[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

— Предайте им, че много ги обичам.

— Непременно.

Изработихме цяла програма за телефонни разговори. Те можеха да се обаждат и да говорим свободно, докато Муди беше в болницата в сряда и четвъртък. Това означаваше, че трябва да стават в три през нощта, за да поръчат разговора, но си струваше. Майка каза, че другата седмица ще гледа да доведе Джо и Джон и те да ми се обадят.

На следващия ден отидох на гости у Есей, за да й спестя неприятностите. Като се върнах у дома, казах на Муди, че родителите ми са се обадили в дома на Есей, докато съм била там, и че съм им дала новия ни номер.

— Добре — каза той.

Не изглеждаше ядосан, че съм говорила с тях, дори като че бе доволен от съвпадението.

— Ела у нас да пием чай — предложи ми Чамсей по телефона.

Обърнах се към Муди за позволение.

— Разбира се — каза той.

Какво друго можеше да каже. Уважаваше Чамсей и Зарий и очевидно не искаше те да разберат, че се е отнасял с мене зле преди.

Този ден чаят беше безкрайно приятен. Двете с Чамсей станахме веднага близки приятелки и същото лято прекарахме много дни заедно.

Обикновено Чамсей прекарваше само по два месеца в годината в прекрасния си дом до нашия нов апартамент, но този път смяташе да остане в Техеран по-дълго. Искаше да продаде къщата и да прехвърли каквото може от парите в Калифорния. Чамсей с нетърпение очакваше да прекъсне връзките си с Иран и да се върне в Калифорния, но мисълта, че това ще е краят на нашите почти сестрински отношения, натъжаваше и двете ни.

— Не знам как ще мога да се върна в Калифорния и да оставя Бети тук — каза един ден на Муди. — Пусни я с мен да се прибере у дома.

Нито Муди, нито аз посмяхме да продължим темата и затова не отговорихме на предложението й.

Чамсей беше като глътка свеж въздух в живота ми, но трябваше да минат няколко седмици, преди да се реша да й доверя повече неща от живота ми. Знаех, че мога да разчитам на нейната подкрепа, но не бях сигурна дали тя ще запази всичко в тайна. Веднъж вече ме бяха предали. Тя вероятно щеше да отиде при Муди и да му се развика, че ме държи тук против волята ми. Естествената й реакция щеше да настрои Муди срещу мен, и то точно сега, когато нещата бяха започнали да се променят. Затова не се реших да споделя с нея нищо повече, но малко по малко тя сама започна да отгатва подробностите. Може би това, че исках разрешение от Муди за всяко нещо, й подсказа истината. Обсъждах с него всяко свое излизане, всеки похарчен от мен риал.

Един ден, след като споделих колко се тревожа за баща си в Мичиган, тя рече:

— Ами тогава, защо не отидеш да го видиш?

— Не мога.

— Бети, ще направиш голяма грешка, ако не отидеш да го видиш. — И тя ми разказа следната история. — Живеех в Шустар, а баща ми — в Техеран. Веднъж осъмнах с лошо предчувствие. Нещо ми подсказваше, че трябва да видя баща си. Казах на съпруга си. Той отвърна: „Не, никъде няма да ходиш сега. Ще отидеш следващия месец, когато свърши училището.“ Скарахме се — единственият път в живота, когато наистина се изправихме един срещу друг. Аз му казах: „Ако не ме оставиш да видя баща си, ще те напусна.“ Тогава той рече: „Върви!“

Когато Чамсей пристигнала в дома на баща си в Техеран, разбрала, че той ще влиза в болница на следващия ден за изследвания. Останали будни до късно през нощта, а на другия ден тя го придружила до болницата, където неочаквано починал от сърдечен удар.

— Ако не бях отишла да го видя, никога нямаше да си простя, никога — ми каза тя. — Вероятно щях да се разведа със съпруга си. Нещо ме караше да видя баща си. Ти също трябва да видиш баща си.

— Не мога — казах аз и се разплаках. След това й обясних защо.

— Не мога да повярвам, че Муди е способен на такова нещо.

— Щастлива съм, че имам твоето приятелство, но ако той разбере, че ти знаеш за моето желание да се върна у дома, ще ми забрани да се виждам с теб.

— Не се безпокой — каза Чамсей. — Няма да му кажа.

Тя удържа на думата си. Но от този ден отношението й към Муди се промени чувствително. Стана студена и равнодушна. Потискаше гнева си, колкото и дантеленият й чадор прикриваше дрехите й.

Лятото свърши някак бързо. В края на август отново щяха да празнуват Седмицата на войната и това беше мрачно напомняне, че вече повече от година двете с Махтоб сме заложнички в Иран. Всяка вечер по улиците гърмеше военна музика. Мъже маршируваха в строй, изпълнявайки ритуала на самобичуването. Веригите плющяха по голите им гърбове в ритъма на марша — първо по дясното, после по лявото рамо. От монотонните скандирания изпадаха в транс. По гърбовете им течеше кръв, но те не усещаха болка.

Новините по телевизията бяха изпълнени с повече яростна реторика от обикновено, но вече по-лесно приемах всичко това, защото добре разбирах съществената разлика между иранските думи и иранските дела. Гневните речи и кресливи лозунги бяха просто тароф.

— Много искам да направим истински рожден ден на Махтоб — казах аз.

— Ама няма да каним никого от моето семейство — каза Муди.

И за моя изненада допълни:

— Изобщо не искам никой от тях да идва тук. Те са мръсни и миришат.

Преди няколко месеца празнуването на рожден ден без роднините му щеше да се сметне за недопустимо нарушение на добрия тон.

— Ще поканим Чамсей и Зарий, Елън и Хормоз, Малихех и семейството й.

Малихех беше наша съседка, която живееше в малкия апартамент под голямата ни спалня. Не говореше английски, но се държеше много мило с мен. Всеки ден научавах по малко фарси от нея.

Гостите, които Муди възнамеряваше да покани, показваха колко се е променил кръгът на приятелите ни и колко се е подобрило отношението на Муди към Елън и Хормоз. Беше оценил навременната им помощ в труден за нас момент. През този относително спокоен период в бурния живот на Муди желанието му да се сближи с Елън и Хормоз беше едно мълчаливо признание, че неприятностите ни изцяло или отчасти се дължаха на безумието му.

Махтоб не искаше готова торта. Предпочиташе аз да я направя. Това бе сериозно предизвикателство. Надморската височина на Техеран и метричните означения върху скалата на фурната обрекоха на провал всичките ми сладкарски способности. Тортата стана чуплива и суха, но Махтоб я хареса и се прехласна по евтината пластмасова кукла, която поставих в средата.

Тази година рожденият ден на Махтоб съвпадна с един от безбройните религиозни празници. Беше неприсъствен ден и затова решихме да поканим гостите на обяд, а не на вечеря.

Приготвих печено говеждо с различни гарнитури.

Всичко беше готово, гостите бяха пристигнали, с изключение на Елън и Хормоз. Докато ги чакахме, Махтоб отвори подаръците си. Малихех й донесе кукла на популярния герой от иранските анимационни филми Мишлето Муш, с огромни оранжеви уши. Чамсей и Зарий бяха приготвили за Махтоб наистина специален подарък — ананас, който беше много рядко срещан плод тук. Двамата с Муди й подарихме комплект блуза и панталони в нейния любим цвят — лилаво, и колело, произведено в Тайван, което струваше четиристотин и петдесет долара.

Почакахме още известно време, но най-накрая седнахме на масата без Елън и Хормоз. Те пристигнаха късно следобеда, изненадани, че сме свършили с яденето.

— Ти ми каза вечеря, а не обяд — сопна се Елън ядосано.

— Грешиш — отвърнах й аз. — Станало е някакво недоразумение.

— Ти все нещо не разбираш — развика й се Хормоз. — Винаги закъсняваме или подраняваме заради теб. Все ще объркаш нещо.

Хормоз си изкара яда върху Елън пред останалите гости, а тя стоеше с покорно сведена глава.

По този начин Елън мълчаливо допринесе за твърдото ми решение да избягам от Иран. И да не беше нейният пример, пак щях да се опитам, но този случай ме убеди, че време за губене няма. Всеки ден, прекаран в Иран, увеличаваше опасността да заприличам на нея.

Животът ни бе достигнал повратна точка. Сега бяхме значително по-добре и в това се криеше опасността от примирение. Беше ли възможно да намеря относително щастие с Муди тук в Иран? Положение, което би било за предпочитане пред реалните рискове на бягството.

Всяка нощ, когато си лягах с Муди, си давах сметка, че отговорът може да бъде недвусмислено отрицателен. Отвращавах се от човека, с когото спях, и нещо още по-важно — боях се от него. Сърцето ми подсказваше, че новият му изблик на ярост е само въпрос на време.

Сега, когато можех да използвам телефона и да отскачам за малко до посолството, поднових усилията си да намеря някой, който би могъл да ни помогне. За съжаление най-сигурният ми човек, изглежда, се бе изпарил в горещия въздух на лятото. Телефонът на мис Алави не отговаряше. Направих още един опит да се свържа отново с Рашид, чийто приятел прехвърляше хора през турската граница. Той отново отказа да вземе със себе си дете. Трябваше да намеря някой друг. Но кой? И как?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бях вперила поглед в адреса, надраскан набързо върху парче хартия, подадено ми от… Някой.

— Иди на този адрес и попитай за шефа — ми обясни този Някой.

Да разкрия самоличността на този мой благодетел би означавало да го обрека на смърт в ръцете на Ислямска република Иран.

Адресът беше на кантора, намираща се в другия край на града, което означаваше безкрайно пътуване през натоварените улици, но аз бях решена да тръгна веднага, въпреки опасностите. Бяхме заедно с Махтоб. Минаваше обяд и не знаех дали ще успея да се прибера преди Муди. Свободата ми даваше смелост. Ако се наложеше, щях да купя нещо, каквото и да е, и да излъжа Муди, че сме се забавили по магазините.

Реших, че не мога повече да чакам. Трябваше веднага да отида.

За да спестим време, взехме по-скъпото телефонно такси вместо обикновеното оранжево. Въпреки това пътуването беше дълго и досадно. Махтоб не попита къде отиваме, може би усещаше, че има неща, за които е по-добре да не знае.

Най-сетне пристигнахме на адреса, написан на късчето хартия. Беше административна сграда, из която сновяха енергични служители, показващи нехарактерна за този град експедитивност. Жената на пропуска говореше английски. Казах й, че искам да се видя с директора.

— Завийте вляво — каза тя. — След това надолу по стълбите. Той е в дъното на залата.

Двете с Махтоб се озовахме в сутерена, където имаше зала, препълнена с бюра. В единия край се намираше чакалня, обзаведена с удобни мебели в западен стил. Имаше книги и списания.

— Махтоб, изчакай ме тук — предложих аз. Тя се съгласи.

— Шефа? — попитах един служител.

— В дъното на залата. — Запътих се решително натам, почуках на вратата и когато отвътре се обади мъжки глас, отговорих, както ме бяха посъветвали:

— Аз съм Бети Махмуди.

— Влезте! — каза мъжът на английски с прекрасно произношение и ми стисна ръката. — Очаквах ви.

Затвори вратата след мен и ме покани да седна, награждавайки ме със сърдечна усмивка. Беше дребен и слаб човек, изискано облечен в чист костюм и вратовръзка. Седна зад бюрото си и се впусна в непринуден разговор, убеден в сигурността на офиса си. Докато говореше, потракваше с химикалката по бюрото.

Онзи, който ми беше дал адреса и когото не бих искала да назовавам по име, ми бе разказал някои неща за него. Този човек също се надяваше някой ден да се измъкне от Иран заедно със семейството си, но обстоятелствата в живота все още не му позволяваха това. През деня той беше преуспяващ бизнесмен, на пръв поглед подкрепящ правителството на аятолаха. Нощем животът му представляваше заплетено кълбо от интриги. Бе известен под много имена. Аз го наричах Амал.

— Наистина съжалявам, че сте в подобно положение — каза Амал без предисловия. — Ще направя каквото мога, за да ви изведа оттук.

Откритостта му правеше приятно впечатление, но и тревожеше. Той знаеше моята история. Смяташе, че може да ми помогне. Това не ми беше за първи път, имах горчивия опит с Триш и Сюзън, с Рашид и приятеля му, с тайнствената мис Алави.

— Вижте — казах, — излъгаха ме на няколко пъти, но вие трябва да знаете, че имам само едно условие. Няма да си тръгна оттук без дъщеря ми. Ако тя не може да замине, аз оставам. Не искам да ви губя времето. Това е единственото ми условие.

— Уважавам вашата непреклонност — каза Амал. — Щом като това е вашето желание, ще ви изведа от страната двете. Трябва да сте търпелива, защото аз самият не знам как и кога това ще може да стане. Имайте търпение.

Думите му стоплиха сърцето ми и трябваше да положа доста усилия, да се овладея. Той ми предлагаше надежда, но и съвсем искрено признаваше, че не знае как и кога ще можем да избягаме.

— Ето телефоните ми — каза той, като ги нахвърля на една бланка. — Нека ви покажа как да ги закодирате. Това са директни телефони, единият е тук в офиса, а другият е у дома. Винаги, по всяко време на деня и нощта, когато имате възможност, ми се обаждайте. Не се колебайте, моля ви. Необходимо ми е да ви чувам. Изобщо не си мислете, че ме притеснявате, обаждайте се винаги, за да не се обаждам аз. Мъжът ви може да започне да ревнува. — Амал се засмя.

Настроението му беше заразително. „Жалко, че е женен“ — помислих си аз и незабавно потиснах тази мисъл с чувство за вина.

— Добре — кимнах, все още объркана. Създаваше впечатление на човек, за когото невъзможни неща няма.

По телефона няма да обсъждаме нищо — предупреди ме той. — Просто казвате „Как сте“ или нещо подобно. Ако трябва да ви предам нещо, ще ви кажа, че трябва да ви видя, и вие ще дойдете тук.

„Какво ли се крие зад всичко това — почудих се. — Може би пари?“

— Да помоля ли родителите ми да изпратят някаква сума до посолството? — попитах.

— Не. Сега не мислете за пари. Аз ще заплатя каквото е необходимо вместо вас. Ще ми ги върнете по-късно, когато стигнете в Америка.

Махтоб мълча в таксито по целия безкраен път до дома. И по-добре, защото главата ми се въртеше. В ушите ми непрекъснато звучаха думите на Амал и аз все се опитвах да претегля възможностите ни за успех. Наистина ли бях успяла да намеря пътя към нашето спасение?

„Ще ми ги върнете по-късно, когато стигнете в Америка“ — беше казал той спокойно и уверено.

Но си спомних и другите му думи: „Не знам как и кога това ще може да стане.“
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Лятото отмина и отново дойде време за училище. Трябваше да се преструвам, че споделям идеята Махтоб да влезе в първи клас, и затова не казах нищо, когато Муди повдигна въпроса.

За голяма моя изненада Махтоб сякаш също нямаше нищо против. Тя, изглежда, свикваше с мисълта, че ни предстои да живеем в Иран.

Една сутрин Муди, Махтоб и аз се запътихме към близкото училище, което се намираше на десет минути път от дома. Тази сграда приличаше повече на училище с много прозорци и достатъчно слънчева светлина. Атмосферата обаче влияеше на директорката — начумерена жена, загърната в чадор, която ни изгледа подозрително.

— Искаме да запишем дъщеря си при вас — каза й Муди на фарси.

— Не може — отсече тя. — Нямаме свободни места. Насочи ни към друго училище, което беше доста по-далече от дома.

— Дойдохме тук, защото ни е по-близо — опита се да й обясни Муди.

— Нямаме свободни места.

Обърнахме се да си вървим и аз усетих как Махтоб си отдъхна с облекчение, че няма да остане под грижите на тази кисела стара вещица.

— Е, добре — промърмори Муди. — Днес нямам време да ходя до онова училище. Трябва да съм в операционната.

— Ъ-ъ — обърна се към нас директорката. — Вие сте лекар?

— Да.

— Върнете се тогава. Седнете. Винаги ще се намери свободно място за дъщерята на доктор.

Директорката ни обясни най-същественото за Махтоб: сива униформа, палто, панталони, шал, който не се връзва както обикновените шалове и е доста по-неудобен от русарито, но все пак не колкото чадора. Трябваше да я доведа в един определен ден на родителска среща.

На излизане попитах Муди:

— Как ще изкара само с една униформа? Да не би да очакват, че всеки ден ще ходи с една и съща?

— Другите правят така — каза Муди. — Но ти си права. Ще трябва да й вземем няколко.

Той тръгна за работа, като ни остави пари за униформите. Докато обикаляхме по магазините, топлото следобедно слънце на този ранен септемврийски ден ми подейства окуражаващо. Ето ме, вървя свободно с дъщеря си. Бях успяла да направя още една стъпка. Докато Махтоб е на училище, а Муди — на работа, можех да ходя където поискам из Техеран.

Няколко дни по-късно двете с Махтоб взехме съседката ни Малихех да ни превежда и отидохме на първата родителска среща, която всъщност се оказа среща на майки и дъщери. Малихех говореше английски много малко, но с нейна помощ и с помощта на Махтоб успях да разбера достатъчно от това, което ставаше.

Срещата продължи повече от пет часа, като по-голямата част от времето премина в молитви и четене на Корана. След това директорката отправи пламенна молба за дарения към родителите. Обясни, че в училището няма тоалетна и затова са нужни пари преди започването на учебната година.

— За нищо на света! — казах на Муди. — Не трябва да им се дават никакви пари! След като могат да си позволят да поддържат толкова полицайки по улиците, които да следят дали косата на някоя жена случайно не се показва изпод русарито, или чорапите й не са се смъкнали, тогава би трябвало да отделят малко пари и за тоалетни в училищата.

Той не прие доводите ми. Направи щедро дарение и когато годината започна, училището беше снабдено с необходимите дупки в пода.

Не мина много време и нещата си дойдоха на мястото. Махтоб тръгваше рано за училище. От мен се искаше само да я изпратя до автобусната спирка и после да я посрещна пак там.

Обикновено Муди си стоеше у дома или работеше в клиниката. Като се увериха в способностите му, пациентите заприиждаха със стотици. Манипулациите му носеха облекчение на хората, въпреки че от време на време възникваха проблеми с някои по-ревностни жени мюсюлманки. Междувременно аз продължавах да посрещам пациентите и да ги упътвам, така че дните ми обикновено не предлагаха голямо разнообразие.

Живеех единствено с мисълта за вторник и сряда — дните, в които Муди отиваше в болницата. Те изцяло ми принадлежаха, осигуряваха ми свободата да се движа където си поискам.

Започнах да посещавам посолството редовно и да се срещам с Хелън. Всяка седмица изпращах или получавах писма от родителите ми и децата. От една страна, това ме караше да се чувствам чудесно, но, от друга, ми действаше потискащо. Всички те ми липсваха толкова много. Безпокоях се при всяко писмо от мама, в което ми описваше влошаващото се състояние на татко. Не знаеше колко още време му остава. Пишеше, че непрекъснато говори за нас и се моли да доживее срещата ни.

Обаждах се на Амал при всяка възможност. Той все разпитваше за здравето ми и завършваше със:

— Имай търпение!

Един ден отидох на пазар. Трябваше да извадя допълнителен ключ за дома. Тръгнах към ключаря и докато вървях нататък, минах покрай книжарница, която не бях забелязала до този момент. Нещо ме подкани и аз влязох вътре.

Продавачката говореше английски.

— Имате ли някакви готварски книги на английски? — попитах.

— Да. На долния етаж. Надолу по стълбите.

Долу открих употребявани и оръфани готварски книги и се почувствах на седмото небе. Защо досега не бях потърсила тази толкова проста възможност да си помагам с готварски рецепти? Десетки ястия минаха пред погледа ми и само се помолих да намеря необходимите ми продукти или да измисля нещо, с което да ги заместя.

От мислите ми ме изтръгна гласът на момиченце, което говореше на английски:

— Мамо, ще ми купиш ли книжката с приказки?

В дъното зърнах жена и дете, загърнати в палта и шалове. Жената беше висока, с тъмна коса и лек бронзов оттенък на кожата, какъвто имаха повечето иранци. Не приличаше на американка, но за всеки случай я попитах:

— Американка ли сте?

— Да — отговори Алис Шариф.

Тя стана моя приятелка в тази чужда страна. Беше начална учителка от Сан Франциско, омъжена за американизиран иранец. Съпругът й Малик току-що бил получил докторската си степен, когато починал баща му. Сега двамата с Алис временно живееха в Техеран, докато се уредят въпросите с наследството. На нея не й харесваше тук, но това бяха само временни неудобства. Дъщеря им Самира, която наричаха Сами, беше на годините на Махтоб.

— О, Господи — възкликнах, като погледнах часовника си. — Трябва да посрещна дъщеря си. Нямам никакво време.

Разменихме си телефонните номера. Същата вечер разказах на Муди за Алис.

— Трябва да ги поканим — прояви той искрен интерес. — Трябва да се запознаят с Чамсей и Зарий.

— Какво ще кажеш за петък? — предложих.

— Добре — съгласи се той веднага.

В петък вечер възбудата ни беше обща. Той веднага хареса Алис и Малик. Алис беше интелигентна и енергична, разговорите бяха нейната стихия и за всеки случай имаше по една шеговита история. Като наблюдавах гостите ни тази вечер, си дадох сметка, че от всичките ни познати в Иран Чамсей и Алис бяха единствените, които изглеждаха истински щастливи. Може би защото и двете знаеха, че скоро ще се върнат в Америка.

Алис ни разказа следния виц.

— Веднъж един човек влязъл в магазин за картини и видял портрет на Хомейни. Решил да го купи и продавачът му казал, че струва петстотин тумона. А един тумон е равен на десет риала.

— Ще ви дам триста — казал купувачът.

— Не, петстотин.

— Триста и петдесет.

— Петстотин.

— Четиристотин — казал купувачът. — Повече не давам.

В този момент влязъл друг купувач, харесал една картина, изобразяваща Христос, и попитал продавача колко струва.

— Петстотин тумона — отговорил той.

— Добре.

Купувачът платил и си тръгнал с картината. Тогава продавачът се обърнал към първия купувач и му рекъл:

— Господине, видяхте ли този човек? Влезе, намери това, което му харесва, плати парите и си тръгна.

Тогава първият купувач му отвърнал:

— Е, ако можете да приковете Хомейни на кръста и да го разпънете, ще ви дам петстотин.

Всички в стаята се разсмяха, в това число и Муди. Чамсей ми се обади още на следващия ден и ми каза:

— Бети, Алис е чудесна. Трябва да се сприятелите с нея.

— Така е — съгласих се.

— А за Елън забрави! — продължи Чамсей. — Не е свястна.

С Алис се виждахме често. Тя беше единствената ми позната в Иран, която разполагаше с машина за сушене на дрехи. Имаше огромни запаси от омекотители за пране. Имаше дори и горчица.

И още нещо — тя имаше паспорт, с който можеше да се върне у дома.

— Само да кажеш на Чамсей какво ти се е случило. Или на Алис. Няма да ги видиш повече, чуваш ли?

— Няма — обещах.

Муди остана доволен, защото искаше да вярва, че въпросът за връщането ни в Америка е приключен веднъж завинаги. Искаше да вярва, че е победил, че е направил от мене това, което беше направил Хормоз от Елън.

Уповавайки се на обещанието ми, той ми разреши да общувам свободно с Чамсей и Алис. В действителност нямаше голям избор, защото, ако се опиташе отново да ме затвори, вече щеше да му бъде много трудно да поддържа за пред приятелите ни заблудата, че нашият брак е щастлив.

Въпреки че Муди бе променил отношението си към своето семейство, все пак трябваше да се съобразяваме с добрия тон. Не му се искаше да кани Баба Хаджи и Амех Бозорг на вечеря, но това беше начинът да покаже почитта си към тях. И без това бяхме забавили поканата си твърде много.

— Махтоб ходи на училище и трябва да си е в леглото най-късно в осем, така че елате в шест — каза той по телефона на сестра си.

Тя му напомни, че те никога не вечерят преди десет.

— Не ме интересува — сряза я Муди. — Или ще вечеряте в шест, или изобщо не идвайте.

Като нямаше накъде, Амех Бозорг се съгласи.

Поканихме на вечеря и семейство Хаким, за да облекчим бремето на нейното присъствие.

Приготвих специална вечеря, като за предястие избрах пилешко, най-предпочитаното месо в Иран. След една успешна обиколка по пазарите станах притежателна на единственото брюкселско зеле в цял Иран. Задуших го с лук и моркови.