Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

семейство, да си намери здрава, сигурна опора. Напоследък Султана започна да се

заглежда в младия селянин и с други очи. Тя го очакваше вечер да се върне,

изтичваше сутрин на някое от малките прозорчета да го изпрати с поглед. Беше й

драго да го вижда; понякога, като го гледаше, по тялото й пробягваха тръпки, но

никога не помисли тя да даде воля на това зараждащо се чувство, да го нарече с

името му, да му се предаде. Това чувство не достигаше до съзнанието й, за да го

познае като сладостен копнеж на младото си и здраво тяло. И не моминското й

сърце, нито прокълнатата, според нейните нравствени схващания, отречена греховна

жажда на тялото я тласкаха към младия мъж, а мисълта й, ясна и проницателна,

откриваше в него съпруга, бащата на децата й, якия стълб на собствения й дом.

Минаваше време, а не можеше да остане повече в тайна това, което ставаше

напоследък в двора на хаджи Серафим. От много време не бе се завъртал мъж в тоя

двор, а сега тук беше Стоян - влизаше, излизаше сутрин и вечер и беше като в

своя къща, макар Султана да го Държеше надалеко. Невидими очи надзъртаха и

дебнеха през пролуки и дупки, през врати и прозорци, шушукаше се скришом, от ухо

на ухо, а когато вуйко Тасе разгласи между свои и чужди, че Султана иска да се

омъжи за младия селянин - всички заговориха открито за тоя ли човек? Това беше

необикновен случай. Старият ред в живота на малкия град дръзко се нарушаваше и

това предизвикваше обща съпротива. Сред народа оживя някогашната омраза към

тежкия навремето чорбаджия хаджи Серафим Огненов, който бе вършил и лоши, и

добри дела, но лошите още се помнеха, както се помнеше силата му, богатството му

и голямата му гордост. Ръмжаха също и градските чорбаджии - постъпката на

недостойната според тях хаджй Серафимова внука засягаше тяхното честолюбие и

суета, чорбаджийското им достойнство. В мълвата и одумките, които се разнасяха

из целия град, имаше и жесток присмех, високомерен гняв и много лицемерие, а

някои бяха започнали да сплитат и песен, в която влагаха свои потайни, порочни

желания и копнежи. Дори десетмината членове на църковната община бяха говорили и

решавали в едно свое заседание за нарушение на реда и общите нрави, за

настаналия общ смут и всеки бе се пазил като от греховно осквернение да спомене

името на хаджи Серафимовата внука. Нейният несторен грях нарасна още повече и за

туй, че излезе наяве тъкмо през първите седмици на великите пости.

Султана дочуваше отдавна шепота на злорадата мълва, но никой не се осмеляваше да

й заговори направо и тя мълчеше, стиснала устни, по-горда и по-недостъпна

отвсякога. Познаваха я мнозина и се бояха от огъня в тъмните й очи, от езика й,

когато речеше да отвори уста. Пък и кой би могъл да укори с чисто сърце Султана,

която още от ранна възраст се бореше храбро с черна немотия и бдеше зорко над

няколкото искри в хаджи Серафимовото огнище? Ала, ден след ден, мълвата

затъмнява-чистия й образ и людската злоба ставаше все по-дръзка. Пръв й заговори

вуйко Тасе, дойдоха да я придумват и други, по-далечни роднини, дори съвсем

чужди люде, а вкъщи непрестанно мърмореше баба й, съвсем оглупялата от старост

хаджи Серафимица. Не беше лесно човек да тръгне сам против всички, още повече за

една бедна девойка, но хаджи Серафимовата внука реши да върви докрай. Водеше я

като лампада пред очите й нейният бистър ум и някакъв огън се разпалваше в

сърцето й - копнежът й за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя,

родената жена, трябваше да роди, гневът й срещу чуждото злорадство, нейната

гордост.
IX

застана край оградата, скръстила ръце на гърдите си, а лицето й беше много

бледо.

- Добрутро - поздрави я той и продължи накъм портата.

- Ела тук. Ела по-близу.

Той се приближи весело, хитро усмихнат, но като се спря и дигна очи към нея,

усмивката изчезна от лицето му. Тя стоеше горе с очи, втренчени негде над

главата му, и рече с тих, но ясен глас:

- Ти не си ли чул какво се говори за нас из града?

- Чул съм. Те се ме закачат.

- Кои?

- А ти?

ти, това ще бъде.

Във втренчените й очи просия мек, топъл блясък и тя каза:

- Харно. и така да знайш: това ще бъде. Харно помни - додаде тя развълнувана, -

дума си ми дал!

Същия ден дойде общинският слуга и Султана излезе да чуе какво ще й каже.

- Викат те в общината наместникът и общинарите.

- Нема да дойда - отговори тя с пребледняло лице и сърцето й сякаш спря да тупти

от страх и от решителност в същото време. - Нема да дойда! Не съм ни парясница-,

ни помощ прося, ни ще се съдя с некого, ни ще деля имота на хаджи Серафима. Така

ще им кажеш. И кога е било то, мома като мене да излиза пред общината. . .

Малко по-късно слугата пак дойде:

- Ако не се покориш, общината ще се откаже от тебе и ще те прокълне.

- Кажи, ти знайш: какво искат от мене?

- Прибрала си невенчан мъж, целият град се бунтува.

- Бог сичко вижда и нека ме съди според както съм заслужила. Ако се откажат те

от мене, аз се оставям на бога.

От очите й бяха потекли сълзи, но тя не подигна ръка да ги обърше. Слугата си

отиде с наведена глава, а тя затвори портата след него и здраво я залости. Сега

тя беше сама срещу всички, негде зад нея беше Стоян, но трябваше тя да брани и

него. Не се уплаши хаджи Серафимовата внука, сълзите така и си засъхнаха по

бузите й.

Рече Султана, че се оставя в ръцете на бога, но не й беше достатъчна нейната

вяра и се боеше да не греши, да не сгреши още повече. По това време в Преспа

живееше престарял свещеник, дядо поп Данаил. Той бе станал свещеник от любов към

ближния и целият му дълъг живот беше потвърждение на тая любов в неговото чисто,

човешко сърце. Християнският народ живееше от векове в тежка неволя, под турско

иго, и люде като поп Данаила му бяха опора в тъмнината робска. Дядо поп Данаил

не беше се научил да чете по елински в църквата и дълги години четеше само на

славянски или на прост народен език, та като узна за това гръцкият владика в

Битоля, опита се със строги, груби думи да го накара да научи неговия език,

който бил език "благословен от бога". Дядо поп Данаил му отговори:

- Сички езици са от бога. Харно е и много е харно човек да знай и елински, и

секакви други езици. Аз съм стар веке, за да се уча, късно е за мене, но като

чета в църквата на славянски и на простия наш език, народът разбира словото

Христово и нищо нема да разбере, владико свети на твоя език, който му е чужд и

непознат. Не ме съди, че съм недостоен свещеник, защото аз, грешният, служа на

бога правилно.

Владиката го прогони на стари години от църквата. Но дядо поп Данаил беше

наистина благочестив човек и простият народ не го изостави. Викаха го да

изпълнява разни треби вън от църквата, умееше той да чете "за здраве" от някакви

стари книги, мнозина отиваха при него за поука и съвет. При него отиде и

Султана. Изповяда му се тя от сърце, а той дори се възхити от нейния ум и от

добрата й воля.

- Не си прегрешила с нищо божия закон, чадо мое - каза й старият свещеник. - И

не се бой от людското злоезичие и завист, както и аз не се убоях, когато и

владика чак ме поруга. Готви се ти да получиш благословия за това, което така

мъдро и честно си наумила: щом минат Христовите празници, както е църковен ред и

закон, аз ще ви венчея с твоя избраник по разум и сърце.

На връщане Султана мина през града с изправена глава и с прояснено лице, та тия,

които я срещаха, чудеха й се и никой не посмя да й подхвърли ни половин нередна

дума.

здравата част, дето живееше с баба си хаджийка. Изнесе всичко вън, на слънце,

изми, изпра, изтупа и проветри, вароса стените, а отвън, около прозорците, и

долу, на един аршин от земята, нашари с широка ивица синя боя; дъските по

стаите, по чардака изтри със счукана керемида, та светнаха от чистота, като да

бяха мазани с жълт анадолски восък. Цялата къща се поднови, отвори се, задиша с

чист, здрав дъх. Не беше това само за Великден - Султана се готвеше за сватбата

си. Като изчисти и прибра отново всичко, тя извади цял такъм шаячни дрехи -

потури, джамадан, салтамарка и вълнен тъмночервен пояс - и ги даде на Стояна:

- Иди да ги облечеш в плевнята, пък ела после да видя как ти стоят, какво им

липсва, че отдавна не са носени и не са по твоя мерка.

Тия дрехи бяха останали от дядо й, от младите му години чак, но бяха още здрави,

от домашен шаяк, боядисани с орехови люпки. В сандъците си тя пазеше и други

дрехи - от дядо й, от баща й, копринени антерии и копринени пояси, - но те не

бяха тъкмо сега руба за Стояна Глаушев. Като се върна от плевнята, той беше

пламнал от смущение, от детинска радост и сякаш беше нов някакъв човек. Султана

го разгледа от всички страни, забеляза де да отпусне - у, какви широки бяха

рамената му, салтамарката стърчеше отзад! - забеляза де да пристегне и го накара

отново да съблече дядовите й дрехи, за да ги постъкми за него.

- От тебе искам - каза му тя - да си купиш само фес и кондури. Да се подновиш за

нов живот.

Не беше лесно за Стояна да намери фес по мярка за главата си. Върна го еднаж

Султана в чаршията да си вземе по-голям фес, върна го втори път - да го удари на

калъп с най-голям номер. Колкото беше неопитен Стоян в тия градски работи,

толкова беше и замаян от радост, та дълго го учи Султана да обува и кондурите си

- коя кондура беше за лявата и коя за дясната му нога.

На Томина неделя следобед дойде дядо поп Данаил и ги венча. Той не дойде сам, а

доведе и малка дружина мъже, жени, деца - свои роднини и приятели, насъбраха се

и съседски деца. Старият свещеник каза:

- Ето ти, Султано, кум и стари сват, зълви, девери и сватове, да не сте сами в

тоя пресветъл за вас ден. Не бойте се, чада мои, бог е с вас, ще пукне дяволът

проклети, ще се обърнат към вас сърцата на сички добри люде, както са чисти и

добри вашите сърца. Мълчи и ти, бабо хаджийке - обърна се той към Султанината

баба, която и сега продължаваше да мърмори недоволна. - мълчи, радост е влезла в

къщата ти, радвай се и весели се.

От селските люде на Стояна бяха дошли само майка му и Благуна. застарялата вече

селянка - Стояновата майка - все току си поплакваше от умиление.

Дядо поп Данаил извърши венчавката със смирена тържественост и прочете всичко по

книгите докрай. Сетне Султана изнесе вино и ракия, а Стоян вървеше след нея в

новото си градско рухо, с червено, влажно лице, като лъснат бакър. Гостите пиха

и скоро се разотидоха. Вечерта над разкривените стрехи на хаджи Серафимови я дом

запуши втори кумин. Младоженците бяха се прибрали в своя, отделна стая.

събитие в живота на града. От дълги години животът на преспанци течеше като тиха

вода по определено, открай време издълбано корито и не се помнеше вече водата да

е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове. Далечното минало беше

приказка или песен за било и небило, за мъртъв и погребан вече живот, мъгляв

спомен, потиснати копнежи и безнадеждна тъга. Минали бяха векове и всеки нов ден

приличаше на отминалия, тоя малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на

околните планини, рядко се случваше да потрепне по гладката повърхност на тихата

вода бледо отражение на далечен пожар, да я раздвижи внезапен, долетял отдалеко

вихър или някоя дръзка ръка да счупи с камък сивото й огледало.

Тоя път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на

Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили

всякаква смелост. нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия,

които никога не са имали своя свободна воля. пренебрежението към установения от

векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания

за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и

най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична

свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под

тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго

оръжие освен злия език и злия присмех.

Рано на другия ден след венчавката й Султана забеляза, че край полусрутената

стена, която отделяше съседната градина, се навърташе съседката Николица и

назърташе отсам, дебнеше нетърпеливо. Султана виждаше, че Николица търсеше нея,

и си стоеше вкъщи. Но съседката, загубила търпение, почна да вика:

- Султано, Султано мори, излез де, излез да те видя! Султана излезе на чардака.

- Какво чувам, Султано, сватба сте имали, невеста си станала - продължи

Николица. - Казват ми, пък аз не вервам. Как може сватба, пък ние, дето сме,

кажи го, в един двор и стари съседи, нищо да не видим, нищо да не чуем, ни

свирка, ни песни, ни хоро, както му е ред. тя, казвам, Султана, първо венчило,

мома, ех, минали са повечко годинки, но не е парясница или вдовица, или

пристанала, та да се крие и срамува, такъв й бил късметът, не беше тя за тоя

човек, гледам, върти се из двора селянин, а тя, каквато е, Султана, казвам. . .

Лееше се поток от думи през порутената стена, думи бодливи, зли, всяка като

удар, да засегне, да заболи, Султана слушаше мълчаливо и като дочака една малка

пауза, докато Николица си поемаше дъх, каза с твърд глас:

- Това ли искаш да ми кажеш, Николице? Хайде, друг път ще си поприказваме

повеке. Бързам. Много ти здраве.

Вратата на чардака хлопна и заглуши отново извилия се глас на съседката.

Обичай беше да се отива у младоженците в понеделника след сватбата на "блага

ракия". А се говореше из града, че хаджи Серафимовата внука живеела със съпруга

си още преди да се венчеят. Скоро-скоро следобед в двора се проточи редица от

жени, предвождани от една далечна роднина на Султана. И започнаха те още от

вратата, засмени до уши, сякаш от съчувствие в радостта на младата невеста:

- Хайде хаирлия! Да сте живи! Де ти емладоженикът, да го видиме? Ти не ни покани

на сватбата си, а ние сами идваме! Хаирлия! Хаирлия! Да се затрият лоши люде,

какво ли не приказват. . .

Насядаха свати, една до друга на миндера, като чавки на стряха, засмени, а очите

им шарят, оглеждат, и започнаха отдалеч, умилквайки се, разнежени от

доброжелателство, но като се надпреварваха една през друга, бързо стигнаха до

истинската си цел:

- Дойдохме да ни почерпиш с блага ракия, Султано.

- Да ти видим лицето.

Султана стоеше права срещу тях, чакаше да свършат и да си вървят. Те не искаха

да спрат - злоради, доволни, че бе успял планът им, че бяха я заварили

неподготвена.

- Човек за една чест живей.

- Честта на жената, това е. . .

- Благата ракия.

- И да си пази скута. .. хи-хи!

- И да покаже чисто чело, когато му дойде времето.

- Хайде, Султано, давай ракията. Много ли е блага, а?

- Ама и зетят требваше да бъде тука. Де е избегал, де се е скрил, боже. . .

- Гледам го оня ден, вратът му, ей такъв дебел и червен, червен. Ти, Султано,

доста почака, но барем дочака.

- Здраво нещо, големо, селско. . . хи-хи!

Султана стоеше срещу тях и все повече бледнееше. Сетне отеднаж лицето й пламна в

ярка червенина. И тъкмо понечи да заговори, всичките свати зяпнаха, ококориха

очи срещу нея, нетърпеливи да чуят какво ще им отговори.

- Аз се срамувам от това, което ми говорите - рече тя. - Вие не се ли срамувате?

Настъпи късо мълчание. Една-две от жените страхливо се размърдаха на местата си.

Султана продължи, а по челото й избиха ситни капчици пот:

- Дошли сте да ми искате блага ракия. Немам блага ракия. Немаше кой да ми я

приготви. Аз ли требваше, та сега да ви наливам в големи чаши? Ето баба ми, нели

я виждате. Нема кой да ме отсрами пред такива като вас. Дошли сте да ми се

порадвате, а? Чакайте, сега ще ви зарадвам. Чакайте, сега ще се върна.

Султана излезе. Сватите останаха сами, започнаха да се пулят една в друга, да

кривят вратове, да клатят глави една срещу друга, а една в ъгъла започна да

под-смърча разтъжена. Султана се върна в стаята, преди да успеят сватите да се

съвземат. Тя бързо раздипли пред очите им брачната си риза - бяла, с копринени

кенари, със ситни дантелки по краищата - и както беше бяла като сняг и чиста,

ясно личеше на единия й край аленото цвете на девствеността.

- Тъй, тъй - започна една от сватите, - нели казах аз, Султана. . .

- Доста - прекъсна я хаджи Серафимовата внука. - Видехме се и се чухме. Сега

станете и си вървете. Вървете сега и разправяйте из града какво сте чули и

видели.

Тя отново бе побледняла, ръцете й трепереха и накрая не можа да се въздържи:

На другата сутрин пък дойде общинският слуга.

- Ще дойдете - каза той на Султана, - ще дойдете ти и. . . и. . . твоят човек в

общината днеска следобед, преди клепало.

- Пак ли? Сега пък защо? И после, моят човек е на работа. Ще се върне късно.

- Ще му пратиш хабер да си дойде по-рано.

- Е, защо ни викат?

- Реши се да платите десет гроша джеза.

- Това ли? Ами да ти дам десет гроша да им ги занесеш ти.

- Аз ли! Ти какво си мислиш. . . Ще дойдете вие двамата, ще си платите джезата и

ще ви се говори нещо. Ама да не ме караш да идвам пак, чу ли?

До обед Султана ходи все замислена из къщи. Около час време преди да бие

църковното клепало, тя извика от махалата едно момченце, обясни му как да намери

Стояна в чаршията и го изпрати да му каже веднага да си дойде вкъщи. Докато

чакаше мъжа си, тя извади от сандъка зетьовското му облекло - потурите,

джамадана, салтамарката, пояса, новия му фес, донесе и новите му кондури. Стоян

дотича запъхтян, уплашен. Като видя, че невестата му е жива и здрава, че нищо не

се бе случило, той въздъхна:

- уф, аман веке. . . Измъчиха ме. Какви люде!

Граждани уж. . .

Султана не се спря да го разпитва - знаеше какво ще чуе, пък и нямаше време.

- Ела да ти полея, да се умиеш - каза тя.

Сетне му подаде да облече новите дрехи, помогна му да навие новия пояс, сложи му

и феса на главата. Изгледа го, премери го от глава до пети, влезе бързо в

съседната стая и се върна с пълна шепа медни и сребърни пари.

- Де ти е кесията? Нели ти дадох вчера една кесия, да я имаш за пари.

- В другите, старите ми бечви - отвърна Стоян и се спусна да вземе кесията.

- Ето Тука - продължи Султана, - между тия бакърени и сребърни пари има и една

жълтица. Прибери ги сичките в кесията, вържи я и сложи я в пояса. Така. Сега

слушай и помни добре какво ще ти кажа: викат ни и двамата в общината. Ти ще

отидеш сега, ти си мъж, а пък аз немам никаква работа там. Общината е близу до

църквата, ще попиташ, ще ти кажат. Там е наместникът и некои от чорбаджиите,

може да са и сичките общинари там. Ще влезеш при них и нема да се боиш. Ще

целунеш ръка на наместника; той е най-главният и е наместник на владиката.

Слушай добре по-нататък: преди да ти кажат те нещо, ти ще побързаш, ще извадиш

кесията и ще я пораздрънкаш, да се види, че в нея има повечко пари. Ще извадиш

жълтицата, ще я подадеш на наместника и ще кажеш: ето, отче, давам тая жълтица

от сърце; ожених се и я давам за църквата. После каквото и да ти кажат, може и

да ти се карат, ти си мълчи и накрая кажи: прощавайте, сбогом. Ще слушаш и ще си

мълчиш, че може да сбъркаш нещо. Хайде сега, върви и не бой се от нищо.

Стоян я слушаше учуден, сетне тя му заприлича на майка му и на сестра му

Благуна, които често му се караха и го поучаваха, когато беше малък, и това му

се видя смешно. Той се ухили. Султана сега му се виждаше смешна и по-мила със

строгите си очи и тъй малка, нежна, хубава с белия си тюлбен на главата, с

блестящи пулейки по краищата му. Стоян й се усмихваше разнежен и несъзнателно

протегна ръце към нея.

- Не чуваш ли какво ти приказвам? - перна го по ръцете тя.

- Чувам, чувам.. .

- Запомни ли добре какво ти казах?

- Чувам. . . Запомних, запомних добре. Само че. . . мене хич не ми се ходи там

при.. . владиката, но. .. щом казваш. . . Отивам, отивам, не се сърди.

Колебанието му скоро премина и Стоян тръгна към общината с лекомислието на нищо

неподозиращ наивник. Едва пред самата сграда, дето се помещаваше канцеларията на

църковната община, той се посепна и на лицето му се изписа смешна детинска

радост.

В широката стая, с миндери край трите й стени и с прозорци един до друг, го

- Ето го новия преспански зет.

- Да, аз съм - усмихна се тъй, в пространството, Стоян Глаушев и веднага бръкна

в пояса си, да извади кесията.

Той забеляза на миндера насреща един не много стар свещеник с бледо, сухо лице,

с рядка брадица, а пред него беше сложена ниска масичка. Това беше сигурно

наместникът, а Стоян си бе мислил, че е стар, с бели коси и дълга до пояса бяла

брада. В стаята плаваха и се люлееха кълба тютюнев пушек и през тях -Стоян видя

по миндерите десетмина, повечето стари люде, насядали прилично, с чибуци и

броеници, с различни лица, но всички го гледаха еднакво чужди, намусени, строго,

отдалече. Общината беше в пълния си състав - може би поради важността на

въпроса, или пък от преголямо любопитство към дръзката хаджи Серафимова внука.

Неочаквано Стоян забеляза познато лице: встрани, близу до вратата, седеше вуйко

Тасе - по-намусен, по-недостъпен от всички насядали тук люде. Стоян се зарадва,

като го видя - свой между чуждите: нали беше вуйко на Султана, - и дружелюбно го

поздрави.

- Как си, вуйко Тасе?

Вуйко Тасе смръщи още повече вежди и презрително наведе глава. Той не беше член

на общината, но бе дошъл като близък на подсъдимите и с чувство на засегнат, на

пострадал и на обвинител. Стоян се смути и се заозърта - нямаше ли тук никой,

който да го подкрепи? На другата му страна, пак близу до вратата, седеше млад,

дълъг и сух човек, цял извит, от петите на дългите му нозе до провисналия отпред

на феса му пискюл, над ниска маса; дългите му лакти стърчаха далеко навън и

пишеше, пишеше, като че ли беше осъден вечно и безспирно да пише. Стоян дигна от

него отчаяния си поглед и тогава видя съвсем близу дядо поп Данаил, седнал на

ниско столче до масата на общинския писар. Стоян се втурна към стария свещеник и

понечи да целуне ръката му, зарадван, развълнуван.