[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Не бях хапвала ягоди от година. Тези бяха дребни и твърди — вероятно не бяха особено вкусни, но в този миг представляваха нещо съвсем екзотично. Наложих си да спра след третата и казах:

— Занеси ги на Махтоб.

— Добре.

Понякога Муди се държеше любезно с мен и дори проявяваше желание да разговаряме за незначителни неща. Друг път бе рязък и заплашителен. Въпреки че непрекъснато го разпитвах за Махтоб, не казваше нито дума.

— Колко още ще я караме така? — питах го аз. Отговорът му — изсумтяване.

Дните се нижеха мрачно и тъжно.

Звънецът на входа ни събуди посред нощ. Винаги нащрек, за да се защитава от демоните, които се опитваха да го обладаят, Муди скочи от леглото и забързано се отправи към прозореца. Разбудена от летаргичния си сън, аз се заслушах от спалнята и успях да чуя гласа на Мустафа, третия син на Амех Бозорг и Баба Хаджи. Чух как Муди каза на фарси, че ще отиде веднага.

— Какво се е случило? — попитах, когато се върна в спалнята да се облече.

— Махтоб е болна. Трябва да вървя — отвърна той. Сърцето ми спря.

— Позволи ми да дойда с теб! — изплаках.

— Не! Ще стоиш тук!

— Моля те!

— Не!

— Моля те, доведи я у дома!

Той се отправи към вратата, а аз скочих от леглото и се завтекох след него, готова да хукна из улиците на Техеран по нощница, ако това щеше да ми помогне да ида при дъщеря си.

Муди ме отблъсна, заключи вратата зад себе си и ме остави сама с ужасната новина. Махтоб е болна! Толкова болна, че Мустафа дойде да извика Муди посред нощ. Ще я заведе ли в болница? Толкова ли е зле? Какво се бе случило? „Детето ми, детето ми, детето ми“ — ридаех аз.

Обляна в сълзи и обхваната от черни мисли през тази безкрайна нощ, се опитах да си обясня защо именно Мустафа бе този, който ни съобщи за болестта на Махтоб. Защо?

После си припомних, че Мустафа и жена му Молук живеят само на три преки оттук. Домът им бе доста удобно скривалище. Махтоб ги познаваше и се разбираше с децата им. Освен това Молук бе малко по-голяма чистница и се държеше по-приятелски с нас в сравнение с останалите членове на семейството. Мисълта, че Махтоб живее у Мустафа и Молук, ме поуспокои, но не бе достатъчно утешение за нараненото ми сърце. Когато едно дете е болно, то се нуждае преди всичко от присъствието на майка си. Опитах се мислено да й предам колко я обичам и искрено се надявах и молех да чуе молитвите ми и да усети дълбоката майчина любов.

През последните няколко седмици бях решила, че съм на дъното на отчаянието си. Сега обаче бях тласната в още по-дълбока пропаст. Дългите и тягостни часове на нощта се източиха едва-едва. Настъпи ден, но нямах никакви новини. Сутринта се влачеше още по-бавно. С всеки удар на сърцето си ридаех: „Махтоб! Махтоб! Махтоб!“

Не можех нито да ям, нито да спя.

Не бях в състояние да върша каквото и да е.

Само си я представях как лежи сам-самичка в болничното легло.

Следобедът се проточи мъчително и болезнено. Струваше ми се, че това е най-дългият ден от жалкото ми съществуване.

Изведнъж ми хрумна налудничава идея. Впих очи през прозореца на спалнята и видях една жена в съседния двор. Беше прислужницата — възрастна лелка, увита в чадор. Тя се бе навела и миеше, доколкото можеше с една ръка, паници и тигани. Бях я виждала да го прави много пъти, но никога не я бях заговаряла.

В този миг взех решение. Ще избягам от този затвор, ще изтичам до Мустафа и Молук и ще спася болното си дете. Бях твърде разстроена, за да разсъждавам нормално и да се безпокоя за евентуалните последствия. Каквито и да са, трябва да видя детето си веднага.

Този прозорец нямаше нито метална решетка, нито дървен капак. Придърпах един стол, качих се и се опрях на стената, опипвайки с крак тесния перваз. Застанала така, вкопчена с две ръце за прозоречната рамка, бях само на една крачка от едноетажната съседна къща. Обърнах надясно глава и извиках:

— Ханум!

— Шома ингелиси сохбат миконид? (Говорите ли английски?) — попитах.

Надявах се, че можем да се разберем достатъчно, за да ми позволи да скоча върху покрива на къщата, да ме пусне вътре, а след това да ми даде възможност да изляза през входната врата. Вместо отговор жената стисна своя чадор и тичешком се скри вътре.

Внимателно се върнах обратно в стаята. Отникъде помощ, отникъде изход! Крачех напред-назад и търсех отговорите на десетки въпроси, които нахлуваха в съзнанието ми.

Потърсих нещо за четене в библиотеката на Муди — нещо на английски, което не бях научила наизуст. Намерих памфлет, дълъг четири страници, и любопитно впих поглед в него. Виждах го за пръв път. Беше упътване на английски, в което подробно се описваха специални ислямски молитви за определени ритуали.

Подвих нозе, приседнах на пода и го прегледах небрежно. Погледът ми спря на описанието на Наср.

Наср е много сериозно обещание, което се дава на Аллах — то е нещо като клетва, уговорка, договор. Реза и Есей бяха дали наср. Ако Аллах помогнеше по някакъв начин да се оправи деформираното краче на Мехди, Реза и Есей трябваше да носят един път годишно подноси с хляб, сирене, зеленчуци и друга храна в джамията, за да им я благословят, а после да я раздадат на бедните.

От уличните високоговорители се разнесе призив за молитва. По лицето ми се стичаха сълзи, докато се миех и увивах в чадора. Сега знаех какво трябва да направя. Ще дам наср.

Забравила, че смесвам и обърквам исляма и християнството, аз казах гласно: „Моля те, Аллах, ако двете с Махтоб се съберем отново и се доберем успешно до Америка, ще отида в Йерусалим, в свещената земя. Това е моят наср.“ После прочетох на глас молитвите от отворената пред мен книга, като припявах една специална дълга молитва на арабски с истинско вдъхновение и дълбока вяра. Откъсната от света, аз разговарях направо с Бога.

Настъпи нощта. Мрак обви Техеран. Седях на пода в хола и се опитвах да си запълня времето с четене.

Изведнъж токът изгасна. За пръв път от седмици насам ужасяващият звук на противовъздушните сирени нахлу в замъгленото ми съзнание.

Махтоб! Бе първата ми мисъл. Горката Махтоб ще бъде толкова уплашена. В отчаяние се втурнаха към вратата, но тя, разбира се, бе заключена и аз бях хваната като в капан в апартамента на втория етаж. В агония крачех напред-назад без нито една мисъл за собствената ми безопасност. Припомних си думите от писмото на Джон: „Моля те, грижи се за Махтоб и не се отделяй от нея.“ Тогава плаках за дъщеря си с най-горчивите и тъжни сълзи в моя живот.

Навън виеха сирени и се носеше далечният грохот и тътен на противовъздушните оръдия. Чувах моторите на самолетите и експлозиите от бомбите. Непрестанно се молех за Махтоб.

Бомбардировката продължи няколко минути — бе най-кратката до този момент. Аз обаче треперех от страх, сама в тъмната къща, в тъмния град, обхваната от черно отчаяние. Лежах и плачех.

Може да беше минал половин час, когато чух входната врата да се отваря. Тежките стъпки на Муди отекнаха но стълбището и аз се втурнах в хола, за да го посрещна, готова да се моля като просякиня за мъничко новини за Махтоб. Вратата се отвори и той застана на прага, а силуетът му се очерта в рамката й на слабата светлинка на джобното фенерче.

Носеше на ръце нещо като голям, тежък вързоп.

Приближих, за да видя какво е.

Изведнъж дъхът ми секна. Беше Махтоб! Увита в одеяло, тя се бе свила в него будна, но мълчалива. Безизразното й личице бе призрачнобледо.

Изпитвах ужас и възторг едновременно. Детето ми изглеждаше толкова тъжно, толкова унило, толкова болно.

Прегърнах съпруга си и дъщеря си.

— Толкова те обичам за това, че я доведе отново у дома — казах на Муди и още докато изричах тези думи, почувствах целия им абсурд. Той беше причината за цялото ми нещастие, но в този миг му бях безкрайно благодарна, че виждам Махтоб, та почти повярвах в това нелепо твърдение.

— Предполагам, че въздушното нападение е било изпратено от Бога — каза Муди. — Ние няма защо да живеем разделени. Във времена като тези трябва да бъдем заедно. Наистина се безпокоях за теб. Не трябва да се разделяме вече.

Челото на Махтоб беше обляно в трескава пот. Протегнах ръце да я взема и Муди ми я подаде. Беше толкова хубаво, че можех да я докосна.

Тя не промълви нито дума, докато я носех към спалнята. Муди ни последва. Завих я, после грабнах някакъв парцал, натопих го в студена вода и изтрих челото й. Беше в съзнание, но очевидно не смееше нищо да каже в присъствието на Муди.

— Изяждаше ли си яденето — попитах.

— Да — увери ме той.

Но състоянието й говореше по-скоро за противното. Тя беше само кожа и кости.

През нощта той не посмя да ни остави сами. Махтоб беше все така безмълвна и апатична, но температурата й спадна малко благодарение на грижите ми. Тримата прекарахме нощта заедно в едно легло. Махтоб лежеше помежду ни, често разбуждана в лекия си сън от стомашни болки и диария. Притисках я в обятията си цяла нощ и само от време на време потъвах в мъчителен сън. През цялото време се боях да задам на Муди въпроса: „Какво ще правим сега?“

Сутринта, докато Муди се приготвяше за работа, той се обърна към мене, не грубо, но чувството от предишната нощ вече го нямаше:

— Приготви я.

— Моля те, не я взимай.

— Не. Няма да я оставя тук с тебе.

В този ужасен миг не посмях да реагирам. Муди имаше абсолютна власт над мене и аз не можех да рискувам да бъда отделена от дъщеря си отново. Безмълвна, Махтоб се остави баща и да я отнесе, а майка й остана с чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Нещо много странно ставаше с нас тримата. Трябваше ми време, за да си дам сметка за неуловимите промени в поведението ни, но интуитивно чувствах, че навлизахме в нова фаза на нашия съвместен живот.

Муди беше по-потиснат, по-малко предизвикателен, по-замислен от преди. Изглеждаше поуспокоен, сякаш бе намерил някаква вътрешна опора. Но в очите му долових признаци на задълбочаващо се безпокойство. Беше погълнат от мисълта за пари.

— Все още не ми плащат в болницата — оплака се той. — Работя за нищо.

— Това е абсурдно — казах. — Направо нее за вярване. Откъде взимаш пари тогава?

— Парите, с които живеем, взимам на заем от Мамал. И все пак не му вярвах. Бях убедена, че предпочита да си мисля, че няма пари и затова не можем да променим живота си.

По някаква непонятна за мен причина Муди постепенно беше променил мишената на своя гняв. Вече водеше Махтоб у дома почти всяка вечер, с изключение на нощите, когато бе дежурен в болницата. След седмица-две започна да позволява на Махтоб да оставас мен и през деня, когато бе на работа, а звукът на плъзгащото се резе, докато заключваше два пъти вратата след себе си, ни напомняше, че сме затворнички.

Една сутрин, след като излезе както обикновено, останах озадачена, че не чух познатия звук на резето. Муди се отдалечи от къщата и шумът от стъпките му заглъхна. Изтичах до прозореца в спалнята и го видях как крачи надолу по улицата.

Дали беше забравил да ни заключи, или това беше проверка.

Реших, че последното е по-вероятно. Двете с Махтоб останахме в апартамента и когато Муди се върна след няколко часа, беше в много по-ведро разположение на духа. Вече бях сигурна, че това е проверка. Беше наблюдавал апартамента или може би бе наел шпионин; но ние бяхме доказали своята благонадеждност.

Муди говореше по-често и по-разгорещено за нас тримата като за семейство, сякаш се опитваше да ни сплоти в едно като щит срещу жестокостта на света около нас. Дните бавно преминаваха в седмици и у мене все повече се затвърждаваше увереността, че той ще ми върне окончателно Махтоб.

Махтоб също се променяше. В началото тя с неохота споделяше подробности за времето, което бе прекарала далече от мен.

— Много ли плака? — питах аз. — Моли ли татко да те доведе пак тук?

— Не — отговаряше тя с тих и уплашен глас. — Не съм го молила. Не съм плакала. Не говорех с никого. Не си играех. Не правех нищо.

Трябваше да проведа много такива разговори, за да я накарам да престане да страни от мен. Най-накрая разбрах, че е била подложена на многобройни кръстосани разпити, особено от жената на племенника на Муди — Молук. Разпитвала я дали майка й я е водила някога в посолството, дали майка й не се е опитвала да напусне страната. Но Махтоб отговаряла на всичко с „не“.

— Аз се опитах да изляза от къщата, мамо — казваше тя, сякаш щях да й се разсърдя, че не бе успяла да избяга. — Знаех пътя от къщата на Молук. Понякога, като излизахме с Молук да купуваме зеленчуци или нещо друго, щеше ми се да избягам и да се върна при теб.

Бях толкова благодарна, че не бе успяла да избяга. Само при мисълта за Махтоб, тръгнала из задръстените улици на Техеран с объркания им трафик, невнимателните шофьори и зловещата полиция, сърцето ми се свиваше.

Не беше избягала, не беше правила нищо. И в това се състоеше промяната у Махтоб. Средата я бе асимилирала против волята й. Тя беше покорена. Болката и ужасът са били твърде големи за нея, за да си позволи да рискува. Беше потисната, болна, обезверена, съкрушена.

Промяната у тях двамата промени и мен. Дългите дни, които прекарвах заключена в апартамента на Мамал, ми дадоха възможност да размисля. Мислите ми се оформяха в логически заключения, опитвах се да анализирам и планирам живота си много повече откогато и да било. Бях сигурна, че няма да свикна с живота в Иран. У мен се бе загнездила мисълта, че повече не мога да вярвам на обърканото съзнание на Муди. Засега той изглеждаше по-добре, не толкова опасен, и разсъждаваше по-разумно, но аз не можех да разчитам, че това ще продължи дълго. Можех само да се възползвам от временното му състояние, за да подобря положението си, преди неприятностите да започнат отново.

Какво можеше да се направи? Нямах никаква представа, но успях да стигна до някои обобщения. Трябваше да насоча всичките си усилия към едно — да се измъкнем с Махтоб от Иран и да се върнем в Америка, но за целта трябваше добре да обмисля всяко свое действие. Стигнах до заключението, че отсега нататък ще трябва да пазя тайните си от своята дъщеря. Кръстосаният разпит, на който я бе подложила Молук, силно ме обезпокои. Не можех да рискувам тя да знае твърде много. Вече нямаше да говоря с нея за завръщане в Америка. Трудно ми беше да взема такова решение, защото обичах да споделям с Махтоб веднага всяка добра вест. Но знаех, че това е най-добрият начин да проявя любовта си към нея. Не биваше да подклаждам в нея надежди. Нямаше нищо да й кажа, докато не тръгнем за Америка, а аз все още нямах представа как ще стане това.

И така, след като Муди, ръководен от някакви свои налудничави подбуди, бе започнал да търси емоционална подкрепа от жена си и дъщеря си, всяка една от нас успя да изгради около себе си защитна обвивка. Това доведе до крехък мир, до едно странно съществуване, което, погледнато отстрани, изглеждаше по-лесно, по-спокойно, по-безопасно, но напрежението оставаше дълбоко спотаено под повърхността. По-лесно преживявахме ден за ден, но в действителност, по пътя, по който бяхме поели, сблъсъкът беше неизбежен и се приближаваше все по-заплашително.

Мамал и Насрин продължиха да живеят при роднини, но Реза и Есей се върнаха отново в апартамента си под нас. Предпазливото приятелство между Есей и мен се поднови.

На шестнайсетия ден от персийския месец ордибехещ, който тази година се падаше на шести май, бе рожденият ден на дванайсетия имам — Имам Мехди. Преди векове той изчезнал и до ден днешен шиитите вярват, че ще се появи отново в деня на Страшния съд заедно с Исус. Според обичая на рождения му ден хората отправят към него молбите си.

Есей ме покани в дома на една възрастна жена, която завършваше четиринайсетата година от своя наср. Трябваше да организира тържество по случай рождения ден на Имам Мехди, в замяна на което неизлечимо болната й дъщеря щеше да оздравее.

Есей каза, че ще има около двеста жени, и аз си представих един дълъг ден на вопли и молитви. Казах й:

— Не, не искам да ходя.

— Моля те, ела — отвърна Есей. — Ако искаш нещо да ти се сбъдне, плащаш на жената, която чете Корана, и тя се моли за теб. Преди да изтече една година, преди да дойде следващият рожден ден на Имам Мехди, желанието ти ще бъде изпълнено. Нима нямаш такова желание? Тя ми се усмихна топло и искрено. Много добре знаеше моето желание!

— Добре — казах, — ако Муди ми разреши.

За моя изненада Муди се съгласи. Вероятно защото почти всички жени от рода му щяха да бъдат там и щяха да ни надзирават — мен и Махтоб. Освен това той държеше да участвам в религиозните церемонии.

Още на разсъмване къщата беше пълна с хора. Мъжете се събираха в апартамента на Реза, а жените поемаха с колите към къщата на възрастната жена, която живееше на юг, близо до летището.

Денят беше истинска изненада. Влязохме в къща, пълна с непокрити жени, облечени в ярки празнични одежди, в пурпурни вечерни рокли с тежки колиета, в тоалети, избродирани с пайети, с открити рамене, в костюми с плътно прилепнали по бедрата панталони. Всички бяха с току-що направени фризури, обилен грим и златни бижута. От няколко стереовисокоговорителя гърмяха бандери, под ритъма на барабани и цимбал. Из целия хол жени, вдигнали ръце над главите, танцуваха чувствено, сладострастно поклащайки бедра. Никоя не беше покрита.

Есей смъкна чадора и остана по рокля със скандално деколте. Цялата беше в златни бижута.

Насрин носеше тоалет от морскосиньо с изрисувани в червено кашмирени фигури.

Зохре и Фереще бяха там, но от майка им, Амех Бозорг, нямаше и следа.

— Болна е — обясниха те.

Сега, като видях що за празненство е това, стана ми ясно защо я няма. Амех Бозорг не обичаше радостта, тук тя наистина щеше да се поболее.

Скоро забавленията започнаха с една група жени, наредени в редица, които изпълняваха танц с коремите си. Няколко жени пееха. Присъединиха се и други танцуващи, облечени в ярки одеяния.

Една след друга жените се приближаваха към тази, която четеше Корана в ъгъла на стаята, тя обявяваше по микрофона желанието на всяка жена и след това потъваше в монотонното си мърморене.

Фереще си пожела да вземе един изпит в училище. Зохре искаше съпруг. Есей желаеше Мехди да проходи. Насрин нямаше никакво желание. Шумното празненство беше в разгара си, когато Есей се обърна към мен:

— Нямаш ли желание?

— Имам, но не знам как да го направя.

Тя ми подаде някакви пари.

— Просто иди при жената и й дай тези пари — каза тя.

— След това седни до нея и тя ще се помоли за теб. Не е нужно да й казваш своето желание. Но докато се моли, ти трябва да мислиш само за него.

Хванах Махтоб за ръката и се приближих до светата жена. Подадох й парите и мълчаливо приседнах до нея.

Тя метна на главата ми парче черна коприна и започна да напява монотонна молитва.

„Колко съм глупава — помислих си. — Невъзможно е да излезе нещо от това.“ После реших, че може и да подейства. Трябваше всичко да опитам. Съсредоточих се — искам Махтоб и аз да се върнем в Америка! Ритуалът продължи само няколко минути. Когато свърши, си дадох сметка, че може би ще си имам неприятности. Всички племенници на Муди бяха тук и все някоя щеше да му каже, че съм си пожелала нещо. Той ще настоява да узнае какво е то.

Реших да ги изпреваря и първа да кажа на Муди.

— Пожелах си нещо днес — заявих аз. — Помолих Имам Мехди да ми изпълни желанието.

— Какво си пожела? — попита той подозрително.

— Пожелах си ние тримата отново да бъдем щастливи като семейство.

Беше минал месец, откакто Муди за първи път остави Махтоб да пренощува у дома. Оттогава бруталността му чувствително намаля и ние отново заживяхме почти като семейство. Позволяваше на Махтоб да прекарва с мен по няколко дни всяка седмица. Понякога ни пускаше на пазар, друг път ни пазеше ревниво. Водехме странно, уединено съществуване.

Живеех в мъчително очакване да се появи някаква възможност, но в крайна сметка какво друго можех да направя. Играех своята отчаяна игра вече и с Махтоб, както с Муди. Правоверно повтарях мюсюлманските си молитви и като взимаше пример от мен, Махтоб правеше същото. Постепенно Муди се поддаде на заблудата, защото му се искаше да вярва, че един ден отново ще заживеем нормално. Но съществуваше една нова опасност, която ме изпълваше с ужас. Сега, когато отново живеехме като семейство, трябваше да доказвам чувствата си. Ами ако забременея? Не исках да усложнявам положението си, като създам още един живот в този побъркан свят. Не исках да имам дете, чийто баща ме отвращава. Бременността би ме обрекла на този затвор завинаги.

На девети юни беше моят четирийсети рожден ден. Опитвах се да не мисля за това. Муди имаше нощно дежурство в болницата, затова нареди двете с Махтоб да преспим долу при Есей, така че тя да може да ни наблюдава. Аз се противопоставих, но той беше непреклонен. През нощта на моя рожден ден Махтоб и аз трябваше да прогоним огромните хлебарки, привличани от урината на Мехди, за да си направим място на пода в апартамента на Есей, да постелим одеялата си и да се опитаме да заспим.

Посред нощ звънна телефонът. Есей се обади и аз я чух да повтаря „не“, „не“.

— Това е моето семейство — извиках. — Днес е моят рожден ден.

Беше ме обхванало особено непокорство и като сграбчих телефона, чух гласа на сестра си Каролин. Каза ми, че татко е по-добре и че Джо е постъпил при моя бивш работодател. Очите ми се насълзиха, а гърлото ми се беше свило така, че едва говорех.

— Кажи му, че го обичам — беше единственото, което успях да промълвя. — Кажи и на Джон… че го обичам.

Муди се върна от дежурството си в болницата чак на другата вечер. За рождения ден ми донесе малък букет от маргарити и хризантеми. Благодарих му и набързо му разказах за обаждането на Каролин, преди Реза и Есей да са го направили. За мое успокоение той реагира по-скоро с безразличие, отколкото с гняв.

В един горещ летен ден Муди ни изведе на разходка. Отидохме до възрастна двойка негови роднини на няколко преки от нас. Синът им Мортеза, който беше горе-долу на годините на Муди, живееше с тях. Беше загубил жена си преди няколко години и родителите му помагаха да се грижи за дъщеря си Елхам — малко по-голяма от Махтоб. Беше мило и красиво момиченце, но изглеждаше мрачна и самотна, често пренебрегвана от баща си, баба си и дядо си.

Още от първите думи на Мортеза ми стана ясно, че роднините на Муди са го склонили да ми предостави повече свобода.

— Толкова се радваме, че те виждаме — ми каза той. — Загуби се напоследък. Чудехме се какво ти се е случило и се тревожехме за теб.

— Добре е — каза Муди и в гласа му се прокрадна смущение. — Сами виждате, че е добре.

Мортеза работеше в правителствената служба, контролираща телексните съобщения на страната с чужбина. Работата беше отговорна и даваше големи привилегии. По време на разговора ни този ден той обясни, че смятал да заведе Елхам през ваканцията в Швейцария или може би в Англия.

— Ще бъде чудесно, ако тя понаучи малко английски, преди да заминем — каза той.

— О, с удоволствие бих я учила на английски — казах.

— Това е прекрасна идея — съгласи се Муди. — Защо не я водиш у дома сутрин? Бети ще я учи на английски, докато аз съм на работа.

По-късно, по пътя към къщи, Муди каза, че е много доволен. Елхам била приятно момиче, много по-добре възпитана от повечето ирански деца, и той би искал да й помогне. Каза, че се чувствал особено привързан към нея, защото и тя като него била загубила майка си още като дете. Нещо повече, бил доволен, че аз ще имам някакво занимание.

— Искам ти да си щастлива тук — каза той.

— Искам да съм щастлива тук — излъгах аз. Уроците с Елхам дойдоха като отговор на моите молитви. Муди вече не си даваше труд да отвежда Махтоб в къщата на Молук през деня. Елхам и аз се нуждаехме от Махтоб като преводач, а когато не се трудехме върху уроците, двете момиченца се заиграваха заедно.