СЪСТРАДАНИЕТО - ВЪЛШЕБНАТА СКЪПОЦЕННОСТ

Асанга, един от най-известните индийски будистки светци, живял през IV столетие. Той отишъл в планините, за да живее в усамотение, и насочил цялата си медитационна практика към Буда Майтрея с надеждата той да му се яви и да му даде напътствия.

Асанга медитирал при удивително трудни условия в продължение на шест години, но не постигнал нищо - дори не му се присънил благоприятен сън. Почувствал се обезсърчен, изгубил надежда да се срещне с Буда Майтрея и напуснал убежището си. Тръгнал надолу по пътя и видял един човек да трие голяма желязна пръчка с парче коприна. Асанга се приближил до него и го попитал какво прави.

- Нямам игла - отговорил човекът, - така че ще трябва да си направя от тази желязна пръчка.

Асанга го изгледал учудено - дори и да би успял да го постигне след сто години, каква би била ползата? И си казал: „Виж какви усилия полагат хората за напълно немислими неща. Ти правиш нещо много по-стойностно, а не притежаваш и част от тази всеотдайност." И се върнал отново в убежището си.

Минали още три години - отново без никакъв знак от Буда Майтрея. „Сега вече съм сигурен - казал си Асанга. - Никога няма да успея." Той отново тръгнал да слиза надолу и зад един завой на пътя видял голяма скала - толкова висока, че сякаш докосвала небето. В подножието й седял един човек, който трескаво търкал камъка с мокро перо.

- Какво правиш? - попитал го Асанга.

- Тази скала е много голяма и пречи на слънцето да огрее къщата ми. Искам да се отърва от нея.

Асанга и този път се изумил от упоритостта и неизтощимата енергия на човека и се засрамил от своята слабост. Отново се върнал в убежището

Минали още три години без никакъв резултат. Решил, че за това, което иска, няма надежда, и напуснал убежището си завинаги. Денят превалил и късно следобед видял край пътя да лежи едно куче. То имало само предни крака, а задната част на тялото му гниела и била покрита с червеи. Въпреки окаяното си състояние кучето се зъбело на минаващите и се опитвало да ги ухапе, като се влачело по корем с помощта на предните си крака.

Асанга бил обзет от дълбоко чувство на състрадание. Откъснал парче месо от собственото си тяло и дал на кучето да яде, след това се навел и понечил да почисти тялото му от червеите. Изведнъж обаче му минало през ум, че ако ги тегли с пръсти, може да ги нарани и разбрал, че може да ги махне само с език. Коленичил на земята, погледнал ужасното гъмжило и затворил очи. Навел се и показал езика си... И в този момент усетил, че езикът му се е опрял в земята. Отворил очи и погледнал нагоре. Кучето го нямало. Вместо него видял Буда Майтрея, обкръжен от ореол трепкаща светлина.

- Най-после! - казал Асанга. - Защо не ми се яви по-рано? Майтрея отговорил тихо:

- Не е вярно, че не съм ти се явявал. Бях с теб през цялото време, но негативната ти карма и заблудите ти пречеха да ме видиш. Дванадесетте години, които прекара в усамотение, донякъде ги намалиха, така че поне успя да видиш кучето. После благодарение на искреното ти състрадание всички тези заблуди изчезнаха напълно и сега можеш да ме видиш пред себе си със собствените си очи. Ако не вярваш, качи ме на рамото си и провери дали някой друг ще ме види?

Асанга качил Майтрея на дясното си рамо и отишъл на пазара, където започнал да пита всеки срещнат:

- Какво имам на рамото си?

- Нищо - отговаряли хората и той продължавал нататък.

Само една възрастна жена, чиято карма била отчасти пречистена, отговорила:

- На рамото ти има разлагащ се труп на куче, това е.

Асанга най-накрая разбрал безкрайната сила на състраданието, което пречистило и трансформирало неговата карма и така му дало възможност да види Майтрея. След това Буда Майтрея, чието име означава „любяща благодат", завел Асанга в небесното царство и му дал напътствия, които са сред най-важните в будизма.
ИСТОРИЯТА НА ТОНГЛЕН И СИЛАТА НА СЪСТРАДАНИЕТО

Учениците ми често идват при мен и ми казват: „Страданията на близките ми много ме измъчват и наистина искам да им помогна, но не мога да намеря достатъчно любов, за да успея да го направя. Състраданието, което искам да покажа, е парализирано." Нима има някой, който не е познал тъжното усещане, че не е в състояние да намери в сърцето си достатъчно състрадание за хората, които страдат около него, че няма достатъчно сили да им помогне?

Едно от големите преимущества на будистката традиция е, че е развила система от практики, които наистина могат да ни помогнат в такива случаи.

Тези практики могат да ви подкрепят, да ви дадат силата, радостния енту­сиазъм, благодарение на които ще можете да пречистите ума си и да освободите сърцето си, така че целебната енергия на мъдростта и състра­данието да могат да повлияят и променят ситуацията, в която се намирате.

От всички тези практики една от най-полезните и мощни е практиката Тонглен, което означава „даване и получаване". Когато се почувстваме затворени в себе си, Тонглен ни открива истината за страданията на другите, когато сърцето ни е запушено, тя унищожава силите, които му пречат, а когато се чувстваме отчуждени от човека, който страда пред нас, или сме изпаднали в отчаяние, ни помага да открием отново себе си и просторното любящо излъчване на собствената си същинска природа. Не познавам друга практика, която толкова резултатно да унищожава самовъзхищението, вкопчването в себе си и самовглъбеността на егото, което е корен на всички страдания и на цялата коравосърдечност.

Един от големите специалисти по Тонглен в Тибет е Геше Чекхава, живял през XIII век. Той бил удивително начетен и владеел много различни форми на медитация. Един ден, когато бил в стаята на учителя си, попаднал на книга, отворена на следните редове:

Почти невъобразимото състрадание в тези думи го стъписало и той тръгнал да търси учителя, който ги е написал. Един ден по време на пътуването си, срещнал прокажен човек, който му казал, че този учител е умрял. Но Геше Чекхава продължил да търси упорито и след време попаднал на най-прославения ученик на учителя. Геше Чекхава го попитал:

- Според теб важно ли е учението, което се съдържа в тези два реда? Ученикът отговорил:

- Независимо дали ти харесва или не, ако искаш наистина да станеш буда, ще трябва да практикуваш това учение.

Този отговор изненадал Геше Чекхава дори повече от самите редове, когато ги прочел за първи път, и той останал при ученика в продължение на дванадесет години, за да изучи Тонглен и практическото му приложение. През това време му се налагало да се справя с най-различни изпитания -трудности, обиди, упреци и унижения. Учението се оказало толкова ефективно, че на шестата година Геше напълно се освободил от самовъзхищението и вкопчването в себе си. Превърнал се в образец на състраданието.

В началото Геше Чекхава преподавал Тонглен само на малък брой ученици, защото смятал, че учението ще има резултат само при тези, които дълбоко вярват в него. След това започнал да преподава на група прокажени. По онова време проказата била често срещана в Тибет, а обикновените лекари не били в състояние да я лекуват. Мнозина от прокажените обаче, които се заели с практиката Тонглен, оздравели. Новината се разчула бързо и към къщата на Геше Чекхава започнали да се стичат и други прокажени. Домът му заприличал на болница.

И въпреки това Геше Чекхава не преподавал Тонглен масово. Едва когато забелязал какъв ефект имало учението върху брат му, той започнал да го разпространява по-широко. Брат му бил непоправим скептик, който се надсмивал над всякаква духовна практика. Но когато видял какво става с прокажените, практикуващи Тонглен, се впечатлил и заинтригувал. Един ден се скрил зад вратата, докато Геше Чекхава преподавал, и тайно започнал да практикува сам. Когато Геше Чекхава забелязал, че закоравелият характер на брат му започнал да омеква, се досетил какво се е случило.

Помислил си, че щом тази практика е подействала на човек като брат му, би могла да подейства и на всеки друг. Това го убедило да разпространи Тонглен още по-широко. Към края на живота си Геше Чекхава казал на учениците си, че от много време се моли да бъде прероден в сферата на ада, за да може да помага на съществата, страдащи там, но за жалост са му се явили няколко съвсем ясни сънища, показващи, че ще се прероди в някоя от сферите на будите. Бил горчиво разочарован и със сълзи на очи поискал от учениците си да се молят на будите това да не се случи и да бъде изпълнено страстното му желание да помага на мъчениците в ада.

Преди да сме в състояние истински да практикуваме Тонглен, трябва да успеем да събудим състраданието в самите себе си. Това често пъти е по-трудно, отколкото си мислим, защото изворите на нашата любов и състрадание понякога са скрити и нямаме лесен достъп до тях. За щастие в будисткото „обучение на ума" са разработени немалко специални техники, с които да събудим нашата скрита любов. От многото аз съм подбрал няколко и съм ги подредил по определен начин, така че да са максимално полезни за хората от съвременния свят.

Ако смятаме, че у нас няма достатъчно любов, съществува метод да

я открием и събудим. Съсредоточете се и пресъздайте в ума си или си представете любовта, която някой е отдал на вас и която наистина ви е развълнувала, да речем, в детските ви години. По традиция ни учат да мислим за майките си и тяхната всеотдайност към нас, но ако намирате това за проблематично, можете да мислите например за баба си или дядо си - за всеки, който някога е бил добър към вас. Припомнете си момент, в който наистина са ви показали любовта си и вие сте я почувствали

Сега оставете това чувство да изпълни сърцето ви, да ви обземе благодарност. Когато правите това, вашата любов по естествен начин ще се насочи навън, към човека, който я е предизвикал. Тогава ще си спомните, че макар и не винаги да сте се чувствали достатъчно обичани, някога са ви обичали истински. Като знаете това, отново ще почувствате, че заслужавате да бъдете обичани - така, както този човек ви е накарал да се чувствате тогава.

Открийте сърцето си и оставете любовта да го напусне. Насочете я към всички същества. Започнете с тези, които са най-близо до вас, след това - към роднини и приятели, после към съседи и напълно непознати, а после даже към хора, които не ви допадат и с които имате проблеми или които смятате за свои „врагове". Най-накрая насочете любовта си към цялата Вселена. Нека става по-всеобхватна. Спокойствието на духа, наред с любящата доброта, състраданието и радостта, е един от четирите основни елемента, които изграждат цялостния стремеж към състрадание. Всеобхватното, непредубедено спокойствие на духа в действителност е начало и основа на пътеката на състраданието.

Ще откриете, че тази практика отпушва извора на любовта и когато освободите любящата си доброта, тя ще вдъхнови раждането на състраданието. Както казва Майтрея на Асанга: „Водата на състраданието тече в канала на любящата доброта."

Един много резултатен начин да събудим състраданието, който вече описах в предишната глава, е да мислим за другите така, както мислим за себе си. „В края на краищата - обяснява Далай Лама - всички човешки същества са еднакви, направени от човешка плът, кости и кръв. Всички ние желаем щастие и искаме да избегнем страданията. И още нещо - всички ние имаме еднакво право на щастие. С други думи, важно е да разберем, че като човешки същества ние сме еднакви."³

Да кажем например, че имате проблеми с обичан от вас човек - майка ви, баща ви, съпруга или съпругата ви, с някой приятел. Колко би ви помогнало, ако гледате на този човек не в „ролята" му на майка, баща или съпруг, а просто като на още един „аз" - човешко същество със същите чувства като вашите, със същото желание да бъде щастливо, със същия страх от страданието. Ако мислите за човека като за същество, което е съвсем същото като вас, сърцето ви ще се отвори към него и сами ще прозрете как да му помогнете.

Ако погледнете на другите така, вашите отношения ще станат по-открити, ще получат нов и по-богат смисъл. Представете си какво би станало, ако обществата и народите гледаха по този начин едни на други - най-накрая бихме имали стабилна основа за мир на земята, за щастливото съвместно съществуване на всички народи.

Когато някой страда и вие не знаете как да му помогнете, поставете се непоколебимо на негово място. Помъчете се да си представите какво бихте преживели, ако ви измъчваше същата болка. Попитайте се: „Как бих се чувствал? Как бих искал приятелите ми да се отнасят към мен? Какво бих искал най-много от тях?"

Като се поставим на мястото на другия, пренасочваме себевъзхищението от обикновения му обект - нас самите - към друго същество. Поставянето на мястото на другия е много ефективен начин да се освободим от себевъзхищението и вкопчването в нашето его, а следователно да освободим и сърцето на състраданието си.

4. Събуждане на състрадание с помощта на близък

Друг подходящ начин да събудим състраданието си към някой страдащ е да си представим, че на негово място е някой от най-близките ни приятели или човек, когото наистина обичаме.

Представете си, че брат ви, дъщеря ви или най-добрият ви приятел са изпаднали в същото мъчително положение. Съвсем естествено, сърцето ви ще се отвори и състраданието ви ще се пробуди - какво бихте желали по-силно от това, да освободите близкия си от страданието? А сега насочете освободеното състрадание към този, който има нужда от помощта ви. Ще откриете, че помощта ви е вдъхновена по-естествено и че можете да я насочвате по-лесно.

Понякога хората ме питат: „Ако направя това, няма ли да навредя на този, когото си представям изпаднал в беда?" Напротив, ако мислим за някого с такава голяма любов и състрадание, с това само ще му помогнем и дори може да го излекуваме от страданията и болката, които е преживял, които преживява или ще преживее.

Това, че използвате някого като средство за събуждане на състраданието си, макар и само за миг, ще бъде от огромна полза за него. Тъй като отчасти този човек има заслуга за отварянето на сърцето ви и за това, че сте помогнали на някого със състраданието си, направеното добро естествено ще се върне и към него.

Също така можете мислено да посветите заслугата за направеното добро на приятеля или близкия човек, който ви е помогнал да събудите състраданието в себе си. Можете да пожелаете на този човек добро, да се молите да не страда в бъдеще. Можете да изпитате благодарност към приятеля си, а той също може да получи вдъхновение и да изпита благодарност, ако кажете на този, на когото сте помогнали, с чия помощ сте събудили състраданието в себе си.

Да си задаваме въпроса дали можем да навредим на човека, с чиято помощ сме събудили състраданието си, означава, че не сме разбрали колко силно и чудодейно е то. То дарява благодат и лекува всички, с които е свързано - този, който го създава, този, за когото е предназначено, и този, който го насочва. Както казва Порция във „Венецианският търговец" на Шекспир:

За милостта прегради няма, тя леко от небето стеле се като дъждец върху земята долу: и е дваж: благословена — за този, който дава, и за този, който получава...

Състраданието е вълшебна скъпоценност, чиято целебна светлина достига навсякъде.

Една история, която много обичам, илюстрира това. Буда разказва за едно от преражданията си преди да постигне просветление. Велик император имал трима синове, най-малкият от които бил Буда, наречен Махасатва. Махасатва по природа бил състрадателно и обичливо дете и смятал всички живи същества за свои деца.

Един ден императорът и придворните устроили пиршество в гората, а принцовете отишли да играят наблизо. Скоро попаднали на току-що родила тигрица, която била толкова изтощена от глад, че била готова да изяде малките си. Махасатва попитал братята си:

- Какво яде тази тигрица?

- Само прясно месо и кръв - отговорили те.

- Кой би й дал собствената си плът и кръв, за да я нахрани и да спаси живота на малките?

- Кой наистина? - попитали братята.

Махасатва се развълнувал дълбоко от бедата на тигрицата и малките й и се замислил: „Толкова дълго скитам без полза в самсара, живот след живот, без да направя нищо, за да помогна на другите, заради желанието, гнева и неведението си. Най-после ми се предоставя истинска възможност."

Братята му тръгнали да се прибират при семейството си, а Махасатва им казал:

- Вие двамата вървете. Аз ще дойда след малко.

Приближил се тихо до тигрицата и легнал пред нея, за да й предложи тялото си за храна. Тя го погледнала, но била толкова слаба, че дори не била в състояние да отвори уста. Тогава принцът намерил остра пръчка и се наранил с нея. Кръвта потекла, тигрицата започнала да я ближе, докато събрала достатъчно сили, за да го изяде.

Махасатва дал тялото си на тигрицата, за да спаси живота на малките й, и заради състраданието си бил прероден в по-висша сфера, като продължил да се приближава към просветлението и към прераждането си като Буда. С действието си той помогнал не само на себе си - силата на състраданието му пречистила и кармата на тигрицата и малките й, дори и кармическия дълг, който имали към него за това, че спасил живота им по този начин. Поради силата си този акт на състрадание създал връзка между тях, която продължила далеч в бъдещето. Според преданието тигрицата и малките й, получили плътта на Махасатва, се преродили като първите ученици на Буда - първите, които получили учението му, след като достигнал просветление. Колко добре илюстрира това предание силата на състраданието!

5. Как да медитираме върху състраданието

Въпреки всичко, както вече казах, никак не е лесно да събудим такова силно състрадание у себе си. Убедил съм се, че най-простите начини са най-добри и най-пряко водят до резултат. Всеки ден животът ни предоставя безброй възможности да разкрием сърцата си, стига да умеем да се възползваме от тях. Покрай нас минава старица с тъжно и самотно изражение, с подути крака и непоносимо тежки за нея чанти с покупки. Лошо облечен старец влачи крака на опашката пред пощата. Момче с патерици изглежда объркано и разтревожено, докато опитва да пресече улицата, задръстена от следобедния трафик. На пътя лежи смъртно ранено куче. Младо момиче седи само в метрото и плаче неудържимо. Включете телевизора и в новините може би ще видите майка от Бейрут, коленичила над трупа на убития си син, или старица в Москва, наведена над супата, която е единствената й храна за деня, без да е сигурна дали утре ще има и нея. Или пък някое от болните от СПИН деца в Румъния, от чиито очи е изчезнал всякакъв признак на живот.

Всяка подобна гледка би могла да отвори очите ви за безкрайното страдание по света. Така да бъде. Не похабявайте любовта и мъката, които тя поражда. Когато у вас се породи състрадание, не го отхвърляйте настрана, не свивайте рамене с безразличие и не бързайте да се върнете към „нормалното" си състояние, не се бойте от чувствата си и не се смущавайте от тях, не оставяйте вниманието ви да бъде отвлечено от тях, не допускайте да изпаднете в апатия. Бъдете уязвими, използвайте този кратък, ярък изблик на състрадание. Съсредоточете се върху него, вгледайте се дълбоко в сърцето си и медитирайте върху него, развийте го, уголемете го, задълбочете го.

Като направите това, ще разберете колко слепи сте били за страданията, как болката, която съпреживявате или виждате в момента, е само малка част от болката по света. Всички същества по целия свят страдат; оставете сърцето си да се обърне към тях с едно всеобхватно, неизмеримо състрадание и го насочете заедно с благодатта на Буда към облекчаването на това страдание.

Състраданието е нещо далеч по-голямо и благородно от жалостта. Корените на жалостта са в страха, а понякога тя е придружена и от някаква надменна снизходителност, някакво самодоволно усещане от типа „слава Богу, не съм аз". Както казва Стивън Ливайн: „Когато страхът ти се докосне до нечия болка, се превръща в жалост; когато любовта ти докосне нечия болка, се превръща в състрадание."⁴ Да се учим на състрадание означава да си даваме сметка, че всички същества са еднакви и страдат по еднакъв начин. Да уважаваме тези, които страдат, и да не си мислим, че сме отделени или стоим по-високо от когото и да било.

Така първата ви реакция, когато видите някой страдащ, няма да е на жалост, а на дълбоко състрадание. Към този човек ще изпитвате уважение и дори благодарност, защото, събуждайки състраданието ви, той ви е поднесъл най-големия дар - помогнал ви е да развиете у себе си качеството, от което най-много се нуждаете по пътя към просветлението. Ето защо в Тибет казваме, че просякът, който ви иска пари, или старицата, която къса сърцето ви, може

да са преобразени буди, появили се на пътя ви, за да ви помогнат да развиете в себе си състрадание, за да можете сами да достигнете състоянието на буда.

6. Как да насочим състраданието си

Когато медитираме върху състраданието достатъчно дълбоко, у нас се появява силно желание да облекчим страданията на всички същества и ни изпълва чувство за отговорност към изпълнението на тази благородна цел. Съществуват два начина за насочване на състраданието и превръщането му в активно състрадание.

Първият е да се молим с цялото си сърце на всички буди и просветлени същества всичко, което правим, да бъде в полза на другите и да им донесе щастие. Използвайте думите на една велика молитва: „Благослови ме да съм полезен." Молете се да можете да облагодетелствате всички, които влизат в контакт с вас, да сте в състояние да им помогнете да променят живота си и да облекчат страданията си.

Вторият универсален начин да насочим състраданието си към всички същества е да посветим положителните си действия на тяхното благоденствие, и най-вече на просветлението им. Защото когато медитираме върху състраданието, започваме да разбираме, че единственият начин да помогнем напълно на другите е да постигнем просветление. Оттук се раждат дълбока решимост и чувство за универсална отговорност, а също и състрадателното желание да достигнем просветление в полза на другите.

Това състрадателно желание на санскрит се нарича Бодхичита -„бодхи" обозначава просветлената ни същност, а „чита" - „сърце". Цялото бихме могли да преведем като „сърцето на нашия просветлен ум". Да събудим и развием сърцето на просветления си ум означава да оставим да покълне и съзрее семенцето на нашата буда-природа, семенцето, което накрая, когато практиката и състраданието ни достигнат съвършенство и станат всеобхватни, ще разцъфне величествено като истински буда. Бодхичита е изворът, източникът, коренът на цялата духовна пътека. Ето защо в нашата традиция се молим толкова горещо:

Нека тези, които не са дали живот на Бодхичита,

да дадат.

И нека тези, които са дали,

да увеличават своята Бодхичита все повече и повече.

Затова и Шантидева възхвалява Бодхичита с такава радост:

И затова в нашата традиция се молим толкова дълбоко:

Патрул Ринпоче използваше тези четири реда, за да синтезира цялото обучение в Бодхичита, „желанието - както го описва Майтрея - да постигнем пълно просветление в името на другите". Нека опиша накратко това обучение. В началото развиваме в себе си любяща доброта, състрадание, радост и безпристрастие към безбройните живи същества.⁶ Чрез практикуване на дълбоко състрадание развиваме тези четири качества до такава степен, че стават безгранични и неизмерими. По този начин бодхичита може да „изгрее там, където не е изгряла", защото така достигаме до един момент, в който изпитваме почти непреодолим стремеж да поемаме отговорност за другите и така истински да посветим себе си на пробуждането на сърцето на просветления ум чрез обучение в това, което наричаме „стремеж към бодхичита" и „бодхичита в действие".⁷ Първото означава да се обучаваме да смятаме себе си за еднакви с другите, после за размяна на местата с другите, което включва и практиката Тонглен, и най-накрая - да смятаме другите за по-важни от нас самите. Второто означава да развием до съвършенство щедрост, дисциплина, търпение или издръжливост, усърдие, концентрация и мъдрост, като всички те са пропити от всепроникващ вътрешен поглед към природата на самата реалност. Така бодхичита ще „пребъде там, където е изгряла" и ще се „увеличава все повече и повече". Това е пътят на бодхисатвите, практиката на състрадателното сърце на просветления ум, която води пряко към просветление, защото се предприема в полза на всички.