Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Когато пребиваването в потока на Ригпа стане реалност, то започва да прониква в ежедневието и в действията на практикуващия и поражда дълбока стабилност и увереност. Дуджом Ринпоче казва:

Осъзнаването на Гледката променя напълно вашите представи. Все повече и повече се убеждавам, че мислите и понятията са тези, които ни пречат винаги да пребиваваме и да се чувстваме съвсем естествено в абсолютното. Сега ясно разбирам защо учителите толкова често казват: „Старай се - колкото можеш - да не създаваш прекалено много надежди и страх." Защото те пораждат твърде много клюки в ума. Когато Гледката е там, мислите се виждат такива, каквито са - преходни, прозрачни и изцяло относителни. Можете да разпознаете всичко, сякаш имате рентгенови очи. Не се вкопчвате в мислите и чувствата, не ги и отхвърляте, а ги приветствате в просторната прегръдка на Ригпа. Нещата, на които преди сте гледали сериозно - амбиции, планове, надежди, съмнения и страсти, - вече не ви държат във властта си, защото Гледката ви е помогнала не само да видите безполезността и безплодността им, но и у вас да се роди дух на истинско отхвърляне.

Оставането в прояснението и доверието към Ригпа позволява на мислите и емоциите ви да се освободят без усилие в необятните й простори - сякаш пишете в морето или боядисвате небето. Ако наистина усъвършенствате тази практика, няма никакъв шанс да се натрупа карма и в това състояние на нецеленасочено, безгрижно, „чисто, без никакви задръжки отпускане" -както го нарича Дуджом Ринпоче - кармическият закон за причините и следствията вече не може да ви обвързва по никакъв начин.

Но не си мислете, че това е лесно или би могло да се постигне лесно. Безкрайно трудно е да се отпуснем дори за миг в природата на ума, без да изпаднем в объркване и без нещо да ни отвлече, да не говорим за самоосвобождаването дори на една-единствена мисъл още с възникването й. Много често смятаме, че след като сме разбрали нещо с интелекта си, сме го разбрали наистина. Това е голяма заблуда. За да разберем нещо истински, са нужни години на слушане, съзерцание, размишление и медитация - съзряване, което се постига само с непрекъсната практика. И не е нужно да казвам, че практикуването на Дзогчен винаги изисква напътствията на квалифициран учител. В противен случай се излагаме на голямата опасност, която в школата се нарича „изгубване на действието в Гледката". Едно така силно и възвисено учение като Дзогчен води след себе си и големи рискове. Ако се заблуждаваме, че освобождаваме мисли и чувства, когато в действителност сме много далече от това, ако мислим,

че действаме със спонтанността на истински Дзогчен-йога, не постигаме нищо друго, освен натрупване на огромни количества отрицателна карма. Ето какво трябва да бъде отношението ни според Падмасамбхава:

Въпреки че Гледката ми е просторна като небето, действията ми и уважението към причините и следствията са фини като прашинки брашно.

Учителите в школата Дзогчен непрекъснато подчертават, че без цялостно и задълбочено запознаване със „същността и метода на само­освобождаването" - а за това е нужна дълга практика - „медитацията само удължава пътя на заблудите". Това може да ни се стори жестоко, но е истина, защото единствено непрекъснатото самоосвобождаване на мислите може реално да сложи край на царството на заблудите, реално да ни предпази от нови страдания и неврози. Без метода на самоосвобождаване няма да сме в състояние да устоим на нещастията и неблагоприятните обстоятелства, когато те възникнат, и дори когато медитираме, ще открием, че емоции като гняв и желание все още са на свобода. Опасността при другите видове медитация, при които не се използва този метод, е, че може да се превърне в „медитация на боговете" - твърде безпроблемно изпадане в приятно самовглъбено състояние, пасивен транс или някаква пустота, които обаче не изкореняват заблудите.

Големият Дзогчен-учител Виналамитра най-точно описва степените на естественост при освобождаването: „Когато за първи път овладеете тази практика, освобождаването настъпва едновременно с възникването, сякаш сте разпознали стар приятел сред тълпата. При усъвършенстването и задъл­бочаването на практиката освобождаването ще настъпи едновременно с възникването на мисъл или емоция - като змия, която се развива от спиралата си. И в най-висшето състояние на съвършенство освобождаването е като крадец, който влиза в празна къща - каквото и да възникне, то не може нито да навреди, нито да облагодетелства истинския Дзогчен-йога."

И при най-големите практици тъгата и радостта, надеждата и страхът продължават да възникват. Разликата между тях и обикновения човек е в начина, по който те гледат и реагират на емоциите си. Обикновеният човек инстинктивно ще ги приеме или отхвърли и така ще предизвика привързаност или неприязън, което води до натрупване на отрицателна карма. Йогата, от друга страна, приема всичко, което възниква, в неговото естествено изначално състояние, без да позволява вкопчването да влияе на възприятията му.

Дилго Кхиентсе Ринпоче описва йога, който се разхожда в градина. Той е напълно възприемчив за красотата на цветята и се наслаждава на цветовете, ароматите и формите им, но у него няма и следа от вкопчване или породени от гледката вторични мисли. Както казва Дуджом Ринпоче:

Каквито и възприятия да възникнат, трябва да сте като дете, което влиза в богато украсен храм - детето гледа, но възприятията му не се вкопчват в нищо. Така че всичко остава свежо, ярко, неопетнено. Когато оставите всяко нещо в собственото му състояние, тогава формата му не се променя, цветът му не повяхва и блясъкът му не потъмнява. Каквото и да възникне, то остава неопетнено от никакво вкопчване и всичко, което възприемате, възниква като чиста мъдрост на Ригпа, което е неделимостта между светлината и пустотата.

Увереността, задоволството, просторното спокойствие, силата, доброто настроение и сигурността, които възникват благодарение на прякото осъзнаване на Ригпа, са най-голямото съкровище в живота, върховно щастие, което - веднъж постигнато - не може да бъде унищожено дори и от смъртта. Дилго Кхиентсе Ринпоче казва:

Както казва Дуджом Ринпоче: „След като изчистим голямата заблуда, тъмата от сърцето си, лъчистата светлина на незасенченото слънце ще ни огрява непрекъснато."

Тези, които вземат присърце напътствията в тази книга за Дзогчен и посланието й за смъртта, надявам се, ще потърсят, ще намерят и ще последват някой квалифициран учител, ще се опитат и да се посветят на обучението си. В основата на Дзогчен лежат двете практики Трекчьо и Тьогал - незаменими за дълбокото разбиране на това, което става по време на бардо. Тук мога да ги опиша само накратко. Пълното обяснение може да бъде дадено само от учител на ученик, когато ученикът се е посветил изцяло на учението и е достигнал известно ниво на развитие. В тази глава обяснявам същността на практиката Трекчьо.

Трекчьо означава срязване на заблудата с остра, пряка безкомпромисно ст. По същество това срязване на заблудата става с помощта на непреодолимата сила на Ригпа, подобно на нож, който реже масло, или каратист, който разсича подредени една върху друга тухли. Цялата фантастична конструкция на заблудите рухва, сякаш е взривен основният й камък, и се оголва естествената, изначална простота на природата на ума.

Едва когато учителят се увери, че сте достатъчно подготвени в практиката Трекчьо, ще ви представи по-висшата практика Тьогал. Практикуващият Тьогал работи пряко с Ясната светлина, която е присъща и „присъства спонтанно" във всички явления. Той използва изключително силни упражнения, за да я разкрие в себе си.

При Тьогал реализацията е моментална, незабавна. Вместо да направите дълъг преход през планината, за да стигнете до далечен връх, подходът на Тьогал е да се озовете там с един скок. Ефектът на тази практика е в това, че дава възможност на практикуващия да реализира всички аспекти на просветлението в рамките на един живот.⁷ Ето защо тя се смята за уникален, необикновен метод на Дзогчен. Докато Трекчьо е мъдростта на школата, Тьогал е нейното умело средство. Тази практика изисква огромна дисциплина и обикновено се осъществява в усамотение.

Никога не е излишно да се напомня, че Дзогчен може да се следва единствено под прякото наблюдение на квалифициран учител. Както казва Далай Лама: „Винаги трябва да се помни, че практиките на Дзогчен като Трекчьо и Тьогал могат да доведат до успех само при напътствията на опитен учител и чрез получаване на вдъхновение и благословия от жив човек, постигнал такава реализация."⁸
ТЯЛО НА ДЪГАТА

Чрез тези практики на Дзогчен овладелите ги до съвършенство могат да завършат живота си по един удивителен и триумфален начин. Когато умират, те дават възможност на тялото си да се абсорбира отново в светлинната същност на елементите, от които се състои, в резултат на което материалното им тяло се разтваря и изчезва напълно. Този процес е известен като „тяло на дъгата" или „тяло от светлина", защото често е съпроводен от спонтанно излъчване на светлина и появата на цветни дъги. Древните тантри на Дзогчен и текстовете на великите учители говорят за различни

категории на този изумителен, неземен процес, защото някога той е бил ако не нещо нормално, то поне доста често срещано явление.

Обикновено човекът, който знае, че ще постигне тяло на дъгата, желае да бъде оставен в покой в стая или шатра в продължение на седем дни. На осмия ден остават само ноктите, косата и нечистотиите на тялото.

В наше време е много трудно да се повярва в подобно нещо, но фактическата история на приемствената традиция на Дзогчен е изпълнена с примери за хора, постигнали тяло на дъгата, и както казваше Дуджом Ринпоче, това не е само древна история. От многото примери бих искал да избера един от най-скорошните. С него съм свързан и лично. През 1952 година в Източен Тибет много хора станали свидетели на нашумял случай. Човекът, който постигнал тяло на дъгата тогава, Сьонам Намгял, беше баща на моя възпитател и брат на лама Цетен, чиято смърт описах в началото на книгата.

Той беше обикновен, много смирен човек, който се препитаваше като пътуващ каменоделец - изписваше мантри и свещени текстове върху камък. Говореше се, че на млади години бил ловец и че бил обучаван от велик учител. Никой не знаеше, че практикува - беше това, което се нарича „скрит йога". Известно време преди смъртта му го забелязвали да се изкачва в планината, да седи неподвижно на фона на небето и да гледа втренчено в пространството. Композирал свои собствени песни и напеви и не използвал традиционните. Никой нямал представа какво прави. След това се разболял или поне така изглеждало, но - странно! - ставал все по-весел. Когато състоянието му се влошило, близките му повикали лекари и учители. Синът му го посъветвал да си припомни всички учения, които е чул, но той се усмихнал и отговорил: „И без това вече не помня нищо. Няма какво да си спомням. Всичко е илюзия, но аз съм уверен, че няма да има проблеми."

Точно преди да умре на седемдесет и девет години той казал: „Искам, когато умра, да не местите тялото ми в продължение на седмица." След като умрял, близките увили тялото му и повикали лами и монаси, за да се молят за него. Поставили го в малка стаичка в къщата и си дали сметка, че въпреки ръста му не представлявало никакво усилие да го внесат вътре - сякаш се бил смалил. В същото време около къщата се забелязвали странни светлини с цветовете на дъгата. Когато на шестия ден погледнали в стаята, видели, че тялото се е смалило още. На сутринта на осмия ден след смъртта му, когато трябвало да се извърши погребението, дошли погребалните служители, за да вземат трупа. Когато махнали покривката, отдолу имало само коса и нокти.

Моят учител Джамянг Кхиентсе поиска да му ги занесат и потвърди, че това е случай на „тяло на дъгата".

В ЕДИН ПРИЮТ ЗА БЕЗНАДЕЖДНО БОЛНИ умираше Емили -жена на около седемдесет години, болна от рак на гърдата. Дъщеря й я посещаваше всеки ден и изглежда се разбираха добре. Но след като дъщерята си тръгнеше, Емили почти винаги се усамотяваше и плачеше. След известно време стана ясно, че страда, защото дъщеря й напълно бе отказала да приеме неизбежността на нейната смърт, през цялото време я насърчавала да мисли позитивно и се надявала, че по този начин ракът ще бъде излекуван. Но в резултат се получи само това, че Емили трябваше да пази мислите, дълбокия страх и мъката си за себе си, без да има с кого да ги сподели, без да има кой да й помогне да ги проучи, да й помогне да разбере живота си, да й помогне да намери целебен смисъл в смъртта си.

Най-важното нещо в живота е да установиш връзка с другите - връзка, която не предизвиква страх и която чувстваш със сърцето си, - а случаят с Емили ми показа, че за умиращия това е най-важното.

Често умиращият се чувства неуверен и затворен в себе си и не е наясно с намеренията ви, когато го посещавате за първи път. Освободете се от чувството, че ще се случи нещо извънредно - просто се дръжте естествено и свободно. Бъдете каквито сте. Умиращите често не казват какво искат или какво имат предвид, а близките им не знаят какво да говорят или правят. Трудно е да се разбере какво биха искали да ни кажат или какво искат да скрият от нас. Понякога те самите нямат представа. В такъв случай първото и най-важно нещо е да опитаме да премахнем напрежението помежду ни по най-достъпния и естествен за конкретния момент начин.

След като веднъж вече са установени доверие и увереност, след като напрежението в атмосферата изчезне, умиращият ще може да заговори за нещата, за които желае да говори. Деликатно го окуражете да се почувства свободен да изрази мислите, страховете, чувствата, свързани със смъртта и умирането. Това честно и откровено разкриване на емоциите е от основна важност за всяка възможна трансформация - за да бъдеш наясно с живота си или за да умреш от добра смърт - и трябва да дадем на умиращия пълна свобода, да му позволим да каже това, което желае.

Когато най-накрая започне да споделя най-дълбоките си, интимни мисли и чувства, не го прекъсвайте, не отричайте и не омаловажавайте думите му. Неизлечимо болните и умиращите преживяват най-тежките моменти от живота си и са възможно най-уязвими, така че трябва да мобилизираме всичките си умения, чувствителност, топлота и любящо състрадание, за да им дадем възможност да се разкрият. Научете се да слушате и да възприемате в тишина. В една открита, топла тишина, която кара другия да се чувства приет. Бъдете колкото може по-освободени и спокойни; стойте до умиращия си приятел или близък човек така, сякаш за вас няма нищо по-важно или приятно в момента. Убедил съм се, че при всички тежки ситуации в живота две неща са най-полезни - да подхождаме от позициите на здравия разум и с колкото е възможно повече хумор. Хуморът притежава удивителната способност да разрежда атмосферата, да помага да видим процеса на умирането в неговата истинска и универсална светлина, да скъсаме с прекалената сериозност и напрежение. Използвайте хумора колкото можете по-умело и внимателно.

Също така от опит знам, че е много важно да не приемаме нещата прекалено лично. Когато най-малко очаквате, умиращият може да насочи към вас целия си гняв, да ви направи мишена за обвиненията си. Както казва Елизабет Кюблър-Рос, гневът и обвиненията могат „да бъдат насочени във всички посоки, да бъдат проектирани върху окръжаващата действителност почти наслуки"¹. Не си мислете, че този гняв наистина е насочен към вас. Ако си дадете сметка каква мъка и какъв страх са го причинили, ще се въздържите от реакция, която би накърнила взаимоотношенията ви.

Понякога може да изпаднете в изкушение да проповядвате пред умиращия, да му дадете вашата собствена духовна формула. Избягвайте категорично това изкушение, особено ако подозирате, че не това се иска от вас. Никой не желае да бъде „спасяван" с чужди убеждения. Не забравяйте, че задачата ви не е да убеждавате някого в нещо, а да помогнете на човека пред себе си да установи контакт със собствената си сила, увереност, вяра и духовност, каквито и да са те. Разбира се, ако умиращият е склонен да разговаря по духовни въпроси и наистина иска да знае възгледите ви по тях, няма нужда да отклонявате темата.

Не очаквайте от себе си прекалено много и не мислете, че помощта ви ще доведе до някакво чудо, че ще „спасите" умиращия. Ще преживее­те разочарование. Хората умират така, както са живели. За да установите истински контакт, трябва да направите решително усилие да видите човека през призмата на неговия собствен живот, характер, минало, произход и да го приемете безрезервно. И не изпадайте в отчаяние, ако помощта ви не доведе до видим резултат или ако умиращият не се отзове. Ние няма как да разберем дълбокия ефект от грижите ни.
ПОКАЖЕТЕ БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВ

Умиращият има нужда да долови безусловна любов, свободна от всякакви очаквания. Не мислете, че трябва да сте някакъв експерт. Бъдете естествени, такива, каквито сте, бъдете истински приятел и умиращият ще почувства увереност, че наистина сте с него, че разговаряте като равни, просто като едно човешко същество с друго.

Казвам „покажете на умиращия безусловна любов", но в някои случаи това никак не е лесно. С този човек може да сме страдали дълго, може да се чувстваме виновни за нещо, което сме му причинили в миналото, или да изпитваме неприязън заради нещо, което той е причинил на нас.

Искам да ви предложа два много прости начина за освобождаване на любовта, която е в нас, и за насочването й към умиращия. Аз и моите ученици сме установили, че те са много ефективни. Най-напред се вгледайте в умиращия човек пред себе си и си дайте сметка, че той е същият като вас - със същите нужди, същото фундаментално желание да е щастлив и да избягва страданията, същата самотност, същия страх от неизвестното, същото стаено чувство за безпомощност. Ще се уверите, че ако наистина направите това, сърцето ви ще се отвори към този човек и любовта към него ще се събуди.

Вторият начин - и според мен той е още по-резултатен - е да се поставите пряко и непоколебимо на мястото на умиращия. Представете си, че вие лежите на леглото, че вие очаквате смъртта. Представете си, че вие изпитвате болка и сте сам. И тогава си задайте въпроса: от какво бих имал нужда повече от всичко? Какво би ми харесало най-много? Какво бих искал от приятеля край мен?

Ако направите тези две неща, смятам, че ще се убедите в следното -умиращият най-силно от всичко желае да бъде обичан и приет.

Освен това много често съм имал възможност да се уверя, че хората, които са тежко болни, копнеят да бъдат докосвани, да бъдат третирани като живи хора, а не като болни. Голяма утеха за болния може да бъде най-обикновеното докосване по ръката, погледът в очите, лекия масаж, прегръдката или лекото дишане в ритъм с неговото. Тялото има свой собствен език на любовта — използвайте го без страх и ще откриете, че дарявате на умиращия утеха и спокойствие.

Често забравяме, че умиращите губят целия свой свят - къщата си, работата си, взаимоотношенията си, тялото си, ума си - всичко. Всички загуби, които бихме могли да преживеем през целия си живот, с момента на смъртта се сливат в една огромна загуба, така че, нима е възможно умиращите да не са понякога тъжни, да не изпадат понякога в паника, да не са ядосани? Елизабет Кюблър-Рос говори за пет фази на приемането на смъртта - отричане, гняв, преговори, депресия и приемане. Разбира се, не всички преминават през тези фази и ако преминават, не е непременно в този ред - за някои хора пътят до приемането може да е особено дълъг и трънлив, други може изобщо да не достигнат до приемане. Нашата цивилизация не дава на хората голяма възможност да погледнат от правилен ъгъл мислите, чувствата и преживяванията си и много от тях, когато са изправени пред смъртта и последното й предизвикателство, се чувстват измамени от собственото си неведение, ужасно объркани и ядосани, особено когато им се струва, че никой не ги разбира и не откликва на най-съкровените им нужди. Сесили Сондърс, една от основателките на приютите за безнадеждно болни в Англия, пише: „Веднъж попитах един човек, който знаеше, че умира, какво би искал най-много от хората, които се грижат за него. Той отговори: „Имам нужда от някой, на когото му личи, че се опитва да ме разбере." Наистина невъзможно е да разбереш напълно друг човек, но никога няма да забравя, че той не държеше наистина да го разбират, а само да се опитват да го разберат."²

Много важно е поне да опитаме и да уверим умиращия, че това, което чувства, независимо дали е объркване или гняв, е напълно естествено. Умирането събужда много потиснати преди това емоции - тъга или чувство за вина, дори завист към тези, които все още са здрави. Помогнете на умиращия да не потиска тези емоции, когато възникнат. Бъдете с него, когато вълните на болката или мъката бушуват - с приемането, с времето и търпеливото разбиране те постепенно ще улегнат и умиращият отново ще се върне към спокойствието и разума, които истински му принадлежат.

Не опитвайте да бъдете прекалено мъдри. Не се насилвайте всеки път да казвате нещо дълбокомислено. Не е нужно да правите или казвате каквото и да било, за да облекчите положението. Просто присъствайте

там колкото е възможно по-пълно. А ако изпитвате угриженост и страх, ако не знаете как да постъпите, признайте това открито пред умиращия и поискайте помощта му. Тази откровеност ще ви сближи още повече, ще спомогне да установите още по-тесен контакт. Понякога умиращите знаят много по-добре от нас как може да им се помогне, а ние трябва да знаем как да използваме мъдростта им и как да ги оставим да я споделят с нас. Сесили Сондърс ни напомня, че като оставаме до умиращите, ние не само даваме: „Рано или късно всички, които се грижат за умиращите, разбират, че получават повече, отколкото дават, тъй като срещат издръжливост, кураж, а нерядко и хумор. Не можем да не кажем това..."³ Признаването на смелостта на умиращия често може да го вдъхнови.

Също така много ми е помагало това, че никога не забравям - умиращият човек пред мен винаги някъде дълбоко в себе си е добър. Каквито и чувства да възникнат у него, колкото неочаквани и шокиращи да са те, ако фокусирате вниманието си върху тази присъща на човека доброта, ще успеете да овладеете положението и да погледнете на умиращия така, че да сте максимално полезни. По същия начин, когато се кара с близък приятел, човек никога не забравя добрите му качества - постъпете така и с умиращия, не го съдете по моментните чувства. Това приемане от ваша страна ще му помогне да постигне освободеността, от която се нуждае. Дръжте се с умиращите сякаш са такива, каквито понякога биха могли да бъдат -открити, любящи и щедри.

На по-дълбоко, духовно ниво, според мен винаги е от полза да не забравяме, че умиращият притежава същинска буда-природа - независимо дали той разбира това или не - и потенциала да достигне просветление. С приближаването на смъртта възможността за това се увеличава многократно. Така че умиращите заслужават дори още по-голямо уважение и грижи.
КАЗВАНЕ НА ИСТИНАТА

Често ме питат: „Трябва ли да се казва на хората, че умират?" Аз винаги отговарям:, Да. Колкото е възможно по-спокойно, по-внимателно и по-умело, с повече деликатност." От дългогодишния си опит с умиращи пациенти мога да потвърдя казаното от Елизабет Кюблър-Рос, която е забелязала следното: „Повечето, ако не всички пациенти, го знаят и без това. Те го долавят в промененото отношение, в повишеното внимание на околните към тях, по снишените гласове или в стремежа край тях да се пази тишина, по сълзите на някой близък или по злокобно сериозното лице на член от семейството, който не е в състояние да прикрие чувствата си."⁴

Аз също често съм установявал, че хората инстинктивно усещат приближаващата смърт, но очакват други - лекарите или близките им - да го потвърдят. Ако не го направят, умиращият започва да си мисли, че просто не могат да понесат тежката новина. Умиращият също не е в състояние да заговори за това. Тази липса на откровеност ще го накара да се почувства още по-изолиран и угрижен. Смятам, че е задължително да се каже истината на умиращия - той или тя заслужава поне толкова. Ако не знае истината, как би могъл да се подготви за смъртта? Как би могъл да доведе отношенията, установили се през живота му, до истински завършек? Как би могъл да се погрижи за множеството практически проблеми, които трябва да реши? Как би могъл да помогне на тези, които остават след него, да оцелеят?

Според мен, като духовен практик, приближаващата смърт дава големи възможности на хората да се изяснят с живота си. Виждал съм много хора, които са се възползвали от тази възможност да променят себе си и да се доближат до собствената си най-съкровена истина. Така че като кажем деликатно и внимателно на хората колкото може по-рано, че умират, всъщност им даваме възможност да се подготвят, да открият в себе си собствените си сили и смисъла на своя живот.

Искам да ви разкажа една история, която чух от сестра Бриджит -католическа медицинска сестра в приют за безнадеждно болни в Ирландия. Господин Мърфи бил прехвърлил шестдесетте и лекарят казал пред него и жена му, че няма да живее дълго. На следващия ден жена му отишла да го посети и двамата разговаряли и плакали цял ден. Сестра Бриджит наблюдавала възрастната двойка и когато те продължили да правят същото и на третия ден, се зачудила дали не трябва да се намеси. На следващия ден обаче семейство Мърфи неочаквано й се сторило много спокойно - двамата държали ръцете си и били много нежни един към друг.

Сестра Бриджит спряла госпожа Мърфи в коридора и я попитала какво се е случило между нея и съпруга й, та поведението им се е променило така рязко. Госпожа Мърфи отговорила, че когато научили за наближаващата смърт на господин Мърфи, двамата започнали да мислят за времето, което прекарали заедно, и си спомнили много неща. Били женени повече от четиридесет години и, естествено, изпитвали огромна тъга, като говорели и мислели за нещата, които никога повече нямало да могат да правят. След това той написал завещанието си и последното си послание към вече порасналите им деца.

Всичко това било ужасно тъжно, защото загубата била невероятно тежка, но те продължавали в същия дух, защото г-н Мърфи искал животът му да приключи добре.

Сестра Бриджит ми разказа, че господин Мърфи живял още три седмици, а двамата излъчвали спокойствие и някаква простичка, чудесна любов. Дори и след смъртта на съпруга си госпожа Мърфи продължила да посещава пациентите в приюта и вдъхвала кураж на всички.

Тази история показва колко е важно още при първа възможност да се казва на хората, че скоро ще умрат, и освен това колко по-добре е да се изправим лице в лице с болката и загубата. Двамата Мърфи знаели, че ще загубят много неща, но когато посрещнали този факт заедно, те открили това, което никога не биха могли да загубят - дълбоката любов помежду им, която не би изчезнала дори и след смъртта на господин Мърфи.