Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

учуден - толкова малки бяха тия стъпки по снега. Като подигна отново глава, видя

се сам сред широк двор. Насреща се виждаше доста голяма, но ниска стара къща с

чардак, на няколко стъпала от земята. Покривът на оттатъшната половина на къщата

бе рухнал, стърчаха там, сред купища камъни и кирпичи, отскочили нагоре прогнили

греди. Пътеката водеше към отсамната част на къщата, до стъпалата на разкривения

чардак. Натрупаният сняг тежеше застрашително по широките надвесени стрехи, от

целия този престарял дом лъхаше самота и запустение, ала от един варосан някога

комин се точеше тънка струя дим, който се губеше в люлеещото се було на

виелицата. Стоян Глаушев почукваше в снега с втвърдените си опинци и чакаше. На

чардака се показа стара, прегърбена жена, завита презглава със същия шал, с

който преди това бе загърната момата. Подпирайки се на тояжка, старата жена

едвам-едвам слезе на пътеката. Облечена беше с отдавна овехтял атлазен кюрк,

целия нацепен на тънки ленти от горе на долу, оскубаните му кожи висяха

разкъсани на няколко места. Тя пристъпваше с мъка и току понечи да нагази в

снега, но се спря и подигна тояжката си:

- Ей там са дървата. Ох, ох - глухо въздъхна тя, - зимата пак се връща. . .

На отсамната страна на двора, към гърба на една съседна къща, беше прилепена

друга, доста запазена постройка - види се, плевня с широк навес, но веднага до

нея се виждаха други развалини, затрупани сега със сняг. Както бяха мушнати

ръцете му в ръкавите на кожухчето, Стоян нагази в снега и се отправи нататък.

Старата жена постоя малко, сякаш се колебаеше какво да предприеме или се мъчеше

да си спомни нещо, и тихо извика:

- Ами ти колко ще искаш за цепенето?

- Колкото дадете, толкова - едва се поспря селянинът и продължи нататък.

Той влезе в плевнята. Видя му се чиста, пометена, имаше и прозорец с дървен

капак. Край една от стените бяха наредени купчинки нацепени дърва и трески, а в

ъгъла бяха наслагани десетина дебели, чворести цепеници. Стоян побутна една с

крак: "Цепил ги некой, видело му се трудно и ги оставил. . . Немат си много

дръвца тия жени. . ." Той опря секирата на стената, съблече кожухчето си, огледа

се де да го сложи. Преметна го на отдавна празните ясли и пак се огледа,

погледна и ниския таван. Сетне нахвърли цепениците по една, по две вън, под

навеса, взе секирата и излезе. При първия удар секирата звънна и отскочи.

Цепениците бяха сухи, криви, възлести и твърди като желязо. "А, така ли. . ." -

усмихна се младият момък. При втория удар секирата се заби дълбоко в подложената

цепеница и тя изпращя. Тогава Стоян чу отново гласа на младата жена, но сега тоя

глас беше по-остър и сърдит:

- Чакай, чакай! Кажи първо колко ще искаш за цепенето.

Той се изправи, подпрян на секирата, но не отговори веднага, а запретна един

след друг широките везани ръкави на ризата си. Момата бе се спряла на пътеката,

наметната със същия шал, гледаше го строго и чакаше отговор; застанала в снега,

тя изглеждаше още по-дребна, но някак упорита и властна, сякаш беше готова да се

кара. Но работата бе увлякла младия селянин, той несъзнателно се радваше на

силата си и наместо да отговори, наново замахна със секирата. Дървото изпука и

се разцепи на две. Негли да сподели радостта си, той дигна очи към младата жена:

- Нели казах! Колкото дадете. Работя колкото за залък хлеб. И да има къде да

нощувам, ама нема къде.

- Та нема ли къде да нощуваш?

- Нема. Изпъдиха ме от хана, може да намеря некъде с пари, но аз немам ни една

аспра.

жена стоеше на пътеката и го гледаше. Като да бе я забравил досега, той изведнаж

спря да цепи, изправи се и каза:

- Ще ми дадете едно парче хлеб и ако може да пренощувам тука, в плевнята. Пък

ако ме оставите да нощувам тука, докато се прибера негде, може да помогна и за

друга работа - я вода да донеса, я друго нещо из двора и каквото и да е. От

работа не се плаша.

Той наведе очи, като да се позасрами. Втурна се вятърът, грабна сняг и го изсипа

пред него, под навеса.

- Как ще нощуваш там, в плевнята, студено е - каза момата и все тъй някак

сърдито, господарски.

- Ще затворя прозореца. Колкото да не съм на открито.

- Ти откъде си, от кое село? - попита тя и се позагърна в шала. - Що не се

върнеш там, при своите.

- Нема да се върна. Тука ще живея, в града.

- Сам ли си, не си ли женен?

- Не съм.

Сега тя отеднаж се сепна и бързо се прибра вкъщи.

Младият селянин дигна секирата и се нахвърли с голяма сила върху здравите

чворести цепеници. Секирата се забиваше дълбоко, те кънтяха, пращяха и се

пукаха, високо отскачаха трески. Дори кучето, което се бе свило на сушина в един

ъгъл, стана и се премести, като се страхуваше, види се, да не го улучи някоя

треска. По едно време Стоян случайно вдигна очи към прозорците отсреща и стори

му се, че някой го гледаше оттам. Да, тя стоеше там, зад малките, облепени с

груба хартия стъкла, и го гледаше. Той не беше много пъргав, но беше много

силен, с голяма глава и широки, малко отпуснати рамена. Цепениците пукаха и се

чупеха сякаш не под ударите на секирата, а някак в разголените му ръце, които

приличаха на тежки железни лостове. Момата виждаше тая необикновена сила и

погледът й гореше от бърза, буйна размисъл.

- Бабо хаджийке - промълви тя.

Бабата дремеше край огнището в своя оръфан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре -

младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, "Да, бабо хаджийке, аз,

внучката на хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата

ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай - това си е така. Кой ще

ме вземе - сирак и толкова бедна, па макар и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме

вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм вече на двайсет и пет години. . .

Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам. . . Пък ето, сама го

извиках от пътя. . ."

Тя се отдръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се

залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо - всичко беше изчистено,

подредено, всичко беше на мястото си. През цялата сутрин, както винаги, бе

чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я само гергефът на

миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави преди малко, когато излезе

за цепача, и сега отново седна там. По опънатото бяло платно тя везеше сложни

шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен

бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една

излишна чертица или фигура и всички - толкова различни по багри и толкова

разнообразни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока

и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония,

в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там

ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър,

мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между

пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно

отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха

тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една

истина - сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: "Какво ще стане

с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо

хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си

тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която

чернея в своята младост. . . Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не

ще мога да сторя? Много бърза моят кон. . . Не, не бърза и ясно виждам аз какво

може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам. . ." Тя изеднаж се успокои: "Нека

остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим." Младата жена бодна смело иглата

и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по

платното - на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и

хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно,

ала чисти и прозрачно дълбоки.

Вече се смрачаваше. Стоян бе нацепил дървата и ги внасяше в плевнята. Сетне

младата жена го видя как излезе облечен в кожухчето; край него унило поклащаше

опашка кучето му. Тя отчупи доста голям къшей хляб, сложи върху хляба бучка

сирене и като излизаше вън, дръпна набързо една овехтяла вълнена черга.

- Ела - извика тя от стъпалата на чардака. Стоян Глаушев свенливо се приближи.

- Вземи - каза тя и като гледаше кучето с намръщен поглед, додаде: - И ето туй,

да се завиеш.

Той взе хляба и чергата и негли се чудеше де да ги сложи. Като не знаеше що да

каже, изведнаж попита:

- Ами ти отде знайш, че ме викат Стоян?

В строгите очи на момата проблеснаха весели искри:

- Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци. Той се усмихна глупаво и без

да я погледне, отново попита:

- Ами тебе как те викат?

Тя се намръщи и не отговори веднага.

- Султана - рече най-сетне и бързо се прибра вкъщи.

Стоян Глаушев се запъти направо през снега към плевнята и преди още да стигне

там, отхапа от хляба голям залък. Шаро скочи отгоре му с предните си нозе и

протегна влажната си муцуна към хляба. Стоян дигна двете си ръце и избъбра с

пълна уста:

- А ти даде ли ми вчера, когато ти хвърли агата цел комат?

Той му хвърли един доста големичък къс и като го почака пред вратата на

плевнята, продължи престорено сърдито:

- Ще те пусна вътре, ама да не мислиш, че ще те прибера под чергата! Топли се с

твоя си кожух.

Беше му весело и като нямаше с кого да си поприказва - приказваше с кучето си.
VI
Снегът престана да вали още през нощта, престана и вятърът. Далече преди да се

раздени, времето отеднаж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим

влажен, топъл полъх.

Стоян рано излезе от плевнята още в зори. Дворът беше пуст, никакъв признак на

живот не се забелязваше и в къщата отсреща. Снегът бе засипал през нощта и

пътеката към стъпалата на чардака, та дворът и къщата изглеждаха още

по-запустели. Припнал навън още щом господарят му отвори вратата на плевнята,

Шаро ходеше и притичваше с дългите си пъргави нозе по двора и оставяше дълги

редици синкави следи от лапите си по омекналия сняг. Погледа, погледа Стоян и

пак се върна в плевнята: "Те, гражданите, спят до късно. . ." И остана да чака

изправен сред плевнята - докато се раздени добре и дано се мерне някой на

чардака. Трябваше да върне чергата, с която се бе завивал през нощта, пък искаше

да попита дали ще може да нощува тук и довечера, ако не си намери друго място.

Макар да се боеше от хаджи Серафимовата внука, той искаше тъкмо тя да се покаже

отнякъде - тъкмо нея да попита. Ето от @кумина се изви синкав дим и младият

момък се премести на другия си крак нетърпеливо, ала все още никакъв шум не

нарушаваше тишината в старата къща.

Развидели се добре, отвори се чисто, синьо небе и макар слънцето още да не беше

изгряло, тук-там от стрехите започнаха да капят едри капки. Настъпваше хубав

предпролетен ден, снегът се топеше, младият селянин не можеше да стои повече тук

и да чака. Селската му кръв кипваше при такова време, а и наново бе огладнял.

Той взе секирата си, дигна чергата, както я бе оставил в празните ясли, и пак

излезе на двора. Полека, сякаш стъпваше на пръсти по снега, той се приближи и

преметна чергата на разкованата ограда на чардака. Поспря се и тук за миг, но

сетне изеднаж прекоси двора и излезе на улицата. Кучето изпръхтя с влажната си

муцуна и се спусна след него. Веднага щом излезе той, на чардака се показа хаджи

Серафимовата внука. Тя се спря край оградата, загледана по следите на младия

момък, но като да отхвърли някаква смущаваща я мисъл, грабна бързо чергата и

влезе вкъщи.

Слънцето изгря, от стрехите звънко се точеха сребърни жици, по улиците лъщяха

локви и вадички. Чаршията беше необикновено оживена, за първи път след дългите

зимни месеци. Стоян Глаушев шляпаше бавно с мокрите си опинци по размекналия се

сняг и калните локви, спираше се тук и там, като да бе забравил накъде бе

тръгнал, а и наистина не знаеше къде да иде. Секирата висеше на лявата му ръка

ненужна - нямаше вече студове, нямаше дърва за цепене. Стоян се усмихваше

виновно на закачките на чирачетата, които му се присмиваха или се опитваха да

плашат и дразнят кучето му. Не беше пазарен ден и той, селянинът, беше като бяла

врана в чаршията.

Всичко би било добре най-сетне, но да не беше толкова гладен. И тия дръзки

гражданчета, които го закачаха, да бяха му показали поне къде да отиде да

поработи, да се нахрани. Беше му тъжно, а се усмихваше и се чувствуваше някак

виновен за глада си, за своята безпомощност тук и за тая смътна тъга, която бе

стиснала сърцето му. Така, лутайки се, той се озова пред вратата на една

казанджийска работилница и се спря там.

От вратата надолу се слизаше по няколко стъпала в широко помещение, изкопано в

земята, а негде по средата на утъпкания пръстен под беше голямото огнище. Чирак

размахваше с всички сили дебелия, дървен лост на духалото, шумеше и съскаше там

буен синкав пламък. Застанал до огнището, възстар мъж с мешинена престилка и със

запретнати ръкави зорко наблюдаваше огъня. Около голямата наковалня @наблизу

стояха десетина мъже, прихванали дългите дръжки на големи тежки чукове. Тоя при

огъня дигна ръка и духалото престана да пъшка, огънят се дръпна надолу, в

огнището остана куп букова жар, която чезнеше бързо в белия сяй на разтопен

метал. Майсторът при огнището разчисти с дълга влажна метличка останалата жар и

гребна оттам с голяма желязна лъжица. Разтопената мед се поклащаше тежко в

дълбоката лъжица, покапаха няколко бели, огнени капки. Майсторът ловко изля

нажежената течност в калъп и отново посегна с лъжицата към огнището. Не след

дълго на пръстения под бе търкулната една яркочервена пита. Медта бе започнала

да се втвърдява, майсторът я грабна с дълги клещи и я тръшна, огнена и тежка, на

голямата наковалня. В това време десетмината мъже се наредиха в полукръг около

наковалнята, надигали тежките чукове. И майсторът подвикна, даде знак, стисна

клещите с две ръце. На другата страна на работилницата бяха насядали на широк

тезгях други работници, които очукваха с малки чукчета медни гюмове, тепсии,

тенджери, сахани, а в отсрещния тъмен ъгъл двама чираци калайджии, опрели ръце

на стената, усърдно се въртяха и излъскваха други съдове с босите си нозе. Ала

глухият съсък на пясъка в нозете им и преплитащите се звънки удари откъм тезгяха

изведнаж бяха заглушени от тежките удари на десетте чука, които падаха с голяма

сила върху огнената пита на наковалнята един след друг, бързо и стройно:

"Та-ка-та-ка-та-ка-так!"

И пак отново. Медната пита тъмнееше и ставаше все по-широка и по-тънка под

ударите, които се сипеха върху нея.

Стоян Глаушев стоеше на вратата и наблюдаваше захласнат работата на тия мъже

долу. Да можеше и той да дигне един от тия големи чукове - това беше и работа, и

весела игра в същото време. Той не забеляза как се приближи към долния край на

стълбата един стар човек със сини очи, цял побелял, с червено като мед лице и с

тъкана престилка на черни и тъмночервени резки. Старецът махна с ръка на Стояна

и викна през гърма на чуковете:

- Какво искаш, селянче? Требва ли ти нещо?

- Не ми требва. .. - започна Стоян, но се смути, че и сам не чуваше гласа си, та

извика: - Дайте и на мене един чук! Да чукам, да чукам и аз. . .

Сега старият го погледна с друг поглед. Сетне, както беше попрегърбен, се обърна

към работниците около голямата наковалня и пак погледна селянина.

- Слизай долу - каза той изведнаж.

Стоян се спусна по стълбата, а и кучето след него.

- Изпъди кучето вън - каза му старецът и все го разглеждаше със своя

съсредоточен, но спокоен старчески поглед.

- Аха - цял потрепна, прекалено послушен, Стоян-обърна се, размаха дори

секирата: - Ош бре! Вън, вън!

Шаро се уплаши в първия момент, скочи на първото стъпало и погледна оттам

стопанина си с недоумение; после, по на две, по на две крачка се изкачи по

останалите стъпала, прескочи и прага на вратата и остана там, види се, схванал

най-сетне сериозността на положението.

Стоян остави край стената секирата, съблече си кожухчето. Дадоха му един чук и

му посочиха последното Място в редицата.

- Ще гледаш другите - рече му майсторът при голямата наковалня.

Не беше много тежък за Стояна големият чук и когато удари с него за пръв път,

майсторът изблещи очи и викна:

- Ехей! Полека! Ще продупчиш бакъра, полека!

И Стоян започна да удря полека, но необикновената му сила все се усещаше. Така

той дълго време въртя тежкия чук, неуморим, усърден.

Работата бе привършена късно следобед. Стоян Глаушев бе премалял от глад, но не

каза нищо за хляб, а попита майстора:

- Да дойда ли утре пак?

Майсторът посочи към тезгяха. Там беше старият.

Стоян пристъпи и повтори:

- Да дойда ли утре пак?

- Да дойдеш. Ама рано, по-рано да дойдеш. Вземи за хлеб - додаде старият майстор

и хвърли на тезгяха една медна монета от десет пари. - Кучето - продължи той,

като че ли случайно се досети, - кучето нема защо да водиш со себе си. То тука

не може да ни върши никаква работа.

Като излезе от работилницата, Стоян се спря още пред първата срещната хлебарница

и за тия десет пари купи цял сомун. Още там, пред хлебарницата, изяде целия

сомун, като не забрави, разбира се, мълчаливия си другар. Отмина по-нататък и се

спря на един ъгъл. Той чувствуваше в здравото си тяло сладостта на умората, беше

сит и гледаше наоколо с радостно светнали очи. И Шаро махаше с опашка доволен,

черното петно над лявото му око стоеше все тъй като накривен калпак. Стоян

поклати глава:

- Въртиш сега опашка, а? А тя, опашката ти, не е толкова тежка, колкото чуковете

в казанджийницата. . .

Едва по здрач, когато вече всички дюкяни бяха затворени и улиците из чаршията

бързо пустееха, Стоян Глаушев наново почувствува страх: де ще нощува, дали ще го

пуснат пак в плевнята? Тъй, в страха си, като не знаеше къде другаде да отиде,

той се запъти към старите, рухнали хаджи Серафимови конаци. Влезе в широкия двор

и веднага видя на оградата на чардака шарената черга, с която се бе завил

предната нощ. Ала не на същото място, дето я остави той сутринта, а по-нататък.

Малко преди това хаджи Серафимовата внука отново бе я изнесла. Той взе чергата и

се поспря там, с очи към малките прозорчета - дано да излезе тя, да й се обади,

да й каже, че бе работил, че утре пак ще иде на работа. Откъм къщата не се

чуваше ни звук, ни глас и Стоян се отправи към плевнята. И като вървеше нататък,

по снега, който бе останал тук-там, забеляза следи от стъпки, от нейните толкова

малки стъпки. Тя, значи, бе влизала в плевнята, в неговата плевня. Стоян се

усмихна и сам не знаеше защо. Прибра и кучето в плевнята, затвори вратата.

Докато още светеше вън, той легна в яслите и заспа блажен сън - уморен, сит и с

неясни, но хубави надежди в сърцето си.
VII
Неделен ден беше, а бяха минали две седмици, откакто младият селянин нощуваше в

плевнята на пустеещите хаджи Серафимови сараи. Не се случи нищо особено през тия

две седмици. Стоян излизаше рано сутрин и се прибираше привечер. През първите

няколко дни голяма грижа за Стояна беше Шаро. Не можеше да го върне в родното си

село, пък и жал му беше да се раздели с него. Не можеше да го води и в

казанджийницата, дето работеше, а се боеше, че хаджи Серафимовата внука не

харесваше много четириногия му другар. Върза го с въже в плевнята, носеше му

храна, наливаше му вода в една изоставена каменна копанка и само нощно време го

пущаше из двора. И пак му беше жално за кучето - да стои по цял ден вързано в

плевнята, но какво би могъл да стори - Султана можеше и двамата да изпъди някой

ден. А тя го извика една вечер от чардака и го попита строго:

- Ти това куче не можеш ли да го изпратиш на село?

- Не мога. . . как да го изпратя - изплаши се не на шега Стоян Глаушев и все пак

от жал, от привързаност към кучето намери какво да отговори: - Не ме пущат от

дюкяна, все работа, ама аз и не искам да срещам наши люде от село, когато идват

на пазар, не искам да ме знаят де съм, що съм, че може и бегът, и Осман ага-може

да научи. . .

Тя не знаеше за бягството му от село и тоя отговор не й беше съвсем ясен, но

разбра смисъла му и каза:

- Тогава, като не можеш да го върнеш, защо го държиш вързано в плевнята и по цял

ден да квичи и лай! Кучета аз не обичам, но пусни го да ходи по двора.

Младото шарено куче посъживи малко широкия и тих двор и не пропущаше чужда котка

или кокошка да прескочи почти изпопадалите кирпичени стени, които го ограждаха.

"И сега - мислеше си Стоян, - щом като тя кучето не изпъди, и мене нема да

изпъди от плевнята, барем за още некой и друг ден." А минаха цели седмици.

Сутрин той оставяше шарената вълнена черга на оградата на чардака и вечер я

намираше пак там - хаджи Серафимовата внука нито еднаж не забрави да я изнесе.

Те двамата рядко се срещаха за една-две минутки, още по-рядко разменяха по някоя

дума, но да беше селянинът по-схватлив, би забелязал, че Султана не го изпущаше

от очите си. Той виждаше нейните следи из двора и в плевнята, дори ги търсеше, и

се радваше, когато забележеше нещо, както се радваше всяка вечер, като видеше на

чардака шарената черга - с плахо доволство, че не го пъдят. На два пъти той

видя, че плевнята беше разчиствана, а една сутрин, тъкмо излизаше да иде на

работа, току изскочи на чардака Султана и му каза:

- Що не намериш негде малко слама да си постелеш, ти се така ли ще лежиш в

яслите, на голи дъски?

Докато да й отговори, тя си влезе вкъщи, но вечерта той намери с чергата и една

малка, овехтяла, но здрава тъкана възглавница. Нареди си той по-удобно легло,

работа намираше всеки ден и бе успял вече да върже в един възел няколко гроша.

Поосвободи се Стоян Глаушев в новия си живот, неспокойната мисъл за родното село

не го глождеше така често, не го плашеше вече и градът, който в същото време го

привличаше с толкова голяма сила. Той все още се боеше от своята покровителка,

понякога му се виждаше чудна, но му се струваше, че всички добрини му идеха от

нея. Искаше Стоян да я вижда по-често, но тя го избягваше, стоеше все далеко.

Това беше всичко, на пръв поглед. Младият простодушен момък с наивния си ум нито

се опитваше да отгатне, да прозре какво мислеше тя, какво кроеше, какво ставаше