Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

шарките й ярко пламтяха на слънцето. Дворът и къщата се изпълниха с още повече

люде, наближаваше време да дойдат кумове и сватове да отведат невестата. Тя

стоеше затворена в една от стаите

пременена вече, с тежък венец на главата, и плачеше толкова много, че шумната

дружина девойчета, които бяха при нея, непрестанно надигаха викове, пееха песни,

кикотеха се пресилено, за да я успокояват и развличат. Най-сетне дойдоха да я

отведат - младоженецът с всичките си свати и сватове. В двора сега свиреха две

гайди, свиреха тъжно, на раздяла.

Имаше един старовремски обичай, шумен и весел, та се насъбраха люде да гледат

как ще се изпълни. Дойде да погледа и Лазар заедно с други младежи, които все

около него се навъртаха. Деверите и всички другари на младоженеца се струпаха

пред стаята, дето беше младоженката с другарките си, а вратата беше здраво

затворена. Започнаха да тропат, да блъскат с юмруци, с колена:

- Отворете, отворете! Дошли сме да си вземем невестата. Отворете!

Чуха се дружни момински викове иззад вратата:

-Нема да ви отворим! Не ви даваме невестата! И пак тропот и блъскане - вратата

започна да пропуква:

- Отворете!

- Нема да ви отворим!

Най-сетне вратата едва-едва се открехна. Протегнаха се една през друга отворени

шепи:

Зачу се звънтеж на монети, шепите се затвориха и се дръпнаха назад, но пак се

показаха още повече отворени, момичетата пак нададоха викове:

- Малко е, малко е! Дайте още! Не се дава лесно такава хубава невеста.

Пак се чу звънтеж на пари, вратата се отвори широко, деверите влязоха да изведат

невестата.

Между пъстрата купчина моми и булки, които обграждаха младоженката, Лазар

неочаквано видя Ния. Той не се помръдна от мястото си между развеселената тълпа,

побутваха го, блъскаха се в него, някой и като че ли му заговори нещо, а той

виждаше само нея и чуваше как се блъска сърцето му, кънтеше сякаш цялото му тяло

при всеки удар. Тя също го гледаше и очите й говореха с нечут глас. Лицето й

беше поувехнало, като да е боледувала наскоро. В погледа й нямаше нито сянка от

нейната макар и сдържана надменност, очите й молеха с тъга, но бяха открити,

избистрени от непоколебима решителност в молбата и в тъгата й. В тия няколко

дълги мигове, докато погледите им бяха се слели един в друг, Лазар я обичаше с

цялото си същество, забравил бе всичко руго, виждаше само нея. Сега тя можеше да

изтръгне, да вземе от сърцето му всяко обещание, .всяка клетва. Не бе я виждал

отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал

и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й;

че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка

сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе

успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка,

чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява

още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.

Някой го дръпна за ръката, чуха се гласове, смях:

- Лазаре. . . И ти ли не даваш да ти отведат сестричката? Как си застанал тука..

.

С мъка се откъснаха един от друг погледите им. Лазар се сепна. Шумът наоколо

ръце двете шарени кърпи, с които я водеха двама от деверите. Тя бавно

пристъпваше, отпуснала зачервени клепки, по страните й блестяха сълзи, а

големият венец на главата й от късни, есенни цветя я натискаше, сякаш да я

превие под своята тежест. Стана му тъжно за Нона, която напущаше бащиния си дом,

и той й се усмихна, да я успокои, да я насърчи, ала тя не подигна клепки да го

погледне.

Като излезе на двора и вече сватбарите се отправиха към широко разтворената

порта, на път за църквата, Лазар се огледа, отговаряше разсеяно на тия, които го

заговаряха, и търсеше с очи Ния. Най-сетне я съгледа - и тя също търсеше с

поглед из пъстрата тълпа, въртеше очи, бързо, неспокойно. До нея стоеше старата

й леля, нещо й говореше тихо, но живо, припряно, като да й се караше, а Ния едва

ли я чуваше. Сетне тя тръгна с леля си и Лазар вече не я видя. . .

На излизане от църквата след венчавката. докато сватбарите още не бяха се

подредили да вървят към зетьовата къща - първо мъжете и след тях жените, както

ставаше винаги, - Катерица, нетърпелива и обладана от желание да улесни и засили

връзката между брата си и Ния, издебна го и го придръпна настрана:

- Виде ли Ния? Нарочно дошла, макар неканена. Избегала от къщи, баща й не я

пускал. Той не я пуска у нас. Дошла само да те види. Сватба е, нема да се

забележи. Леле, Лазе, да знайш колко много те иска! И каква

е хубава като царица между сички моми. Лазе, само да кажеш, че и ти я искаш, тя

е готова да побегне по тебе, ако баща и не се съгласи да ти я даде.

- Не ми говори за това - опита се да я отклони Лазар, но после някак против

волята си додаде: - Ти така

мислиш.

- Не, Лазе - повиши неусетно глас Катерица. - Не не, като пред изповедник, сичко

- Нели знайш аз съм веке сгоден за Божана -

прекъсна я Лазар. - Върви сега там, при жените. Сама

остана тука.. .

- Ама, Лазе - улови го тя за ръката и шепнеше в ухото му, приподигайки се на

пръсти: - Ти снощи с Божана. . . от жал и. . . Божана е толкова болна.

- Аз обещах да се оженя за Божана. Можеш да кажеш на Ния, ако. ., Но върви,

върви, само ти си тука, между мъжете. Върви - побутна я той.

Навел глава, заслушан в себе си, той си мислеше:

"Това е, което мога и требва да отговоря: аз обещах. Ако ще. . . ако ще, цел

казан огън и катран да ври в мене." И той пак дигна глава, с твърд поглед, а

лицето му беше побледняло, като слана да го бе попарила.

III

Тая година първият сняг падна много по-рано, далеч преди Божик, и опитни люде

защо да се плаши толкова - годината беше добра откъм родитба и плод, а колко му

трябва на човека да преживее: да има залък хляб и малко огнец, а друго и не му

трябва толкова, може и без него. То се знае - добре е да има какво да дигнеш

поне с върха на дървената лъжица, да залъжеш сухия залък, но като няма - няма

или колкото има -толкова. Без хляб и вода човек не може да живее, а без другото

може да живее. Пък и греховно е да живееш в излишество и да си угаждаш

прекалено, колкото иначе да е стръвно и ненаситно човешкото черво.

Но людете по Арнаутлука се бяха уплашили повече. Там земята е суха и безплодна,

планина и камък, та като се случи лошо време, людете се боят да не останат без

залък хляб, без троха качамак и дават чисто злато за преспанска или вардарска

пшеница - всяко зърно налято, изпечено и тежко като дренка. Като се заприказва,

че иде тежка зима и падна първият сняг, Андрея Бенков

и всички житари в Преспа получиха вест от битолските търговци да пращат там,

колкото имат жито, царевка и каквато имат храна, че оттам, от Битоля, тръгваха

керваните за Корча, за Елбасан и по целия Арнаутлук. Цените бяха добри. Андрея и

Лазар изпратиха за Битоля последните натоварени коли, слугата и циганите хамали,

които товариха дни наред, преметоха изпразнените хамбари - да бъдат готови за

догодина. Сетне и сам Андрея замина за Битоля, бави се там няколко дни и се

върна развеселен:

- Сладко нещо е търговията, Лазе, като се случи добър късмет. А като се работи с

ум и разум, късметът не бега от човека.

- Сека работа е сладка, щом носи плод и сполука. Попитай баща ми - усмихна се

Лазар, - той песен ще ти запей за чуковете си.

- В търговията човек требва да има смелост. И .здраво око. Ти имаш смелост,

Лазе. Аз се плаша повеке и не хващам работата нашироко.

Те седяха сами в преградения ъгъл на широкия дюкян, край мангал с разгорени

дървени въглища, от който едвам-едвам полъхваше топлинка. Беше на два дни след

Свети Спиридон чудотворец, времето беше кишаво и влагата лепнеше като студена

мокра кърпа по ръцете, по лицата и разголените шии. Първият ранен сняг отдавна

бе се дигнал, стоеше само по планините разпокъсано, надупчено от върхове и

канари бяло покривало, но от няколко дни небето пак се сключи над Преспа, увисна

като препълнена цедилка, цяло в един тежък, сивобелез-никав снежен облак между

планините. Тая сутрин прехвърчаха снежинки, появяваха се като че ли от въздуха,

премятаха се и бързо чезнеха в рядката кал по лъсналия калдъръм. По улиците се

мяркаха редки минувачи, всички се бяха прибрали край тлеещите мангали по

дюкяните. само откъм чаршията на казанджиите и железарите се дочуваше един общ

звук, металически звънък, и през него като едър летен дъжд се чуваха припрените

удари на широкочелите чукове откъм папукчийската чаршия, която беше по-близу. В

тия чаршии сега, преди Божик, кипеше работа. Двамата приятели мълчаливо грееха

някое време ръце на покритата с бяла пепел купчинка жар, от цигарата, между

пожълтелите пръсти на Андрея се точеше и къдреше синя лента пушък. Той смукна

няколко пъти с проточени устни, сложи цигарата на крайчеца на пръстения мангал и

посегна към малкия сандък край стената, дето бяха тефтерите и се събираха парите

от всекидневната продажба. От струнената торба извади големия и малкия тефтер,

пиринчения дивит. Като си плюнчеше пръстите, той каза:

- Тая година свършихме рано. . . Не помня толкова рано да е свършвал и татко ми,

бог да го прости. Продавали сме чак до ново, а сега зърно не остана. Ето сега,

Лазе, да видиш, що сме дали, що сме взели. . . - И той поднесе, както бе го

разтворил, големия тефтер към

Лазара. Но Лазар махна с ръка:

- Какво ще гледам. Какво ще гледам тефтерите,

добре ги редиш, като баш кятинин.

- Не. . . само да знайш, да видиш как е вървело. . . Лазар поклати глава с

присвити вежди - досещаше се накъде ще избие работата. Андрея продължи с

предпазлива стеснителност:

- Ти знайш какво купихме и как продадохме, тука сичко е записано, кирии, хамали,

сичко. . . Остават ни чиста печалба деветдесет и седем лири и неколко гроша.

Той остави върху сандъчето разтворения тефтер, по бялото му лице се появи бледа

руменина. Сетне се разбърза, извади от пазвата си малка платнена кесийка, изсипа

върху протърканата черга на миндерчето, дето седяха двамата, купчинка златни

монети, някак зад мангала, та да не може да види човек отвън, откъм улицата.

- Тука са сичките. Половината са твои, половината са мои. Преброй си четирийсет

и осем лири и половина, Лазе. Останалите неколко гроша. . .

Лазар се дръпна малко и го гледаше с присвити очи,

хитро засмени:

- Ти наистина ортак ме правиш, а?

- Братски работихме, Лазе, братски ще делим. Лазар стоя още една минутка тъй,

като да се боеше да не го улови някой за шията, очите му престанаха да се смеят,

сетне се наведе, преброи петнайсет лири и ги

дръпна към себе си.

- Вземам петнайсет лири. Прибери си другите. Мене и тия ми са много. Да бех при

баща си, немаше да изкарам толкова пари и цела година да бех чукал там. Татко ще

се зарадва, като му дам сега десет лири от тия. . . Нели ме храни! Другите пет

лири ще задържа за себе си, нели съм търговец, а? Да тропа и моята кесия.

- Лазе. . .

- Ни дума повеке.

- Прибери си каквото ти се пада. От сърце. . .

- Ще ти върна и тия! Ще си отида!

- Е, харно. Останалата част от твоя дел ще ти я запиша като твой капитал.

Нито аспра повеке нема да взема и нищо нема да записваш, че ще си отида и нема

да ме видиш веке в дюкяна си. Ти знайш, и аз знам. И знам по-добре от тебе какво

ми се пада. Малко ли е, че ме прибра в дюкяна си и сега делиш печалбата си с

мене? Прибери си тия пари, ето и аз ще прибера петнайсет лири и. . . Нито дума

повеке. Догодина, живот и здраве, пак ще поработим.

Същия ден вечерта, както бяха събрани Глаушевци в голямата стая с огнището.

Лазар рече на баща си:

- Дай си, татко, шепата.

- Е, що - протегна ръка Стоян, а очите му засвяткаха детински лукаво. Той

очакваше някаква закачка и винаги беше склонен, вече и на тая си възраст, да

подхване всяка весела игра или шега.

Лазар изсипа в ръката му десет златни лири:

- Потъркай си брадата с них, татко. Това са първите пари, които внасям вкъщи.

Очите на Стояна плувнаха във влага от радост - не за парите, а заради Лазар,

който ги бе спечелил. Стоян разтърка брадата си с лирите и от сърце изрече

благословията си:

- Да се умножат, сине, колкото са космите на брадата ми! Хаирлия да е сефтето

ти! Вземи, жено, прибери ги в ковчега.

Султана седеше на колена пред огнището и бъркаше каша в медна тава. Едва сега се

обърна тя през рамо да погледне, макар да чу разговора на мъжете и звъна на

лирите. И каза пренебрежително, види се, не се радваше на първата печалба на

Лазара:

- Прибери ги негде, докато свърша с вечерята. После, като седнаха да вечерят и

- Е, какви са тия десет лири?

- Това можах да изкарам, майко, тая година.

- Само толкова ли.. . Нели сте ортаци. Купихте и продадохте много стока, както

сам казваше, а само гова ли ви е кярът?

- Кярът е по-голем, но аз взех само това, което ми се пада.

Дойде й да му каже: "Ти, значи, не искаше да останеш калфа на чорбаджи Аврама, а

стана калфа на Андрея

Бенков." Но как би му казала такова нещо, макар да беше това самата истина!

Султана сложи нов камък върху сърцето си, както ги нареждаше един върху друг от

някое време. Нека тъй да бъде сега-засега. От друга страна, тя беше доволна от

отговора му - Лазар още не беше се свързал с Бенковци, не беше станал ортак с

Андрея като бъдещ мъж на Божана, казани бяха само думи, а което е казано вчера -

утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава.

Изеднаж тя усети страх: думата на Лазар не беше като всяка дума. Никога не бе го

чувала да лъже, да изрича празни думи, които изгасват и изчезват още във

въздуха. Той бе дал дума на Бенковци и ще я изпълни. Как ще попречи тя, как ще

попречи: . . Да беше Божана поне здрава. Кротко девойче, хубаво, от добър сой. И

затуй бе омекнала Султана, затуй не попречи. Е, харно, ама харното е дотука - от

тука натам иде само лошо. Божана е болна от бащината й болест - то се вижда,

колкото и да крият, колкото и да се залъгват. Наистина, тя стана от леглото и се

съвзе, но докога? Лицето й - без кръв, говори, като да мяука гладно коте. Ами

здравето на човека отвън се познава. Може и да не е така, но като се съберат мъж

и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца. Лазар - кой го знай що и

как. . . А защо е тя тука, майка му, да види да премисли по-добре! Колкото и да

е умен, млад е още той и е мъж. Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно

се предава и обърква.

- Хубава каша си направила, жено, ама тебе нещо не ти се услажда много - каза

Стоян и лакомо, шумно

облиза пръстите си.

Султана като да се върна отнякъде, хапна набързо още един-два залъка и стана по

някаква работа, а мислите й - подир нея, пък и сама им се предаваше. . . Не бива

да оставя тя работата с Божана Бенкова да стане непоправима. Нали си знаеше

какъв е Лазар, щом застане на едно място. Обича тя девойчето, жално й е за него,

сиротото, ама тук не е до жал и до обич. Колкото и да е добро, милозливо дете и

хубаво, може да влезе като огън в къщата й. Утре то може две къщи да почерни, но

като почерни Климе Бенков своята къща, тя няма да остави щерка му да почерни и

нейната. Е, може и да не' е съвсем така, но с огън не се играе. Малко ли такива

случки има? Не, тя ще запази своя Лазе, ще застане между него и Божана, докато е

още време. Той е упорит и силен, но тя ще го покори, ще надвие силата му и пак с

женска сила. Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е

като водата за огъня. Султана ходеше из къщи, залавяйки се за една или друга

работа по навик, а пред очите й - все Лазар и Божана, докато се изправи там, от

другата му страна, и Ния, а редом с нея Божана започна да бледнее и да чезне

като Зорницата при изгрев на зората. И понеже мислите на Султана сега бяха така

насочени, тя не виждаше хубостта на двете момичета, не виждаше и нищо друго да

мери и сравнява, а само туй - колко здрава и бодра изглеждаше Ния и колко бледа

и крехка изглеждаше Божана, да те е страх да я докоснеш и все да те е страх да

не би да й се случи нещо.

На другия ден Султана каза на Катерица, ама никой друг да не чуе:

- Какво, вие с Ния веке не се срещате, не си ходите.

- Ами тя не идва. . . кой я знай - послъга Катерина, а и двете с майка си знаеха

защо не идваше у тях Ния както преди.

- Не съм виждала отдавна и тетка й - рече Султана уж току-така.

Тъмните очи на Катерина светнаха лукаво: майка й никога не бе дружила с лелята

на Ния. . . Ха, да видим какво ще излезе!

- Ами иди да я видиш, мамо. Тя, май, била нещо болна.

Лелята на Ния все си беше болнава и повече от дебелина, боляха я нозете - не

можеха да издържат мършата й, тя все охкаше и се оплакваше, но каква болест беше

това!

Катерина сега пък клонеше повече към Божана, но се виждаше, че майка й крои нещо

за Ния, и тъй, от любопитство и от дяволия, намисли да улесни старата. Тя изтича

при Ния и съобщи на дружката си, че майка й се кани да ги посети днес-утре, да

види лелята - чула, че била болна. С хитра усмивка на алените си немирни устни

Катерина добави и не сваляше очи от дружката си:

- Мама ще дойде за тетка ти, но повеке май тебе иска Да види, с тебе да си

поговори.

Ния кимна мълчаливо. През кадифено меката, топла мургавина на лицето й изби

руменина и Катерина не се сдържа - притисна жадно устни върху бузата й,

вдъхвайки с разширени ноздри сладостното ухание на това младо красиво лице. Ния

я гледаше и като че ли не я виждаше. Тъмният й поглед тежеше от мисъл и тъга, но

тя не искаше да издаде с дума вълнението си сега, когато майката на Лазара сама

я търсеше, и каквато беше Султана Глаушевица, нямаше да дойде за празни думи и

разговори.

IV

Султана се поприбра, попристегна се с по-ново, с по-здраво, превърза се с нова

биваше да се влиза в двора на чорбаджи Аврама как да е. Когато идваше преди

по-често, чорбаджийската щерка я виждаше всякак вкъщи - и боса, и с по-вехто, -

но сега беше друго, пък можеше да се случи и чорбаджията да я завари в къщата

си.

Тоя ден беше доста студено, духаше лют, остър ветрец, замръзналият сняг хруптеше

срещна, никой не я видя, когато влезе в портата на чорбаджи Аврама. А тук още от

портата се виждаше, че я очакваха. Пътеката през двора, чак до къщата отсреща,

беше грижливо пометена от сухия нов снежец, който попръскваше тая сутрин. Преди

още да стигне Султана до чешмата - обкована по ръбовете на мраморното корито и

чак до пиринчения чучур с прозрачни, сребристосинкави ледени витки и висулки, -

горе на чардака се показа Ния. Султана уж разглеждаше чешмата, а Ния се спусна

по широката дървена стълба и се показа долу, в трема:

- Повели, стрино Султано.

Ния беше облечена в дълъг надиплен фъстан, още нощ на широки по четири пръста

ивици кафяво и медено, а между тях - зелена чертичка, колкото гайтан, в салта,

марка от тъмнозелено кадифе с бели, пухкави кожи по краищата, около шията.

Султана забеляза, че Ния беше поотслабнала, побледняла или може би снегът по

двора озаряваше с белия си студен сяй смуглото й лице, но очите й изглеждаха

съвсем черни, бляскави, каквито са.

бяха малко примижали, като че ли тя нарочно присвиваше клепки с дългите мигли.

Девойката пристъпи, целуна ръка на гостенката и Султана усети в закоравялата си

премръзнала длан меката и топла ръчица.

- Дойдох да видя тетка ти, казаха ми била нещо немощна. .. Ех, стари сме веке

ние с нея.

Излезе на чардака да я посрещне и лелята, облечена в два кюрка, по-широка,

отколкото висока, и захленчи както винаги:

- Не ме бива, Султано. . . Тия пусти нозе. . . Влязоха в добре затоплена стая с

огнище, а в средата - лъснат меден мангал с цял куп жар, проблясваща ярко през

тънка мрежица бяла пепел. Хубав килим "походи-поседи" покриваше половината под,

а по другата половина, към огнището, бяха наслагали ястъци, постлани с дебели

меки ямболии, и край стените - пъстри, тъкани възглавници. Поканиха гостенката

да седне там горе. Ния премести по-близу до нея мангала. Докато двете стари жени

побъбриха и се пооплакаха, Ния донесе топла подсладена ракия и кафе. После

лелята се разшава, запухтя, трябвало да погледне в мутвака гозбата за обед,

излезе и като че ли стаята се изпразни. Ния присви нозе върху пухкавата ямболия

срещу Султана, с бял вълнен чорап в ръце -да поплете, неприлично беше да седи

без работа делничен ден.

- За татко ти ли? - попита Султана.

- За татко. Плета му ги за Божик. Той се бели чорапи носи.

Султана я гледаше и обмисляше как да започне разговора за най-важното, за което

бе дошла. Ния чакаше и се виждаше, че бе наредила да останат сами. Очите на

Султана се радваха на хубавата и спретната девойка и мисълта й неусетно отиде на

друга страна. Тя, хаджи Серафимовата внука, някога бе се виждала в най-смелите

си момински мечти ето досъщ такава, като Ния, хубава, млада, горда и свободна.

Родила се бе в коприна и злато, да не познае никога ни грижа, ни яд, ни страх,

щастливо, галено чедо на стар, богат род, живеяла би като царкиня - та девойката

идва на света само за радост, за хубост, за обич. Тя е светлина в къщата, буди

нежност в сърцето и чисти мисли, спира на устата грубата дума. За такова щастие

бе мечтала Султана - да бъде жива радост между своите, желана и

обичана. А какво стана с нея, като осиротя още невръстно дете. . . Живот

човешки! Може би защото изгоря в мъка и неволя младостта й, та и после, когато

се родиха децата й, къщата й се изпълни с люде, млади и весели, съживи се тая

запустяла къща, влезе в нея благодат, тя и тогава не преживя нито една своя

радост с пълно, цяло сърце. Може би сега да влезе това девойче в дома й, като

невеста на най-любимия от децата й, ще се зарадва и тя на своята

оплакана и непрежалена младост.

- Ния, чедо, отдавна не си идвала у нас, та се поразтъжих за тебе.

Петте куки в бялата прежда заблестяха бързо-бързо между тънките пъргави пръсти