[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Америка? Русия? Франция? Израел? Всички обсъждаха този въпрос, но Муди беше убеден, че новото оръжие идва от Съединените щати.

— Заради ембаргото върху търговията с оръжие — каза той. — Съединените щати вероятно ги внасят чрез трети страни и по този начин принуждават Иран да плаща по-висока цена.

Муди беше убеден, че ненаситните за пари американски търговци на оръжие не биха пропуснали клиент с такъв неутолим апетит.

Не знаех, пък и не ме интересуваше откъде идваха ракетите, само се молех да не се налага да бъдат използвани.

Няколко дни по-късно нещата претърпяха ново развитие.

Правителството обеща жестока разплата с Ирак заради бомбардировката над Геиша и този път оповести, че при безпощадното нападение над Багдад е било използвано ново оръжие: ракети земя-земя, които можели да достигат Багдад от Иран, без да има нужда от самолети.

Съществуването на второ ново оръжие отново възбуди спорове по въпроса, кой снабдява Иран с модерни оръжия.

Правителството обяви триумфално, че новите оръжия били иранско производство. Муди се отнесе скептично към това твърдение.

Един ден той ни пусна двете с Махтоб да отидем на пазар с Есей и Мариам за летни дрехи на момичетата.

След като цялата сутрин обикаляхме пазарите, накрая взехме едно оранжево такси до дома. И четирите се сместихме на предната седалка. Аз бях в средата, а Махтоб — на скута ми. Шофьорът потегли и докато превключваше лоста със скоростите, усетих как ръката му се отрива в крака ми. В началото си помислих, че е било случайно, но след малко ръката му се плъзна по-нагоре и стисна бедрото ми.

Вонеше отвратително, хвърляше ми коси погледи и се подхилкваше похотливо. Махтоб разговаряше с Мариам, което ми даде възможност да го сръгам силно в ребрата, без тя да забележи.

Това обаче само го окуражи. Той сложи длан върху крака ми и го стисна. Ръката му се плъзна бързо нагоре.

— Слизаме — извиках аз. — Тук, благодаря! Шофьорът натисна спирачките.

— Не казвай нищо, само слез по-бързо — казах на Есей. Изтиках Есей и децата на тротоара и се измъкнах подир тях.

— Какво има? — попита Есей. — Това не е нашето място.

— Знам — казах.

Цялата треперех. Отпратих момичетата да погледат една витрина и разказах на Есей какво се бе случило.

— Чувала съм за такива неща — каза тя. — Но на мен никога не ми се е случвало. Мисля, че го правят само на чужденки.

След като бяхме извън опасност, нова мисъл се появи в главата ми.

— Есей — обърнах се към нея, — моля те, не казвай на Муди, защото, ако разбере, няма да ме пуска да излизам вече. Моля те, не казвай и на Реза.

Есей поразмисли малко, после кимна в знак на съгласие.

Влошаващите се отношения на Муди с иранските му роднини ме накараха да се замисля. Прехвърлях в паметта си подробностите от живота му и се опитвах да го разбера, доколкото мога, като се надявах, че така ще съм в състояние да заема най-правилната позиция спрямо него. Той беше напуснал Иран и беше отпътувал за Англия още съвсем млад. По-късно бе пристигнал в Америка. Преподавал в училище, но прекъснал, за да учи инженерство. След няколко години работа като инженер се прехвърлил в медицина. После три години бе работил в Корпус Кристи, две в Алпина, една в Детройт, преди отново да преобърне живота си, като ни поведе в Техеран. Сега, почти година от пристигането ни, животът му отново ставаше неспокоен.

Не можеше да се установи на едно място. Успяваше да поддържа известно равновесие, но само за кратко време, след което отново търсеше промяната. Винаги изглеждаше сякаш причината е външна, а не вътре в него. Но сега, поглеждайки назад, осъзнавах, че той винаги бе допринасял за неприятностите си. Водеше го някакво безумие, което не му даваше покой.

Тогава, чудех се аз, какво ще е следващото нещо, което ще го привлече?

Изглеждаше, че за него няма изход от дилемата. Действията му все повече издаваха, че аз съм единственият му приятел и съюзник. Бяхме сами срещу жестокия свят.

Всичко това породи у мене слабата надежда, че може би отново ще ни върне в Америка, но за това съществуваха и други пречки.

Една вечер, когато внимателно повдигнах въпроса за връщането ни у дома, Муди реагира по-скоро с безразличие, отколкото с гняв. Разказа ми неща, в които, изглежда, вярваше, но които ми се сториха невероятни.

— Помниш ли доктор Моджалали? — попита ме той.

— Разбира се.

В Корпус Кристи доктор Моджалали беше близък приятел на Муди, докато малко след превземането на американското посолство в Техеран те двамата внезапно престанаха да се виждат.

— Той работеше за ЦРУ — заяви Муди. — Предложи ми и аз да работя за ЦРУ, да настройвам студентите в университета срещу Хомейни. Разбира се, отказах. Но нищо добро не ни чака в Америка. Ако се върна в Америка, ще ме убият. От ЦРУ са ме нарочили.

— Не е така — отвърнах аз. — Въобразяваш си. — Така е — изкрещя той.

Растящият му гняв не ми позволи да продължа. Не можех да повярвам, че е толкова важен, та да фигурира в черния списък на ЦРУ — нещо, в което той бе напълно убеден.

Един ден научих друго, много по-съществено обстоятелство, което му пречеше да се върне в Америка. Веднъж, докато пазарувахме с Махтоб, минах през магазина на Хамид да се обадя на Хелън в посолството. Попитах я дали Муди може да се върне в Америка.

— Невъзможно е! — каза тя. — Изтекъл е срокът на зелената му карта.

Единственият начин да се върне в Америка беше, ако аз — като негова жена и американска гражданка — му дам разрешение. Аз, разбира се, щях да го направя, за да мога да се върна с Махтоб, но това щеше да бъде съкрушителен удар по мъжкото му достойнство.

Ето какво бе станало. Бе чакал твърде дълго. Великият му план бе взел драматичен и горчив за него обрат. Сега Муди беше в капана на Иран и изход за него нямаше.

— Може би говорят английски — казах на Муди. — Да им звънна ли?

— Да — отговори той.

Жената, която се обади, говореше перфектен английски и се зарадва, като разбра, че семейство американци търси квартира. Уговорихме се да се срещнем на следващия ден късно следобед, след като Муди приключеше с работата си в болницата.

Следващите няколко следобеда посредничката ни показа няколко апартамента с чисти, светли и уютно обзаведени по западен образец стаи. Но нито един не беше това, което ни трябваше. Някои бяха много малки, други бяха твърде отдалечени от болницата. Ние обаче знаехме, че сме на прав път. Собствениците на тези жилища или живееха в чужбина, или бяха образовани иранци, които държаха да ги запазят в добро състояние. А това най-лесно ставаше, като квартирите не се даваха на иранци.

Знаехме, че рано или късно ще намерим най-подходящото за нас място, но работното време на Муди ограничаваше възможностите ни за търсене, така че предложението на посредничката беше съвсем естествено. Без да знае нашите лични отношения, тя невинно каза:

— Какво ще кажете, ако с Бети започнем още от сутринта. Ще обиколим повече места и ако тя намери нещо подходящо, след това ще го видите заедно.

Погледнах към Муди. Как ли щеше да реагира?

— Добре — съгласи се той.

По-късно, когато бяхме сами, той внесе известни ограничения в позволението си.

— Трябва да те взема от дома. Няма да се отделяш от нея и да те връща обратно вкъщи — нареди той.

— Добре — съгласих се аз.

Бавно, много бавно се разхлабваха веригите ми.

Още на следващия ден попаднах на идеалната за нас квартира. Просторен апартамент на два етажа, най-големият от трите в сградата. Намираше се в северната част на Техеран, където постройките бяха, общо взето, по-нови и добре поддържани. Беше само на петнайсет минути с такси от болницата.

Сградата е била построена по времето на шахския режим и апартаментът, който ме интересуваше, беше красиво обзаведен с италиански мебели. Имаше канапета и кресла, елегантна гарнитура в трапезарията, модерни уреди в кухнята и телефон, така че нямаше да ни се наложи да прибавяме и нашите имена към списъка на чакащите. Пред сградата имаше затревен двор и голям плувен басейн.

Апартаментът обхващаше голяма част от двата етажа, а разпределението на стаите би позволило на Муди да открие клиника в двете крила, които посредничката наричаше вили. Вилата отдясно опасваше сградата до задната й страна и тук щяхме да живеем ние, а клиниката на Муди щеше да бъде в предното крило на апартамента. Широки дървени врати отделяха едното крило от останалата част на апартамента и така естествено се оформяха чакалнята и стаята за процедури.

Голямата спалня и детската стая за Махтоб бяха на втория етаж, където имаше и баня, напълно обзаведена с вана, душ и истинска тоалетна. До голямата спалня се намираше малък апартамент с изглед към задния двор, далече от улицата.

Още същата вечер отидохме с Муди да разгледаме апартамента и той също го хареса. Без да му казвам каквото и да е, сам забеляза, че мястото е чудесно за клиниката, която иска да открие.

Аз също вярвах, че това е най-подходящото място за осъществяване на плановете ми. Като господарка на собствения си дом и съпруга на доктор щях да имам много повече свобода. Муди не би могъл да ме контролира, нито да ме държи далеч от телефона. Тук нямаше да има човек, който постоянно да ме шпионира или да ме държи под ключ.

Притеснявах се все пак, че не мога да предупредя Махтоб да не гледа на тази къща като на неин дом завинаги. Тя вече не говореше за връщане у дома. По очите й познавах, че мечтае точно за това, но не смееше да го сподели дори насаме с мен.

Преместихме се към края на юли благодарение на парите, осигурени от Меджид и Мамал. Дадоха ни и една значителна сума, за да си купим всичко необходимо — хавлиени кърпи, одеяла, възглавници, тенджери, тигани, храна.

Помогнаха и другите роднини, доволни, че се установяваме. Щастливи от помирението ни, Ага Хаким ни покани на вечеря. Изненадата, която бяха подготвили за Муди, впоследствие се оказа много важна за мен. Едва прекрачили прага на дома им, Муди изведнъж засия, като забеляза двете неочаквани гостенки.

— Чамсей! — извика той. — Зарий!

Двете сестри бяха израснали в Шустар в съседство със семейството на Муди. Не ги беше виждал, откакто бе напуснал Иран, и много им се зарадва. Чамсей Наджафий веднага ми допадна — още преди да науча каквото и да е за живота й. Носеше чадор, различен от онези, които бях виждала дотогава. Бе направен от прозрачна дантелена материя, което обезсмисляше предназначението му. Под него носеше черна пола и розов пуловер в европейски стил. Разговаряше с мен любезно на безупречен английски.

Муди се зарадва, като разбра, че съпругът на Чамсей е хирург в една от малкото частни болници в Техеран.

— Доктор Наджафий може би ще успее да ти намери работа — предположи Ага Хаким.

По-нататък в разговора с изненада научих, че и Чамсей, и Зарий живеят по десет месеца в годината в Америка. Доктор Наджафий разпределяше времето си между двете страни. Идваше тук да печели от безбожните такси на частната си практика и прекарваше по шест месеца от годината в Калифорния, където посещаваше семинари, обогатяваше познанията си и се наслаждаваше на свободата и чистотата. Зарий беше петнайсет години по-голяма от Чамсей. Беше вдовица и живееше със сестра си. Английският и не бе така блестящ, както на Чамсей, но и тя се държеше с мен много мило. И двете се смятаха за американки.

Докато седяхме на пода и вечеряхме, аз се заслушах в разговора, който се водеше около мен, къде на фарси, къде на английски. Това, което чувах, ми доставяше удоволствие. Зарий се обърна към Муди:

— Какво мисли сестра ти за Бети?

— Е, има някои проблеми помежду им — отговори Муди.

Чамсей се нахвърли върху Муди.

— Няма да е справедливо да подчиняваш жена си на човек като сестра ти — каза тя. — Познавам я добре и съм сигурна, че е невъзможно да се спогодят с Бети. Каквото и да прави Бети, никога няма да й угоди. Сигурна съм, че едва я понася.

Муди не се ядоса от нейните приказки, дори кимна в знак на съгласие.

— Да — каза той. — Не е справедливо.

— Непременно трябва да се върнете у дома — каза Чамсей. — Защо трябва да стоите тук толкова дълго?

Муди сви рамене.

— Това е грешка — продължи Чамсей. — Това е лудост. Върнете се в Америка.

Зарий кимна в знак на съгласие.

„Трябва да прекарваме повече време с тези хора“ — помислих си аз.

На тръгване Муди каза учтиво:

— Непременно трябва да дойдете у нас на вечеря. По пътя към дома се опитах да разбера дали поканата му е била само тароф.

— Толкова ми харесаха — казах. — Нека по-скоро ги поканим у нас.

— Добре — съгласи се Муди, предвкусвайки удоволствието от добрата храна и добрата компания.

— Те живеят само на няколко преки от нас.

Най-сетне шефът на Муди в болницата го уведоми, че вече са му платили. Парите били депозирани по сметка в една банка, недалеч от болницата. За да ги изтегли, Муди трябвало само да представи в банката точния номер на сметката.

Сияещ от щастие, Муди отишъл в банката, за да получи първите пари, които бе спечелил в Иран за близо година. Но банковият чиновник му казал, че в банковата сметка няма пари.

— Но ние ги депозирахме — уверил го администраторът в болницата.

— Пари няма — настоявал банковият чиновник. Муди се разкарал няколко пъти между болницата и банката, докато най-сетне научил каква е работата. Бюрокрация. Счетоводството в Иран се водеше на ръка. Като разбрал, че ще трябва да чака поне още десет дни, преди да си получи парите, Муди побеснял.

Разказа ми премеждията си с неподправен гняв, като допълваше историята с впечатляващи епитети:

— На тая страна и трябва само една атомна бомба! Да се затрие от лицето на земята и да се започне всичко отначало.

Чакаха ни и още неприятни изненади, защото, когато парите пристигнаха, сумата се оказа доста по-малка от обещаната. Нещо повече, болницата практикуваше странен начин на заплащане, при който трудът над определена граница просто не се заплащаше. Муди изчисли, че би могъл да изработва същите пари само за два дни в седмица вместо за шест. Затова уведоми болницата, че ще работи само във вторник и сряда. Това щеше да му осигурява свободно време за работа в частната му клиника.

Окачи една обикновена табела с надпис на фарси:

Д-р Махмуди, учил и специализирал в Америка.

Когато я видя, племенникът, Мортеза Годси, който беше адвокат, се разфуча:

— Не я слагай! Не бива да практикуваш медицина без разрешение. Може да те арестуват.

— Не ме интересува — отговори Муди. — Толкова време чаках за едно разрешително. Не мога повече.

Дори и да се безпокоеше, че двете с Махтоб може да се изплъзнем от ръцете му, не бе в състояние да направи много, за да успокои страховете си. Сега той се нуждаеше от нас повече от всякога. Ние бяхме неговото семейство, ние бяхме всичко, което имаше. В този момент той имаше нужда да вярва в нашата любов и привързаност. А това беше и нашият шанс.

Зад къщата ни минаваше главната улица, на която имаше три магазина. Посещавах ги ежедневно.

Единият магазин беше нещо като супермаркет, много различен от американските супермаркети, но все пак място, където можеха да се купят някои основни продукти, когато ги имаше. Винаги се намираха фасул, сирене, кетчуп и подправки. Понякога продаваха мляко и яйца. Вторият магазин беше за плодове и зеленчуци. В третия се продаваше месо.

Муди се сприятели със собствениците на магазините. Те и техните семейства се лекуваха при Муди безплатно. В замяна на това ни уведомяваха, като се появят някои редки стоки, и ни запазваха най-доброто.

Почти всеки ден носех по нещичко на тези хора, като например вестници, конци, канап, които те използваха за опаковка. Ага Реза, собственикът на супера, ми казваше:

— Вие сте голяма спестовница. Повечето иранки са прахоснички.

И тримата собственици ме наричаха „Ханум Доктор“ и винаги намираха някое момче да донесе покупките ми вкъщи.

Муди искаше да живее като проспериращ доктор с американско образование, като истински професионалист, да се издигне над заобикалящата го мизерия, но не можеше да се занимава с подробностите. Веднъж ми връчи някакви пари.

— Купи каквото трябва — каза. — Подреди къщата. Подреди клиниката.

За мене това поръчение означаваше да се преборя с всички превратности, които един град, населен с четиринайсет милиона, понякога враждебно настроени и винаги непредсказуеми жители, поставя пред една чужденка. Знаех, че друга жена, било иранка, било американка или каквато и да е, не би се осмелила да приеме такова предизвикателство по време на редовните си обиколки из Техеран без закрилата на мъж или поне компанията на по-възрастна жена.

Веднъж Муди ме изпрати до един магазин в центъра, който беше собственост на бащата на Молук, жената, която се бе грижила за Махтоб, когато Муди я беше отвлякъл от мен. Трябваше да купя хавлиени кърпи и плат за чаршафи — лукс, който щеше да ни нареди сред елита.

— Вземи автобус — предложи Муди. — Пътува се дълго, но затова пък безплатно.

Подаде ми цял лист автобусни билети, които държавните служители получаваха безплатно.

Не бих спестявала на Муди няколкото риала, но ми се искаше да науча всички съществуващи видове транспорт, така че двете с Махтоб последвахме съвета му. Първо стигнахме до главната улица и взехме такси до една автобусна спирка, близо до дома на Мамал. Автобусът приличаше по-скоро на презокеански параход, отколкото на градско превозно средство. Всички места бяха заети, а останалите пътници се блъскаха по пътеката.

Пътуването до центъра на града продължи повече от час. Спирките бяха много и на всяка ставаше меле. Никой не чакаше спокойно реда си; хората слизаха и се качваха един през друг, като се ругаеха и ръгаха с лакти.

Най-сетне стигнахме магазина и купихме каквото трябва. И двете с Махтоб се чувствахме изтощени. Бяхме се натоварили с пакети и едва си пробивахме път през тълпите по тротоарите. Най-накрая стигнахме автогарата. Не можах да намеря номера, който Муди ни каза да вземем, и усетих, че ме обзема паника. За мен беше много важно да се справя с тази задача както трябва. При провал от моя страна Муди щеше да реши, че не ме бива за подобни поръчения. И още по-лошо — можеше да се усъмни в неоправданото ни закъснение.

— Какво има, госпожо?

— Сайед хандан — казах аз. Това беше районът, в който живееше Мамал и откъдето можех лесно да се оправя.

Той ни махна да го последваме и ни заведе до един празен автобус:

— Сайед хандан — каза той.

Кимнах в знак на благодарност. Качихме се и веднага седнахме на двете места зад шофьора, въпреки че всички бяха свободни.

Скоро автобусът се изпълни. За моя изненада човекът, който ни упъти, се качи и седна на мястото на шофьора.

Подадох му нашите билети, но той махна с ръка. Вече съжалявах, че сме избрали това място, защото шофьорът миришеше ужасно, дори за иранец. Беше нисък и чисто избръснат, но това беше единственото чисто нещо по него. Дрехите му сякаш не бяха прани от месеци.

Преди да потеглим, шофьорът мина по тясната пътека между седалките и започна да събира билетите. Не му обърнах внимание. Махтоб беше уморена и изнервена. Пакетите ни тежаха. Не можехме да се настаним удобно. Шофьорът, стигна до нас и протегна ръка. Докато му подавах билетите, той сграбчи ръката ми и я стисна, после бавно отдръпна своята. „Това е случайно — помислих си аз. — Иранците не постъпват така с жените.“ Не обърнах много внимание на случая, защото единствената ми мисъл беше да се върнем час по-скоро у дома.

Махтоб се унесе и потъна в дълбока дрямка. Спа през целия път до последната спирка. „Как ли ще я пренеса заедно с всички тези пакети“ — чудех се аз. Разтърсих я да се събуди.

— Хайде, Махтоб — казах тихо. — Време е да слизаме. Тя не помръдна. Спеше дълбоко.

Бяхме останали сами в автобуса. Вдигнах глава и видях, че шофьорът чака само нас. Той се усмихна и протегна ръце, предлагайки ми да свали Махтоб от автобуса. Помислих си, че това е много мило от негова страна.

Той я взе и аз се вцепених, като го видях да долепва отвратителните си устни и да целува спящото ми дете.

Ужасена, се огледах наоколо. В празния автобус беше тъмно, а пътеката — тясна. Събрах пакетите и станах от мястото си.

Но шофьорът ми препречи пътя с Махтоб на ръце. Без да каже дума, той се наведе напред и силно се притисна в мен.

— Извинете — казах на фарси, пресегнах се и изтръгнах Махтоб от ръцете на шофьора. Опитах се да го заобиколя, но той ми препречи пътя с ръка. Все така, без да казва нищо. Продължаваше да притиска отвратителното си вонящо тяло към мен.

Наистина се уплаших. Огледах се за нещо, с което бих могла да го ударя, като едновременно се чудех дали да рискувам да го ритна с коляно в слабините. Чувствувах, че всеки миг ще загубя съзнание от изтощение и погнуса.

— Къде живееш? — попита той на фарси. — Ще ти помогна да се прибереш — и сложи ръка върху гърдата ми. Обзе ме ярост, сръгах го с лакът, проврях се край него и изскочих от автобуса. Махтоб продължаваше да спи в ръцете ми.

Опасностите на живота в мизерстващия, претъпкан с бежанци град излязоха отново на преден план един ден, когато гостувах на Елън.

Двете бяхме постигнали мълчаливо примирие. Независимо от заплахата й, че ще ме предаде, за да изпълни ислямския си дълг, тя и Хормоз бяха направили всичко каквото могат в труден за мен момент и повече не споменаха, че ще издадат на Муди намеренията ми за бягство. Въпреки че в основата си нашите жизнени философии се разминаваха доста, и двете бяхме американки и ни свързваха много общи неща.

Смрачаваше се, когато си тръгнах от дома й.

— Няма да си ходиш сама — каза Елън.

— Не се безпокой — отговорих.

— Не, Хормоз ще те закара.

— Няма нужда. Нека си почива. Ще взема такси.

— Няма да те пусна!

Тогава Елън обясни причината за опасенията си.

— Вчера едно момиче беше убито в нашия квартал. Намериха я съвсем наблизо. Била тринадесетгодишна и излязла от къщи в пет часа сутринта да купи месо с купоните. Не се прибрала навреме и родителите й тръгнали да я търсят. Намерили тялото й на улицата. Била изнасилена и после убита.

Бях шокирана.

— Това става ежедневно — продължи Елън с тревога в гласа. — Случва се непрекъснато.

Не знаех дали мога да й вярвам. Щом като Елън знаеше за тези неща, защо не ми е казала досега? Защо никога не бях виждала нищо във вестниците за обири, изнасилвания или убийства.

— Афганистанците го правят — каза Елън. — В Иран има много афганистанци и те нямат жени, затова изнасилват когото сварят.

Скоро след този случай ме посети Меджид. Разказах му за разговора ми с Елън.

— О, да, това е така — каза той. — Случва се ежедневно. Наистина е опасно да ходиш сама. Трябва да внимаваш.

Есей се обади един ден, като направо плачеше.

— Страх ме е — каза тя. — Току-що се обади майка ти от Америка и аз й казах, че сте се преместили. Поиска ми новия ти телефонен номер. Отвърнах й, че не го знам, и тя побесня. Нарече ме лъжкиня. Тогава й дадох номера ти, но сега си мисля, че ще си имам неприятности.

— Не се притеснявай — казах аз. — Муди не си е у дома, така че всичко е наред. Нека прекратим разговора, за да може майка ми да се свърже с мен.

След миг телефонът иззвъня и аз сграбчих слушалката. Със задавен глас майка ми едва успя да изрече „здравей“. Татко също се обади. Беше ми трудно да говоря, защото огромна топка бе застанала на гърлото ми.

— Как си? — попитах татко.

— Добре съм — каза той. — Да искаш, значи да можеш. — Гласът му звучеше жизнерадостно.

— А ти как я караш? — попита майка.

— По-добре.

Разказах им за новата ни къща и за по-голямата си свобода.

— Как са Джо и Джон? — попитах аз. — Толкова ми липсват.

— Добре са, растат, станали са истински мъже — каза майка.

Джо работел. Джон бил вече втора година в колежа и играел във футболния отбор. Пропусках толкова много от техния живот.