Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Сестрата на Ани Пелу, Ани Рилу, също бе практикувала през целия си живот и бе срещала същите големи учители. Имаше един дебел том с молитви, които четеше, като практикуваше по цял ден. От време на време заспиваше и след като се събудеше, продължаваше оттам, докъдето е стигнала. Правеше това денем и нощем и много често се случваше сутрешната й практика да остане за вечерта, а вечерната за сутринта. Ани Пелу, нейната по-голяма сестра, беше много по-решителен и подреден човек и към края на живота си започна да не понася това непрекъснато нарушаване на нормалния ритъм. Често питаше сестра си:

- Защо не вършиш нещата, когато им е времето? Защо не угасиш лампата и не легнеш да спиш, както всички останали?

Ани Рилу обикновено промърморваше „Да... да", но продължаваше да постъпва по своему.

В онези дни бях на страната на Ани Пелу, но сега виждам мъдростта на това, което правеше сестра й. Потапяше се в потока на духовната практика и целият й живот се превръщаше в една непрекъсната молитва. Сега си мисля, че практиката й беше твърде силна и продължаваше дори и когато спи - а всеки, който умее това, има много добра възможност да се освободи в бардо.

Ани Рилу умря също така спокойно и отпуснато, както и живя. Към края боледуваше и една сутрин към девет часа жената на моя учител почувства, че смъртта й наближава. Въпреки че Ани Рилу вече не можеше да говори, умът й бе бистър. Някой веднага отиде да повика Додрупчен Ринпоче, един забележителен учител, който живееше наблизо, за да й даде последни напътствия и да приложи пхоуа - практиката за пренасяне на съзнанието в момента на смъртта.

Със семейството ни живееше един възрастен човек на име А-пе Дордже, който умря през 1989 г. на осемдесет и пет годишна възраст. Той бе посрещнал пет поколения при нас и бащинската му мъдрост, здравият разум, доброто сърце, удивителната му морална сила и дарбата да предотвратява скарвания го превръщаха в олицетворение на всичко добро, което се среща при тибетците - бедно облечен, земен, обикновен човек, който спонтанно живее с духа на ученията.²

Когато бях малък, той ме научи на много неща и най-вече на това, колко е важно да бъдеш добър с другите и никога да не храниш лоши чувства дори и да ти причинят зло. Притежаваше природна дарба да предава духовни ценности - сякаш по вълшебен начин те караше да изявиш най-доброто в себе си. Освен това А-пе Дордже беше и роден разказвач - когато бях дете, той ме омагьосваше с приказките и разказите си от Гесарския епос или пък с историите за борбите в източните провинции, когато Китай нахлу в Тибет в началото на 50-те години. Където и да отидеше, носеше със себе си лекота, радост и добро настроение, които правеха и най-трудното положение да изглежда по-поносимо. Дори когато наближаваше осемдесетте, все още беше жизнен и активен и ходеше на пазар почти до смъртта си. Тръгваше всяка сутрин около девет часа.

Научи, че Ани Рилу скоро ще умре, и дойде в стаята й. Имаше навика да говори високо, почти да крещи.

- Ани Рилу - извика А-пе Дордже и тя отвори очи. - Мило момиче -продължи той с широка чаровна усмивка, - сега е моментът да покажеш колко струваш. Не се колебай. Не падай духом. Имала си късмета да срещнеш толкова много чудесни учители и да получиш мъдрост от тях. И не само това - имала си и безценната възможност да практикуваш, какво повече можеш да искаш? Сега само трябва да задържиш ученията им в сърцето си, особено нещата, които са ти говорили за момента на смъртта. Помни ги и не се отвличай. Не се тревожи за нас, ще се справим. Сега отивам на пазар и когато се върна, може би няма да те видя повече. Така че - сбогом.

Каза това с широка усмивка. Ани Рилу все още беше в съзнание и начинът, по който й го каза, я накара да се усмихне и да му кимне в отговор.

А-пе Дордже знаеше, че е особено важно, когато наближим смъртта, да съумеем да синтезираме цялата си духовна практика в една „сърдечна практика", която синтезира всичко. Това, което той каза на Ани Рилу, припомня думите на Падмасамбхава - „да навлезеш съсредоточено в чистото осъзнаване на ученията".

За човек, който е познал природата на ума и е стабилизирал това състояние посредством практиката, това означава да се отпусне в състоянието на Ригпа. Ако не сте достигнали тази стабилност, помнете с дълбините на сърцето си същността на учението, предадено ви от вашия учител, и най-вече напътствията му за момента на смъртта. Запомнете това със сърцето и ума си, мислете за учителя си и в момента на смъртта слейте ума си с неговия.
НАПЪТСТВИЯ ЗА УМИРАНЕТО

Много често бардо на умирането се представя като красива актриса, седнала пред огледалото. Скоро ще започне нейното последно представление, тя поставя грима си и проверява как изглежда преди да излезе на сцената. По същия начин в момента на смъртта учителят ни въвежда отново в основната истина на ученията - в огледалото на природата на ума ни - и ни насочва към същността на нашата практика. Ако учителят ни го няма, трябва да присъства някой наш приятел, който има добра кармична връзка с нас, за да ни помогне да си спомним.

Твърди се, че най-подходящият момент за това въвеждане е след като е прекратено външното и преди да е завършило „вътрешното дишане", но е по-безопасно да се започне по време на процеса на разпадане, преди сетивата да престанат да функционират напълно. Ако нямате възможност да се срещнете с учителя си достатъчно време преди настъпването на смъртта, трябва да се запознаете с тези напътствия предварително.

Според нашата традиция ако учителят ни се намира край смъртното ни легло, той ще следва определена последователност. Най-напред ще произнесе нещо като „О, сине/дъще на просветлено семейство, слушай, без да отвличаш вниманието си...", а след това ще ни поведе последователно през етапите на смъртта. После ще синтезира същността на въвеждането с няколко силни, ясни и запомнящи се думи, така че да оставят следа в ума ни, и ще поиска да се отпуснем в природата на ума. Ако това не е по възможностите ни, ще ни напомни за пхоуа, ако познаваме тази практика. Ако не я познаваме, ще я изпълни за нас. След това, като допълнителна предпазна мярка, учителят може да ни обясни природата на преживяванията в бардо-състоянията след смъртта и че всички те без изключение са проекции на нашия собствен ум. Ще ни подтикне уверено да си даваме сметка за това във всеки момент. „О, сине/дъще, каквото и да виждаш, колкото и ужасяващо да е то, знай, че то е твоя собствена проекция, знай, че е светлината, естественото излъчване на твоя ум."³ Най-накрая учителят ще ни каже да си припомним чистите сфери на будите, да се изпълним с всеотдайност и да се молим да се преродим там. Учителят ще произнесе думите на въвеждането три пъти и като остане в състояние на Ригпа, ще насочи благодатта си към умиращия си ученик.

Има три основни практики при умиране:

• Най-добрата е отпускането в природата на ума или призоваването на същността на нашата практика.

• Следва практиката пхоуа - пренасяне на съзнанието.

• Най-накрая - можем да разчитаме на силата на молитвите, на всеотдайността и благодатта на просветлените същества.

Достигналите съвършенство в Дзогчен, както казах, напълно са осъзнали природата на ума си, така че когато умират, е напълно достатъчно да се отпуснат в Ригпа и да преодолеят прехода. Те нямат нужда да преместват съзнанието си в която и да било буда или просветлена сфера, защото вече са реализирали мъдрия ум на будите в самите себе си. Смъртта за тях е момент на върховно освобождаване - увенчаването на тяхната реализация и плодът на практиката им. На подобни практици „Тибетската книга за мъртвите" напомня единствено следното: „О, велики, сега Основното сияние ще изгрее! Познай го и се отпусни в практиката!"

За тези, които напълно са овладели Дзогчен, се казва, че умират като новородени, освободени от всякакви грижи и тревоги за смъртта. Те няма защо да се притесняват за деня и часа на смъртта си, нито пък имат нужда от поучения, напътствия или напомняния.

„Медитаторите с по-добри от средните постижения умират като просяци на улицата." Никой не ги забелязва и нищо не ги безпокои. Поради стабилността на практиката си те са напълно независими от околната среда. Също толкова лесно биха умрели в пълна с хора болница или в дома си сред многолюдно и шумно семейство.

Никога няма да забравя един стар йога в Тибет. Беше забавен човек и след него винаги подтичваха групи дечурлига. Където и да отидеше, пееше и рецитираше, събираше около себе си тълпи, караше ги да практикуват и да произнасят „ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ" - мантрата на Буда на състраданието⁴. Имаше голямо молитвено колело⁵. Хората му правеха дребни подаръци и той ги зашиваше на дрехите си, така че и сам бе заприличал на молитвено колело. Освен това имаше куче, което го следваше навсякъде. Държеше се към кучето като към човешко същество - ядеше същата храна от една и съща паница, спеше до него, смяташе го за свой най-добър приятел и постоянно му говореше.

Малко хора го вземаха насериозно, а някои дори го наричаха „лудия йога", но много лами го уважаваха и казваха, че не бива да гледаме на него с пренебрежение. Дядо ми и останалите от моето семейство го уважаваха, канеха го в домашното светилище, предлагаха му хляб и чай. Според тибетския обичай на гости не бива да се ходи с празни ръце и един ден, докато пиеше чай у дома, йогата изведнъж се сепна: „О, съжалявам! Щях да забравя! Ето моят подарък за вас!" Взе шала и хляба, които дядо ми току-що му беше дал, и му ги поднесе като подарък.

Често спеше на открито. Един ден издъхна недалеч от манастира Дзогчен - направо на улицата сред купчина боклук, а кучето лежеше до него. Никой не очакваше това, което се случи после, но много хора го видяха. Около тялото му се появи ослепително кълбо светлина с цветовете на дъгата. Казано е, че „недотам способните практици, от средна величина, умират като диви животни или лъвове, в снежни планини, планински пещери или пусти долини. Те могат напълно да се грижат за себе си и предпочитат да се усамотят на някое пусто място и да умрат спокойно, без близки и приятели да се суетят около тях.

Учителите трябва да припомнят на добрите практици от този тип какво трябва да приложат при наближаването на смъртта. Ще ви дам два примера от традицията Дзогчен. Най-напред учителят казва на умиращия да заеме поза „спящ лъв", да съсредоточи съзнанието си в очите и да се вгледа в небето. След това умът им остава в непроменено състояние, като оставят Ригпа съвсем непринудено да се смеси с изначалното пространство на истината. Когато Основното сияние на смъртта се появи, те леко се сливат с него и достигат просветление.

Това обаче може да постигне само човек, който вече е стабилизирал медитацията си. За тези, които не са достигнали тази степен на съвършенство и имат нужда от някакъв метод, съществува и друга практика - да си представят съзнанието си като звука „А" и да го изпратят през централния канал и през короналната чакра на главата си в сферата на будите. Това е пхоуа-практика, или пренасяне на съзнанието - именно нея моят учител използва при смъртта на лама Цетен.

Хората, които съумеят да приложат тези две практики успешно, ще преживеят физическия процес на умирането, но няма да преминат през следващите бардо-състояния.

„Ще изпратя съзнанието си в пространството на неродена Ригпа" се отнася до пренасянето на съзнанието, пхоуа-практиката, която най-често се използва при умиране, както и до напътствията, свързани с бардо на умирането. Пхоуа се използва от столетия за оказване помощ на умиращите и в подготовката за смъртта. Главното при нея е, че в момента на смъртта медитиращият слива съзнанието си с ума на мъдростта на Буда в това, което Падмасамбхава нарича „пространство на неродена Ригпа". Пхоуа може да се практикува направо от умиращия или от квалифициран медитатор или учител в негова полза.

Съществуват много нива пхоуа, съответстващи на способностите, опита и степента на обученост на различните хора, но тази, която се използва най-често, е „пхоуа на трите разпознавания" —разпознаване на нашия централен канал⁶ като пътека, разпознаване на съзнанието като пътник и разпознаване на буда-сферата като крайна точка на пътуването. Обикновените тибетци, ангажирани с работата и семействата си, не могат да посветят целия си живот на учене и практика и въпреки това дълбоко вярват в ученията. Когато децата им пораснат и те навлязат в така наречената на Запад „пенсионна" възраст, тибетците често ходят на поклонения, срещат се с духовни учители и се отдават на духовна практика. Често се заемат и с пхоуа, за да се подготвят за смъртта. За пхоуа в ученията се казва, че е начин за достигане на просветление, без да посветиш целия си живот на медитация.

В пхоуа практиката се призовава присъствието на Буда Амитаба -Буда на Безграничната светлина. Амитаба е много популярен сред обикновените хора в Китай и Япония, а също така в Тибет и Хималаите. Той е Изначалният Буда от семейството Лотос или Падма - буда-семейството, към което принадлежи и човешкият род. Той представлява нашата чиста природа и символизира преобразуването на желанието -преобладаващата емоция в сферата на хората. В дълбоката си същност той е безграничната светла природа на нашия ум. При смъртта същинската природа на ума се проявява в момента на изгряването на Основното сияние, но не всички от нас са в състояние да я разпознаят. Колко състрадателност и находчивост са проявили будите, като са ни предали начин да извикваме олицетворението на сиянието чрез лъчистото присъствие на Амитаба!

Тук би било неуместно да излагам в подробности традиционната пхоуа-практика, която винаги и при всички обстоятелства трябва да се провежда под наблюдението на учител. Никога не опитвайте да практикувате пхоуа сами!

При смъртта, както обясняват ученията, съзнанието ни, което е възседнало „вятър", може да напусне тялото през някой от деветте отвора. Пътят, по който напусне, определя точно в коя сфера на битието ще се преродим. Когато напусне през отвора на фонтанелата - „короналната чакра", ще се преродим, както е казано, в пречистена земя, където постепенно ще можем да продължим по пътя към просветлението.⁷

Трябва да подчертая отново, че пхоуа може да се практикува само под наблюдението на квалифициран учител, който е благословен със способността да осъществява пренасянето правилно. Не е необходимо да притежавате обширни интелектуални познания или задълбочени разбирания, за да изпълните пхоуа успешно - нужни са само всеотдайност, състрадание, еднопосочни представи и дълбоко усещане за присъствието на Буда Амитаба. Ученикът получава напътствия и практикува, докато не се появят признаците за успех. Те могат да бъдат сърбеж в горната част на главата, главоболие, поява на бистра течност, подуване или омекване на фонтанелата или дори поява на малък отвор в нея, в който може да се мушне сламка, за да се провери доколко е била успешна практиката.

Неотдавна група възрастни тибетци, установили се да живеят в Швейцария, се обучаваха при известен пхоуа-учител. Децата им - отрасли в Швейцария - бяха много скептично настроени към ефективността на тази практика, но с изумление забелязаха промяната у родителите си, включително и някои от гореспоменатите признаци, само след десетдневни занимания.

Японският учен д-р Хироши Мотояма е провел изследвания върху психофизиологичните аспекти на пхоуа. Той установил съвсем точно настъпващите по време на практиката промени в нервната, метаболитната и акупунктурната меридианна системи.⁸ Една от находките на д-р Мотояма е, че енергийните потоци в тялото на изследвания от него пхоуа-учител много напомнят измерените при хора с екстрасензорни способности. Освен това от електроенцефалографските изследвания той установил, че параметрите на мозъка по време на пхоуа-практика се различават значително от установените при друг вид медитация. Изследванията показват, че при пхоуа се стимулира хипоталамусът и освен това се прекъсва обичайната умствена дейност, за да се достигне дълбоко състояние на медитация.

Понякога чрез благодатта на пхоуа обикновените хора получават видения. Докосването до покоя и светлината на Буда-сферата и представата за Амитаба силно напомнят някои аспекти от близките до смъртта преживявания и както е при тях, успешната пхоуа-практика носи увереност и освобождаване от страха пред момента на смъртта.

Основната пхоуа-практика, която описах в предишната глава, е колкото лечебна практика за живите, толкова и практика за момента на смъртта и може да се прилага по всяко време без никаква опасност. Все пак правилният избор на време е от основна важност за традиционната пхоуа. Знае се например, че успешното пренасяне на съзнанието преди момента на естествената смърт е равносилно на самоубийство. Пхоуа трябва да се започне след прекъсването на външното дишане, докато вътрешното все още продължава. Все пак може би е най-безопасно практиката да се започне по време на процеса на разпадане (описан в следващата глава) и да се повтори няколко пъти.

И така, когато един пхоуа-учител, владеещ до съвършенство традиционната пхоуа-практика, я изпълнява за умиращ човек, като визуализира съзнанието му и го превежда през фонтанелата, от основна важност е правилно да подбере момента и да не започне прекалено рано. Съвършеният практик, запознат с процеса на умиране, е в състояние да следи каналите, движението на вътрешните ветрове, телесната температура и по този начин да разбере кога настъпва моментът, подходящ за пхоуа. Ако някой учител трябва да изпълни пхоуа за умиращ, нужно е да бъде уведомен своевременно - практиката може да се изпълни дори от разстояние.

Могат обаче да се явят и някои пречки. Тъй като всяка нездрава нагласа на ума, дори и най-малкият копнеж по някакво притежание, може да попречи на успешното изпълнение на пхоуа, много е важно да не допуснем да ни завладее каквато и да било негативна мисъл или безпокойство. В Тибет беше разпространено вярването, че ако в стаята при умиращия има някакъв предмет, направен от животинска кожа, изпълнението на пхоуа ще се затрудни силно. И най-накрая, тютюнът, а и всички други наркотици, водят до запушване на централния канал и по тази причина също представляват пречка.

Казано е, че „дори и големият грешник" може да бъде освободен в момента на смъртта си, ако реализиран и способен учител преведе съзнанието му в Буда-сферата. Дори ако умиращият не е практикувал и е живял недостойно, и даже учителят да не постигне пълен успех с пхоуа, все пак ще повлияе на бъдещето на умиращия и ще му помогне да се прероди в по-висока сфера. Условията за изпълнение на пхоуа трябва да са съвършени. Пхоуа-практиката е в състояние да помогне и на човек със силно отрицателна карма, но само ако той има силна и чиста връзка с учителя, който я изпълнява, ако вярва в ученията и ако искрено, с цялото си сърце, е поискал да се пречисти.

В Тибет обикновено край леглото на умиращия се канят много лами, които повтарят пхоуа многократно, докато не се появят признаци за успех. Това може да продължи с часове. При някои хора признаците се появяват почти веднага, а при други не е достатъчен и цял ден. Това до голяма степен зависи от кармата на умиращия.

В Тибет имаше медитатори, които - макар и не много известни с практиката си - притежаваха удивителни способности да прилагат пхоуа и да предизвикват появата на очакваните признаци. При умиращите също се появяват симптоми, сочещи успеха в пхоуа. Понякога от областта на фонтанелата пада кичур коса или от короната на главата започва да излиза пара или да се излъчва топлина. В някои изключителни случаи практикуващият може да постигне такава мощ, че при произнасянето на звука, който предизвиква пренасянето, всички присъстващи да изгубят съзнание или от черепа на умиращия да изхвърчи парче кост - поради огромната сила, с която излита съзнанието.⁹

Във всички религиозни традиции се смята, че да умреш по време на молитва е особено благотворно. Надявам се да можете, когато умирате, да призовете с цялото си сърце всички буди и учителя си. Молете се с искрено разкаяние да бъдат пречистени всички извършени от вас отрицателни деяния в това и миналите прераждания, да умрете в съзнание и в покой, да постигнете добро прераждане и в края на краищата - освобождение.

Съсредоточете се и силно пожелайте да се преродите или в чиста сфера, или като човешко същество, но да имате възможност да защитавате, да се грижите и да помагате на другите. Според тибетската традиция да умреш изпълнен с такава любов и състрадание е равносилно на пхоуа и това дава възможност да получим ново, безценно човешко тяло.

От особена важност е преди смъртта да оставим позитивен отпечатък в умствения си поток. Това най-лесно се постига с практиката Гуру-йога, когато умиращият слива ума си с ума на мъдростта на учителя си, на Буда или на всяко просветлено същество. Дори и да не можем да добием добра зрителна представа за учителя си, трябва да опитаме да си го спомним, да мислим за него и да умрем, изпълнени с всеотдайност. Когато съзнанието ни отново се събуди след смъртта, отпечатъкът от присъствието на учителя също ще се пробуди и ще се освободим. Ако умрем със спомена за учителя, възможностите на благодатта му са неограничени - като негова благословия и излъчване на мъдростта му в бардото на дхармата могат да възникнат звук, светлина и цвят.

Ако учителят присъства край смъртното легло, той ще се погрижи присъствието му да бъде отпечатано в умствения поток. Възможно е - ако иска да отклони умиращия от други отвличащи вниманието фактори - да направи някаква впечатляваща, изненадваща забележка, например да изрече силно: „Помни ме!" Учителят ще привлече вниманието на умиращия по най-подходящия начин, за да създаде незаличимо впечатление, което ще се появи отново като спомен в бардо-състоянието. Когато майката на един известен учител умирала, край смъртното й легло бил Дилго Кхиентсе Ринпоче. Той направил нещо необикновено - ударил я по крака. Ако не е забравила Дилго Кхиентсе Ринпоче, когато е навлязла в смъртта, наистина е била благословена.

В нашата традиция обикновените практикуващи се молят и на всеки буда, към когото чувстват преданост или с когото имат близка кармическа връзка. Ако това е Падмасамбхава, те се молят да бъдат преродени във величествената му чиста сфера, в Двореца на Светлината на Лотоса на Медната планина. Ако обичат и боготворят Амитаба, те се молят да бъдат преродени в „Блаженото" небе, прекрасната Чиста земя на Девачен¹⁰.

Как да помогнем по най-деликатен начин при смъртта на обикновените хора, които се занимават с духовна практика? Всички ние имаме нужда от любовта и грижите, които идват с емоционалната и практическата подкрепа, но от особено значение за медитаторите са и атмосферата, наситеността и измеренията на духовната помощ. В идеалния случай учителят им ще бъде с тях и това би било голяма благодат, но ако не е възможно, духовните приятели също могат да окажат незаменима помощ, като припомнят на умиращия същността на ученията и практиките, които са били най-близо до сърцето му в живота. За умиращия медитатор духовното вдъхновение и атмосферата на доверие и всеотдайност, които естествено произлизат от него, са от основна важност. Любящото и непоколебимо присъствие на учителя или духовните приятели, окуражаващото въздействие на ученията и силата на тяхната практика - всичко това, взето заедно, способства за създаването и поддържането на вдъхновението, което през последните дни и седмици е почти толкова важно, колкото и самото дишане.

Една от моите любими ученички умираше от рак и ме попита как би било най-добре да медитира, тъй като вече нямаше сили да се съсредоточи върху никой метод.

- Просто си спомни - отговорих й - какъв късмет си имала, като си срещнала толкова много духовни учители, като си научила толкова много неща и си имала възможността и времето да практикуваш. Благодатта на всичко това никога няма да те напусне, добрата карма, която си създала по този начин, ще ти помогне. Дори само веднъж да чуеш поученията или да срещнеш човек като Дилго Кхиентсе Ринпоче, да имаш силна връзка с него, каквато ти имаше, вече е освобождаване. Помни това и не забравяй колко много хора в твоето положение не са имали такава чудесна възможност.

Ако дойде време, когато повече няма да можеш да практикуваш активно, най-важното е да се отпуснеш колкото може по-дълбоко в доверието към Гледката и в природата на своя ум. Няма значение дали умът и тялото ти функционират, природата на ума винаги присъства -лъчиста, подобна на небето, блажена, безгранична и извечна... Не се съмнявай в това и нека тази увереност ти даде сили, за да кажеш - свободна от грижи и с безразличие - на болката си, колкото и страшна да е тя: „Върви си и ме остави на спокойствие!" Ако нещо те безпокои или дразни, не губи време в опити да го променяш, просто се върни към Гледката.

Довери се на природата на своя ум, довери й се напълно и се отпусни. Няма какво повече да учиш или да опитваш да разбереш; просто остави това, което вече притежаваш, да разцъфти в теб, да се разкрива все по-дълбоко.

Разчитай на онова, което за теб е най-вдъхновяващо от всички практики. А ако ти се стори трудно да си представяш и да следваш някоя от тях, не забравяй какво казваше Дуджом Ринпоче - по-важно е да чувстваш присъствието, отколкото да си го представяш с подробности. Сега е времето да почувстваш колкото е възможно по-силно, с цялото си същество, присъствието на учителите си, на Падмасамбхава, на всички буди. Каквото и да се случи с тялото ти, не забравяй, че сърцето ти никога не боледува.

Ти обичаше Дилго Кхиентсе Ринпоче - почувствай присъствието му и искрено го помоли за помощ и пречистване. Остави се изцяло в негови ръце - със сърце и ум, с тяло и душа. Доверието е една от най-мощните сили на света.

Разказвал ли съм ти някога историята на Бен от Конгпо? Той беше съвсем обикновен човек с огромна вяра, родом от Конгпо, провинция в Югоизточен Тибет. Слушал много за Джоуо Ринпоче, „Скъпоценния господар" - една красива статуя на Буда като принц на дванадесетгодишна възраст, - която се съхранява в централния храм в Лхаса. Смята се, че е направена, когато Буда е бил все още жив, и е най-святата статуя в цял Тибет. Бен не можел да разбере дали е буда или човешко същество и решил да отиде в Лхаса, за да се узнае сам. Обул ботушите си и тръгнал. Вървял седмици наред, за да стигне до целта си - в Централен Тибет.

Когато стигнал, бил много гладен. Влязъл в храма и видял голямата статуя на Буца, а пред нея - ред маслени светилници и сладки, дарени на светилището. Бен веднага решил, че Джоуо Ринпоче яде тези сладки, и си казал: „Сигурно се топят в светилниците, а те са запалени, за да не се втвърди маслото. По-добре да направя както прави Джоуо Ринпоче." Натопил една от сладките в масло, изял я и погледнал статуята, която сякаш му се усмихвала и го гледала благосклонно.

„Какъв добър лама си ти! - казал Бен. - Кучетата идват тук и крадат храната, която са ти оставили хората, а ти само се усмихваш. Вятърът гаси светилниците, а ти продължаваш да се усмихваш... Както и да е, ще обиколя храма с молитва, за да засвидетелствам почитта си. Имаш ли нещо против да наглеждаш ботушите ми, докато се върна?" Свалил старите си мръсни ботуши, оставил ги върху олтара пред статуята и излязъл.

Докато Бен обикалял огромния храм, вътре се върнал човекът, който го поддържал, и с ужас забелязал, че някой е ял от даровете и е оставил мръсните си ботуши на олтара. Ядосал се и гневно сграбчил ботушите, за да ги изхвърли навън, когато откъм статуята долетял глас: „Спри! Остави тези ботуши! Те са на Бен от Конгпо и аз ги пазя!"

Бен скоро се върнал, за да си вземе ботушите, и се вгледал във все още усмихнатото и спокойно лице на статуята. „Ти наистина си добър лама - казал той. - Защо не ни дойдеш на гости следващата година? Ще опека прасенце и ще направя малко пиво..." Джоуо Ринпоче проговорил за втори път и обещал да посети Бен.

Бен се върнал в Конгпо, разказал на жена си какво се случило и я накарал да си отваря очите на четири, защото не знаел кога точно ще дойде Джоуо Ринпоче. Минала година и един ден жена му се втурнала вкъщи с викове, че под повърхността на реката видяла нещо, което свети като слънцето. Бен й казал да сложи вода за чай и изтичал до мястото. Видял Джоуо Ринпоче да блести под водата и веднага си помислил, че е паднал и се дави. Скочил и го извадил на брега.

Тръгнали към дома на Бен, а по пътя си приказвали. Стигнали до една голяма скала. „Е, всъщност аз не мога да вляза в къщата ти" - казал Джоуо Ринпоче и потънал в скалата.

До ден-днешен в Конгпо има две свещени места за поклонение -едното е скалата Джоуо, в която може да се забележи формата на Буда, а другото - реката Джоуо, в която също може да се види формата на Буда. Говори се, че тези две места излъчват същата благодат и целебна сила, както и Джоуо Ринпоче в Лхаса. И всичко това е резултат единствено на огромната вяра и простичкото доверие на Бен.

Искам и ти да изпитваш такова доверие като Бен. Нека сърцето ти се изпълни с преклонение към Падмасамбхава и Дилго Кхиентсе Ринпоче, просто почувствай присъствието му, почувствай, че той е цялото пространство наоколо. След това го призови и си припомни всички моменти, прекарани с него. Обедини ума си с неговия и кажи от дълбините на сърцето си, със свои собствени думи: „Виждаш колко съм безпомощна и как не мога да медитирам активно. Сега трябва да разчитам изцяло на теб. Доверявам ти се напълно. Нека станем едно." Изпълни Гуру-йога и си представи как лъчите, струящи от учителя, те пречистват, как изгарят нечистотата, болестта, как те лекуват; как тялото ти се разтваря в светлина. Накрая с пълно доверие слей ума си с неговия.

Когато правиш това, не се тревожи, ако не става лесно - продължи да вярваш и да чувстваш със сърцето си. Сега всичко зависи от вдъхновението, защото само то може да премахне тревогите и нервността ти. Постави пред себе си снимка на Падмасамбхава или на Дилго Кхиентсе Ринпоче. В началото на медитацията си се насочи към нея леко, след това се отпусни в излъчването й. Представи си, че навън е слънчево, че можеш да махнеш всичките си дрехи и да се окъпеш в топлината. Остави всички свои задръжки и когато наистина го почувстваш, се отпусни в блясъка на благодатта. И дълбоко, дълбоко в себе си се откажи от всичко.

Не се тревожи за каквото и да било. Дори и да откриеш, че вниманието ти се лута, знай, че няма „нещо" определено, към което то трябва да се придържа. Просто се отпусни и заплувай с осъзнаването на благодатта. Не се оставяй да те отвличат дребни, незначителни въпроси, например: „Ригпа ли е това? Или не е?" Просто се отпусни непринудено. Помни, твоята Ригпа винаги е тук, винаги е в природата на ума ти. Помни думите на Дилго Кхиентсе Ринпоче: „Ако умът ти остава непроменен, това е състоянието Ригпа." И тъй като си чула учението, осъзнала си природата на ума си, просто се отпусни в Ригпа и не се съмнявай.

Имаш късмет, че сега край теб са духовните ти приятели. Насърчи ги да създадат атмосфера за медитация, да медитират до смъртта ти и след нея. Помоли ги да ти прочетат някое твое любимо стихотворение или някое напътствие от учителя ти, някое вдъхновяващо учение. Помоли ги да ти пуснат запис на Дилго Кхиентсе Ринпоче, някои напеви или хубава музика. Моля се всеки твой съзнателен миг да се слее с благодатта на практиката в оживяла и осветена от вдъхновението атмосфера.

Докато продължава музиката или записът с ученията, унеси се в тях, заспи в тях, събуди се в тях, храни се в тях... Нека тази атмосфера пропие изцяло последната част от живота ти, направи каквото направи леля ми Ани Рилу. Не прави нищо друго, само практикувай, дори в сънищата си. И точно както при нея, нека практиката бъде твоят последен и най-силен спомен, нека тя повлияе на ума ти, нека измести потока на обикновените ти, натрупани в ежедневието привички.

А когато сама почувстваш приближаването на края, мисли единствено за Дилго Кхиентсе Ринпоче - с всеки дъх и удар на сърцето си. Помни -мисълта, с която умреш, ще се върне при теб с огромна сила, когато се събудиш в бардо след смъртта.