Книга за метода на управляемото саморегулиране. Ще попитате защо така се нарича, не е ли названието му управляемо саморегулиране тавтология?
Изтегляне 0.65 Mb.
|
Свързани:
курсова работа (1) Кати финанси
| А СЕГА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ
Разбрах истината: добрата постъпка, колкото и малка да е тя, е полезна за целия Свят Ако ме попитате към коя школа принадлежа, бих ви отговорил, че в моите представи съществуват само две школи. Първата, гори която човек определя главната си цел, стреми се непременно да я осъществи и при възникване на определени въпроси в хода на работата ги решава с помощта на специалната литература и на специалистите. И втората, при която той първо се научава да бъде научен работник, изучава съответната литература, получава необходимата информация и след като стане специалист в дадена област, се заема с решаването на интересуващия го или възложен му проблем. Отнасям себе си към първата школа — не към школата на дейните натури. Що се отнася до образованието ми, то от детинство обичам книгите. Брат ми бягаше след топката из двора, а аз лежах на дивана и четях ли четях... Отначало — фантастика!. По-късно — книги по психология, медицина и философия. След това, някъде в трети или четвърти курс «а медицинския институт изобщо престанах да чета литература по специалността си. Да си призная: тя бе почнала да предизвиква у мен известно раздразнение. Искаше яли се да мисля самостоятелно. Ето защо се отказах от съществуващите формални школи и в областта на психофизиологията, и на психотерапията, и на рефлексотерапията. Наистина съжалявам, но по тази причина много имена на учени и научни работници не ми говорят нищо, ако не се познавам с тях лично. Това ми позволи да не се ограничавам със съществуващите системи от възгледи и направления. Когато в цялата страна се разработваше популярното направление за рефлексотерапия в областта да ухото, това не ме обвърза и затова при топлинното рефлексогенно (регулиране на артериалното кръвно наляга я? потърсих сферата и а въздействие не в областта на ухото, а в областта на носа. И се получи оригинална методика. Ако пък говорим за научните работници, аз ги разделям на три категории. Първата се представя от кандидата на науките, който се стреми да стане учен и мисли с понятия. Втората — от доктора на науките, който вече мисли с категории. И третата — от академиците, които, бих казал, мислят от гледна точка на ползата, на конкретния резултат на научната дейност. Не съм кандидат м не съм доктор на науките й по горната логика на мислене би трябвало да съм академик. Разбира се, шегувам се със самия себе си. По дух най-близък ми е великият В. М. Бехтерев, посветил се изцяло на любимата ми хипнология и на изясняване ролята на внушението сред хората. Чувствам органично, че тази метафизична област на човешките взаимоотношения му е била присъща по природа, следователно е била неговата материя. Бехтерев почти е стигнал до обучаването по метода на саморегулиране чрез хипноза. Той е препоръчвал на болните от алкохолизъм след курса по лечебна хипноза при рецидиви на болестта да възпроизвеждат по памет изпитаното по време на лечението хипнотично състояние. Предполагам, че болният е затварял очи, спомнял ой е хипнотичното състояние и то се е връщало заедно с лечебното си въздействие. За съжаление от известните ни литературни източници не успях да разбера докъде е достигнал в тази област обожавалият от мен професор. Но по съществуващите факти стигам до извода, че по време на лечебната хипноза у пациента не е бил формиран целенасочено условонорефлекторен ключ за навлизане самостоятелно в хипнотичното състояние. Възможността от прилагане на такава самохипноза е била внушавана на пациента обичайното му състояние, което намалява ефективността от самостоятелното автоматично, включване на особеното състояние. По тази причина пациентът възпроизвеждал изпитаната хипноза само чрез механизма на повторението, без да подозира възможността, да го използва творчески. От саморегулирането го е деляла само една крачка, за която е трябвало да измине половия век! И 'когато тази крачка бе направена и методът на самор-гулирането стана реалност изминаха много дни, докато се стигне до началото на практическата му реализация. Центърът по саморегулиране работи две години без помещение — време, за което министърът на здравеопазването произнесе две велики фрази. Докато го убеждавах да се запознае със саморегулирането (мислех си — може би ще види и ще се вдъхнови!) той произнесе първата: „Какво ще се измени от това, че ще видя? Здание ли ще изникне изпод земята?" Такъв бе министърът на здравеопазването, по времето на който възникна първият в страната Център не саморегулиране! А ето и втората велика фраза, която той произнесе, след като повече от две години в приемната на министерството непрекъснато звъняха от всички краища на страната и молеха да ги приемат на обучение по саморегулиране: „Да — каза накрая замислен министърът, — добре би било, ако все пак центърът имаше помещение." Всички други негови мисли не бяха толкова значими и се свеждала най-вече до общи разсъждения за необходимостта от активно и широко развитие ,на профилактичната медицина. Какво да се прави? Как да живеем и да работим в нашето сложно, но, слава Богу, излизащо от мъртвата си точка общество? Как да стигна най-бързо до Целта? А тя, повярвайте ми, е една — да създам школа за активно внедряване на саморегулирането във всички сфери на живота, да го включа в системата на нашия свят. Убеден съм, че без него днес е невъзможно да се осигурят условия за продуктивна реализация на творческия потенциал на човека, а следователно и за здравословен и пълноценен начин на живот. Още в началото на нашия век В. И. Вернадски отбелязва, че „биосферата (живото вещество на планетата — бел. авт.) е преминала или по-точно преминава в ново еволюционно състояние — в ноосфера, преработва се научната мисъл на социалното човечество". В това еволюционно развитие на природата участва „новата форма на биохимична енергия, която може да се нарече енергия на човешката култура или култура на биохимичната енергия..." Ученият е предвидил, че ако на определен етап от развитието на обществото човекът не стане сътворец на Природата, той ще загине. А за да може разтерзаният от съвременната цивилизация човек да възвърне хармонията си с природата, той трябва да я създаде преди всичко у себе си. Не става дума за онова пасивно равновесие, което, понякога отъждествяват с хармонията, а за нейната действена сила.. Убеден съм, че с помощта на саморегулирането човек може да реализира свободата, към която естествено се стреми, в най-висша степен, за да бъде не само творец на идеи, творец-художник, но и творец на новото битие, сътворец на новите закони на природата. Какво да направим, за да ускорим приближаването на това бъдеще, за да стане то наше настояще? Може би щях да разбера бюрократа министър, ако бях отишъл ори него с някаква идея и той ми бе казал, че в света има много идеи, но «яма възможност всички да се проверят на практика. А аз отидох при него с вече готова технология, одобрена и препоръчана за широко практическо приложение от Министерството на здравеопазването на СССР "— по това време ръководен орган за министъра на Дагестан. Отидох с всички необходими книжа, писма и гербови печати, какво още бе нужно? Моята скромност, лоялност, деловитост, методичност, убедителност? Всичко опитах и продължавам да упорствам. Излекувах от разни болести много от представителите на „висшия ешелон на властта" — бързо, ефективно и убедително, к а го нагледно демонстрирах метода на саморегулирането. И всеки път след поредното неизпълнено обещание си отивах, като се извинявах и благодарях, че са ме приели, защото не съм възпитан-лошо и уважавам по-възрастните. Не влязох в конфликт с тях. Опитвах се да гледам на нещата философски, като реализирах позицията си по метода на позитивното движение — успокоявах се, доколкото можех, заобикалях пречкайте, а в случай на успех «е забравях да благодаря дори на тези, които трябваше да съдействат за постигането му, но не бяха направили нищо. Имах ли друг изход? Нито веднъж не загубих контрол върху себе си и не поставих остро въпроса. Мислех, че ако го направя ще затъна в конфликта и ще погубя едно добро дело. И отново се питам какво поведение трябва да възприема, за да успея по-бързо? Може би в нещо бъркам? Или съм се отпуснал? В този свят трябва да има справедливост, иначе животът «е би >имал никакъв смисъл. В трудни минути често си спомням за Петросян. За същия този Петросян, директор на завод .и безкористен привърженик на бързото внедряване на само регулирането. Веднъж ме накара направо в самолета да лекувам един от пътниците от радикулит. Без да обръщам внимание »на недоверчивия смях на другите пътници, го избавих от болката за броени минути, като използвах един от приборите, който нося винаги със себе си. Или друг случай в един от хотелите на Одеса. На представителите на клуба на директорите, които бяха дошли да ни отведат на поредната лекция, Петросян заяви гордо с доволна усмивка; „А ние тук се занимаваме със съвсем други неща. Лекуваме всички дежурни администратори от кръвно налягане!" Кой е прав? Министърът на здравеопазването, който дори не иска да види в какво се състои новият медицински метод, аз, който искам да мина пред обществото за „коректен човек" или Петросян, чиито постъпки на пръв поглед излизат извън рамките на приличието — все пак е солиден генерален директор на голямо предприятие? Кой от всички ни е прав? Като анализирам жизненото поведение на Адик Александрович Петросян, стигам до извода — независимо че някои негови постъпки излизат извън общоприетите рамки, те съответстват напълно на дълбоката човешка природа на хуманиста. В него, в Пепросян, има толкова много живот. Непоправим, жизнелюбец! Сравнявайки поведението на министъра с това на моя приятел, неволно си спомням един стих, в който се крие отговорът на всички мои въпроси: „Прав е този, у когото има повече живот — той е прав!" Той ми е и близък и мога да го разбера. Независимо от трудностите, които изпитват, в душата, на такива хора винаги е празник. Този празник те даряват 'на всички, които ги заобикалят. И колкото повече живот блика от тях, толкова по-щедри са! Иска ми се и аз да съм като тях, защото знам колко важно е това за лекаря. Веднъж в санктпетербургския институт за експериментална медицина, когато в лабораторията на Д. М. Камбарова изучавахме дейността на, мозъка на обучавани на саморегулиране болни от епилепсия, психологът на лабораторията, млада жена, подложи и мен на психологически тест. „Имате силно развито художествено мислене — каза тя, разглеждайки отговорите на въпросите ми, — до 40 на сто, а аналитичното ви мислене — до 50 на сто." „А «а колко процента възлиза обаянието ми?" — попитах суетно аз. „Обаянието ви е неотразимо — цяло море!" — усмихнато ми отговори тя. Онемях! Толкова добре прозвуча! След тази фраза дълго се намирах в приповдигнато настроение, чувствах се прекрасно. Каква психотерапия, нали! Дълго време си спомнях този случай като инструкция за действие. Сега винаги се старая да се чувствам добре, от мен да блика енергия, да съм обаятелен с .пациентите и в «ай-добрата си форма в общуването си с хората при решаването на важни въпроси. Какъв смисъл да отида при пациентите си, при директора на предприятието или министъра с помръкнал вид и вяло настроение? Това би попречило на всяко начинание. Колко е хубаво, когато лекарят искри от жизненост — весел, доброжелателен и уверен в себе си._Тога-и пациентът се изпълва с надежда, че в резултат на лечението (или обучението) той ще му помогне да стане като него. В такъв случай и целта е ясна, а начинът на постигането й се възприема по-лесно. Лекарят, на когото предстои да обучава по метода на саморегулирането, възражда известния, но позабравен в нашата медицина принцип — лекарю, преди да лекуваш другите, укрепи собственото си здраве. Смятам, че този принцип трябва да бъде възроден в цялата съвременна медицина. Без осъществяването му саморегулирането губи смисъла си, тъй като при него е невъзможно да се допусне откъсване на теорията от практиката. А що се отнася до поведението ми в някои, както понякога ни се струва, безнадеждни ситуации, или с бюрократите, се придържам към следните основни правила. Първото изисква да не забравяме да използваме най-универсалното средство — бодрата и бистра глава! А именно саморегулирането е. призвано да съдейства за това. То може да гарантира бързо възстановяване, добър тонус, продължителна творческа активност и дълголетие. Второто правило за успех във всяко начинание е, че общуването с друга личност може да е конструктивно, само ако успеем да я, убедим да стане негов привърженик. Ако това е невъзможно няма нужда да си губите времето. Тази мисъл може да се изрази и по друг начин — между нормалните (творчески) личности винаги възниква контакт и неизбежно се ражда нещо интересно. Това е закон. Но стига между тях да се намери само един примитивен човек и всичките ви старания ще отидат на вятъра. И ще възникнат маса неприятности. И така второто универсално правило за внедряване изисква за успеха му да се обединят нормални хора. Когато работех в Армения и понякога ходех в Москва, гостувах у семейството на писателя публицист Валери Арганбвски. С него мечтаехме да направим един интересен експеримент и за впечатленията си от него да напишем книга: „Десет гения в Дилижан". Искахме за десет дни да съберем за отдих и лечение е дома на композиторите в Дилижан десетина талантливи, с изявени способности личности независимо от възрастта и професията им. И да се поучим от техния стил на общуване. Смисълът на този експеримент се състоеше в следното — в бъдеще, след хиляди години, в едно по-съвършено общество ще има много повече талантливи хора, отколкото днес. Поне така трябва да бъде, ако наистина обществото и човекът се развиват и самоусъвършенстват. А ние живеем днес. В едно далеч не идеално общество. Нима не е интересно да надникнем в бъдещето чрез тези десет гения в един Дилижан. Как се изграждат отношенията помежду им? Как при нужда ги привеждат в хармония? Какви идеи витаят в тази атмосфера на вдъхновение? Убеден съм, че е невъзможно в такива обстоятелства да не се роди някаква обща идея, независимо от разликата в професията, и възрастта, А може би общите и,м усилия ще бъдат насочени към решаване на най-тревожните и актуални въпроси на днешния свят? . Нима това не е метод за качествено проникване в бъдещето чрез създаване на модел за изпреварващо развитие, основаващ се на тясното общуване на хора от това предполагаемо бъдеще? А ние, като изучим опита от общуването и взаимодействието им, можем да го използваме в настоящето. В училищата например бихме могли да преподаваме как се води конструктивна беседа. Веднъж ми се удаде да поживея в обществото на хора ентусиасти — заети с вдъхновеното решаване на отговорна задача. Това бе група доброволци, млади специалисти с различна професионална подготовка, обединени от идеята да подготвят радикални предложения за готвещия се тогава конгрес на комсомола. Организатор и ръководител на групата бе публицистът Александър Радоев. Живяхме 10 дни в един почивен дом в Звенигород, като успяхме да извоюваме за облекчаване на работата си машинописка, магнетофон и транспорт... Идеята беше поразителна, общуването също. Дотолкова всички бяхме обнадеждени от чувството за значимостта на идеите си, че работехме без почивка, денонощно. Никой не влизаше в пререкание и л е се опиваше от собственото си красноречие. Имаше и горещи спорове, но само по принципни въпроси. И в тези бурни дебати дори на думата „глупак" никой че обръщаше внимание. Изобщо всички предписания на мъдреците — как трябва да се слуша събеседникът и да се държим сред хората, се изпълняваха автоматично.- И главното — раждаха «се идеи. Дотогава, докато витаеше над всички ни духът на необходимостта от усилията ни. Когато накрая трябваше да пристигне комсомолският началник, за да му изложим идеите и предложенията си, а той не пристигна, когато разбрахме, че цялата ни работа е била лишена от смисъл, отношенията в групата мигновено се преобразиха. И вече сърдито реагирахме на думата „глупак"... За себе си се убедих във верността на една отдавна известна мъдрост — характерът на човека, особеностите на неговата личност са инструмент. Ако този инструмент не е подчинен на обща цел, той се превръща в самоцел. Бихме ли могли да си представим общество, в което всички са егоцентрици? Този случай позволява да се направят някои полезни изводи, но все пак това не са „десетте гения в един Дилижан", тъй като в дадената ситуация всички бяха въодушевени от желанието да решат една обща задача. Докато в Дилижан се очаква да задейства по-дълбок и сигурен генератор — природно-творческата същност на изключително надарените хора. Такъв експеримент предстои. Интерес представлява и друг опит, имащ за цел развитието на идеята, която ми разкри някога приятелят ми Нои — необикновен човек, физик, с прекрасна интуиция и неизтощима енергия. Според неговата теория в нашия свят (Вселената) има само един обект, който съдържа в себе си едновременно две диаметрално противоположни структурни качества. Това е човекът. В мозъка на човека, смята Ной, могат да взаимодействат едновременно два полюса: „ + " и „—". Ученият, който анализира и художникът, който синтезира. И ако у някой от нас .се осъществи пълноценно и равноправно сътрудничество между тези два полюса, според Ной този човек престава да бъде обект на нашата Вселена (тъй като това не й е присъщо и не съответства на законите й) и се превръща в Творец на Новото Битие. Той създава своя Вселена — по свое творческо решение, при което човешката воля става източник, на Новите Закони на Същността. В нашия свят човек е или повече художник, или аналитик, тъй като единият полюс винаги подчинява на себе си другия. Аналитичното мислене разбива цялото на части, то е обективно. Образното (художествено) мислене ни дава възможност да възприемем цялостно същността. Това възприятие е субективно. Тази теория възприема като основна задача, като цел в развитието на човека хармоничното единство между синтеза и анализа, при което процесът на анализиране не разрушава цялото, а съдейства за неговото обективно движение. От тази гледна точка качественият момент на творческото постигане на истината настъпва; тогава, когато структурите на синтеза и анализа в отделния човек достигнат равнището на хармоничното съгласуване. Постига се вдъхновение. Енергия. Вътрешна свобода. Такава творческа същност човек получава по природа и ако я няма, не е възможно тя да бъде създадена чрез каквито и да било тренировки. С тяхна помощ може само по-пълно да се реализира даденият му от природата потенциал. Ной ми откри великата тайна как от една не творческа личност може да се създаде творец. Разбира се, това е само хипотеза. Но съгласете се, че и в най-безумните на пръв поглед хипотези се съдържа зрънце истина. Идеята на Ной е следната — в главата на художника може да се развие полюс на аналитик и обратното. За развитие на противоположния знак хората трябва да общуват със себеподобни, т. е. с хора със същия знак — художник с художник, аналитик с аналитик. В живота това рядко се случва — еднаквите знаци се отблъскват. В земното битие винаги по-добре си взаимодействат хора с противоположни знаци. А само при прехода на качествено ново равнище се чувства необходимост от общуване със себеподобни. В трудното съвместяване на земните блага и творческия подвиг се състои цялата диалектика на развитието на човека, който, дори когато общува със себеподобни, се стреми инстинктивно към противоположни на себе си личности. Как да открием своя и противоположния знак? Много просто, смята Ной. — само трябва да обърнем внимание как са поставени ръцете при определена поза (т. нар. поза ключ), кой палец ще се окаже отдолу. А начинът на поставяне на палеца, според него, е програмиран генетично в структурата на личността на всеки човек. При аналитика палецът на лявата ръка остава отдолу, при чувствените натури — на дясната. Откъде се взеха тези символи? Не мога да ви кажа, това е авторско право на Ной. Но главното според него е, че при аналитика първоначалният пусков импулс на мозъка възниква в едната му половина, а у противоположния тип — в другата. Да допуснем, че вие сте художник. Не сте в състояние да взаимодействате със себеподобни постоянно, тъй като по същество това е самота, взаимодействие със самия себе си и вие, за да оживеете, неволно ще започнете да работите над себе си, да се самоусъвършенствате. Няма да говоря повече за тази теория или хипотеза. Ако поиска, нека за нея разкаже нейният автор. Ще се огранича с това, че според мен въпреки формалното й сходство с някои окултни теории тази хипотеза е изключително интересна и перспективна. А окултната й украса е свързана със символиката й, чиято простота би могла да оскърби не един научен сноб. Действително, как е възможно така „примитивно" да се опитваме да решаваме най-сложните въпроси от свръхсложната система на човешката природа. Но да оставим снобите на мира, като не забравяме мислите на Ной. Така, за всеки случай. Може би един ден, когато науката за човека постигне повече в изучаването на неговата същност и намери по-точни понятия и термини за нея ще успеем да разшифроваме неговата идея и тя ще блесне пред нас с цялото си великолепие. Неслучайно излизат научни статии за значението на асиметрията във функциите на дясното и лявото полукълбо на мозъка. Те показват, че описателната част от науката продължава да се развива у нас като правило по-добре от технологическата. Например диагностиката се развива по-успешно от методите на ефективно лечение. Възможно е теорията на Ной да стане някой ден ценен принос. Защо ви разказах за тази идея? Защото ако научим човек да се саморегулира, т. е. ако развием способността му да реализира собствените си решения, идеи, мечти и подбуди, конструктивното развитие (а в идеалния случай — и създаването) на неговия творчески апарат ще стане необходима част от общочовешката култура и залог за положителното развитие на обществото. Такива са перспективите, които започват да се осъществяват частично в сътрудничеството ми със съветско-американския фонд „Културна инициатива". Главната цел на фонда е оказването на финансова подкрепа «а перспективни проекти в областта на културата. Неговите дейци смятат, че наред с нашите войници, завърнали се от Афганистан, наред с инвалидите, за които обществото трябва да се грижи, творческите натури са едно от най-уязвимите негови звена. . Творческата мисъл на човека се развива толкова бързо, че при всяко желание да я спреш, тя се прекъсва. Затова искам с помощта на саморегулирането да разработя методика, която да позволи на човека продуктивно да изразява творческата си мисъл в хода на нейното развитие. Смятам, че това ще бъде от полза за всички. Фондът е готов да насърчи творчески проекти, свързани с развитието на човека и обществото. Такъв по същество е и проектът за по-нататъшното качествено развитие на саморегулирането, като целта е към него да се приобщят творчески личности, които да използват метода в различни области на своята дейност, да развиват способностите си, като постигнатия положителен опит послужи за по-широки обобщения. За тази цел фондът оборудва със съвременна техника помещения за провеждане на подготвителни лечебно-оздравителни процедури, както и за обучение по саморегулиране. Съставът на групата ще бъде подбран от творчески активни личности независимо от възрастта, професията и длъжността им. За подбора им се разработват критерии — сама по себе си интересна творческа задача, за решаването на която ще привлечем психолози, философи, социолози. В тази група от творчески личности, усвояващи саморегулирането, ще бъдат привлечени и писатели, които, надявам се, ще съумеят да опишат състоянието си, да го изразят по подходящ начин и да го предадат на всички нас. Така бихме могли да извършим качествен скок в развитието на метода на саморегулиране, без който е немислима общата култура на бъдещия човек. Днес човекът, влязъл в противоречие с природата, е поставен в критични условия на съществуване. Ако преди природата го пазеше и защитаваше, то сега той е загубил своята вътрешна жизнеспособност и устойчивост. Върху него ляга отговорността за по-нататъшното съществуване на света — функция, която той не би могъл да изпълни без съответен инструмент. Неслучайно Екологичният фонд на Русия съвместно с нашия център готви програми за подготовка на лекари в нова област на медицината — екомедицината, в основата на която лежат нелекарствените методи на лечение и, разбира се, преди всичко саморегулирането. Към методиката започват да проявяват интерес представители на различни направления, асоциации и обединения, както и творчески групи, работещи по въпросите на развитието на човека. И не на последно място Асоциацията по борба също е решила да използва самоорегулирането за подготовка на спортисти. Неотдавна в Баден-Баден се състоя Вторият международен конгрес по системни изследвания, информатика и кибернетика, за участие в който бях изпратен от фонда „Културна инициатива". Методът на саморегулирането заинтересува силно участниците и вместо предвидения един доклад, прочетох четири, а накрая бях избран в директорския съвет на Международния институт по системни изследвания, информатика и кибернетика. А това означава според мен, че работата на група ентусиасти от малобройния засега Център по саморегулиране намира оценка и признание сред всички заинтересовани хора. И че все пак има справедливост. Защо все още се суетим? Аз например, не мога да се освободя от напрежението на човек, който винаги бърза да реши всичко веднага. Боя се, че няма да успея до края на живота си да създам методика за повишаване продължителността на живота. Не само на моя, а на живота на всички ни. Бързам, защото съм смъртен като всички други. В задгробен живот не вярвам. А истинският, за съжаление, не стига за нищо — тъкмо си започнал да се учиш да живееш и си натрупал опит, а той, животът, свършил. Обидно е, нали? Обидно е, когато на разсъмване, след като си работил цяла нощ, откриващ за себе си нова истина, откриваш нова, неочаквана страна от света и лягайки си, ти е мъчно, че си толкова малък, беззащитен, а светът е огромен и очаква да бъде открит. И в този момент, в момента на постигане на Истината, имаш неизвестно защо чувството, че не си сам и че някой тайно те насърчава, безмълвно ти подсказва, че си на прав път. Кой е той? Да, разбира се, ти взаимодействаш с Природата! Именно тя, Природата, с цялото си несметно множество от връзки с Вселената, които си. включил, те насърчава и поддържа. Чувстваш до себе си Нейното присъствие. Когато не усещаш у себе си стремеж за полет, т. е. хармония, когато си разстроен и грешиш, са прекъснати връзките с природата. Контактът с нея е нарушен, изчезват ориентирите и падането ти надолу може да бъде безкрайно. Без творчество няма живот, тъй като без него няма и радост, и смисъл. Полетите на творчеството са източник на постоянно самообновяване. Понякога ни се струва, че човек има множество различни потребности. И наистина е така, но повечето от тях са временни. В бъдеще, когато потребностите от храна, дрехи, транспорт бъдат реализирани, ще остане основната потребност — потребността от развитие. Реализирането на тази главна, еволюционна потребност у човека се осъществява чрез творчеството. Творческите полети, високата степен на хармония у човека, работата на мозъка му позволя-ват да види, да предусети, да предвиди бъдещето. Бъдещето на Вселената. В него най-големите умове на човечеството виждат перспективата — човек няма да остане такъв, какъвто е днес, той ще се промени. Ще бъде по-съвършен не само в постъпките си, но и в качествено отношение. Може би ще се измени и неговата структура. К. Е. Циолковски видя тази структура в космическите мащаби на дейността на човека, в превръщането му в нов качествен стадий от развитието на Природата. В лъчиста енергия. Вернадски видя ноосферата. И всеки от тях внесе конкретен принос в космически безкрайното бъдещо усъвършенстване на човека. К. Е. Циолковски — космическите кораби. Вернадски — концепцията за автотрофния човек. Ние — саморегулирането. Защо все още се суетим? Трябва просто да обединим усилията си, да съзидаваме. И няма защо да мислим за смъртта! Великият писател Бунин също постоянно е чувствал дъха й, но е живял 83 години, оставяйки след себе си много прекрасни произведения. Още повече, както проницателно каза моят приятел Сергей Чернишов, докато този или онзи човек не осъществи своето Дело, не го застрашава никаква автомобилна катастрофа. Докато не реализира своето предназначение, той се подчинява на вътрешния си компас. Него го пази Бог, докато не даде своя принос в усилията на човечеството. Бог или ангел хранител, или интуицията — наречете го както искате. — Животът е сложен — отговарям му аз. — А представи си, че човек е направил откритието си, а не знае това. А Бог е забравил за него? — Той нищо не забравя! — твърдо ми заявява Чернишов. И душата ми се успокои. Защото главното, в което вярвам, е ефикасността или полезността на генератора, който създава живота и влага у нас потребността от творчество. Вярвам в природата, в гения на човешкия разум и в труда. А сега нека отново се върнем към саморегулирането, за да изразим същността му на възможния най-прост и достъпен език. Например как настройват пианото? Какво е нужно за това! Нужна е тишина, за да се чуват звуците. И камертон за настройване на струните. При саморегулирането ролята на тишина изпълнява неутралното особено психофизиологично състояние, навикът за което се създава и развива с помощта на специално обучение. А ролята на камертон играе образът — целта. Вашата воля. Намерете тишина .. . Вземете камертон ... И както е казал поетът: „Щастие на този свят не съществува, единствено покой и воля има ..." Покой и Воля! Ако ме попитате имал ли съм учители, ще отговоря—и да, и не. Мои учители бяха всичко и всички. И дядо ми труженика, който ругаеше баба за това, че не ни даваше като деца много да играем. „Децата трябва да играят през цялото си детство" — казваше той. И баба ми, която ни научи на труд. И първата ми учителка в училище. И облакът в небето, когато лежа сред полето със стрък трева между зъбите, а мислите ми се устремяват с бягащите облаци в бездънната, безкрайната Вселена. И онзи началник в науката, който пречеше на работата ми. И приятелите ми. И враговете ми. И вие, , които с прочитането на тази книга бихте могли да съдействате за развитието на моя метод. Впрочем, ако говорим за конкретни хора в областта на моите научни интереси, които са ми най-симпатични, те са трима: В. Бехтерев, И. Шулц и аз самият. Ако не се опитам да съм симпатичен на себе си, нима бих могъл нещо да постигна? Пък и вие също. Може да се каже, че прекарах детството си и израснах в провинцията. И досега имам детско-провинциално мислене: ако край мен мине голям автомобил, ми се струва, че в него седи голям чичко, ако мине малък — малък чичко. Замирах, когато заставах пред вратите на солидни научни учреждения, като мислех, че зад тях работят сериозни, умни хора. И през цялото време ми се искаше да се оправдавам пред тях, че им се налага да работят много и сериозно, а аз работя за свое удоволствие и не се отказвам от него. И ето, вече пораснал, стоя сред пролетната зелена трева в двора на дядовата къща, гледам я и си мисля как странно и удивително е устроен този свят! По-рано~не можех да разбера какво значи да обичаш природата. Явно на младини съм имал твърде много енергия и тя ме носеше от земята към облаците. А сега, когато след работа започнах да усещам умора, изведнъж почувствах и прелестта на вечерната разходка, и необходимостта от чист въздух. И ми се иска да обичам и пазя природата. Привличат ме тревата, земята. Земята. А после, уви — ще се окажем и под нея. Не, това не бива да стане! Нали все пак хората трябва да открият технологията на възкресяването. Или поне на продължаването на живота. Пътят преодолява само ходещият .. . А аз отново съм в Москва, в съветско-американския фонд „Културна инициатива". — Здравей, Махатма — поздравяват ме директорът на фонда Владимир Аксьонов и отговорният му секретар Сергей Чернишов. — Как долетя, с помощта на йога или с обикновен самолет? — Работата едва сега започва и предстои още много да се направи — отговарям аз. — Ние също не стоим със скръстени ръце. Вече сме напълно самостоятелни. Ще създадем съвместно предприятие „Център по саморегулиране". Да, изглежда, ще ми се наложи да живея дълго. Значи ще трябва незабавно да усвоя метода на саморегулирането! Изтегляне 0.65 Mb. Сподели с приятели:
|