Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

навъсил страшно, та се виждаха не очи, а само дебелите му вежди. Други общинари

седяха неподвижно по миндерите наоколо, наредени като купчинки край стените с

празничните си кюркове и фесове, с броениците и чибуците си, а между тях бяха

като чужди двамата стари свещеници, също

общинари, в черните си раса и високи, полски шапки. Само хаджи Захария Мирчев се

въртеше неспокойно на мястото си - види се, той бе казал да повикат Лазара

Глаушев, а бе излязло сега друго, което и той не е очаквал.

- Ние казахме да дойдеш сам - чу се гласът на чорбаджи Аврама, а той нито се

помръдна и гледаше Лазара с веждите си.

Лазар стоеше срещу него височък, строен и хубав, свалил си бе, както беше по

новому, феса и широкото му чело се белееше твърдо и упорито, а в ъглите на

устата му, под тънките мустаки, се криеше малко присмехулна усмивка. Той каза:

- Ако ме викате, както и други път сте ме викали, да прочета некое писмо или да

напиша нещо, смятайте, че съм дошъл сам, а тия люде тука са дошли по свои

причини. Но ако ме викате по некоя по-важна народна работа, тогава ще ви кажа,

че аз сам не съм нищо и ето народът иска да чуе какво се говори и мисли тука за

неговите работи. Сторете место, почтени чорбаджии и старци, и на тия десетмина

мъже да седнат между вас. Те са се честни люде от еснафите, майстори и

първомайстори, и са люде избрани, защото народът ги праща при вас. Ще ви кажа и

друго: повикахте ме да дойда сам, а пък аз доведох и тия люде. Но ако не бехте

ме повикали, ние и сами щехме да дойдем тука. Така реши и ни възложи целият тоя

народ, дето е събран вън и долу чак по улицата.

Лазар се обърна към десетмината си другари и посочи с ръка миндерите наоколо:

- Идете, седнете. Тука сме сички наши, преспанци, освен негово

високопреподобие.. .

Десетмината граждани бяха доста смутени, но неколцина от по-старите отидоха и

насядаха по миндерите, отидоха и другите, а до вратата останаха прави само Лазар

и Андрея Бенков. Така и желаеше Лазар - да е по-близу до отворената врата и като

говореше, колкото се обръщаше към общинарите в стаята, повече се обръщаше към

струпалия се вън народ. А вън се събираше все повече народ - види се, бе се

разчуло из града, че в общината стават важни работи.

Настана мълчание. Само отвън и някак издълбоко се чуваше глухо, проточено

ръмжене:

пък редно беше те да почнат. Най-сетне почна пак чорбаджи Аврам Немтур и пак тъй

гледаше с дебелите си вежди.

- За сколията те повикахме - каза той и не спомена името на Лазара, но се

знаеше, че говореше на него. - Време е да я отворим и тая година и мислихме,

премислихме и наредихме тая година да бъде по-добре от миналата и от сека друга

година досега. Повикахме те да те попитаме дали си съгласен да станеш даскал в

тая сколия, общинската. Ти ще учиш децата на славянски. Ние и плата ти секохме,

пет хиляди гроша за година. Ти чу нас, сега да чуем ние ти какво ще кажеш.

Лазар бе се загледал в отсрещната стена и като че ли не го чуваше. "Так-так-так"

- почукваха броениците на старците наоколо. Вън всички бяха спотаили дъх и

чакаха с опулени очи в Лазара. "Уууу" - навлизаше на струи и се разливаше в

тишината глухата врява откъм улицата. Най-напред Лазар поклати глава, без да

откъсне поглед от стената, но веднага се съживи и обърна лице не към чорбаджи

Аврама, а към наместника.

- Не - рече той и повтори: - Не. Учител нема да стана. Чудно ми е защо сега ме

каните, а не ме поканихте по-рано за учител. Чудно ми е, но и не ми е много

чудно. Прощавайте, ама ще ви кажа: вие сте наумили да ми сложите оглавник на

врата.

- Не думай така, Лазе! - изправи се отсреща хаджи Захари Мирчев. - Като чух да

всички. Учен човек си и си наш, тукашен, ще учиш децата на наш език. И платата

ти е добра - пет хиляди гроша за една година. По-харно - здраве, ами целувай

ръка и кажи хаирлия да е.

- Дедо хаджи - отвърна Лазар, - благодарен съм за добрите думи и похвали. Но

като сте наумили да правите учител и сте ми секли такава голема плата от грижи

за училището ли е, или е от грижа за мене? Не ще е ни едното, ни другото. На

новак доктор пари не се дават. Но щом сте решили тая година училището да е

по-добро, нема да търсите и учители като мене аз не съм бил досега учител. Има

нещо друго. . .

- Чакай - прекъсна го чорбаджи Аврам, - не бързай. Ще дойдат тука и други,

по-добри даскали, пък

ти ще се учиш от них, каквото не знайш. Те са трима и ти един - четирима.

- А кои са те? Какви са? Кой ви ги препоручи?

- Наместникът - пак се обади хаджи Захария. - И владиката!

- Каква плата им секохте на них?

- Ами по шест хиляди гроша. Те нели идват тука на чуждо место. . . Чак от Мора

ще дойдат.

- Аха, от Мора - дигна вежди Лазар Глаушев. - Е, чух защо сте ме викали и съм ви

благодарен, но сега пък вие чуйте защо сме дошли ние при вас. Като се прави нещо

по народните работи, било за църква, било за училище и каквото и да е, отсега

нататък вие ще го пишете черно на бело, а отдолу секи еснаф ще сложи печата си.

Каквото и да е, може и со златно перо да е написано, щом не е закрепено с

еснафските печати - нема никаква сила. Ами така е, почтени старци и чорбаджии -

не ми се сърдете. За нова сграда на елинското училище - народни пари; за нови

учители, трима по шест хиляди гроша - пак народни пари. Народът ги дава,

пангарите в църквата секи празник се пълнят с пари, но вие, честни и умни люде,

требва да знаете дали той е съгласен да ги харчите и как да ги харчите тия пари.

Не се ли боите- некой може да ви каже, че харчите народните пари на своя глава.

Има и нещо друго: за да не стават грешки и да има съгласие, тука требва да

влезат и добри, честни люде като тия майстори и първомайстори, а не само

чорбаджии. Народът в Преспа иска да си избере нова община, пък вие най-добре

знаете, казано е: глас народен, глас божи. А който се отдели от народа, ще

остане сам и никой нема да го слуша.

- Ами тебе кой те слуша бре - започна чорбаджи Аврам бавно, издълбоко и като

повишаваше гласа си, бавно се изправи, - кой те слуша тебе бре, мърсолко! Какво

си застанал там, редиш и разпореждаш, де се намираш ти. . . Вън! Излизай вън! -

кресна изеднаж Немтур и целият се наду с лице, с врат, пламна, зачерви се, та

дори посиня.

Той продължи да вика, размахваше късите си дебели Ръце, пискюлът на феса му

отскачаше право нагоре, ала гласът му се удави, изчезна в буйна гръмка вълна от

Многогласи викове и тропот. Навалицата отвън викаше, ревеше и напираше да влезе

в стаята:

- Не ви искаме. Изедници! Чорбаджии! Народът. Излизайте, вие излизайте вън!

Лазар се обърна с разперени ръце към навалицата да я спре, да я успокои. Викаше

и той с изплашено лице, но и неговият глас не се чуваше. Наскачаха и старците, и

новите им гости, някои отидоха да успокояват, да молят! чорбаджи Аврама, други

двама-трима не смееха и да се помръднат от местата си. Само наместникът

продължаваше да седи в ъгъла и да не беше бледнината на лицето му, би помислил

човек, че нищо не чува, нищо не вижда. Най-сетне утихна страшният рев, отдръпна

се, изля се надолу по стълбата вън на улицата. Лазар Глауша се обърна пак към

старците, а по бледото му чело и по лицето му бе рукнала пот на едри капки.

Както се бяха раздвижили общинарите из стаята, спряха се да го чуят:

- Ето, сами виждате какво е. Какво повеке да ви кажа? Днес е неделя. Ще се

разгласи и до другата неделя ще се избере нова община. Така иска целият народ и

никой не може да го спре. Хайде, ние да си вървим - обърна се той към

десетмината си другари и те го последваха, тропайки по дъските с подкованите си

кондури.

сред стаята, с наведена глава, умислен, хаджи Захари Мирчев продума:

- Щом не ни искат. . . Никой не му отговори.

В новата община влязоха Андрея Бенков и четири други от еснафите, останаха също

хаджи Захари Мирчев и друг един от старите чорбаджии, двама от свещениците и

наместникът. Избраха се трима от по-младите да се грижат за училището - тук

влезе и Лазар Глаушев, избраха се и трима епитропи за църквите и кой знай как

стана - за епитроп се избра и влахът Грета. Успокои се Преспа и народът се

радваше, но за късо време.

Най-напред се почна пак с елинското училище. Новите общинари накараха

наместникът да пише писмо тримата елински учители, които се очакваха, да не

идват в Преспа, а в същото време Лазар Глаушев, от името на училищното

настоятелство, написа писма и ги разпрати по всички градове, дето имаше уредени

български

училиша, до неколцина прочути учител и и просветители и молеше трогателно да

изпратят двама или трима добре подготвени учители за училището в Преспа.

Наместникът се позабави да изпрати писмо и новите елински учители в това време

пристигнаха. Те дойдоха само двама - третият се отказал. Като видяха и те,

двамата, че народът не ги желае, разколебаха се, уплашиха се, но наместникът

сполучи да задържи единия, а другият си отиде. Лазар нямаше отговор на писмата

си, а не се и знаеше какъв отговор ще получи, та се реши в общината да остане

временно елинският учител, за да не стои училището затворено. Лазар Глаушев

каза, а и всички от общината и настоятелството одобриха думите му:

- За истинската наука нема разлика българска ли е или елинска. Ние не даваме

нашето училище да бъде елинско, както досега, но в него може да се учи за некое

време и елински, само да не стои затворено.

Назначиха за учител и Тодора Божинов, който бе заместил баща си, стария даскал

Божин, и събираше като него у дома си трийсетина деца, а сега ставаше учител в

общинското училище: той да учи по-малките ученици на български и славянски, а

елинският да учи по-големите и на елински.

Не мина всичко туй без разправии и смущения, но най-сетне се нареди така, понеже

не можеше да се нареди по-добре.

Дойде ред и за църквите, най-вече за новата църква. Наместникът понамали да се

пее на гръцки, а сами свещениците още повече намалиха, но евангелието и

най-важните песнопения в църковната служба се пееха пак на гръцки. Омразата

срещу фанариотите беше много нараснала и народът не можеше да търпи повече, но

наместникът заплашваше:

- Как можете вие така! Владиката ще ви анатемоса, патриката ще ви прокълне!

Страхът в сърцето на народа още не беше изчезнал и людете не се решаваха да

дадат пълна воля на чувствата си, колкото и да им беше омразен владишкият

наместник и гласът му в църквата. А един ден неочаквано пристигна в Преспа и

самият владика. Той извърши тържествена служба в новата църква, ходи при

каймакамина, сетне събра в общината всички по-първи люде. Говореше кротко и

смирено, за да позамае недоволния народ, но и заплаши непокорните, като каза все

тъй кротко и смирено:

- Нашият баща, султанът, признава само една християнска църква и който се дели

от нея и се бунтува срещу нея, бунтува се и срещу него, срещу нашия господар и

баща.

на владиката. Тогава стана Лазар Глаушев и отговори:

- Ние не се бунтуваме срещу султана, бог да умножи годините му, а искаме своето

право. Ние не сме гърци и наше право е в църквата ни да се пее и служи на наш

език, църквата ни и всичките ни народни работи да се редят от наши люде. Ако не

можем, владико свети, да се разберем като християни, по християнски с тия, които

ни пречат и се месят в народните ни работи, тогава ще дигнем глас и молба

покорна към нашия милостив баща

- султана. Той е справедлив и ще чуе народния глас и молбата народна.

Владиката му отговори само с поглед, после каза, че бил много уморен, и помоли

да го оставят сам, но още докато излизаха другите, той задържа при себе си

наместника, чорбаджи Аврама и влаха Грета. Тия люде стояха сами, затворени в

общинската канцелария, може би два часа време. Какво си бяха говорили, стана

ясно още на другия ден, след като си замина владиката. Тоя път събра общинарите,

епитропите и училищните настоятели наместникът и той пръв заговори:

- Някои тука взеха да делят църквата - наша била, ваша била. Тя пък е божи дом и

дом на всички християни. Ние вършим грях, като влизаме в такива разпри и дяволът

се радва. Ето сега и тукашните власи дигат глас и дано да се вразумим, като

видим, че разпрата нараства и че от нея няма за никого полза. Кажи сега кир

Грета, какво имаш да ни кажеш.

Стана влахът Грета и заговори засмян, като че ли

с най-добра воля:

- Щом става дума чия е новата църква в Преспа ние, власите, ще кажем, че тя е и

наша. Ние до сега мълчахме, понеже не искахме да засилваме кавгата, но си

помислихме и си рекохме, че ако се намесим ние, може по-бързо да й се тури край.

За тая църква в Преспа и ние сме дали цела капа алтъни, сички знаят и е записано

на книга Ние сме малко в Преспа, но сме дали повеке. И сега

щом едни казват, че тая църква била нихна, и ние ще кажем, че е наша. Те казват

в църквата да се пей на славянски, ние казваме, да се пей на гръчки, че гръчки

разбираме по-добре. Затова ние, власите, казваме: църквата е и ваша, и наша, тя

е божия. В нея досега се пей и на славянски, и на гръчки. За да не се караме,

нека и отсега нататък да се пей и на славянски, и на гръчки. Така е най-хубаво и

нема да има никаква кавга между нас.

Наместникът, който беше повече мълчалив човек и не приказваше много, сега

побърза пак той да се обади пръв и както винаги, на гръцки:

- С устата на кир Грета говори ангел, когото ни праща сам господ, за да ни

вразуми и усмири. Право е и власите да казват, че новата църква е тяхна. Те

дадоха много пари за тая църква. По-старите знаят, че ако не бяха власите

навремето да помогнат, църквата и досега нямаше да бъде изградена. Това е

записано в книгите на общината, записано е и колко пари дадоха те. Викаме наша

е, ваша е и да вземем да я делим, ще трябва да я разделим на две и три части.

Срамота е и грехота е да сърдим бога. Църквата е първо божия и после на всички

християни. И няма защо да разтуряме досегашния ред в нея. Няма и защо да се

разправяме повече, да радваме дявола и да сърдим бога.

Виждаше се, че Лазар Глаушев едвам се задържаше на мястото си, докато слушаше

наместника и кир Грета. Сега той изеднаж скочи, но държеше здраво юздите на

гнева си:

- Че има дявол в тая наша разпра, а не ангел божи, сега се виде съвсем ясно.

Дошъл е дявол да ни изкушава и подмамва, но е облекъл ангелски одежди, лицето си

е преправил и гласът му е сладък, кротък, а рогата му се виждат ей такива

големи. Какво говориш ти, кир Грета? Кои сте и колцина сте вие, власите, в

Преспа? Дойдохте тв града, бехте в голема неволя и ние ви приехме като християни

и братя. Добре се спогаждахме досега и вие не можехте да се оплачете от нас.

Като се правеше новата църква, и вие помогнахте, дадохте каквото можахте при

вашето богатство, което спечелихте тука, в нашия град. Дадохте за църквата, в

която кръщавате и опевате. Но за това ли дадохте тогава, за да я делите сега с

нас? Ние сме тука и живейме в тоя град от памтивека, от деди и прадеди на своето

место сме си, а вие дойдохте като гости, гости

си останахте и колко люде сте вие, кир Грета? Пуснахме ви до прага, а вие на

къта се настанявате и нашата бащина и дедова къща искате да делите с нас. Не,

кир Грета, не слушайте вие какво ви шепоти дяволът и какво ви учи. Не излизайте

против цел народ, който ви прие в къщата си като братя свои. И ще ти кажа, че

вие, неколцината власи в Преспа, нема и никак да ни уплашите, а можете да ни

станете омразни. Вземи си думите назад, кир Грета!

Така говориха още дълго, най-вече Лазар Глаушев и Грета, повтаряха едно и също,

но гласът на единия надвишаваше гласа на другия, докато започнаха да викат с все

сила и не подбираха много думите си.

- Прибрали сме змия в пазвата си! - викна Лазар

с отвращение.

Другият се държеше като по-силен, но гласът му остро писукаше и дотолкова се

вдаде той в разправията, че в поваления си преспански език бъркаше и влашки

думи:

тук е турско царство, а ние сме поданици на падишаха. Вие сте рая! Да мълчиш ти,

че тука не е ваше царство. Ще се оплачем на каймакам ефенди.. .

Като започна да обръща натам приказката си влахът, някои от людете там се

поуплашиха, а той още повече

се засили и кресна:

- Ние ще дигнеме давия срещу вас!

Наскачаха всички и викаха един през друг. Наместникът сега пак мълчеше със

спокойно лице и само по очите му можеше да се познае, че беше доволен. А дори и

старият хаджи Захария Мирчев се изправи срещу влаха

- Срещу кого ще дигаш ти давия, Грета, срещу целия народ ли? Стар човек си,

мисли какво говориш помисли на какъв край може да излезе такава разпра Не мога и

аз да търпя повеке приказките ти. Ако посегнете на църквата ни, ще се дигнем

сички против вас.

Грета се видя нападнат от всички страни и за да скрие

уплахата си, стана и напусна сърдит общинската стая.

Тая случка в общината не смути много преспанци те дори се присмиваха на власите,

като ги виждаха да се събират и да си шушукат възбудени и загрижени. Изглеждаше,

че те не всички бяха на ума на Грета, но и това се знаеше, че те не се деляха и

винаги излизаха съгласни помежду си. Повече като на шега вървя няколко дни и

целият град се смая, когато дойдоха двама заптии, взеха Лазара Глаушев и го

отведоха в затвора. След общото смайване дойде обща уплаха. Лазар стоя затворен

два дни и като дочу каймакаминът, че народът се съвзема и се готви да защити

невинния затворник, повика наместника и всички общинари, доведоха при него и

затворника.

- А бре, чорбаджилар - започна каймакаминът, - какво е това от вас, какви са тия

кавги и гюрюлтии. . . Аз нали ви казах още навремето, не ви трябва нова църква.

. . Предаде ми се харзовал от влашкия милет в Преспа, оплаква се и самия дига.

Защо не се молите заедно в църквата, нали всички сте християни? Де да видя сега

какво ще кажете. Владишкият милет иска дял от църквата, кажете сега кой му дава

и кой не му дава. Кажи ти, папаз ефенди - обърна се той към наместника, - тебе

да чуем най-напред.

Гласът на владишкия наместник прозвуча кротко, дори и тъжно в голямата, пълна с

люде стая. Говореше и той на турски, а гласът му говореше някак отделно:

- Не одобрявам аз, каймакам ефенди, постъпката на влашкия народ в Преспа. Не

одобрявам и поведението на другата страна. Грехота е да се дели църква, тя е

божи дом и принадлежи на всички християни. Щом сме дошли при тебе, каймакам

ефенди, помогни ти със своята мъдрост и със своята власт да се тури по-скоро

край на тая кавга. Да си остане всичко, както е било досега, да не се разваля

досегашният ред в църквата, да си остане тя само дом божи и общ дом на всички

християни. Повече аз няма какво да кажа.

Щом млъкна наместникът, започна Грета:

- Каймакам ефенди, което каза наместникът, това ще кажем и ние, власите. Не

искаме да делим църквата, а да не се разтуря досегашният ред в нея. Но като

казват едни, че църквата била тяхна, че я градили със свои пари, Ще кажем и ние,

че е наша, че и ние давахме пари за нея. Това е, каймакам ефенди, и каквото

кажеш ти, това ще бъде.

Лазар Глаушев стоеше до вратата, дето го остави заптието, което го доведе от

затвора, и само той стоеше прав. Всички видяха, че той се готвеше да говори -

очите

отвори уста, каймакаминът дигна ръка към него и каза строго:

- Ти ще мълчиш. Тука има по-стари люде от тебе, те ще говорят. Ти ще разпалиш

повече огъня, а не да го угасиш. Такова оплакване има против тебе.

- Няма янгън в нашата църква, каймакам ефенди - отговори Лазар. - Има крадци,

влезли са да я ограбят. Ние те молим. . .

- Мълчи! Сус с!

- . . .да ни помогнеш, да ги прогоним.

- Ще те пратя веднага назад в хапсаната! - викна турчинът. - А-а, виждам аз

какъв човек си ти!

Лазар подигна рамена. Тогава побърза да се обади хаджи Захария, който също

говореше добре на турски:

- Каймакам ефенди, не знам какво са писали в харзовала си тия люде - колко са

те, няма и стотина души в цяла Преспа, - но ще разкажа една малка приказка и

ясно ще видиш каква е тая наша кавга с тях.

Каймакаминът се обърна към стария хаджия и лицето му се проясни от несдържано

любопитство. Хаджи Захария Мирчев приличаше на библейски човек, с дълга бяла

брада и бели вежди, като заснежени стрехи над очите му, дълги бели коси се

спущаха изпод плиткия му калпак, а лицето му беше безкръвно и прозрачно. Той

улови с цяла шепа брадата си, а и пръстите му сякаш бяха безплътни, и продължи

бавно, спокойно:

- Някъде по Анадола имало малък град и правоверните там решили да дигнат нова

джамия. Запретнали се те всички и камък по камък изградили хубава джамия Докато

я градили, помагали и неколцина цигани, разпънали там край града катуните си.

Нали и те вярват в пророка, оставили ги да помагат. Като чул валията от

вилаетския град за новата джамия, отишъл да я види Така се случило - людете били

по работата си, - когато валията спрял кочията си пред новата джамия, наоколо

нямало никого и само един от циганите се навъртал та надничал по дворовете. Щом

видял валията, дрипавият

циганин се приближил и попитал кочияша, но дага, че

да го чуе и валията:

- Харесва ли ти нашата джамия!

- Ваша джамия ли?-учудил се кочияшът, а валията

слуша разговора им си мълчи, да чуе докъде ще стигне циганията на циганина.

- Наша ами! - продължил циганинът да се хвали. - Тук ние градихме всички цигани

и циганките, а циганчетата носиха вар.

Валията бил мъдър човек и казал на гавазина си:

- Вземи камшика и нашибай добре тоя безсрамник, та да посинеят още повече

циганските му меса. . .

Горе-долу, каймакам ефенди, такава е нашата работа - завърши приказката си хаджи

Захария Мирчев.

- Ние не сме цигани! - размаха ръце Грета. - А вие всички сте бунтовници!

- Виждам аз - поглади брадата си турчинът, а в тъмните му очи блестяха весели

искри, - виждам, не ще се разберете вие лесно. Нека подаде и другата страна

харзовал, пък ще видим после.

Той стана. Станаха всички. В шума, като се раздвижиха всички тия люде, пак се чу

гласът на Лазар Глаушев:

- Каймакам ефенди, ние нема какво да делим с тия люде. Ще им върнем каквото са