Книга за метода на управляемото саморегулиране. Ще попитате защо така се нарича, не е ли названието му управляемо саморегулиране тавтология?
Изтегляне 0.65 Mb.
|
Свързани:
курсова работа (1) Кати финанси
| В ТЪРСЕНЕ НА ОБРАЗА
Всяка истина трябва да бъде постигната Най-трудното в саморегулирането е да бъде намерен образът, с помощта на който се предизвиква състоянието, необходимо при обучението. Откак се помня, все търся този образ. Как с няколко думи да се обясни на пациента какво трябва да чувства в особеното състояние? Само в процеса на обучение този образ постепенното се конкретизира, става по-ясен, по-достъпен за възприемане. И когато напълно бъде уточнен, мнозина се сдобиват с ключа на саморегулирането. Намирането на образа се извършва в различни ситуации. Често питаме нашите пациенти подобно на автора па автотренинга Шулц какво изпитват в особеното състояние, какво е най-характерно за него? С какво би могло да бъде сравнено? Как може да бъде обрисувано с две думи, че да бъде разбрано дори от дете? Защото, както правилно бе отбелязал Курт Вонегът, не е учен този, който не може да обясни с петте си пръста на едно дете същността на своята работа. Хората различно обрисуват особеното състояние. Навярно това зависи не само от изходното равнище на нервната им система, но ,и от съзнателните и подсъзнателните установки, които се развиват в това състояние. Ако човек има нагласа за сънливост, то и неутралното състояние ще има такъв оттенък. Същото ще бъде и ако има нагласа за лекота и бодрост. Неутрално състояние в чист вид няма. Дори ако човек не си е поставил съзнателна установъчна задача при влизането, в режима на саморегулиране ще се проявят подсъзнателни установки. Например при неопитните пациенти първите самостоятелни предизвиквания на състоянието са придружени с поклащания на тялото... Това (е така, защото действа подсъзнателният страх от евентуално падане, който се материализира в подобен образ. Ако не бъде предупреден, че организмът ще следва послушно собствените си настроения, пациентът наистина може да се изплаши и тогава действително ще падне. Повтарям, че не може да има чисто неутрално състояние. Даже когато човек просто иска да си почине в него, той неволно настройва мозъка си за реализиране на програмата, асоциираща се с представите му за почивка. Веднъж ни хрумна идеята за интересен експеримент. Ако в началото на обучените им е трудно самостоятелно да формират съобразно различните поставени цели установъчни програми, могат да опитат и без такива. И да видят как ще реагира организмът им. Един от пациентите ни бе претърпял хирургическа операция на ретината на окото. Зрението му почти се бе възвърнало. Но именно това „почти" беше още много чувствително за него. Момчето пристигна при нас отдалеч с надежда, че саморегулирането ще му помогне. Няколко дни работи върху препоръчаните му установъчни задачи в особеното състояние, а им(енно: да си представи, че общото му самочувствие се подобрява, че ще вижда по-добре, че в областта на очите чувства приятен прилив ту на топлина, ту на хлад (стимулиращо оросяване на зрителните органи)... Проверката показа, че зрението му наистина се подобрява. Подобри се и общото състояние, и настроението и пациентът бе окуражен. И тогава му предложихме да не формира предварително никаква установъчна задача! Да се опита да бъде безразличен, пък да става каквото ще! Той се съгласи. Предизвика състоянието, без да планира нищо определено. (Лично аз трудно мога да си представя, че изобщо е възможно всичко това, но тези, които вече са го изпитали, казват, че е възможно.) Поне той така твърдеше, отговаряйки по-късно на хилядите въпроси, че наистина нищо не си е поставил за цел. Неочаквано видял око. Да, око! Голямо синьо око. Точно пред него. Някъде в пространството. При това с всичките му детайли. Именно в този момент като че ли изведнъж му олекнало. (От какво му е олекнало? Та нали той самият казваше, че се чувствал чудесно след сеансите!) Но така или иначе „олекнало му". И при това подобрението, което почувствал след тази процедура, било много по-чувствително в сравнение с предишните. Зигмунд Фройд по всяка вероятност би обяснил всичко това с реализацията на подсъзнателните потискани установки. Не зная. Опитахме се да проведем този експеримент и с други пациенти, но ефектът беше нееднозначен. Тази област предстои да бъде проучена. Но в литературата са описани аналогични явления. Например в автогенната тренировка при изпадане в състояние на нервно-мускулна релаксация понякога възникват спонтанни реакции — т. нар. автогенни разтоварвания, свързани с намаляване на напрежението. Тези реакции намират израз, по всяка вероятност не само в психическите прояви, но и в нервнофизиологическите — понякога ще мръдне крак или ръка, неочаквано ще се промени ритъмът на дишането и т. н. По този начин като че ли се разрешават натрупалите се противоречия в организма, неравномерно се изравняват. Един пример. Да предположим, че у човека е нарушена адаптивната функция на кръвоносните съдове (вегетативно-съдова дистонея). При влизането в състоянието на саморегулиране, както и при промяната на времето, кръвоносните съдове не успяват навреме да се приспособят към изменилите се условия и у човека възникват болезнени усещания и главоболие. Тези оплаквания могат да се използват при диагностиката. А сега да си представим полуфантастичната картина — организмът е напълно балансиран, психиката е хармонизирана. Човек е абсолютно здрав. При това не е зависим от каквито и да било психологически установки (които все пак са производни на субективното Аз и са показател за обусловеността на човека). И този човек умее да предизвиква у себе си неутралното състояние в чист вид, Ако психофизическият организъм на този полуфантастичен човек се превръща по време на неутралното състояние в проводник, то няма ли в него да се извърши космогоническо разтоварване? Не реализира ли чрез него природата своите противоречия? Онази Природа, която олицетворява цялата система от връзки и закони във Вселената. Не е ли това състоянието, характерно за висшата степен на йога, наричано самадхи — освобождение. Състоянието, в което човек достига Абсолютното. А може би космогоническото разтоварване — това е творчески акт, съзиждащ човешкия опит? И може би в някои от нас непрестанно работи именно този механизъм като творчески генератор? Защото реализацията на противоречията, без да нарушава структурата, може да бъде осъществена само в посока на повишаване равнището на нейната организация. Както знаем — човек е един микрокосмос. В него е закодиран целият опит от миналото развитие с всички негови равнища: онтогенеза (индивидуално развитие на организма от неговото раждане до неговата смърт — и филогенеза (историческо развитие на организмите и на систематичните групи — бел. прев.) Този противоречив опит се стреми към разрешаване, към разтоварване. И единственото нещо, съединяващо опита на предците с личния опит — това безусловно е творческият акт, за сметка на който се запазва и утвърждава човешката цялост. Запазва се и се развива в него и връзката между миналото и настоящето по пътя към бъдещето. В този смисъл творчеството от гледна точка на психофизиологията може определено да се разглежда като биосоциален фактор за развитие на човека. Ако му бъде отнета възможността да твори, човек губи равнищата на своята организация, деградира. Ето защо творческият потенциал на човека е безграничен, докато степента на неговата реализация зависи от това, доколко е хармонизиран отделният човек. От този съюз между тялото и душата, който може да бъде развиван в особеното състояние на саморегулирането. Мой познат поет беше казал, че след няколко занятия със саморегулиране се повишила творческата му продуктивност. — А какво точно правиш? — попитах го аз, имайки предвид програмата му. — Представи си, нищо определено не правя. Просто забелязах, че ако няколко дни поред се намирам в състояние на творческа възбуда, или изразявайки се на вашия професионален език — зает съм с решаването на своята творческа задача, то отговорите под формата на поетични образи идват в главата ми по-бързо, ако си почина няколко минути в режима на саморегулиране. Тук трябва да отбележа — това се случва, ако той е зает с решаването на някаква задача, над която дълго се труди. Не прилича ли всичко това на случилото се с Менделеев, който открил своята таблица като „насън" — след като мозъкът му, непрестанно зает със задачата (и, изглежда, изпаднал в състояние на застойна възбуда) се освободил за синтеза на натрупаните впечатления и по този начин разграничил главното. В неутралното състояние се извършва не само възстановяване на изтощените клетки на мозъка, но и успокоение на превъзбудените. В това състояние се извършва и неутрализация на стереотипите, пречещи на творческия процес, т. е. извършва се освобождаване. Психофизическият организъм се превръща в чист проводник. Какво означава за мозъка да работи непрестанно над една задача? Това е условие за формиране на установъчната цел. Това е условие за определяне на доминантата. При наличие на такава мощна доминанта е необходимо вътрешно разкрепостяване. Пробуждане или освобождаване на целия подсъзнателен опит, имащ отношение към решаваната задача. Ключът към себе си — това е пътят към творческата свобода. Не искам ли да кажа, че човек, който се намира в състояние на творческо вдъхновение; се намира всъщност под хипноза? А защо не! Та нали именно фазовото състояние, за което вече стана дума (дори приведохме като пример гледната точка на И. П. Павлов), притежава уникалната парадоксалност, изразяваща се в това, че слаби дразнители са способни да предизвикват мощни реакции. Казано на по-съвременен език, или с помощта на „икономическите категории" — всичко това е доказателство за висока вътрешна производителност. В системата на човешкия организъм всичко е така хармонично организирано, че при възможно най-малки разходи да се получи голяма ефективност. Не притежава ли състоянието на творческо вдъхновение висока ефективност, която е доста по-висока, отколкото обикновено? И не е ли това състоянието, в което като по чудо изплува в съзнанието всичко онова, което има отношение към интересуващия ни предмет, независимо колко дълбоко е било зарито в паметта? Нима човек в състояние на творчески екстаз не е съсредоточен само върху предмета на своята дейност, не желаейки да обръща внимание на нищо друго около себе си. Май попрекалих! В състояние на творческо вдъхновение хипноза няма и не може да има, защото на творчеството му е нужна именно освободената мисъл, необременявана от сцеплението с физиологическите изменения в организма. При хипнозата се реализират различните установки! Реализират се! С други думи, всеки път, когато човек помисли за топлина, ще му стане топло, за полет — тялото му ще пожелае да полети. Тази материална реакция за придружаване на мисълта принизява скоростта и свободата на мисълта до равнището на работата на физиологическите системи и изпълнителните органи на организма. Да си припомним, че даже в метода за обучение на скоростно четене се прави опит да бъде освободен процесът на четене от придружаващия го механизъм за вътрешно изричане на текста, механизма, чиято материална работа забавя скоростта на четене на психиката. Значи стремежът към творчество — това е стремеж към освобождаване на мисълта от материалните придружаващи механизми. По-точно в случая всички анализаторни системи (сетивните органи) са насочени към творческото търсене. Затова творческият процес не е хипноза, а действително хармонизиращо и развиващо състояние, насочено към на1мирането на решението. Тази генерализирана насоченост характеризира фазовостта, т. е, в тази насоченост има фаза. В нея е и всичко онова, което посочихме като причини за високата производителност на ' творческия процес, следвайки стъпките на И. Павлов. Що се отнася до хипнозата, то при нея фазата е насочена не към намиране на решението, а към неговата реализация. Увеличава се готовността на организма да реализира дадена задача. И по-рано споменахме, че при хипнозата човек не може да мисли. Затова отделихме-при саморегулирането стадия на творческото вземане на решение (разработването на задачата) от стадия на нейното рефлекторно-автоматично изпълнение. Наличието на фазовост и при творческото състояние, и при хипнотичното създава трудности. Човек може да се обърка. Но това са два полюса на един и същ магнит. Същността им е една и съща, но посоките — различни. Ето защо определихме саморегулирането като един; от мощните начини за развитие на творческите способности (и изобщо на способностите), противопоставяйки го на хипнозата, при която психиката на човека се управлява от „диригент". Най-добре е когато в човек се съчетаят и двата полюса на този магнит. Тогава той е способен да приема творчески решения и може ефективно да ги реализира. Тогава той истински е хармонизиран. В противен случай, даже ако владее навиците за включване на състоянието на реализация, човек се обърква и не знае какво иска. Мнозина от обучаваните пристигаха при нас, за да усвоят навиците за саморегулиране, предполагайки, че те са им много необходими, а по-късно искаха консултации по различни поводи, тъй като не бяха в състояние да формулират установъчните задачи. Без помощта на лекаря им беше трудно да изработят своята нагласа — имам предвид съдържанието на личната програма, която те нямаха. Често това бе причина за загубване на интерес към саморегулирането. Други, които по-активно се стремяха към самоусъвършенстване, довеждаха до задънена улица огромните перспективи н възможности за използване на придобития навик, което несъмнено ги караше да се замислят върху конкретните си главни цели. Това развитие на самосъзнанието е особено важно като един ,от незаменимите възпитателни атрибути на хармонизиращото състояние." Хипнабилният човек много често се оказва слаб именно поради това, че е подложен на чуждо влияние. Но затова пък лесно определя границите на полето на своята вътрешна реализация. Творчески надареният човек понякога трудно овладява саморегулирането. Наблюдавайки с очите на специалист съдбата на познати хора, неведнъж съм се убеждавал, че жизненият път на човек, съчетаващ у себе си творческата активност с определена хипнабилност, е изключително благоприятна за него. Имам впечатление, че такива хора са особено адаптивни. Например, решат да се заемат с изучаването на чужд език и скоро виждат, че и желание имат, и време се намира, и главоболието им се прекратява на занятията, и всичките им способности се мобилизират. Такива хора, като правило, притежават особена жизнена сила и са способни да преодоляват всякакви пречки по пътя към своята цел. Не са ли това качествата, които трябва да поставим в основата, когато си отговаряме на въпроса какъв искаме да видим човека, решил да се научи на саморегулиране?! Имам приятел — Сергей Валентинович Петухов, доктор на науките. Деликатен, ерудиран, човечен. Написа монография по актуален въпрос. Заместник-дирек-тор е на Института по лабораторна биомеханика към АН на Русия. Пристигна в Махачкала след публикацията на в. „Литературная газета". Отиде при председателя на Министерския съвет на Дагестан. Помоли го да окаже съдействие за въвеждане на са-морегулирането. Подписа договор с нашия център. Организира група от ентусиасти в своя институт и успя да постигне споразумение за обучението им. Сътрудниците от института възприеха с интерес идеята за обучение по саморегулиране, тъй като почувстваха големите възможности, които то предоставя. Сергей Петухов ми разказа, че веднъж, когато му се възпалило гърлото, той използвал придобитите навици, за да се излекува. Формулирал съвсем просто задачата към организма си — да бъде излекувана ангината! И изведнъж нещо го накарало да се огъне като професионален гимнастик, след това да приклекне и едва тогава почувствал напрежение в гърлото си, езикът му се показал навън, опънат до крайност, очите му широко се отворили. Неочаквано дори за самия него се получила класическата за индийските йоги „лъвска поза" — упражнение, което те препоръчват за лечение на ангина. Как е възможно всичко това? Лауреатът на държавна премия за приноса си в разработването на проблеми в съвсем друга област изведнъж се оказва в поза на йога, за съществуването на която дори не подозира. Йогите твърдят, че законите на психофизиологията са еднакви за всички. Тези закони са откривани от тях а' течение на хилядолетия. Може би организмът също има своя логика? И тя започва да действа, когато той се намира в състояние на саморегулиране? А може би Петухов е чел някога за „лъвската поза" и това знание се е активизирало от подсъзнателната памет. Самият Сергей Валентинович е убеден, че саморегулирането е свързано с бъдещето на човечеството. Няма да крия, че да имаш такъв приятел и последовател е радостно. Още повече че колегите психотерапевти не са мпого щедри в оценките си за новото откритие в нашата област. Към мисълта на Курт Вонегът бих добавил, че не е учен и този, който не умее да се радва на оригинално решение на даден научен проблем, та макар и да не е лично причастен към него. Неотдавна се обърнах към един петербургски професор с предложение за сътрудничество, тъй като ми се струваше, че професионално и двамата работим в една и съща насока. Професорът се занимаваше с хипноза, като внушаваше на болните, че се подобрява самочувствието им. След като присъствах на сеансите му, казах: „А не бихте ли искали, в случай че отсъствате или сте в командировка, да формирате у болния навик, с помощта на който би могъл самостоятелно да продължи вашето лечение?" Да не си помислите, че моят колега радостно възкликна: „Еврика! Поздравявам ви, колега!" — Е, какво да ви кажа — отговори уважаемият професор. — Вероятно и вашият метод ще намери мястото си наравно с другите. По същият начин един друг професор някога ми бе изнесъл общообразователна лекция за значението на психотерапията за лечението на хората... Убеден съм, че на саморегулиране трябва да се обучават преди всичко творчески активни хора, способни самостоятелно да намират области за използването му. Те ще съдействат за по-пълното реализираме на потенциалните възможности — както своите, така и на саморегулирането. Как да открием образите, които ни помагат в обучението? Случи ми се да лекувам пациент с невралгия на лицевия нерв. Възрастната жена страдаше от непоносими болки. Няколко дни не яде нищо. Беше проведена иглотерапия. Половин час след началото на процедурата тя вече можеше с лекота да говори даже с желание започна да разказва историята на заболяването си. За живота си изобщо. Стана й по-леко. В този момент се върна внукът й от училище. — Погледнете го какъв е палавник — каза бабата. — Измислили са някаква игра — бодат си ръцете с игли. Как е възможно това? И нищо не е в състояние да ги спре! Казват, че искат да приличат на някой си Камо. — В кое училище учиш — попитах аз, — не е ли седмо? — Да — каза момчето, — в шести клас съм. — Лекарят не ви ли каза, че не бива да вършите това? След като ви е показал как се прави, е трябвало да ви обясни, че без нужда не следва да се използва обезболяването. Разбра ли? А на съучениците си кажи, че нашите лекари няма повече да се занимават с класа ви, ако не спазвате това. Аз съм им началник. Трябваше да обясня на бабата, че работим с ученици, учим ги да управляват организма си, за да не боледуват. И че ако това бъде усвоено още от ученическата скамейка, децата ще растат здрави. Профилактика в действие! Нашият разговор бе свързан със саморегулирането. Бабата си спомни, че с удоволствие е посещавала сеанси по лечебна хипноза? Лекарят, който ги лекувал, се оказа мой познат и ми бе любопитно да науча още нещо. Хипнозата по думите на жената й харесала, защото ходела в поликлиниката през зимата и винаги била премръзнала, а пет минути след началото на сеанса вече чувствала приятна топлина по цялото тяло. И тежест. Всичко като по учебник! Явно на курсовете по овладяване на хипнозата са научили моя познат доктор какво трябва да чувстват пациентите и ето я и топлината, и тежестта! Ясно! Дори ми стана интересно! След това възрастната жена започна да разказва за санаториума, където правела талгински вани. В Дагестан има такъв чудесен курорт на име Талги. — След такава вана — казва тя — всяка вечер като че ли летях като перушинка. Такова едно състояние... Наострих уши. Така ще открия нейния образ, мисля си, ако се наложи да я обучавам — ще използвам именно това. Беше ми интересно да сравня две близки състояния — това при хипнотичния сеанс и при ваната. Между тях трябва да има нещо общо. Ако наистина има, значи и ефектът с ваната може да бъде използван при труднообучаемите пациенти. Да предположим, че е взел вана, а ние чрез нашите похвати развием това състояние. Ето това вече ни приближава до технологията. — Е, какво ще кажеш, кое беше по-приятно — питам я, — сеансът под хипноза или талгинската вана? Вече си представях обикновената вана, медицинската сестра, пускаща водата и — творческите мъки на моя познат лекар. — Разбира се, че талгинската вана! — просветна лицето й, явно спомнила си тогавашните усещания. Изтегляне 0.65 Mb. Сподели с приятели:
|