Конспект по фонетика на съвременния български език
Развой на правописния въпрос у нас
Изтегляне 121.14 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Първият период
| Развой на правописния въпрос у нас. Кратка история на съвременния българския правопис. Паралелно с изграждането на новобългарския книжовен език се формира и българският правопис.
Първият период (от края на 18. век и началото на 19. век до Освобождението – 1878) е възрожденски. В него се решават основни устройствени правописни задачи, свързани с азбуката и отразяването на звуковите особености на българската реч, както и с някои конкретни правописни правила. Основната графична система е черковнославянската. С нейната графика и правопис са напечатани почти всички излезли в този период книги. Но пак в зависимост от своя филологически усет книжовниците използват и някои особености на народните говори и живата народна реч. С черковнославянска азбука и правопис са напечатани произведенията на Софроний Врачански, Й. Кърчовски, К. Пейчинович, д-р Петър Берон, Ан. Кипиловски, Н. Рилски и др. Важен етап в използването на черковнославянската азбука и правопис е практиката на книжовноезиковите школи от втората четвърт на 19. век. През този период се правят и първите опити за използване на гражданската кирилица. Важна роля изиграват Ан. Кипиловски, В. Априлов (предлага проект за азбука, състояща се от 24 букви), Н. Рилски, Ив. Богоров, Ив. Момчилов. Г. Кръстевич се опитва да осъществи приемственост между старобългарската писмена система и новобългарския правопис. След 1850 г. в печатните книги се налага гражданското писмо. Третата четвърт на 19. век е времето, в което се формират книжовноезикови и правописни школи, предлагащи своите модели за нормативното устройство на българския език. В правописните спорове се оформят главно три направления: радетели на историческия (етимологичния) правопис, радетели на фонетичния правопис и такива, които заемат балансирана позиция – исторически правопис, но със съобразяване с живия изговор в определени позиции. Умерено етимологични са Пловдивската и Търновската правописна школа, а представител на фонетичната школа е основно Н. Първанов. Компромисно и филологически компетентно в споровете се намесва и Марин Дринов. Умерено традиционната школа на Марин Дринов е рожба на създаденото през 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество. „За изработване един книжовен език дружеството няма да взема никакви изкуствени мерки, няма да кове нови думи, нови граматически форми, нито пък да съчинява нови начини за изричания и т.н. То само ще откопава и събира богатствата на българский народен език, било в лексически, било в синтактически изглед, и ще ги изважда на видело, за да може всеки да се ползова от тях.“ („За новобългарското азбуке“. Периодическо списание на Българското книжовно дружество, І, 1870, кн. 2, с.7) Според Дринов българската азбука трябва да се състои от 31 букви (първоначално той изхвърля [щ], но после я връща, той не приема и [й] за отделна буква). Като се прибавят [щ] и [й], броят на буквите става 33. Съчетанията [-ръ:-ър], [-лъ:-ъл] се предават според изговора в североизточните говори, съществителните от м.р. да приемат само пълен член, като той да се пише винаги слято с думата, кратките форми на личните местоимения да бъдат ме, те, се и т.н. Изтегляне 121.14 Kb. Сподели с приятели:
|