Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Без съмнение понастоящем тялото ни за нас е център на цялата Вселена. Без да се замислим, ние го свързваме с нашето его, със самите себе си и тази фалшива връзка непрекъснато подхранва илюзията за тяхното неразделно конкретно съществувание. Така е защото ни се струва, че тялото ни съществува съвсем убедително - струва ни се, че съществува „Аз", че съществува „Ти", че целият дуалистичен, илюзорен свят, който никога не преставаме да проектираме около нас, е напълно непоклатим и истински. Когато умираме обаче, цялата тази постройка рухва.

С две думи, това, което се случва, е следното - съзнанието на най-фино ниво продължава без тялото и преминава през поредица състояния, наречени „бардо". Според ученията именно защото след смъртта нямаме тяло, няма никаква причина да се страхуваме от преживяванията, колкото и ужасяващи да са те. Как в края на краищата може да се случи нещо лошо на някого, който няма тяло? Проблемът е, че дори в бардо много хора продължават да се вкопчват в едно фалшиво усещане за „аз", в призрачната материалност. И продължаването на илюзията, която приживе е извор на всички страдания, след смъртта ги подлага на още повече страдания, особено в бардо на възникването.

Сами ще се убедите, че е жизненоважно сега, докато сме живи, докато все още имаме тяло, да се уверим, че неговата така безусловна реалност е

всъщност съвсем илюзорна. Най-силният начин да постигнем това убеждение е да се научим след медитация да ставаме „дете на илюзиите" - да се въздържаме (както толкова често сме изкушени да правим) от втвърдяване на възприятията си за света и нас самите и да продължим, като „дете на илюзиите", да виждаме непосредствено, както в медитацията, че всички явления са илюзорни, като сън. Задълбоченото осъзнаване на илюзорността на собственото ни тяло е едно от най-дълбоките преживявания, които можем да постигнем през живота си и които могат да ни помогнат да се откажем от всичко в момента на смъртта.

Вдъхновени и въоръжени с това познание, когато в смъртта си се изправим пред факта, че тялото ни е илюзия, ще можем да признаем този факт, без да изпитваме страх от него, ще можем спокойно да се освободим от всякаква привързаност, да оставим тялото си в миналото с готовност, дори с радост и благодарност, защото ще знаем какво представлява то. Всъщност можем да кажем, че ще умрем, когато умрем, и така ще постигнем пълно освобождаване.

Аз мисля за момента на смъртта като за някаква странна гранична зона на ума - ничия територия, в която можем или да преживеем огромна емоционална травма, като не признаем илюзорната същност на тялото си и го загубим, или можем да се възползваме от възможността за неогра­ничена свобода, възникваща именно от отсъствието на същото това тяло.

Когато най-накрая се освободим от тялото, което е определяло и доминирало над представите ни за нас самите в продължение на толкова време, кармическата представа за един живот е напълно изчерпана, но никоя карма, която би могла да се създаде в бъдеще, не е започнала да кристализира. Така че при смъртта се получава „празнина", богата на възможности - това е един невероятно могъщ момент, в който нищо друго няма значение, освен състоянието на ума ни. Лишен от физическо тяло, умът остава оголен, такъв, какъвто винаги е бил - архитектът на нашата реалност.

Така че ако в момента на смъртта притежаваме стабилно осъзнаване на природата на ума, само за един миг можем да пречистим кармата си. И ако продължим това стабилно осъзнаване, можем дори да се освободим изцяло от кармата, като навлезем в изначалната чистота на природата на ума и постигнем освобождение. Падмасамбхава обяснява:

Ще се попитате защо в бардо-състоянието можете да постигнете стабилност само като разпознаете природата на ума за един-единствен миг? Отговорът е следният: понастоящем нашият ум е оплетен в мрежа — мрежата на ,, кармическия вятър". А самият „кармически вятър" също е оплетен в мрежа - мрежата на физическото тяло. В резултат на това ние нямаме независимост и нямаме свобода.

Веднага след като тялото ни се раздели на ум и материя обаче, в ,, празнината " - преди отново да бъде оплетен в мрежите на друго бъдещо тяло-умът¹¹ заедно с вълшебните му видения няма никаква конкретна, физическа поддръжка. Докато тази материална основа липсва, ние сме независими и можем да разпознаваме.

Тази способност да постигнем стабилност, като просто разпознаем природата на ума, е като факел, който само за миг може да премахне тъмнината на цели епохи. Така че ако сме в състояние да разпознаем природата на ума в бардо по същия начин, по който сме в състояние сега, когато ния представя учителят ни, няма никакво съмнение, че ще постигнем просветление. Ето защо още от този момент трябва да започнем да се запознаваме с природата на ума чрез практика.¹²

Нека сега разгледаме двете основни причини за смъртта - изразход­ването на естествения жизнен цикъл и препятствието или инцидента, които слагат преждевременен край на живота ни.

ИЗРАЗХОДВАНЕ НА ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ

Поради кармата си всеки от нас има отредена продължителност на живота - когато тя свърши, да се удължи животът е много трудно. Въпреки всичко човек, който е овладял напредналите степени на йога, би могъл да преодолее тази граница и наистина да удължи живота си. Понякога учителите научават от своите учители каква ще бъде продължителността на собствения им живот. Все пак обаче те са наясно, че силата на практиката им, чистотата на връзката им с учениците и практиката на тези ученици, както и ползотворността на работата им, също могат да удължат живота. Моят учител каза на Дилго Кхиентсе Ринпоче, че ще живее до осемдесетгодишна възраст и след това всичко зависи от

практиката му. Доживя до осемдесет и втората си година. На Дуджом Ринпоче бяха казали, че ще живее до седемдесет и три, но той живя до осемдесет и две.
ПРЕЖДЕВРЕМЕННА СМЪРТ

От друга страна, ако с преждевременна смърт ни заплашва някакъв нещастен случай, той по-лесно може да бъде предотвратен - разбира се, ако знаем за него предварително. В ученията за бардо и в тибетските медицински текстове се срещат описания на признаци, предупреждаващи за заплашващата ни смърт - някои от тях с месеци и години по-рано, а други - с дни и седмици. Това са физически признаци, особени сънища или пък специални изследвания с помощта на сенки.¹ За жалост само специалист може да тълкува тези признаци. С тяхна помощ човек може да бъде предупреден, че е в опасност и че трябва да прибегне до специални занимания за удължаване на живота.

Всяка духовна практика, доколкото чрез нея се акумулира добродетел, ще помогне за подобряване на здравето и удължаване на живота. Чрез вдъхновението и силата на своята практика успешно практикуващият започва да се чувства психологически, емоционално и духовно здрав, а това е най-големият извор на здраве и защита срещу болестите.

Съществуват и специални „практики за дълъг живот", с чиято помощ, чрез силата на медитацията и представите, се извиква жизнената енергия на стихиите и на Вселената. Когато енергията ни е слаба и небалансирана, тези практики я подсилват и координират, а това води до удължаване на жизнения цикъл. Има и много други практики за удължаване на живота. Една от тях е спасяването на предназначени за клане животни, като ги купим и пуснем на свобода. Тази практика е популярна в Тибет и хималаиските райони, където хората често купуват жива риба от пазара и я пускат на свобода. Това се основава на кармическата логика, че ако отнемаш живота на друг или му причиняваш зло, ще скъсиш своя живот и обратно - ако даряваш живот, твоят ще се удължи.

Бардо на умирането започва от момента, в който се разболеем от неизлечима болест, и продължава до прекратяването на „вътрешното дишане". Нарича се „болезнено", защото ако не сме подготвени за това, което може да ни се случи при смъртта, можем да преживеем огромни страдания.

Процесът на умирането може да е много болезнен дори за практикуващите, тъй като загубата на тялото и настоящия живот е тежко изпитание. Ако обаче сме запознати със значението на смъртта, ще си даваме сметка и каква огромна надежда ни предоставя изгряването на Основното сияние в момента на нейното настъпване. Все пак остава една несигурност, че може да не успеем да го разпознаем, затова е много важно още приживе да стабилизираме чрез практика способността си да го разпознаваме.

Мнозина от нас не са имали възможност да се запознаят с ученията и не знаят какво всъщност представлява смъртта. Когато изведнъж си дадем сметка, че целият ни живот и цялата наша реалност ще изчезнат, наистина може да се ужасим - не знаем какво се случва с нас, не знаем къде отиваме. Нищо от жизнения ни опит не ни е подготвило за това. Както би потвърдил всеки, който се е грижил за умиращи, тревогите ни може да увеличат още повече физическата болка. Ако не се погрижим за живота си, ако делата ни са били недобронамерени и вредни, ще изпитваме съжаление, чувство за вина и страх. Така че дори и само отчасти да се запознаем с ученията за бардо, без никога да сме ги практикували и осъзнали, ще придобием известна увереност, вдъхновение и надежда.

За опитните практикуващи, които знаят какво се случва, смъртта не само е по-безболезнена и по-малко страшна, но и очаквана - те я посрещат с безразличие, дори с радост. Помня историята за смъртта на един реализиран йога, която разказваше Дуджом Ринпоче. Бил болен от няколко дни и дошъл лекар, за да го прегледа. Разбрал, че болният ще умре, но не бил сигурен дали трябва да му каже. Лицето му помръкнало, станал сериозен и напрегнат. Йогата обаче настоявал с почти детски ентусиазъм да му каже най-лошото. Накрая лекарят се съгласил, но се опитал да говори, сякаш се стреми да го утеши. Казал мрачно:

- Бъди внимателен, времето е дошло. :

За негова изненада йогата изпаднал във възторг и се развълнувал като

малко дете, което отваря подаръка си за Коледа.

- Наистина ли? - попитал той. - Каква радостна вест! Какви хубави думи!

Втренчил се в небето и издъхнал в състояние на дълбока медитация.

Всички в Тибет знаеха, че ако умреш по особен начин, ще си спечелиш име, дори и да не си успял да направиш това през живота си. Чувал съм за един човек, който решил да умре величествено и помпозно. Знаел, че

големите учители често казвали кога ще умрат и викали учениците си да присъстват на смъртта им. И така, този човек поканил всичките си приятели на голямо пиршество край смъртното си легло, седнал отгоре в поза за медитиране и зачакал да умре, но не се случило нищо. След няколко часа гостите му се уморили да чакат и си казали: „Хайде да започваме да ядем." Напълнили чиниите си, погледнали бъдещия труп и отбелязали: „Той ще умре, няма нужда от храна." Минали още няколко часа, без да се появи никакъв признак за наближаваща смърт, а „умиращият", който по това време вече прегладнял, се уплашил, че скоро няма да остане нищо за ядене. Слязъл от смъртното си легло и се присъединил към пиршеството. Величествената му смърт се превърнала в унизителен провал.

Напредналите медитатори могат да се грижат за себе си, когато умират, но обикновените практици имат нужда от присъствието на учителя си или на някой духовен приятел, който да им напомни същността на ученията и да ги вдъхнови за Гледката.

Които и да сме, за нас ще е от голяма полза да познаваме процеса на умиране. Ако разбираме стадиите му, ще си дадем сметка, че всички странни и непознати неща, които преживяваме, са част от нещо съвсем естествено. Когато процесът започне, разбираме, че смъртта наближава, и се подготвяме да я посрещнем. За практикуващия всеки етап от този процес е като крайпътен знак, който му напомня какво се случва с него и каква практика да приложи във всеки момент.

Цялото ни съществуване се определя от елементите земя, вода, огън, въздух и пространство. Чрез тях тялото ни получава форма и съществува, а когато те се разградят, умираме. Запознати сме с външните елементи, които определят начина, по който живеем, но е по-интересно да научим как тези външни елементи взаимодействат с елементите във физическото ни тяло. Потенциалът и качествата на тези пет елемента съществуват и в ума ни. Способността на ума да служи за основа на всичките ни преживявания е качество на земята, неговата непрекъснатост и адаптивност са качества на водата, яснотата и способността да възприема са качества на огъня, непрекъснатото му движение е въздух и неограничената му пустота е пространството.

Древен тибетски медицински текст обяснява как се формира физическото ни тяло:

Усещането за съзнание възниква от ума. Плътта, костите, органът на обонянието и миризмите са образувани от земния елемент. Кръвта, вкусовият орган, вкусовете и течностите в тялото са от водния елемент. Топлината, оцветяването, зрителният орган и формата са от огнения елемент. Дъхът, органите на докосването и физическите усещания са от въздушния елемент. Кухините, органът на слуха и звуците на тялото са от пространството.²

„С две думи - пише Калу Ринпоче, - физическото тяло се развива от ума, който съдържа в себе си качествата на петте елемента. Самото физическо тяло също е пропито с тези качества и благодарение на комплекса тяло/ум ние можем да възприемаме външния свят, който на свой ред също се състои от петте елемента земя, вода, огън, вятър и пространство."³

Тантрическата будистка традиция на Тибет предлага схващане за тялото, което доста се отличава от това, с което повечето от нас са свикнали. Според тази традиция тялото е психофизична система, състояща се от активна мрежа с фини канали, „ветрове", или вътрешен въздух, и „есенции". На санскрит имената им са респективно „нади", „прана" и „бинду", а на тибетски - „тса", „лунг" и „тикле". Меридианите и чи-енергията в китайската медицина и акупунктура са нещо подобно.

Учителите сравняват човешкото тяло с град, съответно каналите са улици, ветровете са кон, а умът - ездач. В тялото има 72 000 фини канала, но три от тях са главни: централният, който минава по гръбначния стълб, левият и десният, които минават от двете му страни. На няколко места левият и десният канал се оплитат около централния и образуват „възли". По протежение на централния канал има няколко „колела" - „чакри" или енергийни центрове, от които се разклоняват канали подобно на спиците на чадър.

По тези канали се движат „ветровете", или вътрешният въздух. Има пет „коренни" и пет „разклоняващи" се ветрове. Всеки от коренните ветрове поддържа един от елементите и отговаря за определена функция на тялото. Разклоняващите се ветрове дават възможност на сетивата да функционират. Ветровете, които минават през всички канали, освен през главния, са нечисти и активират отрицателни, дуалистични мисловни схеми. Ветровете в главния канал се наричат „ветрове на мъдростта".⁴

„Есенциите" също се съдържат в каналите. Има червени и бели есенции. Основното местоположение на белите есенции е в короната на главата, а на червените - в пъпа. Един напреднал йога си представя много ясно тази система. Когато принуди чрез медитация ветровете да влязат в централния канал и да се разтворят в него, той непосредствено може да осъзнае сиянието или Ясната светлина на природата на ума. Това става възможно благодарение на факта, че съзнанието е възседнало ветровете, така че когато човек го насочи в една или друга точка на тялото, може да отведе там и ветровете. По този начин йогата имитира това, което се случва при смъртта - когато възлите на каналите се отпуснат, ветровете нахлуват в централния канал и моментално настъпва просветление.

Дилго Кхиентсе Ринпоче разказваше за един учител, който живеел в уединение в манастир в Кхам и бил близък на по-големите му братя. Този учител владеел до съвършенство йога-практиките за каналите, ветровете и есенциите. Един ден казал на своя помощник:

- Скоро ще умра, така че би ли погледнал календара за благоприятна дата.

Помощникът му бил изумен, но не посмял да възрази. Погледнал календара и му казал, че следващия понеделник всички звезди ще бъдат в благоприятно положение.

- Понеделник е след три дни - казал йогата. - Мисля, че ще успея. Когато помощникът се върнал в стаята след няколко минути, учителят

седял в йога поза за медитация и бил толкова неподвижен, че приличал на умрял. Дишане липсвало, а пулсът бил едва доловим. Помощникът решил да не прави нищо и да изчака. По пладне изведнъж чул шумно издишване и учителят се върнал към нормалното си състояние - заговорил весело, поискал обяда си и го изял с удоволствие. През пялата си сутрешна медитация той сдържал дъха си. Направил го, защото знаел, че животът се измерва с определен брой вдишвания, и понеже не му оставали много, спирал дишането си, за да не достигне до края преди благоприятния понеделник. След обяда той отново поел въздух дълбоко и не дишал до вечерта. Направил същото на следващия и по-следващия ден. Дошъл понеделник и попитал:

- Днес е благоприятният ден, нали?

- Да - отговорил помощникът.

- Добре. Ще си отида днес.

Малко по-късно, без да е видимо болен, йогата издъхнал в медитация.

След като имаме физическо тяло, ние имаме и така наречените пет скандха - съвкупностите, от които се състои цялото ни умствено и физическо съществувание. Те са съставки на нашия жизнен опит, опора за нашата привързаност, за нашето его, основа на страданията ни в самсара. Те са „форма", „чувство", „възприятие", „интелект" и „съзнание". Превеждат се още и като „форма", „усещане", „разпознаване", „формиране" и „съзнание". Петте скандха представляват постоянната структура на човешката психика, а също така закономерностите на развитието й и закономерностите на развитието на света. Скандха също така са свързани и с различни типове духовно, материално и емоционално задържане на това развитие.⁵ В будистката психология те се разглеждат много задълбочено.

Когато умираме, всички тези компоненти се разграждат. Процесът на умиране е много сложен, с множество взаимозависимости, при което отделни групи от свързаните помежду си компоненти се разграждат едновременно. С изчезването на ветровете телесните функции и сетивата престават да действат. Енергийните центрове колабират и без техните поддържащи ветрове елементите се разграждат последователно от най-грубите към най-фините. В резултат на това във всяка фаза на умирането разграждането оказва различно физическо и психологично въздействие върху умиращия, което се проявява както във външни, физически признаци, така и във вътрешни преживявания.

Понякога приятелите ми ме питат: „Възможно ли е хора като нас да видят тези външни признаци, когато умира приятел или роднина?" Мои ученици, които помагат на умиращите, са споделяли с мен наблюдения върху някои от описаните по-долу признаци. Все пак трябва да се има предвид, че фазите на външното разграждане може да протекат много бързо и да не са силно изразени, а и в повечето случаи хората, които се грижат за умиращите в съвременния свят, не следят дали те ще се появят или не. Често пъти медицинските сестри в претоварените с пациенти болници разчитат на интуицията си, а също и на много други фактори - например поведението на лекарите и на роднините на болния или състоянието на духа му, - за да предвидят кога той ще умре. Те могат да забележат, макар и не систематично, и някои физически признаци, като промяна в цвета на кожата, поява на някаква миризма или забележима промяна в дишането.

Трябва да се има предвид, че съвременните лекарства могат да прикрият признаците, посочени от тибетските учения, и че тези проблеми на Запад почти не са проучени. Не показва ли това колко малко се разбира и уважава процесът на умирането?
ПОЗАТА ПРИ УМИРАНЕТО

По традиция се препоръчва при умиране да се легне на дясната стра­на в поза „спящ лъв" - позата, в която е умрял Буда. Лявата ръка се опира на лявото бедро, дясната ръка е под брадичката и запушва дясната ноздра. Краката са леко присвити. В дясната страна на тялото се намират някои фини канали, по които се движи „кармическият вятър" на заблудите. Когато легнем на дясната си страна и запушим дясната ноздра, тези канали се затварят и се улеснява разпознаването на сиянието, когато то изгрее при смъртта. Освен това тази поза улеснява излизането на съзнанието през отвора на фонтанелата на главата, тъй като другите възможни изходи са затворени.

При външното разграждане изчезват сетивата и елементите. Как точно ще усетим това в смъртта?

Най-напред, възможно е да осъзнаем, че сетивата ни престават да действат. Ако в стаята край нас има хора, които разговарят, ще настъпи момент, когато ще продължим да чуваме гласовете им, но няма да разбираме какво казват. Това означава, че осъзнаването на слуховите възприятия е престанало да функционира. Ще гледаме някакъв предмет и ще виждаме само силуета му, без да различаваме подробностите. Това означава, че осъзнаването на зрителните възприятия е престанало да функционира. Същото става със способността да усещаме вкус, мирис и допир. Когато тези сетива вече не действат пълноценно, настъпва първата фаза на процеса на разграждане. Следващите четири фази са свързани с разграждането на елементите.

Земя

Тялото ни започва да губи сили. Енергията ни е пресушена. Не можем да станем, да седим или да задържим нещо в ръка. Не можем да държим главата си изправена. Имаме чувството, че падаме, че потъваме в земята или че ни притиска огромна тежест. В някои текстове се казва, че човек се чувства, сякаш върху него е сложена огромна планина, която го смачква на пихтия. Можем да помолим да ни придърпат нагоре, да ни сложат по-висока възглавница или да махнат завивките. Лицето ни става бледо. Бузите хлътват, а по зъбите се появяват тъмни петна. Става все по-трудно да отваряме и затваряме очите си. С разграждането на съвкупността „форма" ставаме все по-слаби и немощни. Умът ни в началото е възбуден и трескав, но после изпада в сънливост.

Тези признаци показват, че земният елемент потъва във водния елемент. Те означават, че ветровете, свързани със земния елемент, повече не могат да осигуряват основа на съзнанието и водният елемент започва да се проявява по-силно. „Тайният" знак, който се появява в ума, е видение на трептящ мираж.

Вода

Започваме да губим контрол над телесните си течности. Носът ни започва да тече и по устата се появява слюнка. От очите също може да се очаква секреция, а е възможно и да престанем да се сдържаме. Не можем да помръднем езика си. Започваме да чувстваме сухота в очите, устните се изопват и обезкървяват, устата и гърлото ни стават лепкави и грапави. Ноздрите хлътват навътре и изпитваме жажда. Започваме да треперим и получаваме нервни тикове. Над нас надвисва миризмата на смъртта.

Когато се разгражда съвкупността „чувство", телесните усещания постепенно отслабват и започват да се колебаят между болка и удоволствие, горещо и студено. Умът ни се замъглява, става объркан, раздразнителен, нервен. Според някои източници човек се чувства така, сякаш се дави в океана или го е отнесла огромна река.

Елементът вода се изгубва в елемента огън, който продължава да поддържа съзнанието. „Тайният знак" е видение, подобно на мъгла или кълба дим.

Устата и носът ни изсъхват напълно. Цялата топлина на тялото започва да изчезва, обикновено от краката и ръцете към сърцето. Короната на главата може да започне да изпуска влажна топлина. В носа и устата си усещаме леден дъх. Вече не можем да пием и преглътнем каквото и да било. Съвкупността „възприятие" се разгражда и умът ни се колебае между яснота и объркване. Не можем да си спомним имената на близките и приятелите си и дори да ги познаем. Става все по-трудно да възприемем каквото и да било извън нас, тъй като зрението и слухът ни са объркани.

Калу Ринпоче пише: „Умиращият има усещането, че изгаря в пламъци, може би че е в огнена пещ или че целият свят е погълнат от огнена стихия."

Елементът огън се изгубва в елемента въздух и постепенно престава да служи като основа на съзнанието, докато елементът въздух все още е в състояние да изпълнява тази функция. Тайният знак е видение на червени, подобни на светулки искри, танцуващи над разпален огън.

Дишането става все по-трудно и по-трудно. Сякаш въздухът бяга от гърлото ни. Започваме да се задъхваме и да пъшкаме. Вдишванията стават кратки и мъчителни, а издишванията - по-бавни. Очите ни се обръщат нагоре и ставаме напълно неподвижни. Когато съвкупността „интелект" се разгражда, умът става объркан и престава да осъзнава околния свят. Всичко се замъглява. Усещането за контакт с околната среда започва да ни се изплъзва.

Следва халюциниране и поява на видения. Ако сме натрупали твърде много отрицателна карма през живота си, можем да съзрем ужасяващи неща. Отново виждаме страховити и злокобни сцени, които не са ни давали покой, възможно е дори да опитаме да нададем вик на ужас. Ако сме живели живота си в доброта и състрадание, можем да получим блажени небесни видения, да „срещнем" обичани приятели или просветлени същества. За тези, които са водили добър живот, в смъртта няма страх, а покой.

Калу Ринпоче пише: „Умиращият има вътрешното усещане, че силен ураган отнася целия свят, че невероятна вихрушка помита цялата Вселена."⁶

Елементът „въздух" се разгражда в съзнанието. Всички ветрове са се обединили в един „поддържащ живота вятър" в сърцето. Тайният знак е видение на факел или светилник с червен пламък.

Вдишванията продължават да стават все по-кратки, а издишванията - по-дълги. В този момент кръвта се събира и навлиза в „канала на живота", който се намира в средата на сърцето. Събират се три капки, една след друга, които пораждат три дълги последни издишвания. След това дишането спира.

В сърцето остава малко топлина. Всички признаци на живот са изчезнали и на този етап в една съвременна клиника човекът се приема за „мъртъв". Но тибетските учители говорят за вътрешен процес, който все още не е прекратен. Казано е, че времето между спирането на външното дишане и края на „вътрешното" е приблизително „колкото да се нахраниш", или двадесет минути. Но това не е много сигурно и процесът може да завърши и съвсем бързо.