Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

При вътрешното разграждане, когато изчезват грубите и фините мисловни състояния и емоции, могат да се разграничат четири нива на съзнанието.

Тук процесът на смъртта повтаря в обратен порядък процеса на зачатието. В момента, когато сперматозоидът и яйцеклетката на родителите ни се слеят, съзнанието ни, по силата на собствената си карма, се привлича от този процес. По време на развитието на плода нашата бащина „есенция" - ядро, което е „бяло и благодатно", - се установява в короналната чакра, в горния край на централния канал. Майчината „есенция" - ядро, което е „червено и горещо", - се установява в чакрата, която е на четири пръста под пъпа. От тези две есенции започва следващата фаза на процеса на разграждане.

Когато изчезнат ветровете, които я задържат там, бялата „есенция", наследена от нашия баща, се спуска от края на централния канал към сърцето. Като външен признак възприятието е като видение на „белота", подобна на „ясно небе, осветено от луната". Като вътрешен - съзнанието ни се прояснява и всички мисловни състояния, произлизащи от гнева -тридесет и три на брой, - изчезват. Тази фаза се нарича „Поява".

С изчезването на вятъра, който я държи там, „есенцията", наследена от майката, започва да се изкачва към сърцето. Външният признак е възприятие, подобно на „червенина", като слънце, осветяващо ясно небе. Като вътрешен признак изпитваме голямо блаженство и всичките мисловни състояния, произлизащи от желанието, четиридесет на брой, престават да функционират. Тази фаза се нарича „Увеличаване".⁷

Когато червената и бялата „есенции" се съберат в сърцето, съзнанието се затваря между тях. Тулку Ургьен Ринпоче, известен учител, който живее в Непал, пише: „Преживяването е сякаш се срещат небето и земята." Като външен признак усещаме „чернота", като чисто небе, забулено в пълна тъмнина. Като вътрешен признак навлизаме в състояние на ума, свободно от мисли. Седемте мисловни състояния, произлизащи от неведението и заблудата, изчезват. Това се нарича „Пълно постигане".⁸

След това съзнанието ни частично се възвръща и изгрява Основното сияние, подобно на ясно безоблачно небе, без мъгла, без мараня. Понякога това се нарича „ум на ясната светлина на смъртта". Негово Светейшество Далай Лама пише: „Това съзнание е нашият най-вътрешен, най-фин ум. Наричаме го буда-природа, истинския източник на нашето съзнание. Континуумът на този ум продължава дори и през буда-състоянието."⁹
СМЪРТТА НА „ОТРОВИТЕ"

Какво става, когато умрем? Сякаш се връщаме към първоначалното си състояние - всичко се разгражда, тялото и умът се разделят, трите „отрови" - гневът, желанието и неведението, умират, т.е. всички отрицателни емоции, коренът на самсара, изчезват и следва пустота.

Докъде ни довежда този процес? До изначалната територия на природата на ума, с цялата й чистота и естествена простота. Сега всичко, което я е скривало, вече го няма и се появява истинската ни природа.

Както обясних в Глава 5 „Довеждане на ума у дома му", подобно нещо може да се преживее, когато медитираме - блаженството, яснотата и липсата на мисли означават, че гневът, желанието и неведението за известно време са се разпаднали.

С умирането на гнева, желанието и неведението ставаме все по-чисти и по-чисти. Според някои учители за практикуващия Дзогчен фазите на появата, увеличаването и постигането са признаци за постепенното проявление на Ригпа. С умирането на всичко, което скрива природата на ума, бавно се появява и все повече се засилва Ригпа. Целият процес се превръща в развитие на сиянието, свързано с осъзнаването на яснотата на Ригпа.

При Тантрите към процесите на разграждане се подхожда по друг начин. Чрез йога-практиките за каналите, ветровете и есенциите практикуващият Тантра се подготвя за смъртта, като симулира промените в съзнанието, настъпващи по време на процеса на разграждане, чиято кулминация е изживяването на сиянието или „Ясната светлина". Практикуващият се стреми да следи тези промени и докато заспива. Важно е да запомним, че поредицата от прогресивно задълбочаващи се състояния на ума не се появява само когато умираме. Може да възникне, обикновено незабелязано, когато заспиваме или когато преминаваме от грубите към фините нива на съзнанието. Някои учители дори показват, че тя се проявява и в самите психически процеси на бодърстването.¹⁰

Подробното описание на процесите на разграждане може да ни се стори сложно, но подробното запознаване с него може да ни бъде единствено от полза.

За всяка фаза на разграждането има специални практики. Например процесът на умиране може да се трансформира в Гуру-йога. С всяка фаза на външното разграждане генерираме всеотдайност и се молим пред учителя си, като си го представяме в различни енергийни центрове на тялото си. Когато земният елемент се разгради и се появи миражът, си представяме учителя в сърдечния център. Когато се разгради водният елемент и се появи димът, си представяме учителя в пъпния център. Когато се разгради огненият елемент и се появи видението със светулките, представяме си учителя в челния център. Когато се разгради и въздушният елемент и се появи факелът, изцяло се насочваме към пренасяне на съзнанието си в ума на мъдростта на учителя.

Съществуват много описания на процеса на умирането, различаващи се в някои малки подробности и в порядъка на етапите. Тук дадох една обща картина, която може да се прояви различно при различните индивиди. Помня, че когато умря Самтен, помощникът на моя учител, тази последователност беше много силно подчертана. Все пак възможно е да възникнат различия, дължащи се на болестта на умиращия, на състоянието на каналите, на ветровете и „есенциите" му. Учителите казват, че всички живи същества, дори и най-малките насекоми, преминават през този процес. Той се проявява и в случай на неочаквана смърт или инцидент, но протича много бързо.

Убедил съм се, че е най-добре на процеса на умирането с вътрешното и външното разграждане да се гледа като на постепенно развиващи се и появяващи се все по-фини и по-фини нива на съзнанието. Всяко от тях възниква върху последователно разграждащите се съставки на тялото и ума и процесът постепенно се придвижва към най-финото от всички нива на съзнанието - Основното сияние или Ясната светлина.

Често чуваме твърдения от рода на „Смъртта е моментът на истината" или „Смъртта е моментът, в който най-накрая заставаме лице в лице със себе си". Освен това видяхме, че хората, които преживяват близки до смъртта състояния, не само виждат целия си живот като на длан, а много често се налага да отговарят и на въпроси от рода на „Какво направи с живота си?" и „Какво си правил за другите?". Всичко това ни насочва към един факт: че в смъртта си не можем да избягаме от това, което сме в действителност. Независимо дали ни харесва или не, нашата истинска природа се разкрива. Все пак трябва да знаем, че в момента на смъртта се разкриват два наши аспекта - нашата абсолютна природа и нашата относителна природа - това, което сме и което сме били през този живот.

Както вече обясних, при смъртта всички компоненти на тялото и ума ни се отделят и разграждат. С процеса на умиране на тялото умират фините сетива и елементи, а с това умира и обикновеният аспект на нашия ум с всички негови отрицателни емоции като гняв, желание и неведение. Най-накрая не остава нищо, което да скрива истинската ни природа, защото облаците, засенчвали просветления ум, са се разнесли. Тогава именно се разкрива изначалната основа на нашата абсолютна природа, която прилича на ясно безоблачно небе.

Това се нарича „изгряване на Основното сияние" или „Ясна светлина", когато и самото съзнание се разпада във всеобхватното пространство на истината. Ето какво казва за този момент „Тибетска книга на мъртвите":

Падмасамбхава описва Сиянието така:

Защо това състояние се нарича „сияние" или Ясна светлина? Учителите дават различни обяснения. Някои казват, че то изразява лъчистата яснота на природата на ума, пълното й освобождаване от тъма и петна - „свободна от тъмнината на непознаването и надарена със способността да познава". Друг учител описва сиянието или Ясната светлина като „състояние на минимално отвличане", защото всички елементи, сетива и обекти на сетивата са се разпаднали.

Важно е да не бъркаме сиянието с физическата светлина, която познаваме, нито пък с преживяванията на светлина, които ще се появят в следващото бардо. Сиянието, което възниква при смъртта, е естественото излъчване на мъдростта на собствената ни Ригпа, „неограничената природа, която присъства в цялата самсара и нирвана".

Изгряването на Основното сияние или Ясната светлина в момента на смъртта е голямата възможност да се освободим. Някои съвременни изследователи на смъртта подценяват дълбочината на този момент. Те са прочели и интерпретирали „Тибетска книга за мъртвите", без да са се докоснали до добродетелта на устните обяснения и обучението, които могат да обяснят свещеното й значение изцяло, и в резултат на това го опростяват и правят прибързани заключения. Едно от тези погрешни заключения е, че Основното сияние е просветление. Може да ни се иска да свързваме смъртта с рая или просветлението, но по-важно от това, да приемаме мечтите си за реалност, е да си дадем сметка, че само ако наистина сме били въведени в природата на ума си, в нашата Ригпа, и само ако сме я установили, стабилизирали и превърнали в неразделна част от живота си чрез медитация, моментът на смъртта ще ни предложи истинска възможност за освобождаване.

Независимо че Основното сияние се представя на всички ни, повечето от нас са напълно неподготвени за невероятната му просторност, за огромната и фина дълбина на незасенчената му простота. Повечето от нас просто няма да знаят как да го разпознаят, защото не са се научили да го разпознават през живота си. И тогава реагират инстинктивно със старите си страхове, привички и условности, със старите си рефлекси. Въпреки че отрицателните емоции трябва да умрат, за да се появи сиянието, придобитите през живота навици все още остават скрити във фона на обикновения ни ум. Въпреки че цялото ни объркване умира със смъртта, вместо да се отпуснем в сиянието, вместо да се разкрием за него, ние се оттегляме в страха и неведението си и се държим за при­вързано стите си.

Ето какво ни пречи наистина да се възползваме от тази възможност за освобождение. Падмасамбхава казва: „Всички същества са умирали и са се прераждали безброй пъти. Всеки път са преживявали неописуемата Ясна светлина, но тъй като са потънали в тъмата на неведението, те се скитат безкрайно в безгранична самсара."

Всички тези негативни тенденции, резултат на отрицателната ни карма, възникнали в тъмнината на неведението, се съхраняват върху основата на обикновения ни ум. Често съм се питал кое би било добър пример за илюстриране на основата на обикновения ум. Тя би могла да се сравни със стъклен балон с много тънко еластично покритие, почти невидим воал, който скрива ума ни, но може би най-добрата представа би ни дала една стъклена врата. Все едно че стоите пред стъклена врата,

която води към градината ви, и гледате през нея към небето - струва ви се, че между вас и него няма нищо, защото не виждате стъклото. Дори можете да си ударите носа, ако се опитате да минете и не знаете, че има врата. Ако обаче я докоснете, веднага ще се убедите, че между вас и небето има нещо - нещо, върху което остават отпечатъците от пръстите ви.

По същия начин основата на обикновения ум ни пречи да проникнем до подобната на небе природа на ума, дори и ако сме успели да я зърнем. Вече казах, че съществува опасност в медитацията си да вземем основата на обикновения ум за самата природа на ума. Когато сме се отпуснали в състоянието на покой и неподвижност, всъщност може да сме се отпуснали върху основата на обикновения ум. Не е едно и също да гледаме небето изпод стъклен купол и да сме вън, на открито. Трябва да разчупим природата на обикновения ум изцяло, да открием и да пуснем при себе си свежия въздух на Ригпа.

И така, целта на нашата духовна практика и истинската подготовка за момента на смъртта е постепенно да отслабим тази фина преграда и да я разчупим. Когато това стане, между нас и простора не остава нищо.

Когато учителят ни въведе в природата на ума ни, пречките, които поставя обикновеният анализиращ ум, се разграждат напълно и при това разграждане се разкрива просветленият ум. В такъв случай всеки път, когато се отпускаме в природата на ума си, основата на обикновения ум става все по-слаба. Ще забележим обаче, че продължителността на оставането ни в природата на ума зависи изцяло от стабилността на практиката ни. За жалост „навикът е втора природа на човека" и основата на обикновения ум се възстановява - умът ни е като алкохолик, който може да изостави порока си за известно време, но винаги се връща към него, когато изпадне в депресия или го изкушат.

Точно както по стъклената врата остават всички мръсни следи от пръстите ни, така и основата на обикновения ни ум събира и съхранява цялата ни карма и всички наши привички. И както се налага да бършем стъклото, трябва да пречистваме и основата на обикновения си ум, която сякаш постепенно изтънява, появяват се малки пролуки и в края на краищата изчезва.

Чрез практиката си ние стабилизираме природата на ума и тя постепенно престава да бъде само наша абсолютна природа, а става и наша ежедневна реалност. При този процес умират все повече навици и разликата между медитацията и ежедневието постепенно изчезва. Най-накрая успяваме да излезем в градината през стъклената врата, без тя да ни попречи. Признак за това, че основата на обикновения ни ум отслабва, е способността да се отпускаме в природата на ума с все по-малко усилия. Когато изгрее Основното сияние, най-важният въпрос ще бъде до каква степен сме били способни да се отпуснем в природата на ума, до каква степен сме били в състояние да съединим абсолютната си природа с ежедневния си живот, до каква степен сме били в състояние да пречистим обикновеното си състояние и да достигнем изначалната чистота.

Съществува начин да се подготвим напълно за разпознаването на Основното сияние, когато то изгрее в момента на смъртта. Това става чрез най-висша медитация (както обясних в Глава 10 „Най-вътрешната същност"), която е плодът на практиката Дзогчен. Това е „съюзът на двете сияния", или „смесването на Сиянието майка и Сиянието дете".

„Сияние майка" е името, което даваме на Основното сияние. Това е фундаменталната, присъща на всичко природа, която е в основата на всичките ни преживявания и която се проявява в целия си блясък в момента на смъртта.

„Сиянието дете", наречено още „Сияние на пътеката", е природата на нашия ум, която чрез практиката си можем постепенно да стабилизираме и интегрираме във всяко свое действие, ако в нея ни е въвел учителят и сме я разпознали. Когато това интегриране е пълно, разпознаването е завършено и постигаме реализация.

Въпреки че Основното сияние е същинската природа на всичко, ние не го разпознаваме и то остава сякаш скрито за нас. Често мисля за Сиянието дете като за ключ, който учителят ни дава, за да отворим вратата към разпознаването на Основното сияние, когато възникне такава възможност.

Представете си, че трябва да посрещнете жена, пристигаща със самолет. Ако не знаете как изглежда тя, на летището можете да се разминете, без въобще да размените и дума. Ако имате нейна снимка или сте я виждали поне веднъж, ще я разпознаете още щом я видите да приближава.

Ако вече сте били въведени в природата на ума си и я разпознаете, ще можете да я разпознаете и друг път. Както обаче трябва да носите снимката със себе си, за да сте сигурни, че няма да се припознаете в друга жена, така трябва да задълбочавате и стабилизирате разпознаването на природата на ума чрез редовна практика. Тогава разпознаването става част от самите

вас и повече нямате нужда от снимката - ще разпознаете жената незабавно и спонтанно. И така, ако сте се научили да разпознавате природата на ума след продължителна практика, когато Основното сияние изгрее в момента на смъртта, ще го разпознаете веднага и ще се слеете с него - така инстинктивно, по думите на учителите от миналото, както малкото дете тича към скута на майка си, както се срещат стари приятели или както реката се влива в морето.

Това е много трудно. Единственият начин да го постигнем е чрез стабилизиране и усъвършенстване на практиката за сливане на двете сияния още докато сме живи. То става възможно след дългогодишно обучение и усилия. Както казваше моят учител Дуджом Ринпоче, ако не практикуваме сливането на двете сияния сега и отсега нататък, и дума не може да става за спонтанно разпознаване при смъртта.

Как точно се сливат двете сияния? Това става чрез висша, много дълбока практика, върху която тук не мога да се спра по-подробно. Може да се каже следното - когато учителят ни въведе в природата на ума, сякаш зрението ни се възстановява, защото преди това сме били слепи за Основното сияние, което е навсякъде и във всичко. Въвеждането събужда окото на мъдростта в нас и с него започваме да виждаме истинската природа на всичко - Ясната светлина, която е природа на мислите и емоциите ни. Мислете за разпознаването на природата на ума, задълбочено и стабилизирано чрез практиката, като за греещо слънце. Мислите и емоциите ще продължават да възникват, но ще бъдат като вълни в мрака, които ще изчезват веднага щом ги докоснат лъчите на слънцето.

Когато развием способността си да разпознаваме, тя ще се превърне в наше ежедневие. Колкото повече осъзнаването на абсолютната природа на ума стане част от ежедневието ни, толкова по-големи ще са шансовете да разпознаем Основното сияние в момента на смъртта.

Доказателство за това, дали притежаваме ключа или не, ще бъде начинът, по който гледаме на мислите и емоциите си, когато възникват -дали сме способни да проникнем в тях чрез Гледката и да разпознаем присъщата им сияйна природа, или я скриваме с инстинктивните си обичайни реакции.

Ако основата на обикновения ни ум е напълно пречистена, все едно че сме разбили склада на нашата карма и сме унищожили събраните в него запаси за бъдещите прераждания. Дори и обаче да успеем напълно да пречистим ума си, в този склад пак ще има остатъци от минали навици и кармически тенденции. Когато възникнат подходящи условия, те ще се проявят и ще ни насочат към следващото ни прераждане.
ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ОСНОВНОТО СИЯНИЕ

Основното сияние изгрява. За практикуващия то може да продължи, докато той е в състояние да пребивава в състоянието на природата на ума, без да се отвлича. За повечето хора то не продължава повече от миг, а за някои, както казват учителите, е „колкото да се нахраниш". Огромното мнозинство хора изобщо не са в състояние да разпознаят Основното сияние и вместо това изпадат в безсъзнателност, която може да продължи до три дни и половина. Именно тогава съзнанието напуска тялото окончателно.

Това лежи в основата на тибетския обичай тялото да не се мести в продължение на три дни след смъртта, което е много важно за медитаторите, тъй като е възможно да са се слели с Основното сияние и да са се отпуснали в това състояние на природата на ума. Помня как в Тибет всички се стремяха да запазят спокойна и тиха атмосфера край покойника, особено ако е голям учител, за да не се допусне и най-малко­то смущение.

Дори и телата на обикновените хора не бива да се местят преди да минат три дни, тъй като никога не се знае дали някой е реализиран или не и дали съзнанието е напуснало тялото. Смята се, че ако тялото се докосне на някое място, ако например се бие инжекция, съзнанието може да бъде привлечено към това място и да напусне през него, а не през фонтанелата, което ще доведе до неблагоприятно прераждане.

Някои учители настояват повече от други тялото да не се пипа в продължение на тези три дни. Чадрал Ринпоче, тибетски учител, живеещ в Индия и Непал, казваше на хората, които възразяваха, че за това време тялото може да се вмирише: „Нали няма да го ядете или да го продавате?"

В такъв случай аутопсиите и кремиранията трябва да се извършват след третия ден от смъртта. Тъй като това не винаги е възможно, преди тялото да бъде преместено, трябва поне да се направи пхоуа-практика.

Реализираният практикуващ продължава да пребивава в осъзнава­нето на природата на ума в момента на смъртта и се пробужда в Основ­ното сияние, когато то се прояви. Би могъл да остане в това състояние дори в продължение на няколко дни. Някои медитатори и големи учители предпочитат седяща поза за медитация, а други - позата на спящия лъв.

Освен че се владеят напълно, съществуват и други признаци, по които можем да познаем, че са се отпуснали в Основното сияние - на лицето им се задържа някакъв цвят, ноздрите не хлътват, кожата остава мека и еластична, тялото не се втвърдява, в очите се запазва мек, състрадателен блясък, а в сърцето остава някаква топлина. Много е важно тялото на учителя да не се докосва и край него да се пази пълна тишина, докато той не премине отвъд чрез медитация.

Гялуанг Кармапа - велик учител и глава на една от четирите главни школи на тибетския будизъм - умря през 1981 г. в една болница в Съединените щати. Несекващата му веселост и състраданието му бяха истинско вдъхновение за хората около него. Доктор Ранулфо Санчес, шеф на хирургията, казва за него:

Персоналът в болницата забелязал, че тялото на Кармапа не следва обичайния процес на rigor mortis и разлагане, а се запазило такова, каквото е било в момента на смъртта. След време установили, че областта около сърцето му все още е топла. Доктор Санчес продължава:

Някои учители умират в седяща поза за медитация и тялото им остава в това положение, без чужда помощ. Калу Ринпоче умря през 1989 г. в манастира си в Хималаите. Присъствали са много учители, лекар и медицинска сестра. Най-близкият му ученик пише:

Никога няма да забравя смъртта на любимия си учител Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо през лятото на 1959 г. През последните години от живота си той се стремеше да излиза от манастира колкото е възможно по-малко. Учители от всички школи се тълпяха при него, за да слушат ученията му, а също така и представители на различните приемствени традиции, защото той беше извор на приемственото им познание. Манастирът Дзонгсар, където живееше, се превърна в един от най-оживените духовни центрове в Тибет и беше посещаван от всички най-велики лами. В цялата област думата му беше закон. Беше толкова велик учител, че почти всички му бяха ученици. Имаше огромно влияние, благодарение на което можеше да предотврати граждански войни - достатъчно бе да каже, че ще оттегли духовната си подкрепа за враждуващите от двете страни.

За нещастие когато хватката на китайските нашественици се стегна, условията в Кхам бързо се влошиха и макар да бях съвсем малко момче, можех да доловя надвисналата заплаха за бъдещето. През 1955 г. учителят ми получи знак, че трябва да напусне Тибет. Най-напред отиде на поклонение по светите места в Централен и Южен Тибет, а след това, за да изпълни дълбокото желание на своя учител - и по светите места в Индия, където го придружих. Всички се надявахме, че, докато ни няма, положението на изток ще се подобри. По-късно научих, че много други учители са приели това пътуване като знак, че Тибет е обречен, и са успели да избягат навреме.

Учителят ми имаше покана да посети Сиким - малка страна в Хималаите и едно от светите места на Падмасамбхава. Джамянг Кхиентсе беше превъплъщение на най-големия светец на Сиким и кралят на страната го бе поканил да благослови земята му с присъствието си. Когато научиха, че е отишъл там, от Тибет тръгнаха много учители, за да получат напътствията му, и взеха със себе си множество текстове, които иначе нямаше да оцелеят. Джамянг Кхиентсе беше учител на учителите и Дворцовият храм, в който живееше, скоро се превърна в голям духовен център. И колкото повече условията в Тибет се влошаваха, толкова повече лами се събираха около него.

Казано е, че големите учители, които преподават много, не живеят дълго - сякаш привличат към себе си препятствията, които пречат на духовното развитие на учениците им. Имаше пророчества, според които ако бе изоставил преподаването и бе тръгнал като отшелник из далечните кътчета на страната, учителят ми щял да живее много по-дълго. Всъщност той се опита да направи това - когато тръгнахме от Кхам, изостави всичките си вещи и потегли при пълна тайна, без да има намерение да преподава. Когато обаче хората разбраха кой е, започнаха да го молят за поученията и посвещенията му. Състраданието му беше толкова голямо, че пожертва живота си, за да продължи да дава напътствия, въпреки че знаеше какво рискува.

Джамянг Кхиентсе се разболя в Сиким. В същия момент дойде ужасната новина, че Тибет е паднал окончателно. Най-висшите лами, главите на приемствените традиции, заприиждаха един след друг, за да го посетят, а молитвите и ритуалите за дълъг живот не преставаха денонощно. Всички участваха. Молехме го да продължи да живее, защото учител от неговата величина сам може да реши кога е време да се раздели с тялото си. Той лежеше на леглото, приемаше даровете, смееше се и отговаряше с разбиране: „Добре, за да бъда от полза, ще кажа, че ще живея."

Първия знак, че Джамянг Кхиентсе ще умре, получихме чрез Гялуанг Кармапа. Моят учител му казал, че е приключил делата, за които е дошъл на тази земя, и е решил да я напусне. Един от близките помощници на Кхиентсе се разплака, когато Кармапа му предаде това, и всички научихме. Малко по-рано бяхме научили, че трите най-големи тибетски манастира - Сера, Дрепунг и Ганден - са окупирани от китайците. Имаше някаква трагична символика във факта, че с падането на Тибет умираше и такова велико същество, олицетворение на тибетския будизъм.

Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо издъхна в три часа сутринта на шестия ден от петия тибетски месец. Десет дни преди това, когато една нощ медитирахме за дълъг живот, земята се разклати от страховито земетресение. Според будистките сутри това е белег, че скоро ще умре просветлено същество.³

Три дни смъртта му се пазеше в пълна тайна и никой не знаеше, че Джамянг Кхиентсе е умрял. На мен ми казаха, че здравето му се е влошило рязко и че вместо в стаята му, където обикновено спях, трябва да отида в друга. Най-дълго време с учителя бе прекарал неговият помощник и ръководител на церемониите лама Чокден. Той беше тих, сериозен, аскетичен човек с проницателен поглед и хлътнали скули, чието държане беше достойно и изтънчено, макар и смирено. Чокден беше известен с изключителната си честност, с дълбокото си човешко благоприличие, с доброто си сърце и удивителната си памет - изглежда си спомняше всяка дума и всяка история, разказана някога от учителя, и познаваше в най-малки подробности сложните ритуали и тяхното значение. Сам той беше достоен за пример медитатор и учител.

Виждахме, че Чокден продължава да носи храна в стаята на учителя, но изражението на лицето му беше мрачно. Питахме как е Кхиентсе, но Чокден неизменно отговаряше: „Положението не се е променило." В някои традиции е важно, докато учителят медитира след смъртта си, да се пази тайна. Едва три дни по-късно научихме, че е умрял. След това индийското правителство изпрати телеграма до Пекин, а оттам новината бе предадена в манастира Дзонгсар в Тибет, където много от монасите вече били разплакани, защото някак си доловили, че Кхиентсе умира. Малко преди да тръгнем той дал тайнствен обет, че преди да умре ще се върне още веднъж. И го направи.

В новогодишната вечер в края на същата година, около шест месеца преди да умре окончателно, когато се изпълнявал ритуален танц, много от по-възрастните монаси видели образа му в небето. В манастира учителят ми бе основал колеж, в който са се подготвяли едни от най-добрите учени в по-ново време. В главния храм имаше голяма статуя на бъдещия Буда Майтрея. Рано една сутрин, малко след появата на видението в небето,човекът, който поддържа храма, отворил вратата: Кхиентсе седял в скута на Майтрея. ;

Учителят ми умря в поза „Спящ лъв". Всички признаци, че все още медитира, бяха налице и никой не докосна тялото в продължение на три пълни дни. Никога няма да забравя момента, когато излезе от медитацията си - носът му изведнъж хлътна, лицето му се обезцвети и главата му леко се наклони на една страна. До този момент в тялото му все още имаше някаква сила, някакво равновесие и живот.

Когато измихме, облякохме и свалихме тялото в главния храм на двореца, беше вечер. Бяха се насъбрали цели тълпи хора, за да изразят уважението си.

Тогава се случи нещо удивително. Появи се някаква млечнобяла светлина, подобна на светла мъгла, която постепенно се разпространи навсякъде. Пред дворцовия храм имаше четири ярки електрически лампи, които по това време бяха запалени, защото беше седем вечерта. В сравнение с тази тайнствена светлина обаче те изглеждаха слаби. Апа Пант, политически пълномощник в Сиким, пръв позвъни по телефона, за да попита какво е това. После започнаха да се обаждат и много други -странната неземна светлина беше забелязана от стотици хора. Един от останалите учители ни обясни, че според тантрите подобни светлинни явления са признак, че някой става буда.

Първоначално се предвиждаше тялото на Джамянг Кхиентсе да остане в двореца в продължение на една седмица, но много скоро започнахме да получаваме телеграми от учениците му. Беше 1959 година - много от тях, включително и Дилго Кхиентсе Ринпоче, току-що се бяха установили в изгнание след дългото и опасно бягство от Тибет. Всички молеха да запазим тялото, за да могат да го видят. И беше решено да остане още две седмици. Всеки ден имаше четири различни церемонии с молитви, в които вземаха участие стотици монаси, водени от лами от всички школи и често от самите глави на приемствените традиции. Бяха дарени стотици маслени светилници.

Тялото не се вмириса и не започна да се разлага, така че го оставихме още една седмица. Лятото в Индия е удивително горещо и въпреки това седмица след седмица нямаше никакви признаци на разложение. В крайна сметка тялото на Джамянг Кхиентсе остана в продължение на шест месеца. В святото му присъствие се създаде атмосфера на медитация и духовно обучение. Най-възрастните му ученици довършиха напътствията, които беше започнал преди да умре, бяха ръкоположени и много нови монаси.

Най-накрая занесохме тялото на избраното от него място за кремация. Ташидинг е едно от най-светите места в Сиким и се намира на върха на хълм. Всички ученици отидохме там и издигнахме ступа за мощите му със собствените си ръце, въпреки че в Индия всякаква физическа работа обикновено се извършва от наети работници. Всички, стари и млади, носихме камъни нагоре по хълма - от учители като Дилго Кхиентсе Ринпоче до най-обикновените хора - и издигнахме ступата със собствените си ръце. Това беше най-голямото свидетелство за всеотдайността, която бе разпалил.

Никакви думи не могат да опишат загубата, сполетяла ни със смъртта на Джамянг Кхиентсе. Когато напуснахме Тибет, семейството ми изгуби всичките си земи и собственост, но аз бях твърде малък и не бях развил привързаност към тях. А загубата на Джамянг Кхиентсе Ринпоче беше така огромна, че все още скърбя за него след толкова много години. Преживях цялото си детство в слънцето на неговото присъствие. Спях на малко легло в долния край на неговото и години наред съм се будил от шепота на утринните му молитви и потракването на неговата мала -будистката му броеница. Думите, напътствията му, огромният покой, който вдъхваше неговото присъствие, усмивката му - всичко това са незаличими спомени за мен. Той е вдъхновението на моя живот и когато преподавам или имам проблеми с представите в медитацията си, призовавам неговото присъствие и това на Падмасамбхава. Смъртта му беше огромна загуба за света и за Тибет. Винаги съм си мислил, че будизмът не би могъл да бъде унищожен, ако остане поне един негов представител като Джамянг Кхиентсе или Дилго Кхиентсе Ринпоче. Заедно с Джамянг Кхиентсе Ринпоче си отиде и цяла епоха, цяло измерение на духовната сила и познание.

Умря на шестдесет и седем и аз често си мисля колко по-различно би било бъдещето на тибетския будизъм, ако Джамянг Кхиентсе бе останал жив, за да вдъхнови развитието му в изгнание, и най-вече на Запад. Той бе авторитет във всички школи и приемствени традиции и ги уважаваше еднакво - нещо, с което си бе спечелил всеобщо уважение. Тъй като беше учител на учителите, носителите на приемствените традиции го тачеха като свой предходен учител и бяха получили посвещения от него. Той най-естествено би могъл да ги обедини в дух на хармония и сътрудничество.

И все пак, великият учител никога не умира. Сега, когато пиша това, Джамянг Кхиентсе продължава да ме вдъхновява. Той е силата, която стои зад тази книга и зад лекциите ми, той е фундаментът и духът на всичко, което правя. Той е, който ме насочва. Благодатта му и увереността, която ми дава тази сила, винаги са били с мен в усилията ми да представя, доколкото съм в състояние, традицията, чийто толкова виден представител бе той. Лицето му за мен сега е по-живо от лицата на всички живеещи, а в очите му винаги виждам светлината на трансцеденталната мъдрост и трансцеденталното състрадание, която никаква сила на света не може да изгаси.

Дано всички вие, които четете тези редове, го опознаете поне малко такъв, какъвто го познавам аз. Дано всички вие се вдъхновите колкото мен от всеотдаиността на живота му и от величието на смъртта му. Дано всички вие вземете пример от пълното му обричане в името на добруването на всички живи същества и дано добиете куража и мъдростта, така необходими в наше време, за да работите в полза на истината!
СЕДЕМНАДЕСЕТ

Присъщо сияние

Когато Основното сияние изгрее при смъртта, опитният медитатор ще го разпознае и ще се слее с него, ще постигне освобождение. Който обаче не успее да направи това, попада в следващото бардо - сияйното бардо на дхармата.

Учението за бардо на дхармата е много особено, специфично за Дзогчен, и от векове се смята за най-важната част от тази традиция. Първоначално се колебаех дали да изложа това най-свято учение публично и не бих го направил, ако нямаше прецедент. Обаче в „Тибетска книга за мъртвите" и в някои други книги се споменава бардо на дхармата и това е довело до някои наивни заключения. Чувствам, че е много важно и навременно да дам едно пояснение за това бардо, като го поставя в автентичния му контекст. Трябва да подчертая, че не навлизам в никакви подробности за висшите практики, свързани с него, тъй като никоя от тях при никакви обстоятелства не би могла да бъде изпълнена ефективно, освен чрез напътствията и под надзора на квалифициран учител, с когото имаме напълно чиста връзка.

За да бъде тази глава - която смятам за една от най-важните в настоящата книга - колкото е възможно по-ясна, съм събрал материали от най-различни източници. Надявам се, че чрез нея някои от вас ще се свържат с това удивително учение, ще пожелаят да научат още за него и ще започнат да практикуват сами.

На санскрит с думата dharmata (на тибетски чъо ний) обозначаваме вътрешната, присъща на всичко природа, същността на нещата такива, каквито са. Дхармата е голата, безусловната истина, природата на реалността или истинската природа на съществуването на явленията. Това, за което става дума тук, е от основна важност за разбирането на природата на ума и за природата на всичко останало.

В края на процеса на разграждане и изгряването на Основното сияние се разкрива едно съвсем ново измерение. Подходящ начин да го илюстрираме е да го сравним с превръщането на нощта в ден. Последната фаза на процеса на разграждане при смъртта е преживяването на „чернота" при фазата на „пълното постигане". Тя се описва като „небе, обвито в тъма". Изгряването на Основното сияние е като изсветляването на небето призори. Сега слънцето на дхармата постепенно изгрява с цялото си величие и осветява контурите на земята във всички посоки. Естественото сияние на Ригпа се проявява спонтанно като блестяща светлина и енергия. Както слънцето се издига в ясното и безоблачно небе, така и от всеобхватното пространство на Основното сияние изгряват светлите видения в бардо на дхармата. Това проявление на звук, светлина и цвят наричаме „спонтанно присъствие", защото то винаги е налице във и е присъщо на необятната шир на „изначалната чистота", която е негова основа.

Всъщност това е един процес на разкриване, при който умът и неговата фундаментална природа се проявяват все повече и повече. Бардо на дхармата е етап от този процес. Защото именно чрез това измерение от светлина и енергия умът преминава от своето най-чисто състояние -Основното сияние - към следващото си проявление като форма, в бардо на възникването.

Много показателен ми се струва фактът, че при изследванията на съвременната физика материята се разкрива като океан от енергия и светлина. „Материята се оказва кондензирана или замръзнала светлина... цялата материя е светлина, кондензирала във форми, които се променят със средни скорости, по-малки от скоростта на светлината" - отбелязва Дейвид Бом. Съвременната физика разбира светлината и като многостранно явление: „Тя е енергия, но и информация - съдържание, форма и структура. Тя е потенциалът на всичко."¹

Бардо на дхармата има четири фази и всяка от тях предоставя нова възможност за освобождение. Ако дадена възможност не се оползотвори, настъпва следващата фаза. Обяснението, което давам тук, произлиза от тантрите на Дзогчен, които учат, че само чрез специална висша практика, наречена Тьогал, може да се разбере значението на бардо на дхармата в истинския смисъл на думата. Бардо на дхармата заема значително по-малко място в другите цикли учения за смъртта в тибетската традиция.

Дори в „Тибетска книга за мъртвите", която също принадлежи към ученията на Дзогчен, последователността на тези четири фази само е загатната, сякаш е прикрита, и не е изложена като ясна и подредена структура.

Все пак трябва да подчертая, че с помощта на думите може да се даде само обща представа за това, което е възможно да се случи в бардо на дхармата. Проявленията на това бардо ще останат само външни понятия, докато практикуващият не усъвършенства практиката Тьогал, с чиято помощ всичко, за което говоря тук, се превръща в неоспоримо лично изживяване. Тук се опитвам да създам у вас усещането, че това чудесно и изумително измерение може да съществува, а и да дам завършен вид на описанието си на различните бардо. Наред с това искрено се надявам това пълно описание да ви послужи като напомняне в процеса на смъртта.

В бардо на дхармата приемаме тяло от светлина. В първата фаза на това бардо „пространството се разтваря в сияние".

Изведнъж осъзнаваме стелещ се, трептящ свят от звук, светлина и цвят. Всички обикновени черти на познатото ни обкръжение се разтварят в един всеобхватен пейзаж от светлина. Той е прозрачен и лъчист, чист и многоцветен, неограничен от никакви измерения или посоки, непрестанно трепти и се движи. „Тибетска книга за мъртвите" го сравнява с „мираж в равнина, обляна от горещината на лятото". Цветовете му са естествен израз на присъщите качества на елементите в ума - пространството се възприема като синя светлина, водата - като бяла, земята - като жълта, огънят - като червена, а вятърът - като зелена.

Доколко са стабилни тези проявления на светлина в бардо на дхармата зависи изцяло от стабилността, която сме успели да постигнем в практиката Тьогал. Единствено истинското усъвършенстване на тази практика ще ни даде възможност да стабилизираме преживяването и да постигнем освобождение. В противен случай бардо на дхармата само ще проблесне като мълния - дори няма да разберем какво се е случило. Искам още веднъж да подчертая, че единствено човек, който владее Тьогал, ще може да разпознае най-същественото - че тези проявления на светлина нямат съществуване, отделно от природата на ума.

Ако не сте в състояние да разпознаете всичко това като спонтанно проявление на Ригпа, тогава светлинните лъчи започват да се обединяват и да се превръщат в точки или кълба с различни размери, наречени „тикле". В тях се появяват „мандалата на миролюбивите и гневните божества" като огромни сферични концентрации на светлина, които сякаш заемат цялото пространство.

Това е втората фаза, известна като „сиянието, превръщащо се в еди­нение", при която сиянието се проявява под формата на буди или боже­ства с разнообразни размери, цветове и форми, които държат различни атрибути. Светлината, която излъчват, е ослепителна и зашеметяваща, звукът е непоносим, като тътена на хиляда гръмотевични бури, а светлинните лъчи проникват навсякъде като лазери.

Това са четиридесет и двете миролюбиви и петдесет и осемте гневни божества, описани в „Тибетска книга за мъртвите". Те се проявяват в продължение на известен брой „дни" и заемат специфичните си места в петте посоки на мандалата. Видението изпълва всичките наши възприятия до такава степен, че ако не сме в състояние да разпознаем божествата, може да ни се сторят заплашителни и ужасни, да ни обземат сляпа паника и неописуем страх и да изгубим съзнание.

От нас и от божествата започват да струят фини светли лъчи, които съединяват сърцето ни с техните сърца. В лъчите се появяват безброй сияйни сфери, които стават все по-големи и накрая, когато божествата се слеят с нас, изчезват.

3. Мъдрост

Ако и сега не успеем да разпознаем какво е станало, възниква следващата фаза, наречена „единение, превръщащо се в мъдрост".

Сърцето ни започва да излъчва светлина и в нея се появява огромно видение - все пак всички негови подробности са точно и ясно очертани. Това е проявление на различните аспекти на мъдростта, които се обединяват в сферични сияйни тикле и разгъващи се килими от светлина.

Най-напред върху килим от наситеносиньо се появяват трептящи тикле от сапфиреносиньо в групи по пет. Над всичко това върху килим от бяла светлина се появяват лъчисти тикле, бели като кристал. Отгоре, върху жълт килим, се появяват златисти тикле, а над него върху килим от червена светлина се явяват рубиненочервени тикле. Най-отгоре се появява сияйна сфера, подобна на разпънат балдахин от паунови пера.

Тези видения от ярка светлина са проявление на петте мъдрости -мъдростта на всеобхватното пространство, подобната на огледало мъдрост, изравняващата мъдрост, разграничаващата мъдрост и всепостигащата мъдрост. Тъй като всепостигащата мъдрост може да се овладее само в момента на просветлението, тя все още не се е появила. Ето защо не виждаме зелен килим от светлина и зелени тикле, но те се съдържат във всички останали цветове. Тук проличава потенциалната възможност да достигнем просветление, а всепостигащата мъдрост ще се появи, когато станем буца. Ако и сега не постигнем освобождение чрез отпускане в природата на ума, килимите от светлина и техните тикле заедно с нашата Ригпа се сливат в едно лъчисто кълбо от светлина, което прилича на балдахин от паунови пера.

4. Спонтанно присъствие

Това е предвестник на последната фаза на дхармата - „мъдрост, превръщаща се в спонтанно присъствие". Сега цялата реалност се представя като едно огромно видение. Най-напред изгрява състоянието на изначална чистота - като открито безоблачно небе. След това се появяват миролюбивите и гневните божества, следвани от чистите сфери на будите, а под тях - шестте сфери на съществуването в самсара.

Не можем да обхванем с нормалното си въображение безграничността на това видение. Тук са налице всички възможности - от мъдрост и освобождаване до обърканост и прераждане. В този момент ще открием, че притежаваме възприятия и спомени на ясновидец. Например без сетивата ни да са помрачени по какъвто и да било начин, ще видим миналите и бъдещите си прераждания, ще можем да виждаме в чужди умове и ще добием познания за всичките шест сфери на съществуването. Само за миг ще си припомним всички чути учения, а дори и такива, които никога не сме слушали.

След това цялото видение се връща към първоначалната си същност, подобно на палатка, чиито въжета са прерязани. -

Ако успеем да разпознаем тези проявления на „собственото излъчване" на нашата Ригпа, ще постигнем освобождение, но без практиката Тьогал няма да сме в състояние дори и да погледнем божествата, които са „ярки като слънцето". Вместо това в резултат от придобитите навици в предишните прераждания погледът ни ще бъде привлечен надолу към шестте сфери. Тях ще разпознаем с лекота и те отново ще ни въвлекат в заблуждение.

Според „Тибетска книга за мъртвите" преживяванията в бардо на дхармата продължават определени периоди, измервани с „дни". Това не са слънчевите денонощия с продължителност двадесет и четири часа, защото когато сме в дхармата, ние сме отишли изцяло отвъд ограниченията на времето и пространството. Това са „медитативни дни" и продължите­лността им е равна на времето, което сме били в състояние да се отпуснем изцяло в природата на ума или да останем в някакво постоянно състояние на ума. Ако медитацията ни не е била стабилна, тези дни може да бъдат твърде къси, а миролюбивите и гневните божества да се явят за толкова кратко време, че дори да не забележим появата им.