрече нещо, което едновременно разбирам и не разбирам:

- На скъ-ххъ-ейтборд не можеш да внимаваш, мой ч-ч-човек.

- Как ще разбера дали е излязло нещо, Бил?

- Ще разбереш - каза той и затвори телефона.

Сърцето ми е с теб, Бил, каквото и да се случи. Сърцето ми е с всички тях и мисля, че даже да се забравим, пак ще се срещаме насън.

Вече почти приключвам този дневник - и предполагам, че завинаги ще си остане само дневник, че извън тия страници няма място за старите скандали и нелепости на Дери. Не възразявам; мисля, че когато утре ме изпишат, може би най-сетне ще дойде време да се позамисля за нов живот... макар да нямам ни най-малка представа какъв ли ще е той.

Знайте, момчета, обичах ви.

Толкова много ви обичах.

ЕПИЛОГ


БИЛ

ДЕНБРОУ


СЕ НАДБЯГВА

С ДЯВОЛА - II

 

 

Познавах младоженката когато беше с плитки,



познавах я когато със момчета се събра.

Познавах я когато тръгна вечер по купони

и в ритъма на рока неуморно заигра.

Ник Лоу


 

 

На скейтборд не можеш да внимаваш, мой човек.



Едно хлапе

 

 



 

 

 



 

1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница