Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Ключът към разбирането на това бардо е фактът, че всички преживявания в него всъщност са естественото излъчване на природата на ума ни. Освобождават се различни аспекти на просветлената енергия. Както разноцветните дъги, които се образуват около осветен кристал, са негово естествено свойство, така и ослепителните видения в дхармата не могат да бъдат отделени от природата на ума. Те са неин спонтанен израз. Така че колкото и да са ужасяващи тези видения, както се казва в „Тибетска книга за мъртвите" - те „не са по-страшни за нас, отколкото препариран лъв".

Все пак не можем да ги наречем „видения" или дори „преживявания" в истинския смисъл на думата, защото виденията и преживяванията се състоят от дуално отношение между възприемащия и това, което се възприема. Ако успеем да разпознаем проявленията в бардо на дхармата като енергия на мъдростта на собствения ни ум, тогава няма да има разлика между възприемащ и възприемано и няма да има дуалност. Да навлезем напълно в това преживяване означава да постигнем освобождаване. Както казва Калу Ринпоче: „Освобождаването настъпва в онзи момент след смъртта, когато съзнанието успее да разбере, че преживяванията му не са друго, а самият ум."²

Когато физическото ни тяло вече не ни предпазва от околния свят, енергиите на природата на ума, освободени в бардо-състоянието, може да ни се сторят удивително реални и да приемат обективно съществувание. Струва ни се, че те изпълват целия свят извън нас. Без стабилна медитация обаче няма да познаваме нищо, което не е дуално и което да не зависи от нашите собствени възприятия. Щом веднъж възприемем видението като нещо отделно от нас, като нещо „външно", ще отговорим със страх или надежда, а това отново ще ни въведе в заблуждение.

Както разпознаването на Основното сияние е ключ към осво­бождението, така и от разпознаването на собственото излъчване на Ригпа, проявената енергия на природата на ума при бардо на дхармата, зависи дали ще постигнем освобождаване, или ще продължим в неконтролирания цикъл на преражданията. Да вземем например появяването на стоте божества - миролюбиви и гневни - във втората фаза на дхармата. Те са буди от петте буда-семейства, техните женски съответствия, бодхисатви с мъжки и женски характеристики, буди от шестте сфери и няколко гневни и охраняващи божества. Всички те се появяват сред ярката светлина на петте мъдрости.

Как трябва да разбираме тези буди и божества? „Всяка от тези чисти форми изразява някакъв просветлен аспект на част от нашето замъглено съществувание."³ Петимата буда-мъже са чистият аспект на петте съставки на егото, техните пет мъдрости са чистият аспект на петте отрицателни емоции. Петте буда-жени са чистите качества на елементите на ума, които ние преживяваме като замъглените елементи на нашето обкръжение и физическо тяло. Осемте бодхисатви са чистият аспект на различните типове съзнание, а техните женски съответствия са обектите на тези съзнания.

Независимо дали се проявява чистото видение на буда-семействата и техните мъдрости или нечистото видение на съставките и отрицателните емоции, в дълбоката си същност те са едно и също. Разликата е в това как ги разпознаваме и дали осъзнаваме, че произлизат от основата на природата на ума като негова просветлена енергия.

Да вземем например това, което в обикновения ни ум се проявява като мисъл желание. Ако разпознаем нейната същинска природа, тя възниква, освободена от всякакво привързване, като „разграничаваща мъдрост". Омразата и гневът, когато се разпознаят истински, възникват като диамантена прозрачност, без привързаност - това е „огледалната мъдрост". Когато разпознаем неведението, то възниква като обширна и естествена яснота без никакви понятия - „мъдростта на всеобхватното пространство". Когато разпознаем гордостта, тя възниква като не-дуалност и равенство - „изравняващата мъдрост". Когато разпознаем завистта, тя се освобождава от пристрастия и привързаност и възниква като „всепостигащата мъдрост". И така, петте отрицателни емоции възникват, ако не разпознаем истинската им природа. Ако я разпознаем, те се пречистват, освобождават и възникват като проява на петте МЪДРОСТИ.

В бардо на дхармата, когато не успеем да разпознаем ярката светлина на петте мъдрости, във „възприятията" ни навлиза самопривързаност. По думите на един учител - така, както човек с висока температура има халюцинации и преживява всякакви заблуди. Например ако не успеем да разпознаем червената, рубинена светлина на разграничаващата мъдрост, тя възниква като огън, защото е чиста есенция на огнения елемент. Ако не успеем да разпознаем златистото сияние на изравняващата мъдрост, тя възниква като елемента земя, защото е негова чиста есенция, и т. н.

Ето как, когато самопривързването навлезе във възприятията ни за виденията в бардо на дхармата, те се променят - би могло да се каже „втвърдяват" - и се превръщат в различни основи за заблуди и въвличане в самсара.

За да илюстрира какво произтича от неразпознаването и от самопривързването, един Дзогчен учител дава за пример водата и леда: водата в обикновеното си състояние е течност с чудесни качества, пречиства и утолява жаждата. Когато обаче замръзне, се втвърдява и става лед. По подобен начин, когато възникне самопривързаност, тя „втвърдява" не само нашите вътрешни преживявания, но и начина, по който възприемаме околния свят. И както ледът отново става течност под лъчите на слънцето, така и нашата неродена мъдрост-природа може да се разкрива.

Сега вече виждаме как - след изгряването на Основното сияние и навлизането в бардо на дхармата - възниква самсара в резултат на неспособността ни да разпознаем същинската природа на ума. В първия случай не успяваме да разпознаем Основното сияние — основата на природата на ума, а оттам и да постигнем освобождаване. Във втория се проявява енергийното естество на природата на ума и ни се предоставя още една възможност за освобождаване. Ако не успеем да се възползваме, възникващите отрицателни емоции започват да се втвърдяват в различни погрешни възприятия - те заедно създават илюзорните сфери, които наричаме самсара и които ни оковават в цикъла на раждането и смъртта. В този смисъл целта на цялата духовна практика е да върне назад това развитие на неведението и така да премахне и „омекоти" взаимосвързаните и взаимозависими погрешни възприятия, които са ни вкарали в капана на илюзорната реалност, измислена от самите нас.

Както и при изгряването на Основното сияние, постигането на освобождаване в бардо на дхармата не може да стане автоматично. Това е така, защото когато изгрее ярката светлина на мъдростта, заедно с нея се появяват и множество обикновени, успокояващи и приятни звуци и светлини, които не са така предизвикателни и всепоглъщащи. Тези слаби светлини - подобни на дим, жълти, зелени, сини, червени и бели - са нашите обичайни, несъзнателни склонности, насъбрани от гнева, алчността, неведението, желанието, завистта и гордостта. Тези емоции създават шестте сфери на самсара - на ада, на гладните духове, на животните, на хората, на полубоговете и на боговете.

Ако не сме разпознали и стабилизирали дхарма-природата на ума си приживе, мъждукащите светлини на шестте сфери инстинктивно ни притеглят, като в същото време се пробужда и раздвижва фундаменталната склонност към привързване, която сме изградили през живота си. Заплашен от динамичната яркост на мъдростта, умът се отдръпва. Приятните светлинки, изкушението на привичните ни склонности ни подтикват към прераждане, определено от конкретната отрицателна емоция, която доминира в нашата карма и в потока на мислите ни.

Описанието на появата на Буда Ратнасамбхава завършва с обяснението, че чрез това „показване", направено от учителя или духовния приятел, освобождаването е сигурно, независимо колко слаби са способностите на умрелия. Въпреки всичко, продължава „Тибетска книга за мъртвите", има хора, на които дори и да се „покаже" многократно, няма да го разпознаят и да постигнат освобождение поради натрупаната отрицателна карма. Смутени от желание и объркване, ужасени от различните звуци и светлини, те ще избягат. И така, на другия „ден" ще се появи следващият буда, Амитаба - Буда на Безграничната Светлина, със своята мандала, обкръжен от ослепителна червена светлина, проявяваща се заедно с мъждукащата, смътна, изкусителна светлинна пътека на гладните духове, създадена от желанието и скъперничеството. И в този дух „Тибетска книга за мъртвите" ни представя появяването на всяко от миролюбивите и гневните божества.

Често ме питат: „Тези божества ще се явят ли и на човек от Запада? Ако е така, формата им ще бъде ли позната, привична?"

Проявленията в бардо на дхармата се наричат „спонтанно присъстващи". Това означава, че те са присъщи и безусловни, че съществуват във всички нас. Възникването им изобщо не се влияе от духовната реализация, която сме достигнали - същественото тук е разпознаването им. Те не са нещо, характерно единствено за тибетците -те са универсално и фундаментално изживяване, но начинът, по който ги възприемаме, зависи от нас. Тъй като по своята природа те са безгранични, могат да се проявяват във всякаква форма.

Ето защо божествата могат да се появяват във форми, които са най-близки до нас. Например на един християнин божествата могат да се явят като Исус Христос или Света Дева Мария. В общи линии целта на това просветлено явяване на будите е да ни окажат помощ, така че могат да приемат формата, която е най-подходяща и благодатна за нас. В каквато и форма да се явят божествата обаче, трябва да си даваме сметка, че в същинската си природа те са едни и същи.
РАЗПОЗНАВАНЕ

В Дзогчен се обяснява, че както човек не може да разпознае Основното сияние, без да е осъзнал истински природата на ума си и без да е стабилизирал практиката Трекчьо, така и без стабилна практика Тьогал е невъзможно да се разпознае бардо на дхармата. Ако човек владее до съвършенство Тьогал и стабилизира сиянието на природата на ума през живота си, вече е опознал пряко същите проявления, с които ще се срещне в бардо на дхармата. Енергията и светлината са в нас, макар че в момента са скрити. Цветовете, звуците и формите на нашата истинска природа се освобождават и изгряват, когато тялото и грубите нива на ума умрат.

Това бардо обаче може да се използва за постигане на освобождение не само чрез Тьогал. Практикуващите Тантра будисти свързват проявленията в бардо на дхармата със собствената си практика. В Тантра божествата са начин за общуване. Трудно е да се свържем с присъствието на просветлени енергии, ако те нямат нужната форма или основа. Божествата се разбират като метафори, които персонифицират и улавят неограничената енергия и качествата на ума на мъдростта на будите. Персонифицирането им като божества позволява на практикуващия да ги разпознае и да се свърже с тях. Чрез обучение в създаване и поглъщане на божествата, чрез визуализация той осъзнава, че умът, който възприема божеството, и самото божество не са отделни неща.

В тибетския будизъм съществуват практики - ийдам⁶ - за определено божество или буда, с които медитаторът има силна кармическа връзка, които смята за олицетворение на истината и чиито образи извиква в съзнанието си. Вместо да гледат на проявленията в дхармата като на външни, практикуващите Тантра ги свързват със своята ийдам-практика и се сливат с виденията. Тъй като чрез практиката са разпознали ийдам като естественото сияние на просветления ум, те са в състояние да гледат на проявленията чрез тази способност за разпознаване и да ги оставят да се проявят като съответното божество. С това пречистено възприятие практикуващият разпознава каквото и да възникне в дхармата като проявление на ийдам. По този начин чрез силата на практиката си и чрез благодатта на божеството той ще постигне освобождение в бардо на дхармата.

Ето защо тибетските традиции съветват обикновените хора и несъвършените, незапознати с ийдам медитатори, каквото и проявление да възникне, да го приемат и разпознаят веднага като Авалокитешвара -

Буда на състраданието - или Падмасамбхава, или Амитаба - този, с когото са запознати най-добре. Казано накратко, начинът, по който сте практикували през живота си, е този, по който трябва да опитвате да разпознаете проявленията в бардо на дхармата.

Друг удобен начин да гледаме на бардо на дхармата е да го приемем като дуалност, изразена в най-чиста форма. От една страна ни е предоставена възможност да постигнем освобождение, а от другата ни изкушават навиците и инстинктите ни. По едно и също време ние изживяваме чистата енергия на ума и неговата обърканост. Сякаш някой ни подтиква да вземем решение, да изберем едното или другото. Едва ли има нужда да казвам обаче, че за да ни се представи тази възможност за избор, през живота си трябва да сме усъвършенствали и стабилизирали практиката си в необходимата степен.
ОСЕМНАДЕСЕТ

Бардо на възникването

ЗА ПОВЕЧЕТО ХОРА преживяването на смъртта просто означава преминаване в състояние на безпаметност в края на процеса на умирането. Трите стадии на вътрешното разграждане могат да протекат толкова бързо, колкото да щракнеш три пъти с пръсти. Бялата и червената „есенции" на бащата и майката се срещат в сърцето и възниква чернотата, наречена „Пълно постигане". След това изгрява Основното сияние, но ние не успяваме да го разпознаем и изпадаме в безсъзнателност.

Както вече казах, това е първото неразпознаване или стадият на неве­дението, наречено на тибетски Ма Ригпа - противоположното на Ригпа. С това за нас започва нов цикъл на самсара, прекъсната за миг в момента на смъртта. След това започва бардо на дхармата и отново преминава неразпознато. Това е второто неразпознаване Ма Ригпа. Първото нещо, което долавяме, е усещането, че „земята и небето се разделят отново" -изведнъж се събуждаме в междинното състояние, което се намира между смъртта и новото раждане. Това се нарича бардо на възникването, или сипа бардо, и е третото бардо на смъртта.

След като не сме успели да разпознаем Основното сияние и бардо на дхармата, семената на всичките ни обичайни склонности се активират и събуждат. Бардо на възникването обхваща времето между тяхното събуждане и влизането ни в утробата на новия живот.

Думата „сипа" от словосъчетанието „сипа бардо" означава „възник­ване", но също така „възможност" и „съществувание". В сипа бардо за ума, който вече не е ограничен и затормозен от физическото тяло в този свят, съществуват безброй много „възможности" за „възникване" - прераждане в различни сфери. Това бардо има външно „съществуване" - на менталното тяло и вътрешно „съществуване" - на ума.

Една важна характеристика на бардо на възникването е, че умът поема водеща роля, докато бардо на дхармата се развива в селенията на Ригпа.

Така че в бардо на дхармата имаме тяло от светлина, а в бардо на възник­ването имаме ментално тяло.

В бардо на възникването умът е надарен с удивителна яснота и под­вижност, но посоката, в която той се движи, се определя единствено от обичайните наклонности в нашата предишна карма. Затова то се нарича и „кармическо" бардо на възникването, защото, както казва Калу Ринпоче: „Това е изцяло автоматичен и сляп резултат от нашите предишни действия или карма и нищо, което се случва тогава, не е подвластно на съществото - просто силата на кармата си играе с нас."¹

На този етап умът достига следващата фаза в постепенното си разгръщане: от най-чистото си състояние - Основното сияние - чрез неговата светлина и енергия - виденията в бардо на дхармата - до най-грубото проявление на ментална форма в бардо на възникването. Сега настъпва процес, обратен на разграждането - появяват се ветровете, а заедно с тях и състоянията, свързани с неведението, желанието, гнева. След това, тъй като споменът за миналото ни кармическо тяло все още е свеж, приемаме „ментално тяло".
МЕНТАЛНОТО ТЯЛО

Нашето ментално тяло през бардо на възникването има някои особени характеристики. То разполага с всички сетива, удивително леко е, ефирно и подвижно и е казано, че осъзнава седем пъти по-ясно, отколкото в живота. Освен това е надарено със зачатъци на ясновидство, което не се поддава на съзнателен контрол, но така или иначе менталното тяло може да чете чужди мисли.

В началото това тяло има същата форма като тялото от последния живот, но без никакви дефекти и е в разцвета на силите си. Дори и в този живот да сте инвалид, в бардо на възникването ще имате съвършено ментално тяло.

Според едно от най-старите учения в Дзогчен менталното тяло е голямо колкото осем или десетгодишно дете.

Поради силата на понятийното мислене, известно още като „кармически вятър", менталното тяло не може да остане неподвижно дори за миг. То непрекъснато се движи. Може да попадне където пожелае само чрез мисъл. Тъй като менталното тяло няма физическа основа, то може да преминава през твърди препятствия, като стени или планини.²

Менталното тяло може да вижда през триизмерни обекти. Тъй като вече не разполагаме с бащината и майчината „есенния" на тялото, нямаме и слънчева или лунна светлина, а само мъждукащ проблясък, осветяващ пространството непосредствено пред нас. Ние виждаме други същества от бардо, но живите същества не могат да ни видят, освен тези, които са развили нужното ясновидство посредством медитация.³ В такъв случай можем да срещнем и да разговаряме мимолетни мигове с много други пътешественици в света на бардо - тези, умрели преди нас.

Тъй като петте елемента съществуват във външността на менталното тяло, то ни се струва материално и все още чувстваме остър глад. Според ученията за бардо менталното тяло се подхранва с миризми и изгорели дарове, но може да се възползва от тях само ако са посветени на него.

В това състояние умствената дейност е много бърза - мислите се редуват светкавично една след друга и можем да правим много неща едновременно. Умът продължава да борави с вкоренените си навици и наклонности, особено привързването към преживяванията, и с вярата, че те са реални.

През първите седмици на бардо имаме впечатлението, че сме мъж или жена, както в предишния си живот. Не си даваме сметка, че сме мъртви. Връщаме се у дома, за да се срещнем с близките си. Опитваме да разговаряме с тях, да ги докоснем, но те не отговарят, не показват с нищо, че ни забелязват. Колкото и да се мъчим, няма начин да ги накараме да ни видят. Наблюдаваме безпомощно как плачат за нашата смърт. Напразно опитваме да използваме вещите си. На масата вече не слагат прибори за нас, малко по малко се освобождават от нашите неща. Ние се чувстваме объркани, гневни, оскърбени - „като риба - казва „Тибетска книга за мъртвите", - която се мята върху нагорещен пясък".

Ако сме много привързани към тялото си, може дори да опитаме отново да влезем в него или витаем над него. В някои случаи менталното тяло остава край вещите и тялото си със седмици и дори години. Въпреки всичко може и да не осъзнаем, че сме мъртви. Едва когато видим, че не хвърляме сянка, че не се отразяваме в огледалото, че стъпките ни не оставят следи, започваме да го разбираме. Шокът, който преживяваме поради това, може да се окаже достатъчен, за да загубим съзнание.

В бардо на възникването отново преживяваме миналия си живот, виждаме дребни подробности, отдавна избягали от паметта ни, посещаваме дори места, на които, както казват учителите, „някога само сме се изплюли". На всеки седем дни сме принудени да преживяваме отново смъртта с всичките й страдания. Ако смъртта ни е била спокойна, преживяванията сега са спокойни, ако е била мъчителна, те също са мъчителни. И не бива да забравяме, че това става при седем пъти по-чувствителна съзнателност от тази в живота ни и че в преходния период на бардо на възникването отрицателната карма от предишните прераждания се завръща силно концентрирана и разтърсваща.

Нашето неспокойно, самотно скитане из света на бардо е като кошмар и точно като в кошмар ние вярваме, че имаме физическо тяло и наистина съществуваме. Всички преживявания в това бардо обаче са породени в ума ни, създадени от кармата ни и от завръщащите се навици.

Ветровете на елементите се завръщат и както казва Тулку Ринпоче: ,Довек чува силни звуци, предизвикани от четирите елемента - земя, вода, огън и вятър. Чува звук от лавина, която не престава да се срутва зад гърба му, звук от буйна река, звук от голям бушуващ огън, като във вулкан, и звук от силна буря.⁴ Когато опитваме да избягаме от тях в непрогледния мрак, пред нас се отварят три различни „дълбоки и ужасни" пропасти -бяла, червена и черна. Те, както казва „Тибетска книга за мъртвите", са нашите собствени гняв, желание и неведение. Обливат ни смразяващи порои, виелици от гной и кръв, преследват ни безтелесни, заплашителни крясъци, гонят ни хранещи се с риба демони и хищни зверове.

Вятърът на кармата ни отнася, без да можем да се задържим някъде. В „Тибетска книга за мъртвите" пише: „В този момент отзад ще ви подеме ужасяващото торнадо на кармата - страховито, непоносимо, свирепо." Погълнати от страха, ние се мятаме напосоки, носим се безпомощно из мрака на бардо, подобно на семенца от глухарче. Измъчвани от жажда и глад, търсим убежище навсякъде. Възприятията ни се променят всеки миг - „като изстреляни от катапулт", както пише „Тибетска книга за мъртвите", изпадаме ту в радост, ту в тъга. В ума ни се поражда копнеж за физическо тяло, но тъй като не можем да намерим такова, страданията ни се увеличават още повече.

Целият пейзаж, цялата околна среда са оформени от кармата ни - така, както светът на бардо е населен с кошмарните образи на собствените ни заблуди. Ако обичайното ни поведение в живота е било положително, въз­приятията и преживяванията ни в бардо ще са примесени с блаженство и щастие. Ако сме причинили мъка и страдание на другите, сега ще прежи­веем болка, мъка и страх. В Тибет се говореше, че рибарите, ловците и касапите ще бъдат нападнати от чудовищни преображения на жертвите си.

Хората, които проучват близките до смъртта състояния и особено „преживяването" на живота, което е характерно за всички тях, често се питат: „Как бихме могли да си представим ужаса на преживяванията в бардо на един наркобарон, на един диктатор или на нацистки палач?" Изглежда след смъртта преживяваме отново всички страдания, за които пряко или косвено сме отговорни.