[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Реза и Есей имаха намерение да отидат на поклонение до свещения град Мешхед, където Амех Бозорг беше ходила да търси чудодейно изцеление. Преди раждането на Мехди, Реза и Есей бяха направили наср, обещавайки да отидат на поклонение, ако Аллах им даде син. Това, че Мехди беше физически и умствено увреден, нямаше значение, те трябваше да изпълнят своя наср. Когато ни поканиха да ги придружим, аз настоях пред Муди да приемем.

В съзнанието ми веднага проблесна мисълта, че така ще пътуваме със самолет до Мешхед, намиращ се в най-североизточната част на Иран. Там бяха станали няколко отвличания на самолети и това даваше нищожната, но пък реална възможност точно нашият полет да направи непредвидено кацане в Багдад.

Надявах се, че пътуването може да приспи подозренията на Муди. Желанието ми да отида на поклонение трябваше да го убеди в нарастващата ми привързаност към неговия начин на живот.

Имаше обаче много по-дълбока причина за моето нетърпение. Аз наистина исках да отида на поклонение. Есей ми беше казала, че ако стриктно спазваш нужните ритуали на гроба в Мешхед, ще ти бъдат изпълнени три желания. Аз имах едно-единствено желание и страстно исках да повярвам в чудесата на Мешхед.

— Някои хора водят болните и лудите там. Връзват ги на гроба с въже и чакат да стане чудото — ми каза Есей с най-сериозен тон. — Мнозина правят така.

Вече не знаех в какво от религията на Муди вярвам и в какво не. Бях подтиквана само от отчаянието.

Муди с готовност се съгласи да направим поклонението. Той също имаше какво да си пожелае.

Полетът до Мешхед беше кратък и след пристигането Муди ни наблъска в едно такси, което ни закара до хотела. Той и Реза бяха запазили стаи в най-добрия хотел на града.

— Какво е това? — промърмори той, като се оказахме в студената и влажна стая.

Очакваше ни неудобно легло. Продрано парче плат беше простряно върху прозореца и служеше за перде. Широки пукнатини набраздяваха сивата мазилка на стените. Килимът беше толкова мръсен, че не смеехме да се събуем. А миризмата от тоалетната беше убийствена.

Съседният „апартамент“ на Реза и Есей не беше по-добър. Решихме да отидем до харама веднага, водени както от религиозно усърдие, така и от желанието да избягаме от хотела.

Есей и аз намъкнахме по един абах, взет на заем за този случай. Това беше арабско одеяние, подобно на чадора, но с ластичен пояс, който не му позволява да се мести. Аматьор като мен се оправяше по-лесно с абаха.

Тръгнахме пеш към масжеда, на пет преки от хотела ни, през улици, задръстени от продавачи, които шумно предлагаха запасите си от молитвени камъни. Други търговци разнасяха красиви бродерии и бижута, изработени от тюркоази. От високоговорителите се носеха тътнещи молитви.

Масжедът, с фантастични куполи и минарета, беше най-големият, който бях виждала до този момент. Пробихме си път пред тълпи правоверни и спряхме до външен басейн да се измием преди молитвата. След това последвахме един водач, който ни преведе през широк двор и през цяла редица различни зали, застлани с великолепни персийски килими и с огромни, обковани със злато и сребро огледала по стените. Гигантски полилеи осветяваха пространството и светлините им се отразяваха в огледалата и заслепяваха очите ни.

Като се приближихме към харама, мъжете и жените се разделиха. Двете с Есей и децата се опитвахме да си пробием път през тълпата възторжени поклонници, за да стигнем харама и да се помолим на Аллах да изпълни желанията ни, но на няколко пъти ни изтикваха встрани. Най-сетне се оттеглихме към мястото, отделено за молитви.

Малко по-късно Есей реши да опитаме пак. Тя притисна Мариам в ръцете си и се хвърли в тълпата богомолци. Двете с Махтоб останахме зад нея. Най-сетне тя успя с яростна упоритост да достигне харама и вдигна Мариам високо над тълпата, за да може момиченцето да докосне гроба.

По-късно Муди ми се развика, че не съм дала и на Махтоб тази възможност.

— Утре ти ще вземеш Махтоб — каза той на Есей.

Три дни преминаха в религиозен екстаз. Аз все пак успях да си пробия път до харама и когато докоснах гроба, помолих Аллах най-искрено да ми изпълни само едно желание — да ни позволи двете с Махтоб да се върнем благополучно в Америка, така че да видя баща си, преди да умре.

Поклонението ме разтърси дълбоко, усещах, че съм повярвала в религията на Муди. Разбира се, това беше плод на моето отчаяние, съчетано с магията на заобикалящата ме обстановка. Каквато и да беше причината, аз бях повярвала в силата на харама. През четвъртия ни ден в Мешхед реших да повторя свещения ритуал с цялата преданост, на която бях способна.

— Искам да отида при харама сама — казах на Муди. Той не ме попита нищо. За него беше също очевидна моята отдаденост на вярата. Той дори се усмихна едва-едва, с което показа, че е доволен от промяната у мен.

Излязох рано от хотела, преди още другите да се приготвят, за да отправя за последен път своята единствена и най-искрена молитва. Като пристигнах, с удоволствие открих, че съм изпреварила тълпата. Лесно стигнах да харама, подадох няколко риала на един свещенослужител, който се съгласи да се моли за мене, за моето неизказано желание, после седнах до харама и останах така, потънала в съзерцание. Отново и отново повтарях молбата си към Аллах и почувствах как ме обхваща странен покой. Интуитивно усещах, че Господ ще отговори на молбата ми. И то скоро.

Като късчета от мозайка нещата започнаха едно по едно да се наместват в мисълта ми.

Веднъж Муди ни заведе в дома на Амех Бозорг, без да си дава труд да се преоблече в обичайните одежди за посещения, които представляваха нещо като развлечена пижама. Остана по костюм и само след минута бе въвлечен в ожесточено пререкание със сестра си. Преминаха на шустарийски диалект — езика, на който бяха говорили като деца, тъй че нито Махтоб, нито аз можехме да разберем за какво става дума, но по всичко личеше, че това е продължение на някакъв стар спор.

— Трябва да изляза! — внезапно каза той. — Ти и Махтоб оставате тук.

След това двамата с Меджид бързо излязоха.

Не ми се искаше да оставаме в тази къща, която бе свързана с толкова печални за мен спомени, нито пък да остана насаме с някой от нейните обитатели. Махтоб и аз се отправихме към задния двор с басейна, за да се посгреем на слънцето и да се усамотим.

За мое разочарование Амех Бозорг ни последва.

— Скъпа моя! — каза тя меко.

Амех Бозорг ме бе нарекла „скъпа моя!“ После ме обгърна с огромните си ръце. Говореше на фарси, като използваше прости думи, които или сама успявах да разбера, или Махтоб можеше да ми преведе.

— Много, много, много ми е мъчно за тебе, скъпа моя. Тя се хвана за главата и заплака:

— Иди на телефона. Обади се на семейството си. „Това е уловка“ — си помислих.

— Не — казах аз. Махтоб й преведе думите ми. — Не мога, защото Муди не ми позволява да се обаждам. Не съм получила разрешението му.

— Не, обади се на семейството си — настояваше Амех Бозорг.

— Татко ще се ядоса — каза Махтоб.

Амех Бозорг ни изгледа изпитателно. Погледнах я право в очите. „Какво става тук? — се чудех. — Дали е капан, който Муди ми е поставил, за да ме изпита дали ще му се подчиня? Или нещо се бе променило, нещо, за което нямах понятие?“

Амех Бозорг се обърна към Махтоб:

— Баща ти няма да се ядоса, защото няма да му кажем. Отново отказах. Подозрителността и объркването ми растяха при мисълта за измамите, с които тя си бе служила в миналото, и особено в Кум, когато ми нареди да седна и да не мърдам, а после се оплака, че съм отказала да се поклоня на гроба.

Амех Бозорг изчезна, но скоро се върна с дъщерите си Зохре и Фереще, които ни заговориха на английски:

— Обади се на семейството си — каза Зохре. — Ние наистина се безпокоим, че не си говорила с тях. Обади се на всички. Говори колкото искаш. Ние няма да му кажем.

Имаше нещо злобно в начина, по който бе произнесено това „му“.

И точно туй в края на краищата ме убеди. В този миг възможността да говоря със семейството си, колкото и кратък и горчив да бъдеше този разговор, си струваше риска да предизвикам гнева на Муди.

И така, обадих се. Разплаках се от мъка и любов. Те също се разплакаха, татко ми призна, че състоянието му се влошава с всеки изминал ден, че болките се увеличават и че докторите настояват за нова операция. Говорих с Джо и Джон, като ги събудих посред нощ в дома на баща им.

Амех Бозорг ни остави сами с Махтоб, докато говорехме по телефона. Не ни обезпокои нито веднъж. После ни повика да седнем в хола. Махтоб, Зохре и Фереще превеждаха, докато ние се опитвахме да говорим откровено.

— Аз настоях Муди да ти върне Махтоб — рече тя. — Казах му, че не може да постъпва така с теб. Не може така да се отнася.

Не можех да повярвам на ушите си — жената, която ненавиждах, която се бе държала с мен така враждебно, да ми стане съюзник? Дали виждаше лудостта на по-малкия си брат и от състрадание искаше да ни предпази от евентуалните ужаси? Толкова много неща исках да си изясня веднага. Разговарях с нея предпазливо, но тя като че ли прояви разбиране. Това бе огромно завоевание за тази странна жена. Тя знаеше, че аз виждам неразбираемата промяна у нея. Независимо от всичко не можех да й доверя тайните си. Но можех ли да разчитам на помощта й срещу неконтролируемото поведение на Муди?

Същия ден се сблъсках и с друг един проблем. По-голямата част от багажа ни беше струпан в празния килер до спалнята, в която живеехме преди време. Никой друг не ползваше стаята, тя беше още наша. В един момент, когато останах сама, отидох в спалнята и изрових запасите лекарства, които Муди беше донесъл от Америка.

Миниатюрните розови хапчета бяха в пластмасова опаковка. Наричаха се „Нордет“. Така и не разбрах как Муди е успял да прекара противозачатъчни хапчета през митницата на една ислямска република, в която контролът върху бременността е забранен. Може би с подкуп? Във всеки случай хапчетата бяха налице — цели кутии, пръснати сред други лекарства. Дали Муди ги беше броил? Не знаех. Като съпоставих страха от разкритието със страха от забременяването, се престраших да взема запаси за един месец.

Пъхнах малкия пакет под дрехата си и пластмасовата опаковка изшумоля. Чуваше се при всяко мое движение. Оставаше ми само да се надявам, че никой няма да забележи.

Когато Муди се върна да ни отведе вкъщи, никой не му каза за телефонните ми разговори с Америка. Тръгнахме и на всяка стъпка дъхът ми секваше от едва доловимото шумолене, но очевидно само аз го чувах.

У дома веднага скрих хапчетата под дюшека. На следващия ден глътнах едно, без да съм сигурна дали това е най-подходящото време, молейки се да подейства.

След няколко вечери Баба Хаджи се обади на Муди да му каже, че ще намине. Муди не можеше да му откаже.

Суетях се из кухнята, приготвяйки чай и други неща за почитаемия гост. Гнетеше ме мисълта, че може би идва да разкаже на Муди за телефонните ми разговори. За моя най-голяма изненада обаче двете с Махтоб подслушахме един разговор, който ме изпълни с оптимизъм.

Доколкото разбрахме, Баба Хаджи каза на Муди следното:

— Това е домът на Мамал. Мамал отиде да живее при своите сватове заради теб, защото Насрин не иска да ходи покрита през цялото време в собствената си къща, а ти си тук непрекъснато. Омръзнало им е вече. Долу е домът на Реза, ти и него използваш. На тях също им е омръзнало. Трябва да се преместите незабавно. Трябва да се махнете оттук.

Муди отговори тихо и почтително. Разбира се, ще уважи молбата на Баба Хаджи. Възрастният мъж кимна, знаейки, че думите му носят силата на свещения авторитет. След като предаде посланието той си тръгна.

Муди страшно се ядоса на семейството си, на собствените си роднини. Неочаквано ние с Махтоб се оказахме всичко, което има. Сега вече бяхме само ние тримата срещу несправедливия свят.

Сложихме Махтоб да си легне и разговаряхме с Муди до късно през нощта.

— Аз изучих Реза — оплака се той. — Дадох му всичко, от което имаше нужда — пари, нова кола, самостоятелен дом. Като дойде Мамал, аз платих за операцията му — колко тичане падна тогава. Винаги съм давал на семейството си всичко, което са поискали. Обаждаха ми се в Америка, че нямат палта, изпращах им. Толкова пари изхарчих за тях, а те го забравиха, всичко забравиха. Сега просто искат да ме изгонят.

После се захвана с Насрин.

— Ами Насрин. Толкова е глупава! Защо й е притрябвало да се покрива през цялото време? Защо не може да бъде като Есей? Разбира се, добре им беше, докато бяхме тук — ти чистеше, ти готвеше, сменяше пелените на Амир. Ти правиш всичко тук. А тя мързелува, само дето ще изкъпе Амир веднъж на няколко месеца, като дойде празник. Що за майка и съпруга е? Но сега, нали ще си бъде вкъщи през лятната ваканция, няма нужда от детегледачка и затова — махайте се! Къде да отидем без пари? Как си я представят те тази работа?

Това бяха необичайни думи от страна на Муди, който в своята ислямска преданост непрекъснато се бе оплаквал, че Есей е безнравствена, задето не се покрива, а Насрин смяташе за образец на добродетелност. Промяната в неговите разбирания ме порази.

Промърморих нещо в знак на съчувствие. На мястото на Насрин и аз щях да искам Муди да се махне от къщата ми, но това го премълчах и застанах изцяло на страната на своя съпруг, точно както той очакваше. Отново се оказах негов съюзник и най-голям почитател — всяка дума, която обърканият ми ум можеше да роди, галеше егото му с неискрени ласкателства.

— Наистина ли нямаме никакви пари? — попитах.

— Наистина. Все още не ми плащат. Документите ми не са готови.

Вярвах му. После додадох:

— Как ще се преместим тогава?

— Меджид каза да наемем каквато искаме квартира, а те с Мамал ще се погрижат за парите.

С много усилия успях да потисна радостта си. Муди беше дал дума на Баба Хаджи и аз не се съмнявах, че ще се преместим от този затвор. Нещо повече, сега вече нямаше никаква възможност да се окажем отново в дома на Амех Бозорг, защото Муди изпитваше неописуема ярост към своята доскоро толкова почитана сестра. Изобщо не можеше и дума да става да живеем с когото и да било от роднините му, след като те бяха накърнили достойнството му.

Можех ли да се надявам, че решението на Муди ще бъде да ни върне обратно в Америка?

— Те не те разбират — казах му нежно. — Ти си направил толкова много за тях. Но всичко ще се оправи. Поне тримата сме заедно.

— Да — каза той.

Прегърна ме. После ме целуна. И през следващите няколко страстни минути, които последваха, успях да се откъсна от настоящето. В този миг тялото ми беше просто инструмент, който можех да използвам, когато потрябва, за да се сдобия със свободата си.

Търсехме да наемем квартира. Тръгнахме из мръсни улици и отблъскващи квартали с един посредник на недвижими имоти. Всички апартаменти, които разгледахме, бяха в ужасен вид — мръсни и небоядисвани от десетилетия.

Реакцията на Муди беше окуражителна — той също роптаеше срещу отвратителните условия на живот. Трябваше му почти година, за да се отърси от детските си спомени и да започне да осъзнава нищетата, която сънародниците му приемаха за естествена. Той не искаше повече да живее така.

Примката на обстоятелствата се стягаше около врата му. Въпреки че заемаше уважавана длъжност в болницата, все още практикуваше медицина неофициално, защото не можеше да убеди антиамериканското правителство да признае дипломите му, не получаваше пари, не можеше да осигури благоденствието на своето семейство, което според него беше неговото основно задължение.

Муди откри, че вече не е склонен да уважава желанията на по-възрастните си роднини. Баба Хаджи имаше приятел посредник на недвижими имоти. Той ни показа апартамент само на една пряка от къщата на Мамал. Не го харесахме и отказахме да го наемем, което доведе до избухването на спор между Муди и Баба Хаджи.

— Тук няма двор — оплака се Муди. — Махтоб има нужда от двор, за да играе.

— Няма значение — каза Баба Хаджи. Нуждите и желанията на децата не го занимаваха.

— Тук няма нито мебели, нито домакински уреди — каза Муди.

— Няма значение. Нямате нужда от мебели.

— Ние нямаме нищо — настоя Муди. — Нямаме нито печка, нито хладилник, нито пералня. Нямаме дори чинии и лъжици.

Докато слушах разговора, открих, че вече по-добре разбирам фарси. Бях изумена и същевременно доволна от доводите на Муди. Искаше двор за Махтоб, настояваше да имаме домакински уреди. Искаше ги за нас, а не само за себе си, и то така, че да се възпротиви срещу многоуважавания патриарх на рода.

— Няма значение — повтори Баба Хаджи. — Намери си свой дом и всички ще ти дадат каквото ти трябва.

— Това е тароф — отвърна Муди гневно. — Това е тароф.

Баба Хаджи си тръгна разярен, а Муди взе да се тревожи, че е прекалил.

— Трябва бързо да се махнем от това място — каза. — Трябва да си намерим достатъчно голяма квартира, където бих могъл да открия клиника и да започна да печеля пари.

След като размисли малко, рече нещо твърде обезпокоително:

— Трябва да уредим да ни изпратят вещите от Америка — каза той.

Реза Шафие беше роднина на Муди и работеше като анестезиолог в Швейцария. Периодичните посещения при родителите му бяха повод за големи празненства и затова, когато получихме покана за вечеря в негова чест, Муди беше въодушевен. Сега, когато вече работеше в болница и възнамеряваше да започне частна практика, професионалните разговори с колеги имаха голямо значение за него.

Искаше да направи специален подарък на Реза Шафие и ме прати заедно с Махтоб в точно определена сладкарница, в която продаваха шам-фъстък, подреден умело във вид на декоративни пана. Отидохме в най-горещото време следобед и се оказа, че магазинът е затворен — беше часът за молитва.

— Хайде да почакаме ей там — казах на Махтоб и посочих сянката под едно дърво от другата страна на улицата. — Толкова е горещо.

Докато чакахме, забелязах група пасдари, спотайващи се в дъното на улицата. Зърнах един бял пикап, пълен с униформени мъже, и един пакон, в който седяха четири жени пасдари, загърнати в чадори. Докоснах инстинктивно челото си с ръка и със задоволство открих, че косата ми не се показва изпод русарито. „Този път няма за какво да се хванат с мене“ — рекох си аз.

Омръзна ми да чакаме и понечихме да пресечем улицата, за да видим ще отворят ли магазина скоро. Едва стъпихме на платното и паконът рязко потегли — спирачките му изск ърцаха до нас. Четири жени пасдари изскочиха и ни заобиколиха. Една от тях ни заговори:
— Ти не си иранка, нали? — попита тя на фарси, сякаш ме обвиняваше в нещо.

— Не.

— От Америка — отговорих на фарси.

Тя заговори ядосано и бързо в лицето ми, поставяйки на неимоверно изпитание ограничените ми познания по езика.

— Не разбирам — промълвих със запъване.

Това разгневи жената още повече. Тя продължи да ми крещи на своя неразбираем език, докато най-сетне Махтоб успя да ми преведе.

— Иска да знае защо не разбираш — обясни Махтоб. — Твърди, че в началото добре си разбирала фарси.

— Кажи й, че разбирам само няколко думи, не повече. Това донякъде успокои жената, но тя продължи да говори, докато Махтоб обясни:

— Спряла те е, защото чорапите ти са набръчкани. Опънах виновно чорапите си и жената тръгна да си върви, но преди това се обърна към Махтоб:

— Кажи на майка си да не излиза на улицата с набрани чорапи.

Така порицана, купих шам-фъстъка и на връщане към къщи предупредих Махтоб да не казва на баща си за случилото се. Опасявах се, че Муди може пак да ми наложи някакви ограничения. Махтоб ме разбра.

Същата вечер отидохме в дома на чичо Шафие в техеранския квартал Геиша, за да подарим шам-фъстъка на сина му Реза. Там имаше около петдесет-шейсет души.

Късно вечерта, след като повечето от гостите се бяха разотишли и ние тъкмо се готвехме да си тръгваме, внезапно засвириха сирени. Зловещият им вой известяваше началото на въздушно нападение. Светлините угаснаха.

Придърпах Махтоб към себе си и заедно с още четирийсет души се прилепихме до една от стените. Напрегнато очаквахме да чуем звука на зенитните оръдия, с който вече бяхме свикнали. Доловихме моторния шум на приближаващи се самолети, но зенитните оръдия мълчаха.

— Нещо не е наред — обади се някой. — Може би сме свършили боеприпасите.

Атакуващите самолети ревяха съвсем близо над главите ни.

Оглуши ме експлозия и аз почувствах как някакъв тъмен призрак профуча зловещо през стаята и ни остави уязвими и сковани от студ. Стената зад гърба ми отекна и някаква вълна ни блъсна двете с Махтоб напред. Чашите за чай звъннаха. Разнесе се звук на счупени стъкла.

Преди да успеем да реагираме, втора експлозия ни разтърси, след това трета. Цялата къща се тресеше. Мазилката се ронеше наоколо. Навред долавях писъци, но те звучаха странно и глухо. Чакахме таванът да се срути отгоре ни. Махтоб скимтеше. Муди стискаше ръката ми до болка.

Стояхме безпомощни, затаили дъх, борейки се с паниката.

Постепенно чувството за реалност се върна. Мина време, преди някой да осъзнае, че грохотът на самолетите и ужасяващите бомбени експлозии са отстъпили място на сирените на бързата помощ. Чуваха се писъците на жертвите отвън.

— Бързо на покрива — каза някой и ние като един се втурнахме към плоския открит покрив на къщата. Градът беше тъмен, но множеството пожари и фаровете на линейки, полицейски и пожарни коли осветяваха картината на опустошението. Въздухът се бе превърнал в гъст облак прах. Пред себе си виждахме само смърт и разруха. На мястото на съседните сгради сега в земята зееха дълбоки ями. Нощта миришеше на барут и изгоряла плът. По улицата мъже, жени и деца, изпаднали в истерия, тичаха, пищяха, плачеха и търсеха изчезналите си семейства.

Някои от мъжете отскочиха до близката главна улица, за да разберат какво става. Върнаха се с новината, че улиците са затворени за всякакви превозни средства, с изключение на линейките и пожарните.

— Тази нощ не можете да си тръгнете от Геиша — каза някой.

Нощта прекарахме на пода в къщата на чичо Шафие. Двете с Махтоб отправихме благодарствени молитви към Бога, че ни бе пощадил, и отново се помолихме за избавление.

Пътищата останаха затворени и на следващата сутрин, но една линейка пристигна да откара Муди в болницата. Докато той се грижеше за пострадалите, ние умувахме върху мълчанието на зенитната артилерия предишната нощ. Песимистите смятаха, че правителството е останало без боеприпаси. Ако това се окажеше вярно, адският огън върху ни щеше да се увеличи.

Изглежда, слуховете бяха плъзнали из целия град, защото следобед правителствената телевизия излъчи изявление, което целеше да успокои духовете. Доколкото разбрах, говорителите съветваха населението да не се безпокои. Причината за липсата на зенитен огън била, че правителството опитвало нещо друго. Но така и не казаха какво.

Муди се върна в къщата на чичо Шафие чак през нощта. Квартал Геиша все още беше отворен само за колите на бърза помощ и пожарната, така че трябваше да прекараме тук още една нощ. Муди беше уморен и изнервен от дългия ден в болницата. Носеше лоши новини за много пострадали. В една къща, в която имало многолюден рожден ден, загинали осемдесет деца.

Реза Шафие трябваше да отложи връщането си в Швейцария. Вечерта той рече на Муди:

— Не можеш да оставиш Бети и Махтоб тук. Твърде опасно е. Нека ги взема в Швейцария. Ще отседнат при мене. Ще се грижа за тях. Няма да ги изпускам от очи.

Какво ли знаеше Реза Шафие за моето положение? Наистина ли смяташе да ни пази в Швейцария, или само искаше да успокои страховете на Муди, за да избягаме? Това нямаше значение, защото бях сигурна, че бихме могли да се върнем в Америка през Швейцария.

Но Муди на мига унищожи тази слаба надежда:

— Не! — изръмжа той. — В никакъв случай. Предпочиташе да ни излага на опасностите на войната. Прекарахме още два дни в къщата на чичо Шафие, докато специалните групи успеят да изнесат ранените и убитите. Всеки ден новините от правителството ставаха все по-тайнствени. Репортерите твърдяха, че Иран вече притежавал модерни ракети въздух-въздух, които били далеч по-ефикасни от зенитните оръдия, затова не ги използвал. Един репортер добави, че гражданите на Иран ще бъдат изненадани, като научат откъде идват новите ракети.