Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Сигурен съм, че едно от нещата, дали възможност на госпожа Мърфи да помогне на съпруга си, е това, че вътре в себе си тя е успяла да преодолее собствените си страхове, свързани с умирането. Не е възможно да помогнем на умиращ човек, докато не признаем пред себе си, че неговият страх ни обърква и събужда у нас нашите собствени най-смущаващи страхове. Да работиш с умиращите е все едно да застанеш пред ослепителното чисто огледало на собствената си реалност. В него виждаме оголеното лице на собствената си паника, на собствения си ужас, собствената болка. Ако не погледнем и не приемем лицето на страха в себе си, как бихме могли да понесем тези на човека срещу нас? Когато се опитваме да помогнем на умиращите, трябва да проучим внимателно всички свои реакции, тъй като те неизбежно ще рефлектират в умиращия и ще допринесат за подобряването или влошаването на състоянието му.

Освен това честният поглед към нашите собствени страхове ще допринесе за съзряването ни. Понякога си мисля, че едва ли може да има по-добър начин за ускоряване на нашето собствено израстване като човешки същества от работата с умиращите. Грижата за умиращите сама по себе си води до дълбок размисъл за нашата собствена смърт. Тя е начин да я погледнем в лицето и да работим с нея. Когато се грижим за умиращите, можем да стигнем до някакво твърдо решение, до ясно разбиране кое е най-важното в живота ни. Да се научим наистина да помагаме на умиращите означава да престанем да се страхуваме от нашата собствена смърт, да започнем да гледаме на нея с нужната отговорност, да открием в себе си началото на безкрайното състрадание, за чието присъствие не сме и подозирали.

Като осъзнаваме собствените си страхове, свързани с умирането, без съмнение ще разберем и страховете на умиращия. Да опитаме да си представим какви могат да бъдат те - страх от нарастващата, неподлежаща на облекчаване болка, страх от страданието, страх от изпадане в недостойно положение, страх от зависимостта от други хора, страх, че животът, който сме водили, е бил безсмислен, страх от раздялата с тези, които обичаме, страх, че изпускаме положението от контрол, страх от падение и може би най-големият от всички страхове - страхът от самия страх, който нараства все повече и повече, колкото и да се мъчим да го избегнем.

Обикновено когато изпитваме страх, се чувстваме изолирани и самотни, но когато до нас има някой, който споделя собствените си страхове, си даваме сметка, че страхът е универсален и острието му - личната болка - се притъпява. Страховете ви застават в универсален, човешки контекст. Тогава сме в състояние да разбираме, да изпитваме повече състрадание и да се справяме със страховете си по далеч по-позитивен и вдъхновяващ начин.

Колкото повече свикваме да се противопоставяме и да се справяме със собствените си страхове, толкова по-чувствителни ставаме към страховете на хората до нас - ще открием, че съумяваме все по-интелигентно и прозорливо да помагаме на умиращите да излагат страховете си открито, да се справят с тях и умело да ги разсейват. Защото сблъсъкът със страховете ни не само ще ни направи по-състрадателни, по-храбри и по-чисти, той ще ни направи и по-умели, а пред нас ще се открият най-различни начини да помагаме на умиращите да разбират сами себе си и да се владеят.

Един от страховете, който най-лесно можем да разсеем, е страхът от болката в процеса на умирането. Ще ми се да мисля, че всички хора по света биха могли да разберат, че това е ненужен страх. Физическото страдание може и трябва да се сведе до минимум - в самата смърт и без това има достатъчно страдание. Едно изследване в приюта за безнадеждно болни „Сейнт Кристофър" в Лондон, който познавам много добре и където са умирали много от моите ученици, показва, че при правилни грижи 98% от хората умират в покой. Създадени са множество средства за овладяване на физическата болка, при това не само обикновените наркотици.

Будистките учители очертават необходимостта да се умре с ясно, незамъглено и спокойно съзнание, максимално поддаващо се на контрол.

Да се овладее болката, без да се замъглява съзнанието на умиращия, е главното условие за това и сега то е възможно - всеки би трябвало да може да получи тази най-елементарна помощ в момента, когато най-много се нуждае от нея.
НЕЗАВЪРШЕНИТЕ ДЕЛА

Друга тревога, която умиращите често изпитват, е за незавършените си дела. Учителите казват, че трябва да умрем спокойно, без „вкопчване, копнежи или привързаност". Това не може да се осъществи в пълна степен, ако делото на живота ни не е доведено повече или по-малко до край. Има хора, които се държат за живота и се боят да се отпуснат и да умрат просто защото не са наясно със себе си и с делата си. А когато човек умре с чувство за вина или с лоши чувства към околните, хората, които остават след него, страдат още повече в мъката си.

Понякога ме питат: „Не е ли твърде късно, за да се лекува болката на миналото? Страданията между мен и умиращия ми приятел или близък не са ли били прекалено големи, за да може да бъдат заличени?" Убеден съм, а и съм се уверил от опит, че никога не е твърде късно. Дори след най-тежки прегрешения и причинени страдания хората могат да намерят сили да си простят. Моментът на смъртта притежава величие, тържественост и безвъзвратност, които могат да накарат хората да променят отношенията си, да бъдат по-открити и готови да простят, дори ако преди това не са били в състояние и да помислят такова нещо. Даже и в последния миг на живота допуснатите грешки могат да бъдат заличени.

Има един метод, чрез който можем да помогнем в такива случаи - аз и учениците ми, които работят с умиращите, го намираме за много полезен. Той се базира на будистката практика за изравняване и размяна на личността с другите и на техниката Gestalt на Кристин Лонгакер, една от първите ми ученички, която навлезе в полето на смъртта и умирането, след като съпругът й почина от левкемия.⁵ Обикновено неуредените отношения между хората се дължат на блокирана комуникация - когато сме наранени, обикновено заставаме в отбранителна позиция и винаги спорим с увереността, че сме прави, като сляпо отказваме да видим гледната точка на другия. Това не само не помага, но и замразява всяка възможност за истинска размяна на мнения. Така че когато се заемаме с това упражнение, трябва да започнем с усилието да опитаме да разберем всички свои отрицателни мисли и чувства, да работим върху тях, да се стремим да намерим някакво разрешение и в края на краищата да се освободим от тях.

След това трябва да си представим човека, с когото имаме проблеми. Трябва да го видим във въображението си така, както винаги ни е изглеждал.

А сега си представете, че настъпва истинска промяна и човекът е много по-открит и готов да ви изслуша, да сподели откровено и да разреши проблема между вас. Представете си това ново състояние на откритост колкото е възможно по-ярко. Това ще ви помогне и вие да почувствате подобна откритост към него. След това почувствайте дълбоко в сърцето си това, което искате да кажете на този човек. Кажете му какъв е проблемът, кажете му за чувствата, които изпитвате, за трудностите, за съжаленията, за болката си. Кажете му това, за което досега ви е било неудобно да говорите или сте изпитвали страх да изкажете.

После вземете лист хартия и напишете нещата, които искате да кажете и възможните отговори. Не се замисляйте и за миг какво ви е говорил този човек в действителност - мислете си, че сега, както сте си представили, той наистина ви е чул. Продължете да пишете, вижте какво ви идва наум спонтанно и оставете другия да изрази изцяло своята гледна точка върху проблема.

Замислете се и вижте дали не е останало още нещо, което бихте искали да кажете - някое друго оскърбление или съжаление от миналото, което досега сте задържали в себе си и никога не сте изразявали гласно. И всеки път след като изложите чувствата си, напишете отговор, записвайте и отговора на другия - пишете това, което ви дойде наум. Продължавайте този диалог, докато наистина не остане нищо, което задържате в себе си, или нищо, което трябва да бъде изказано.

За да проверите дали наистина сте готови да приключите диалога, запитайте се дали вече сте напълно готови да изоставите миналото, дали сте удовлетворени от прозрението и успокоението, които ви е дал този написан разговор, дали сте готови да простите, дали биха простили на вас. Когато почувствате, че сте свършили всичко това, не забравяйте да изразите някакви последни чувства на обич или уважение, ако има такива, сбогувайте се. Сега си представете как този човек се обръща и си тръгва. Въпреки че трябва да се разделите, помнете, че в сърцето си винаги можете да запазите обичта помежду ви или топлите спомени за най-добрите моменти, прекарани заедно.

За да постигнете още по-голямо помирение с миналото, можете да намерите някой приятел, на когото да прочетете написаното, или да го прочетете сами - на глас. След като прочетете диалога на глас, с изненада ще установите, че у вас е настъпила промяна, сякаш наистина сте разговаряли с този човек и наистина сте разрешили проблемите помежду ви. След това ще почувствате, че за вас е много по-лесно да разговаряте откровено с него за своите трудности и да се откажете от задръжките си. А когато се откажете, ще откриете, че в химията на отношенията ви е настъпила фина промяна и напрежението помежду ви, продължило толкова дълго, е изчезнало. Не е изключено да станете и най-добри приятели. Никога не забравяйте, че - както казва известният тибетски учител Дзонгхапа - „Приятелят може да стане враг, а врагът - приятел".

Трябва обаче да се научим да се откъсваме не само от напреженията, но и от умиращия. Ако сме привързани и сме се вкопчили в него, можем да му причиним много ненужни страдания, да стане почти невъзможно той да издъхне в покой.

Понякога умиращият може да продължи да живее седмици и месеци повече, отколкото лекарите са очаквали, и да изпитва огромни физически страдания. Кристин Лонгакер е убедена, че за да умре спокойно, такъв човек трябва да чуе две съвсем ясни уверения от близките си. Най-напред те трябва да му дадат съгласието си да умре и след това да го уверят, че няма нужда да се безпокои за тях.

Когато хората ме питат как е най-добре да дадат на някого позволение да умре, аз ги съветвам да си представят, че са застанали край смъртното легло на любим човек и казват с най-дълбока нежност: „Аз съм тук при теб и те обичам. Ти умираш и това е съвършено естествено, случва се с всички. Бих искал да останеш с мен още, но не желая да страдаш повече. Прекарахме достатъчно време заедно и винаги ще го помня. А сега не се дръж за живота повече. Отпусни се. От сърце ти позволявам да умреш. Не си сам и никога няма да бъдеш. Имаш цялата ми любов."

Една от моите ученички, която работеше в приют за безнадеждно болни, ми е разказвала за Маги, възрастна шотландка. След като съпругът й изпаднал в кома, ученичката ми я посетила. Маги се чувствала много тъжна, защото не успяла да поговори с мъжа си за любовта си към него, нито да се сбогува, а сега вече било твърде късно. Моята позната я окуражила, като й казала, че макар да е в безсъзнание, мъжът й може би все още може да я чуе. Казала й, че е чела за много случаи, когато хора в безсъзнание могат да разбират какво става около тях. Подканила я да прекара известно време при мъжа си и да му каже всичко, което иска. Маги не би си и помислила да постъпи така, но все пак се съгласила, отишла в приюта и заговорила на мъжа си за добрите времена, които били прекарали заедно, за това, колко ще й липсва, за любовта си към него. Най-накрая, след като свършила, тя казала: „Трудно ще ми бъде без теб, но не искам да страдаш повече. Остави всичко и си иди." След като изрекла това, мъжът й изпуснал една дълга въздишка и умрял.

Не само умиращият, но и неговите близки трябва да се научат да се примиряват със смъртта. Хората от семейството може да не са еднакво готови да я приемат и това трябва да се има предвид. Едно от постиженията на приютите за безнадеждно болни е осъзнаването на факта, че трябва да се помогне на цялото семейство да посрещне скръбта и несигурността на бъдещето. Някои хора не могат да се примирят със смъртта на близките си и смятат, че това е предателство към тях и признак, че не ги обичат достатъчно. Кристин Лонгакер съветва тези хора да се поставят на мястото на умиращия: „Представете си, че се намирате на палубата на презокеански кораб, който потегля. На пристана стоят всичките ви близки и приятели и ви махат за сбогом. Няма как да не заминете и корабът вече се е отделил от кея. Как бихте искали близките ви да се сбогуват с вас? Какво би ви помогнало най-много по време на пътуването?"

Дори и просто упражнение като това би могло да помогне на човек да приеме тъгата на раздялата.

Понякога ме питат: „Какво да кажа на детето си за смъртта на нашия близък?" Отговарям: „Бъдете деликатни, но кажете истината. Не позволявайте детето да мисли, че смъртта е нещо странно и ужасяващо. Оставете го да вземе участие в живота на умиращия, доколкото е възможно, и отговаряйте на всички въпроси за смъртта, които може да зи зададе. Невинността и прямотата на децата понякога могат да донесат зблекчение и утеха, дори добро настроение и хумор в болката от смъртта. Зкуражете детето да се интересува за умиращия и така да почувства, че помага с нещо. А след смъртта се погрижете то да получи специални рижи и внимание.

Когато си спомня времето в Тибет и случаите на смърт, на които станах свидетел там, не мога да не се възхищавам от спокойната и хармонична обстановка наоколо. За жалост на Запад подобна обстановка твърде често липсва, но опитът ми от последните двадесет години показва, че с малко въображение тя може да се създаде. Струва ми се, че когато е възможно, хората трябва да умират у дома си, където повечето биха се чувствали най-уютно. А спокойната смърт, препоръчвана от будистките учители, най-лесно се постига в позната обстановка. Ако все пак се наложи някой да умре в болница, близките му могат да направят много, за да облекчат смъртта му. Може да се занесат цветя, снимки на близки хора, рисунки на деца и внуци, записи на любима музика или домашно приготвени ястия. Може да се получи разрешение децата да посещават умиращия или близките му да останат край него през цялото време.

Ако умиращият е будист, в болничната стая би могло да се направи малко светилище с вдъхновяващи картини и образи. Помня как един от моите ученици, Райнер, умираше в частна клиника в Мюнхен. Направиха му точно такова светилище със снимките на неговите учители. Това силно ме развълнува и си дадох сметка колко много помага тази атмосфера на болния. Будистките учения съветват край умиращия да се направи светилище с дарове. Когато видях всеотдайността и спокойствието на Райнер, разбрах каква сила може да вдъхне това и как може да вдъхнови хората да превърнат смъртта си в свещен процес.

Когато наближи смъртта, препоръчвам да помолите болничния персонал да не безпокои умиращия прекалено често, да престане да прави изследвания. Често ме питат какво мисля за смъртта в интензивното отделение на болницата. Трябва да кажа, че спокойната смърт в подобно отделение се постига много трудно, а духовната практика става почти невъзможна в момента на смъртта. Когато човекът умира, липсва всякакво уединение - той е свързан със системи и апарати и веднага щом сърцето или дишането му спрат, ще започнат опити за съживяване. Няма възможност тялото да бъде оставено в покой след смъртта, както съветват учителите.

Ако е възможно, трябва да поискате лекарите да ви кажат, когато са сигурни, че вече няма надежда за оздравяване, да поискате умиращият да бъде пренесен в самостоятелна стая и ако имате съгласието му, апаратурата да бъде изключена. Уверете се, че персоналът знае и уважава желанията на болния, особено ако той не иска животът му да бъде поддържан с апаратура, и помолете да оставят тялото в покой колкото може по-дълго. В една съвременна болница, разбира се, е невъзможно тялото да бъде оставено, без да се мести в продължение на три дни, както е обичайно в Тибет, но на умрелия трябва да се осигурят колкото може повече тишина и спокойствие, за да му се помогне да започне пътуването си след смъртта.

Освен това, погрижете се през последните стадии на умирането всякакви инжекции и преливания на течности да бъдат прекратени. Те могат да предизвикат раздразнение, гняв и болка, а за умиращия, както ще обясня подробно по-късно, спокойствието във времето непосредствено преди смъртта е от първостепенна важност.

Повечето хора умират в състояние на безсъзнателност. От преживелите близки до смъртта състояния научаваме, че умиращите осъзнават какво става около тях много по-ясно, отколкото ние предполагаме. Някои от тях говорят за преживявания извън тялото и са в състояние удивително точно да опишат обстановката в болничната си стая и дори в някои случаи обстановката в съседните стаи. Това ясно показва колко е важно да се говори на умиращите или изпадналите в кома. Съзнателните, внимателни и активни грижи за умиращите трябва да продължават до последните мигове от живота и дори - както ще покажа - след това.

Едно от нещата, които се надявам да постигна с тази книга, е да подтикна лекарите по целия свят да погледнат изключително сериозно на необходимостта да се позволи на хората да умират в тишина и покой. Иска ми се да апелирам към добрата воля на медиците и се надявам те да намерят начини да направят трудния преход при смъртта колкото може по-лек и спокоен. Спокойната смърт е основно човешко право, по-важно дори от правото на глас или на правосъдие - от зачитането на това право до голяма степен зависят добруването и духовното бъдеще на умрелия, както ни учат множество религиозни традиции.

Няма по-висша благотворителност от тази да помогнеш на човек да умре добре.
ДВАНАЙСЕТ

Състраданието -вълшебната скъпоценност, която сбъдва желания

ГРИЖИТЕ ЗА УМИРАЩИТЕ ни карат да осъзнаем дълбоко не само тяхната, но и нашата собствена тленност. Твърде много илюзии и заблуди ни отделят от осъзнаването на простата истина, че всички ще умрем, и когато най-накрая наистина осъзнаем, че ще умрем - като всички живи същества, - ни обзема изгарящо, почти непоносимо усещане за собственото ни непостоянство, за това колко безценен е всеки миг и всяко същество, а от това израства някакво дълбоко, ясно и безгранично чувство на състрадание към всички същества. Чувал съм, че сър Томас Мор произнесъл следните думи малко преди да бъде обезглавен: „Ние всички сме в една каруца и отиваме към екзекуцията си. Как бих могъл да мразя някого или да желая да му навредя?" Да осъзнаеш с пълна сила тленността си и да откриеш докрай сърцето си за това, означава да позволиш у теб да се развие онова всеобхватно, освободено от страх състрадание, което дава сили в живота на тези, които искат да помагат на другите.

И така, всичко, което казах досега за грижите към умиращите, може да се изрази с две думи - любов и състрадание. Що е състрадание? Това не е просто чувство на симпатия или загриженост към страдащия, не е само топлото чувство към човека пред теб или ясното осъзнаване на нуждите и болката му. Освен всичко това то е и наличие на практическа решимост да направим всичко възможно и необходимо, за да облекчим страданията му.

Състраданието не е истинско състрадание, ако не е активно. В тибетската иконография Авалокитешвара - Буда на състраданието - често се изобразява като същество с хиляда очи, виждащи страданието във всички ъгълчета на Вселената, и с хиляда ръце, готови да предложат помощ и в най-отдалеченото й кътче.

Всички знаем и чувстваме ползата от състраданието, но силата на будистките учения се състои в това, че ни показват съвсем ясно „логиката" на състраданието. След като веднъж сме схванали тази логика, нашето състрадание става по-силно, по-всеобхватно, по-стабилно и мотивирано, защото се основава на ясни разсъждения, чиято истинност става още по-очевидна с практиката.

Можем да казваме, дори и да сме донякъде убедени, че състрадани­ето е нещо прекрасно, но на практика действията ни да са дълбоко не състрадателни и да ни носят само объркване и смущение, а не щастието, към което се стремим.

Не е ли абсурдно, че копнеем за щастие, а в това време всичките ни чувства и действия водят точно в обратна посока? Нима може да има по-красноречиво доказателство, че възгледите ни за това, какво е истинското щастие, са изцяло погрешни?

Какво според нас може да ни направи щастливи? Хитрият, изобретателен егоизъм, себичната защита на егото, което, както много добре знаем, в определени моменти може да ни направи крайно брутални? Всъщност истината е в обратна посока - вкопчването в себе си и самовъзхищението, когато наистина се вгледаме в тях, са коренът на всички злини за околните и на всички злини за самите нас.¹

Всяко отрицателно нещо, което сме направили или сме си помислили, е резултат на вкопчването ни във фалшива самоличност, на обожаването на тази фалшива самоличност, превърнала се в най-скъпия и важен елемент на живота ни. Всички отрицателни мисли, емоции, желания и действия, които са причина за отрицателната ни карма, се пораждат от вкопчването в себе си и самовъзхищението. Те са тъмният, мощен магнит, който ни привлича прераждане след прераждане, всички пречки, всички нещастия, всички тревоги, всички бедствия - така че те са в корените на всяко страдание и самсара.

Когато схванем закона на кармата в цялата му сила и с всички негови сложни отражения в много, много прераждания, когато видим как самовъзхищението и вкопчването в себе си ни оплитат все повече и повече в мрежите на неведението, които непрекъснато се стягат, когато наистина разберем опасната и обречена природа на вкопчения в себе си ум, когато проследим действията му до най-скришните ъгълчета, когато наистина разберем как нашият обикновен ум и действията ни се определят, стесняват и засенчват от този закон, как той прави почти невъзможно откриването на сърцето за безусловната любов и как е блокирал всички наши източници на истинска любов и истинско състрадание, тогава настъпва моментът, в който разбираме съвършено ясно думите на Шантидева:

Щом всички злини

страхове и страдания на света

произлизат от вкопчването в себе си,

защо ми е такъв зъл дух?

И у нас се поражда решимостта да унищожим този зъл дух, нашия най-голям враг. Щом той умре, причината за всичките ни страдания ще изчезне и нашата истинска природа ще заблести с целия си простор.

В тази война срещу най-големия ни враг - вкопчването в себе си и самовъзхищението - не може да имаме по-голям съюзник от състрада­нието. Именно състраданието, посвещаването на другите и вземането присърце на страданията им, вместо вкопчването в себе си, ръка за ръка с мъдростта да изоставим егото си, най-пълно и резултатно унищожават древната привързаност към фалшивата самоличност, причина за безкрайните ни страдания и самсара. Ето защо в нашата традиция ние гледаме на състраданието като на източник и същност на просветлението, като на сърцевина на просветлените действия. Както казва Шантидева:

Нима има нужда да се казва повече?

Незрелите работят за своя лична полза,

будите работят за ползата на другите.

Просто вижте разликата между тях.

Ако не разменя щастието си

срещу страданието на другите,

аз няма да стана буда

и дори и в самсара няма да изпитам истинска радост.²

За да осъзнаем това, което наричам „мъдрост на състраданието", трябва съвсем ясно да си дадем сметка каква полза можем да извлечем от нея и каква вреда може да ни донесе липсата й. Трябва да направим много ясно разграничение между интересите на егото ни и нашите истински интереси, защото именно от смесването на едното с другото идват всичките ни страдания. Продължаваме упорито да вярваме, че самовъзхищението е най-добрата защита в живота, но всъщност е точно обратното. Вкопчването в себе си поражда еамовъзхищение, а то на свой ред поражда ненавист към страданията и злините. Но страданията и злините не съществуват обективно — силата и съществуването им се определят единствено от ненавистта ни към тях. Когато осъзнаете това, ще разберете, че именно тази наша ненавист привлича към нас всичко отрицателно и всички пречки, които могат да възникнат; че именно тя изпълва живота ни с нервно напрежение и страх. Трябва да премахнем тази ненавист, като премахнем вкопчващия се в себе си ум и привързаността му към несъществуващата самоличност, а това ще премахне и всички пречки и отрицателни явления у нас. Та как бихме могли да се борим срещу нещо или някой, които не съществуват?

Тогава състраданието е най-добрата защита. Освен това, както винаги са знаели учителите от миналото, то е източник на всякакво лечение. Представете си, че сте се разболели от някаква болест като рак или СПИН. Като поемете страданието на тези като вас, освен собственото си страдание, ако умът ви се изпълни със състрадание, без всякакво съмнение ще пречистите насъбраната се в миналото отрицателна карма, която е източник - сега и в бъдеще - на страданията ви.

В Тибет съм чувал за хора, които след като са научили, че ще умрат от безнадеждно заболяване, раздавали всичко свое и отивали да умрат на гробището. Там практикували поемане на чуждото страдание и за всеобщо изумление вместо да умрат, се връщали изцелени у дома.

Работата с умиращите, както многократно съм имал възможност да се убедя, ни дава възможност да упражняваме състрадание в действие, при това в ситуация, в която от нея има най-голяма нужда.

Състраданието към умиращите може да е полезно за тях по три основни начина - първо, разкриването на сърцето ви ще ви даде възможност много по-лесно да покажете на умиращия безусловната любов, за която вече говорих и от която той има толкова голяма нужда. На по-дълбоко, духовно ниво, както съм се убеждавал многократно, ако се опитате да въплътите състраданието и да действате със сърцето на състраданието, ще създадете атмосфера, която може да вдъхнови умиращия да си представи духовното измерение и дори да се заеме с духовна практика. На най-дълбоко ниво, ако непрекъснато практикувате състрадание към умиращите и ги вдъхновявате да правят същото, може да успеете да ги излекувате не само духовно, но и физически. И тогава ще откриете за себе си това, което знаят всички учители - че силата на състраданието няма граници.