Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси. С

това, което върша сега, аз храня душата си. Наместникът бавно се изправи. Сините

му очи бяха потъмнели и мрачно проблясваха. Стана и Лазар. Наместникът каза:

- Дойдох, за да станем приятели.

- Люде като вас ни стават приятели не когато идват, а когато си отиват.

Напуснете нашия дом, идете си във вашия. Тогава можем да станем приятели.

- Тук е наша земя и няма да си отидем. Преди тук, е била Византия, сега е

Румелия, което значи гръцка земя. Само такива като вас, момко, бунтуват и

тревожат,

мирния народ, но ние ще намерим начин да ви обуздаем.:

- Преди малко се опитахме да бъдем искрени като, християни, сега вие сте още

повече искрен като враг. Ала не можете да ме заблудите, зная всичките ви

грехове, преподобни отче.

- Искате да ме прогоните оттук?

- Да. Ще ви прогоним. Не сте дошли за добро деяние ду нас. Тук сте чужд, идете

си във вашата земя. Това искаме ние: да си вървите. И вие, и вашият владика,

всички като вас.

Наместникът се загледа в него мълчаливо, като обмисляше какво да му каже, и

сетне тихо продума, с доброжелателен тон, а очите му гледаха остро:

- Млади момко, не дърпайте дявола за опашката.

Той се обърна и без да бърза, си излезе. Лазар го проследи с поглед и видя как

изчезна подрасникът м зад вратата. Сега те двамата бяха съвсем наясно.

Радостно, бодро вълнение и прояснение почувствува в себе си Лазар Глаушев след

тая неочаквана среща. През време на разговора му с архимандрита на няколко пъти

се преплетоха в мисълта му имената на чорбаджи Аврам и Ния. Сякаш и те бяха тук

заедно с наместника И както беше чудно появяването на фанариотина в тая стая,

така изглеждаше чудно и тяхното присъствие между тия стени, дето кънтяха

бунтовни слова, близу до тия книги, които криеха в себе си друг, чужд за тях

свят. Те бяха чужди тук, както и тоя чужденец. Той си излезе като враг, както и

бе дошъл, излязоха си и те заедно с него. Лазар остана, скоро ще се върнат тук

другарите му и всички, които се събираха около него с жадни души. Врагът остана

вън от тоя праг, коварството му беше изобличено, борбата срещу него започваше

открито. Врагът - наместникът, Аврам Немтур.

- Ние сме срещу вас, ние сички!

А де беше хубавата щерка на чорбаджи Аврама, де беше Ния?

"Тя нищо не ми е направила. . ." - защитяваше я Лазар, защитяваше я от себе си.

И гласно промълви в празната читалищна стая:

- Не искам да мисля повеке за нея, не искам. . . Тя е дъщеря на Аврам Немтур!

Струваше му се, че тя бе останала там, зад вратата, стоеше там и го чакаше.

В борческото му въодушевление имаше една сянка - жива сянка, която постоянно

менеше цвета си и по-грудна беше борбата с нея.

Летните дни и седмици бавно се претъркулваха като колелата на тежка кола -

претоварената кола на лятото. Вечер преспанци се връщаха от полето капнали от

умора, напечени от слънцето, прашни, с изподраскани боси нозе, а с тях нахлуваше

в града тежкият дъх на зрялото лято. Но всички тия усърдни работници бяха

доволни в умората си - годината беше добра, обилна. Докато жънеха и вършееха,

царевиците растяха все по-високо, пущаха кафяви копринени пискюли, бостаните

сочно се зеленееха, по лозите увисваха и едрееха синкавозеленикави гроздове. И

за афионите тая година беше добра, случиха се сухи дни, когато ги режеха в

началото на лятото, не рукна внезапен дъжд да умие драгоценния катран.

Не се сдържа и тая година Аврам Немтур, макар да казваше, че е стар вече, като

дойде време, обърна приказката си:

- Още тоя път. Афионът и тая година е много добър

изпечен, не ми се иска да го изпусна. Тоя път ще пращам стоката оттам, нема да

се връщам, докато не свърша да не се трепам по пътищата.

Ходи той, както всяка година, по Прилепско, Тиквешко и Велешко, започнаха преди

него да пристигат товари - пълни сандъци с гъст, лепкав афионен катран, стиснати

на калъпи и на тежки питки, облепени с афионови листа, - доведе и той самият цял

керван от натоварени коне, магарета и катъри, а след него пристигнаха още много

товари. Сега не можеше да се мине край дюкяна му от тежкия, сладникав и упойващ

мирис на отрупания афион. Едва след като се върна в Преспа, започна да купува и

от тукашния афион и казваше, за да подбива цената му:

- Събрах веке много и къде по-хубав; нашият е постен. Но, хайде, ще взема и

твоя, щом си го донесъл. Казвай колко ще му искаш, но не отивай много нагоре, че

го вземам за хатър.

Така той говореше всяка година, знаеха преспанци, но му даваха афиона си на

по-ниска цена - пуст да остане, дано да го отрови! Така беше и тая година, нищо

не се промени.

Султана Глаушева попита чорбаджи Аврамовата сестра:

- Намери ли си чорбаджията човек за дюкяна?

- Има си той люде, сестро Стоянице. И кой смей да вземе от него и едно нокте

каквото и да е! Сичко мери и тегли, сичко знай той до влакно.

Султана преглътна горчивата си слюнка и нищо повече не попита. Нямаше и защо да

пита - явно беше, чорбаджи Аврам бе викал нейния Лазар не да му пази той

стоката.

Лазар стоя още някое време в работилницата на баща си, а като започнаха людете

да разчистват и изравняват харманите за нова вършитба, дойде Андрея Бенков и пак

му заговори за тяхното сдружение. Лазар махна с ръка, сякаш отстраняваше някаква

последна пречка, и се съгласи без повече думи. Той бе имал доста време да

премисли всичко по това сдружение, което беше малко чуден и необикновен израз на

приятелство и преданост. Та Андрея Бенков му предлагаше да дели с него

богатството си! Всички подозираха, че той искаше да обвърже Лазара като свой

бъдещ зет, по внушение може

би на майка си и сестра си, но Лазар вярваше и знаеше, че Андрея го кани за свой

съдружник само от преголяма привързаност към него. Той прие тоя дар, защото

можеше да отговори със същата обич и привързаност. И бе решил да не се

възползува докрай от добрината на приятеля си. Той ще вложи всичките си сили в

общата работа и каквито и да са печалбите им, ще вземе най-малка част. Андрея не

можеше да бъде стройник и сводник на сестра си. Той знаеше чувствата й към

Лазара и как би се радвал да се оженят те двамата, но с нищо не се намесваше в

отношенията им. Той наистина имаше нужда от другар в работата си и кого другиго

би избрал освен Лазара Глаушев, комуто би се доверил и с когото би делил братски

и добро, и зло? Но най-вече неговото нежно и обичливо сърце, което не винаги

имаше достатъчно вяра в себе си и беше изпълнено с възхищение от Лазара, се

нуждаеше от дружбата му, както беше от най-ранната им възраст. Не, Лазар не се

смущаваше от тоя голям дар и му се радваше безкористно. Той не беше никак

загрижен за бъдещето си - можеше до края на живота си да чука в бащиния си дюкян

като обикновен калфа. Ако искаше да тури по-добър и по-сигурен ред в живота си,

то беше повече заради другите - свои и чужди, - най-вече заради майка си, която

не можеше да се примири със сегашното му положение. Тя не искаше да остане той

на бащиния си занаят, дори и да не беше по-лош майстор от баща си и от Кочо,

който пък тъкмо за това беше благословен -да наследи стария в занаята и да го

надмине.

И все пак Лазар се боеше малко от тая нова връзка с приятеля си и дома му. Той

не можеше да влезе сега отново в тоя дом със свободно сърце. Подхвърляха му

други люде, казваха му го открито, а и сам виждаше, че така се подготвяше

женитбата му с Божана Бенкова. Можеше да дойде ден, когато би се видял принуден

и сам да заговори за тая женитба и да я реши. Той се боеше от тоя ден. Впрочем

това не беше страх или нежелание, или наложена обвързаност -това беше една чужда

власт в сърцето му. През последните един-два месеца той не бе виждал Ния.

Отклоняваше всеки опит на майка си и на Катерина да му заговорят за нея. Те,

изглежда, бяха получили еднаж снаха му Кочовица, която иначе беше сдържана жена,

но се изпусна и каза тъкмо на трапеза, когато бяха събрани всички домашни:
- Ния казала, че в Преспа имало само един ергенин, за когото би се омъжила.

Питали я кой е той, а тя -

нищо. Пък нели сички знаят. . .

По пламналото лице на Лазара се изписа такава мъка от смущение и от гняв към

снахата, към която винаги бе се отнасял с обич и почит, че всички на трапезата

наведоха очи, а Раца Кочовица, като видя грешката си,

се разплака.

Тая нова случка подлюти наново раната му след

толкова време, но Лазар пак скоро се поуспокои. Името и споменът за Ния, всички

спомени от нея покрай дружбата й с Катерина пробуждаха в него само гняв и мъка и

понякога скръбно примирение за нещо, което е загубено и трябвало да бъде

загубено. С тоя гняв Лазар я прогонваше от мислите си и успяваше да я прогони,

успокояваше се за известно време, докато неочаквано почувствуваше някой път, че

тя оставаше там, в сърцето му. Най-често Лазар се залъгваше, че гневът му е

истинското и единствено негово чувство към чорбаджи Аврамовата щерка, но то беше

само една болезнена кора по младото

му, пламенно и жадно сърце.

Не се залъгваше той с нищо, когато виждаше Божана, беше близу до нея, чуваше

гласа й, радваше се на нейната чиста, смирена хубост. Близу до нея Лазар се

чувствуваше наистина щастлив и свободен. Но като болно тяло, щом излезе от

дълбочината на целебни води, отново, се превива под бремето на недъзите си -

така и той, щом излезеше от чистия, светъл кръг на погледа й, виждаше се пак сам

с тая дълбаеща тежест в сърцето. Божана нямаше никаква власт над него или

дотолкова беше силата на нейния чар, че щом изчезнеше отпред очите му, той почти

я забравяше. Когато забеляза това, Лазар започна сам да я търси по-често,

доколкото му позволяваше приличието и като най-близък приятел на нейния брат.

Така той и даде съгласието си за обща работа с Андрея и сякаш не толкова за своя

полза, колкото заради успокоителния, целебния поглед на Божана, заради добрината

на брата и още повече за да се възпротиви, за да се изтръгне от опасната власт

на чорбаджи Аврамовата щерка. Домашните му се радваха - така той попадаше на

по-подходящо за себе си поприще - и брат му Кочо само тъй, от братска обич и за

да го насърчи, му рече:

- Пък ти, Лазе, когато поискаш, ще се върнеш пак

в нашия дюкян.

Не се радваше само Султана, майка му; тя с нищо не му попречи, нито с една дума

- в края на краищата Лазе отиваше към по-добро, ставаше търговец, житар, - но

повече за това, че по тия дни тя беше позагубила надежда да вземе за снаха

чорбаджи Аврамовата дъщеря. Ния не стъпваше в двора й, не търсеше, както преди,

Катерина и никаква вест не идваше откъм двора на Аврама Немтур. "Така е - каза

си Султана, - щом човек сам бега от късмета си. Но ще видим, ще видим - нека

сега така да върви. Най-сетне и Божана Бенкова не е коя да е и ако не може за

Ния - на първо место след нея иде Божана и по род, и по богатство, и по хубост.

Да не се възгордева толкова чорбаджи Аврамовата. . . Сега може и да се поуплаши.

Ще видим, ще видим..." Султана няма да спи, ще си отваря очите. По същото време

се случи и друго нещо, което я поразвесели и я освободи от ядовете й за

Катерина: майстор Рафаил дигна вещите си и отиде да

живее в друга къща. Пак на същата улица, няколко порти по-надолу.

- Не отиде много далеко проклетникът - рече Султана, - но нели нема да влиза

повеке в двора ми. . .

Майстор Рафе не успя да довърши иконостаса, който бе наумил да й подари. Като

прибираше вещите си, разтъжен до сълзи, прибра и недовършения иконостас, та него

намери да се поутеши:

- Той е пак за нея, за старата вещица. Ще й го дам аз един ден, а може и тъща да

ми стане дотогава.

IX

Лазар Глаушев се отдаде на новата си работа с голямо усърдие. Най-напред те

улови изкуството на новия си занаят. Те ходеха по чифлиците из околията, които

бяха почти всички турски, а тайно купуваха от селяните крепостници, което те

бяха успели да скрият от господарите си. Някои от селяните имаха и те някое

късче своя земя, но те криеха от очите на господарите и това, което раждаха

собствените им нивици. През два, през три дни ту Андрея, ту Лазар водеха към

града кервани от натоварени коли и хамбарите на Андрея бързо се пълнеха. После

Лазар, като се научи да бръква дълбоко във врещите и по тежестта на шепата си

или още

на око да познава качеството на пшеницата, ръжта или ечемика, да се пазари с

по селата, та двамата с Андрея да обиколят по-бързо околията, да изпреварят

другите житари. Той дори навлезе в една съседна околия и докара керван от

дванайсет коли с пшеница, като бе ударил цената с три пари по-долу. Андрея се

радваше на усърдието му и на успехите му:

- Нели ти казах, Лазе, добре ще върви. . . Не бяха още привършили - какво ли

нямаше за привършване и около закупената храна, и по сметките, - Лазар почна

един ден, а се виждаше, че се бори със себе си:

- Андрея, аз. . . мене и сега се там ме тегли. . . Чувам ония в общината пак

готвят нещо около елинското

училище.

- Върви, не оставяй народните работи. Ти си като

баща ми, Лазе. . .

Време беше да отворят училището за новата учебна

година и някои от общинарите бяха се похвалили из града: наместникът получи

известие, че ще дойдат трима нови учители и били от Мора, чисти гърци, много

учени люде сам владиката наредил работата с тях. Лазар отиде да намери хаджи

Захария Мирчев, а той беше от ония чорбаджии в общината, които клоняха към

младите. Разпита го Лазар и научи всичко за новите кроежи на наместника. Старият

хаджия каза накрая:

- Подписахме писмо, ще им плащаме по шест хиляди гроша за една година. Ама то е

добро, че идват такива

учени люде в Преспа.

- Те не идват тук за наука, дедо хаджи. Чак от

Мора тръгнали, и тия големи грижи на наместника, на владиката. . . Но най-лошото

е, че и такива умни люде като тебе не се сещат що ни крои наместникът. Гърци

иска да ни прави той, дедо хаджи, а вие му помагате, харчите народните пари и

свои давате, та с наши камъни

по нашите глави.

- Е, харно, ама какво да правим, ами вие, младите,

какво правите?

- Слушай, дедо хаджи: ти кажи сега, в неделя, в общината да повикат и некои от

нас, и некои от еснафа. Кажи: много пари ще се харчат, да видим и те що

мислят, да е съгласен целият народ. Ти побързай и да си пратиш при нас слугата

или писаря. И гледай така да стане, та да не става нужда да чупим вратата, за да

влезем. Не е ли право, дедо хаджи, като е за народни работи, да се пита и

народът? Каквото кажат наместникът и Аврам Немтур, това и става. Вие сте добри

люде, слушате ги и така ви лъжат, че не се сещате накъде ни водят. Ти направи

това в неделя и ще направиш големо народно добро.

Лазар Глаушев сам ходи из чаршията, едва ли не от дюкян на дюкян, и нареди за

следващата неделя голямо събрание. Покани да дойдат всички първомайстори и всеки

друг, който милее за народ, за школо и църква. И никога преди не се е събирал

толкова народ в преспанското читалище, както тая неделя. Започна да приижда още

преди да свърши църковната служба. По своя и не по своя воля тоя ден Лазар

Глаушев започна открито борбата на преспанци срещу фанариотската партия в

Преспа.

изправи до масата и като видя срещу себе си толкова народ - един до друг в

стаята, струпали се бяха и вън, в ходника и по стълбите, дочуваха се гласове чак

от улицата, - като видя толкова очи, вперени в него, дойдоха на устата му думи,

които паднаха сред народа като пламтящи главни, та се запали целият народ. Види

се, в него и във всекиго от тия люде бе се набрало доста гориво и пламна

отеднаж.

- Народе! - викна Лазар с такъв глас, като че ли искаше да го чуят тъкмо ония,

които стояха чак на улицата и като не знаеха, че започваше, дигаха врява.

Премина шепот из цялата стая, разля се вън, веднага настана пълна тишина, а

Лазар Глаушев викна още по-високо: - Народе! Не сме се събрали тук днес за

беседи и разговори, за ука и поука. Днес искаме ние своето право! Стига са ни

наричали стадо и овци безумни, наричат ни, а и ние сме си досущ като стадо.

Ключът на църквата ни е в ръцете на един чужденец. Чакаме той да ни отвори и ние

влизаме Общинската кесия е пак в негови ръце, той бърка в нея и пребърква. Ами

откъде дойде той, кой го покани, кой ни го изпрати и стои тука години , а ние

вървим след него като стадо от безумни овци. Е, стига де! Дай ти, човече, ключа

на нашата народна църква да си бъде в наши ръце, дай да погледнем в кесията

народна що влиза и що излиза!

Някой гласно проговори:

- Калугерът. . .

- Шиникът, шиникът! - викна друг някъде откъм вратата. Неколцина тук и там из

навалицата високо се изсмяха, а Лазар, спрял за минутка, подхвана:

- Не смех, а сълзи за тоя вековен мученик под шиника, сълзи и горки ридания,

братя мои! И ние тука, в Преспа, седим и се свиваме под шиник, а на главата ни

седи чужд човек. . .

- Калугер. . .

- Наместникът! Наместникът! - чуха се много гласове и насмешливи, и още повече

гневни.

Лазар пак спря, позамисли се за минутка и сетне заговори по-спокойно:

църква, за училище, за сички народни работи. Но има там и друг един, чужд човек,

който реди сичко по своему и другите го слушат покорно. Така стават грешки след

грешки, защото чуждият тегли само на своя страна. Ако взема сега да ви заговоря

на гръчки език, никой от вас нищо нема да разбере. А в църквата ни се пей повеке

на гръчки и никой нищо не разбира. Имаме едно старо училище на наш език, но за

него никой не се грижи. Имаме друго училище на елински език и сички грижи и

попечения са за него. То е народно, защото за него само се харчат народни пари.

Народно е по парите, а не и по науката в него. Както се научаваме, сега се чакат

да дойдат нови учители за елинското училище и за секи един от них ще се плаща по

шест хиляди гроша годишно. Ами защо се дават толкова народни пари, щом това

училище не е народно? Там не се учи на наш език, а на елински и децата нищо не

разбират. Не се учи наша наука, а елинска и децата нищо не могат да научат. В

църквата да се пей на наш език, в училището народно да се учи на наш език.

Пращат ни се учители от Мора, а ние искаме наши учители. Има от добри по-до-бри,

ще поканим двама ли, трима ли и те ще дойдат. Те са наши, а тия от Мора не са

наши. Ние не сме елини. Ако горе, в общината - посочи Лазар тавана, - седеха

други люде, които да милеят повеке за своето, а по-малко за чуждото, грешките

щеха да бъдат по-малко, а народополезните дела щеха да бъдат повеке. Горе требва

да седнат но-народни люде.

- Горе седят чорбаджии и фанариоти! - чу се дрезгав глас. - Народни изедници!

Лазар направи знак за тишина и продължи:

- Събрахме се да видим каква е народната воля. Горе са десетмина люде, тука е

целият народ. Който не е дошъл тука днес, пратил е вас. А който не е дошъл,

защото не милей за народните работи, него нема и да питаме. Народе, братя! Тука,

в Преспа, нема друга християнска народност освен неколцина власи. Така ли е?

- Така е! - глухо избухна хор от много гласове в ниската стая. - Така е! - чуха

се като ехо други гласове откъм ходника и стълбата.

- Тука, в Преспа. . . - едва-що започна пак Лазар и млъкна. Людете по стълбата

бяха се размърдали шумно, чуваха се сърдити подвиквания и сетне гласът на

общинския слуга:

- Дайте път бре! Пуснете ме да мина. Пращат ме общинарите. Викат го да дойде

горе Лазара Глаушев. Дръпни се бре! - Слугата се отчая, види се, да си пробива

път през навалицата и щом стигна докъм средата на стълбата, наведе се да

погледне през вратата насреща и Лазар го видя как му прави знаци с глава, с

ръце: - Лазаре, Лазе. . . Викат те горе, общинарите те викат. Ама веднага. . .

- Сега ще дойда - отговори Глаушев. Като настана пак тишина, той каза със силен,

пронизващ глас, какъвто ставаше гласът му, когато се вълнуваше и гневеше: -

Викат ме горе и ще отида. Ще отида от ваше име. И ще кажа горе: чест и почит към

вас, старци, но гука требва да влезат и народни люде, еснафи и по-бедни, пък и

некои по-млади. Общината е народна, а не само на старите и чорбаджиите. Ще кажа

още: народът иска в църквите да се пей само на негов език, народът иска в

училището да се учи на негов език, учителите да бъдат негови, а не чужди. И ще

кажа още: ако вие не сте съгласни с народа, и народът нема да е съгласен с вас и

ще ви остави и нема да ви слуша. Кажете сега вие, братя, да отида ли горе, или

желаете да не отивам. Каквото кажете вие, това ще направя.

Навалицата се раздвижи, зашумя, завика:

- Иди. . . иди! Кажи им, Лазе. . . Иди! Да знаят. . . Народът. . .

- Е, харно - преряза с острия си глас Лазар, - ще ида, но сам нема да ида, за

да знаят горе, че не съм сам. Да дойдат с мене десетина души от еснафите,

по-познати люде, ето, като майстор Алекса Кочов, майстор Петре Момев. . .Кажете

де, кажете

още кои?

-Андрея Бенков, Андрея...

- Йоне Чакал!

- Не, не. . . Оставете. . . аз не съм за такава работа. - Върви, върви! Ето

майстор Борис Мутафчия!

- Димо Пърлев!

- Мирче Гребена?!

- Майстор Марко Чукчук!

Като чу десетина имена, Лазар се запъти срещу навалицата, която се натискаше към

двете стени, едва-едва се разцепи и се отвори тясна пътека накъм вратата. Той се

изкачи по стълбата, следван от десетмината избрани граждани, а от всички страни

им подвикваха:

- Вървете. . . Кажете им. . . Не ги искаме! Народът. . .

На горния кат глъчката на множеството долу се чуваше като подземно бучение.

Лазар отвори вратата на общинската канцелария, влезе вътре, поздрави почтително.

Като се обърна да стори път на десетмината си другари, видя, че след тях вървяха

на широка, провлечена по стълбите опашка и други люде и всички събрани долу.

Лазар не затвори вратата и остана там, а народът се струпа и се изправи на

отворената врата като стена., Застанал там, за да го чуват и в стаята, и вън,

той посочи

другарите си и се усмихна:

- По стар нашенски обичай, когато некой поканен доведе и други гости, сметат се

и те за поканени и драги

гости.

му чело сега изглеждаше зеленикаво, а бледността на бузите му проличаваше през

космите на брадата му. От лявата му страна седеше чорбаджи Аврам Немтур и бе се