Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

бяха скрити, радостите им - потулени, смехът им - сподавен, да не се чува

надалеко - нищо не се чуваше и не се виждаше над мрачната сянка над тихата вода.

Живот по милост и все пак те бяха живи люде и сърце човешко биеше в гърдите.

Минаваха годините и в живота на Султана, хаджи Серафимовата внука, и на Стояна

Глаушев от Гранче, Родили им се бяха осем деца през това време. Пет от децата им

бяха живи - двама синове и три щерки. Като роди осмото дете, Султана заболя, не

можеше вече да ражда и започна бързо да старее. Отслабна, тялото й се присъбра,

още повече намаля, лицето й повехна, по косите й се виждаха бели жички и само

очите й още горяха от винаги будна мисъл и от душевна сила. Стоян и сега нямаше

ни бял косъм по главата, ни бръчка по лицето, ни един паднал зъб, пък и млад

беше още, ала някак понатежа и наедря, проточи дълги руси мустаки. При снощния

им разговор той каза на жена си:

- Ти си като камшик зад гърба ми. Остен с дълга боцка и само ме ръгаш в

хълбоците.

Тя го преследваше неотстъпно и го тласкаше напред към поставената цел. . .

Остен зад гърба му. И сега той седеше на стълбите в последни колебания,

нерешителен, плах, разтъжен. Вратата се отвори, по старите прогнили дъски на

чардака се чуха стъпките на Султана. Тя нищо не му каза, но Стоян бързо се

изправи, поогледа се - заседял се бе много тук на стълбата. Шаро дигна глава и

проследи стопанина си с поглед чак до портата.

Чаршията беше полузатворена. Тихо беше, чуваше се само глуха врява по улиците.

Людете се въртяха нагоре-надолу в безделие или се събираха тук и там на купчина

да си приказват. Ръцете, които бяха свикнали от сутрин до вечер да блъскат с

чукове, да мерят и премерват, да режат, да стържат и дълбаят с ножове, ножици и

длета, да шият и лепят, сега висяха празни или биваха стеснително скривани по

джебове и пояси, да не се виждат, че са без работа посред бял ден. Людете на

майстор Кочо през целия ден се бяха навъртали в работилницата, чистиха, носиха

пясък от реката и едва късно следобед майсторът ги разпусна. Отидоха си всички,

остана само Стоян и майстор Кочо позна, че той искаше да му говори нещо, та сам

го подкани:

- Какво има, Стояне. . .

- Какво има, майсторе. . . - започна с пресекнал дъх Стоян и ситни капчици пот

избиха по широкото му чело - ето, Димитровден наближава. . . месец, два, но, аз

нема да остана при тебе тая година.

- Какво си намислил? - попита старият човек и не беше изненадан той от думите

на първия си калфа и помощник.

- Дюкян съм намислил да отворя, свой дюкян, майсторе - отговори му изеднаж

Стоян със зачервено лице и току разтърка небръснатата си отскоро брада, без да

го сърби, не знаеше къде да погледне от смущение.

Настана мълчание. Всяко косъмче по главата на майстор Кочо беше бяло като сняг -

и веждите, и мустаките му; лицето му, загоряло и червено като бакър, беше цяло

набръчкано, стар човек беше той, ала сините като метличина очи гледаха весело и

бодро. Загледан пред себе си, майстор Кочо рече:

- Премислил ли си сичко добре, Стояне?

Стоян не знаеше какво да отговори, запъна се, но ето, прозвучаха в паметта му

често повтаряни думи на Султана и той ги изрече като свои:

- Петнайсет години работя в занаята, ще започна да старея, а човек, докато е

по-млад, може да направи нещо за себе си. . . Иначе, като навикне да върви по

един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.

Стоян искаше да бъде убедителен, но му се струваше, че не му се удава, и си

мислеше за Султана - би било по-добре тя да е сега тук, пред стария майстор, тя

знае какво да каже. Той продължи и му се стори, че усеща по-здрава почва под

нозете си:

- Имам четирийсет алтъна, майсторе. За дюкян да наема, за алат, за стока и за

сичко. Нема ли да ми стигнат?

- Четирийсет алтъна не са много - отвърна майстор Кочо замислен. - Ама не са и

малко. Некога аз започнах с по-малко, ама тогава беше друго, сега сме трийсет и

две казанджийници в града. Това как да е, Стояне; ще започнеш с по-малко. Има

друго нещо, по-важно. Ти си Добър майстор, изкусен, научи занаята добре. Ама и

това не е сичко - подигна очи към него старият човек, сините му зеници се къпеха

във влага. - Еснафът ще ти се опре, нема да ти даде лесно да отвориш нов дюкян,

много сме, а който завардил место, не дава друг да посегне. То не че нема место

и работа и за тебе, но нема да ти дадат от завист повеке, от лошотия. Това с

еснафа едно на ръка. Второ: ти ще изработиш добра стока, ама требва да дойдат

купувачи. Да ги привлечеш, да ги накараш да купят от стоката ти и пак да дойдат.

Уста требва, език меден.

Трето: свой дюкян. . . ще имаш калфи, чираци, надничари, все чужди люде, но ако

немаш здрава ръка здраво да ги държиш, ще те раздърпат, секи на своя страна

тегли.

юмрук разпалено. - Ще бия, ако не ме слушат!

Старият човек се усмихна, а Стоян прихна да се смее с глас.

- Знам, знам, Стояне. И това помага, но. . .

- Ще изработвам и хубава стока - прибърза отново Стоян. - Купувачите ще гледат

и, после, ще продавам по-евтино от другите, макар и с две пари.

- А, по-евтино! - дигна строго лице към него майстор Кочо. - Така не може.

Цените ли ще подбиваш? Ами еснафът? Ти не можеш да излезеш сам срещу целия

еснаф. И не е право.

Отново настъпи мълчание. Сетне Стоян каза с леко разтреперан глас, в който имаше

и молба, и благодарност, и надежда, и смелост:

- Ами ти, майстор Кочо, нели нема да ме оставиш сам. . . Ти си ме учил, ти си ме

направил майстор, сега пак ти ще ме подкрепяш во сичко, майсторе. . Както бе

седнал на триногото столче, старият майстор стана полека и какъвто си беше

прегърбен, протегна към Стояна разтрепераната си ръка:

- Нема да те оставя. Ти си ми като син и бог да ти помага.

Стоян сграбчи с две ръце студената и твърда старческа ръка, поривисто я целуна.

Бяха се просълзили и двамата, а Стоян едва-що не се разхлипа.

Разчу се из казанджийската чаршия, че хаджи Серафимовият зет търси да наеме

дюкян, готви се свой дюкян да отваря. И веднага около Стояна се надигна голяма

вражда, толкова голяма, че и майстор Кочо се уплаши. Ала колкото се уплаши

старият човек, толкова по-силно притисна към себе си младия майстор, взе го под

свое крило.

По това време казанджийският еснаф, както и всички други еснафи в Преспа, не

вървеше дружно; всеки първо-майстор уреждаше работата си, както сам намереше за

добре, и само когато се появяваше някаква обща опасност, всички се сдружаваха да

се бранят с общи сили.

Така и сега, сякаш Стоян Глаушев беше някакъв опасен враг за целия еснаф.

Най-напред се изредиха почти всички стари майстори, които имаха свои

работилници, да се оплакват и сърдят в дюкяна на майстор Кочо.

- Не може - викаха те, - трийсет и два дюкяна сме, нема хлеб и за нас, а сега

ти, Стоян Глауш, вчера си дошъл от село и - майстор, нов дюкян ще отваряш!

Затова ли те прибрахме в еснафа! Колко майстори по-големи от тебе има и не са

тръгнали дюкян да отварят. Не може, не даваме, свивай си опашката!

Стоян мълчеше упорито и се усмихваше със своята си усмивка, но вместо него

отговаряше майстор Кочо, дето можеше да мине приказката му.

- Аз съм го учил. Златни ръце има, грехота от бога е да го спираме. Дето има

хлеб за нас, ще има и за него. А що да си кривим душата: работа и хлеб има за

сички. Да не сърдим бога с неблагодарност. Пък и не можем да спрем тоя млад

човек, като е надарен от бога и държи занаята в ръцете си.

Против бяха не само старите майстори и първомайстори, но и калфите, и чираците,

и надничарите - подсторвани и насъсквани от старите, пък и от робско покорство

предтех и от завист. Те идваха и се спираха пред дюкяна на майстор Кочо по

двама, по трима и повече, пресрещаха и преследваха Стояна по улиците, присмиваха

му се, ругаеха го и го заплашваха. Стоян мълчеше пред тях, макар понякога да го

засърбяваха големите му ръце. Майстор Кочо все го поучаваше да бъде търпелив и

му помагаше да реди работата си.

В първия понеделник след Димитровден Стоян отвори своя дюкян. Не беше голям

дюкян - с три кепенка, дълъг, но тесен. Намери си Стоян двама помощници - две

по-големи момчета от занаята, - а доведе и най-голямото си дете, Кочо, за

духалото. Отвориха дюкяна рано сутринта, по тъмно, прекръстиха се, запалиха

огнището и започнаха работа. Щом се раздени, дойде майстор Кочо да го поздрави и

си отиде. Стоян забеляза, че мнозина от занаята минаваха по един път и по два

пъти да гледат дукяна му, а той се преструваше, че нищо не вижда. Сетне

забеляза, че тия люде започнаха да се събират на горния край на улицата, но пак

се престори, че нищо не вижда. Само каза на помощниците си, като видя, че се

уплашиха:

- Гледайте си вие работата спокойно.

Ала ето надигна се врява и като изневиделица се изсипа пред дюкяна цяла тълпа

калфи, чираци, надничари. Помощниците на Стояна се измъкнаха и той остана сам в

дюкяна с преплашеното си дете. А отвън се чуваше страшен вик и крясък:

- Затваряй! Кой ти е позволил! Селендур! Я го гледай ти него - майстор,

чорбаджия! У-у! Върви си на село, там ти е местото, върви да ореш, да копаш! Ти,

бишка, торлак, затваряй дюкяна!

Един младеж от тълпата дръзко се приближи и уж случайно бутна с тояжката

дървената кука, на която беше закачен един от кепенците; откачи се кепенкът и се

затвори с трясък сред общия вик и смях. Стоян бе застанал сред дюкяна и не

знаеше що да стори, уплашен, забъркан. До него се притискаше детето му. Тогава

влезе в дюкяна майстор Кочо и тихо му каза:

- Ти затвори сега, нема какво, пък ще видим после. Затвори, затвори, сине,

докато поутихне тая буна.

Стоян го послуша. Угаси огнището, затвори дюкяна при тържествуващия вик и смях

на тълпата и се отправи към къщи съкрушен, следван от детето си.

Щом влезе в двора си, и Султана изтича срещу него на чардака:

- Какво има? Що стана? Защо се връщате? Стоян започна да й разправя, задавен от

сълзи, а тя нито го изслуша докрай и викна:

- Назад! Не ти е местото тука посред ден, работен ден, на дюкяна ти е местото

тебе! Какво си се разплакал, ти мъж ли си! Дигни едно дърво, па да видим кой ще

дойде да ти затвори дюкяна. Връщай се, връщай се, ти казвам!

Стоян я гледаше онемял: застанала на чардака гневна, в очите й, станали още

по-тъмни, черни, се кръстосваха сини мълнии. Потеклите сълзи по лицето му бързо

изсъхнаха, гореща кръв зашумя в ушите му. Той мълчаливо се обърна към портата.

- Върви и ти с баща си бре! - чу се пак гласът на Султана.

Кочо, малкият, се почеса без нужда под мишницата и припна след баща си.

В чаршията като че ли нищо не бе се случило, като че ли всеки беше зает с

работата си, ала от всички дюкяни наблюдаваха Стояна и чакаха да видят какво ще

стане. С блъскащо се от ярост сърце в гърдите му Стоян отвори наново дюкяна си,

бутна вътре малкия Кочо, взе дървото, с което се залостваха кепенците, и се

изправи разкрачен пред вратата. Наоколо се чуваше шум и тропот от безброй

чукове, работата по всички работилници негли се засилваше. Стоян чакаше пред

дюкяна си, но му се стори, че чака вече много дълго. Тогава той размаха дървото

и викна:

Шумът по работилниците не спираше. Не се помръдна някой от мястото си. А стотици

очи бяха вперени в Стояна. Дървото в ръцете му беше дебело, тежко и пет аршина

дълго.

си в дюкяна. Въздъхна да отпуши издулите се от страшна сила гърди, обърса с

шамия потта, бликнала на вади по лицето му. Запали наново огнището и Кочо му

помагаше с духалото. Не дойде никой да го безпокои. Върнаха се скоро и двамата

му помощници. Запретнаха всички ръкави, прекръсти се Стоян за втори път тоя ден

и каза:

II ЧАСТ

градет. @Дсно го градет, вечер се рути, вечер се рути камен по камен. .

Народна песен
От каде слънце огреат,

райска трапезна стаена,

на нея седат си светии.

Начело свети Никола, до него свети Илия,

мегю им сестра Мария - на ръце държат Ристоса.

Два се облога сведоа, Ристоса е го зедоа,

Мария плачит до бога, свети Никола е тешит:

- Мълчи ми, сестро Марио! Я кя Ристоса измола,

а тебе ти го не даа - ток кя го даа на занят,

той да се учит майсторче, вишни мостои да праит,

греовни души да върват!

Народна песен

града, току-що бе отминала голямата чума. Такова усилно време беше - нямаше

спасение и мнозина преспанци забягнаха по селата, по планините наоколо, върнаха

се там, откъдето бяха дошли дедите им. На източната страна на града тогава имаше

турска махала с голяма джамия, там живееха и цигани. Като "наказ божи", все

оттам тръгваше чумата, там започваше да бие най-напред и холерата през горещите

летни дни. В тая махала през времето на голямата чума не остана жив човек,

остана да стърчи само джамията, заключена и с кухи прозорци. Пак по това време

стана силно и страшно земетресение, изпопадаха къщи, а високото минаре на

джамията се прекърши на две и рухна целият му връх до викалото. И за земята

годините тогава бяха нездрави, сушави и безплодни. Настана голяма скъпотия - до

два гроша ока брашно се продаваше. После, като мина това време на страшна смърт

и опустошение, пак започнаха години на благодат и изобилие по полето. Навреме ще

падне дъжд, навреме слънце ще изгрее и всяко зърно, всеки корен ще даде по сто и

по хиляда.

С това започнаха и новите, по-добри дни за Преспа. Ден след ден, година след

година, пак се съживиха пазарищата, зашумя чаршията и започна да се шири,

умножаваха се дюкяните и какви ли не дюкяни се отвориха, работилниците ставаха

по-многобройни, започнаха да идват в Преспа люде и от други места, да купуват и

продават. Съживиха се, развеселиха се и преспанци. Нямаше гладни и оголели люде

и доколкото всеки си спомняше за миналото тежко време, сега се молеше само за

добро здраве. Една след друга се редуваха годините - добри, сити, спокойни.

Бедните преспанци намираха по-лесно работа, богатите увеличаваха богатството си,

пълнеха домовете си с покъщнина и ги украсяваха. По това време градското турско

управление реши и разхвърли между преспанци нов данък, събра доста пари и дигна

сред чаршията кула от камък и дърво, четиридесет и осем аршина висока, с

часовник и камбана, която се чуваше из целия град. Направиха се и доста нови

къщи, та и градът като да се поднови. По това време християнската църковна

община реши да съгради нова църква в Преспа.

Пръв между десетмината общинари тогава беше не владишкият наместник хаджи поп

Спиридон - кротък, благоразумен старец, - а Климент Бенков. Той беше житар и за

късо време забогатя, но и целият му живот мина някак бързо - пламтя буйно и

бързо угасна. Не доживя ни до четиридесет и пет години, беше тънък, висок човек

и на лицето му - само очите, големи и почти черни в постоянния си трескав

блясък. Той изведнаж се показа със силата си. Преди около петнайсет години, още

млад момък, през първата плодотворна година след чумата, той се разтича като

хала и закупи голяма част от храните в околията. Годината беше плодородна, но

людете бяха още изплашени и още не бяха се наситили, та Климент Бенков продаде

на добра цена всичко, каквото купи, и наеднаж спечели много пари. През

следващите няколко години прехвърли големи количества жито в Арнаутлука, сам

ходи по Елбасан и Янина и пак спечели за късо време много пари. По същия начин

влезе и в общината. Наистина с богатството му порасна и името му, та всичко

можеше да върши по своя воля, но беше и силен човек.

Дотогава в общината влизаха все от старите чорбаджии. Повечето от тях нямаха

друга работа и доживяваха старините си по миндерите в общинската канцелария с

чибуци и броеници в ръка. Редяха людските работи тук - само за почит и слава, -

но ги редяха с ум и душа на люде, които бяха с една нога в гроба. Строги и

дребнави бяха тия престарели съдници, дебнеха зорко всяка грешка и не бяха

склонни да прощават лесно - светът трябваше да върви по техния ум и както бе

вървял от памтивека. За да не сбъркат някак стария християнски закон, винаги

между тях имаше по един или двама от по-старите свещеници освен владишкия

наместник, който беше председател на общината и винаги с благословията на

битолския гръцки владика, най-често и негов покорен и послушен слуга. Най-млад

между общинарите беше Аврам Немтур, но и той беше над петдесет години. Случи се

да се съди в общината за развод бедна млада жена, близка роднина на Климент

Бенков.

- Пияница е, бие ме, мъчи ме, не работи, децата ни гладуват.

- Колко деца имате?

- Шест.

тия шест деца?

- Баща им и сега не се грижи за них. Ще търся нов късмет за себе си и за них.

- Като се омъжи за него, пиеше ли той и тогава?

- Пиеше. Та и вие го знаете: Коне Дърдор, един е в целия град.

- Слушай, жено - казаха старците, - венчило, благословено от църквата, не се

разваля лесно. За децата никой не може да се грижи по-добре от родния им баща. И

понеже ти, безумна жено, си знаела какъв е, когато си се венчала за него, ще го

водиш докрай такъв, какъвто е. За пияница си се венчала, с пияница ще живейш.

Върви си, а ние знайме какво още да направим.

Те повикаха пияницата в общината, посъветваха го и го заплашиха вече да не пие и

да се грижи за децата си. Коне Дърдор обеща и се закле да не слага ни капка вино

и ракия в устата си, но още същия ден пак се напи и наби жена си.

Нещастната жена отиде при роднината си, при Климента Бенков, и го помоли той да

й помогне. Разправи му дума по дума какво бе станало в общината. Климент Бенков

познаваше нещастието й, разгневи се и веднага сам отиде в общината.

- Е, харно - каза той на старците, - венчило не се разваля лесно. Право е.

Казали сте на тая глупава жена, че какъвто мъж си е взела, с такъв и ще живей

докрай. И това е право. Но вие, като добри, честни люде и справедливи съдии, сте

искали да й помогнете в нейното нещастие. Повикали сте Конета Дърдора и сте го

посъветвали веке да не пие.

- Така беше. Е, после?

- После, ето какво, благочестиви старци: като се омъжила тая глупава жена за

пияница, надевала се, бедната, че пияницата ще се поправи. Сбъркала е. Направила

грешка и вие не й давате прошка.

- Не й даваме. Да сърба каквото е дробила.

- Така. Но и вие, като сте повикали Конета Дърдора, повервали сте, че той нема

веке да пие. Заклел се пред вас, разкаял се и вие сте му повервали. А Коне

Дърдор още същия ден се напил и пак отишъл да мъчи жена си. И вие, значи, като

сте мислили да направите добро и да запазите християнския закон, направили сте

същата грешка.

Старците се умълчаха. Затракаха по-бързо броениците, нови кълба тютюнев пушек

избухнаха от всички страни.

- Ама - обади се колеблив глас - тя, като се раздели с мъжа си, млада е още,

може да тръгне по лош път. Като има венчило, ще я държи, ще я пази от по-големи

грехове.

Венчило ние не разваляме току-тъй! А него, пияницата, пак ще го викаме и в

хукюмата ще съобщим за него.

Климент Бенков се разгневи още повече, тръгна да си върви, но се спря на вратата

и каза:

- Какво ще пазите вие това венчило, като се разтурило само! А пък аз ето какво

вкъщи, гладна нема да я оставя. Ако дойде Коне Дърдор да търси венчилото си, аз

нему с тояга кокалите ще му строша. - И си излезе.

Тогава реши Климент Бенков да влезе член в църковната община. И като реши -

направи го, макар да беше трудно. Млад беше още, старите чорбаджии не му даваха

път, но той беше още по-упорит и сполучи да вземе място в общината още на първия

избор.

Не свеждаше той глава пред никого. Влезе в общината като твърдокрил бръмбар в

безкрайните и безплодни заседания и разговори на общинарите. Само Климент Бенков

беше нов човек между тях и те всички се съюзиха против него. В началото му

устройваха клопки, за да го изложат пред гражданите, мрънкаха против него из

целия град, но той смело разкъсваше всички мрежи. Имаше тънък, звучен глас и

често се гневеше, та гласът му се чуваше надалеко. Граждани, които минаваха край

общината, все по-често имаха случаи да си казват:

- Климе Бенков пак се кара на общинарите.

Сега работите в общината вървяха по-бързо. Климент Бенков не оставяше никого на

мира, не даваше много да се приказва, решаваше направо и викаше до бога, докато

се наложи. Старците и наместникът взеха да се побояват от него. Не можеха да му

надвиват ни с думи, ни с глас и само ще каже някой примирително:

- Млад си още, Климе, зелен си още. Много бързаш.

- Млад, а! - викаше Климент Бенков. - Тука требва и други по-млади люде да

влезат, работа требва да се върши.

Умориха се старците да се разправят с него, примириха се, спотаиха в себе си

всяка злоба и недоволство от него. Климент Бенков стана пръв между тях и

преспанци търсеха и слушаха него повече и от наместника. Не се преклони пред

него само Аврам Немтур, който доскоро беше също житар, а сега събираше по

Прилепско, Велешко и Тиквешията афион и го продаваше на евреите в Битоля. Това

беше опасна търговия, пълна с рискове, но даваше и големи печалби, все в чисто

злато. Немтур беше нисък, мускулест мъж, с гъсти, черни вежди и алени бузи,

косите му бяха едва прошарени, винаги ниско остригани. Той се държеше гордо и не

враждуваше открито с Климента Бенков, но го мразеше и го дебнеше във всяка

слабост. Бенков страдаше от лоша, мъчителна кашлица до задушаване и беше тъжно

да го гледа човек, когато започваше да се мъчи. Старците в общината го гледаха

със състрадание - някои от тях вече и го обичаха, - опитваха се да му помогнат,

а Климент Бенков, види се, бе забелязал нещо по лицето, в очите на Аврама Немтур

и еднаж, все още задъхан след кашлицата, му рече:

- Ще черпиш ли?

- Какво. . . - подигна дебелите си вежди Аврам Немтур.

- Когато умра. Ти май чакаш да умра, когато се закашлям, и ти е весело.