Конспект по фонетика на съвременния български език
Законът за регресивната асимилация
Изтегляне 121.14 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Ь отбелязваме
- При бройната форма
- Българският книжовен език като национален език. Отношението между книжовния език и диалектите.
- Езиковите закони
| Законът за регресивната асимилация (уподобяване по звучност на съгласните) задължително се отбелязва при фонематична транскрипция /збòр/, /ùспит/. (Изкл. е „в”, която се държи понякога като сонорна съгласна. Когато е в първа позиция, „в” се проявява като шумов съгласен, а във втора позиция – като сонор /покрùфка/, /творèц/)
При фонематична транскрипция звуковете ДЖ и ДЗ отбелязваме със съответните знаци ( Ψ и S). / ѱуѱè/, /sънкам/. При фонематична транскрипция слетия изговор на клитиките /думи без собствено ударение/ с основната дума, носеща собствено ударение, отбелязваме с помощта на дъгичка, която свързва двете думи. /ште ̮ четъ/ При фонематична транскрипция буква Щ „се развързва” и се изписват буквите, съответстващи на двата звука ШТ. /штàстие/ При прецизен книжовен изговор и при фонематична транскрипция звуковете Т и Д в краесловие се пазят – не изчезват, не изпадат. (В думата дрозд /дрòст/ например действат два закона последователно – законът за краесловното обеззвучаване и законът за регресивната асимилация.) При фонематична транскрипция Ь отбелязваме с общоприетия знак за мекост на съгласните /’/ /акт’òр/ При фонематична транскрипция не се пишат главни букви (ние отбелязваме звукове, а те не се делят на главни и малки). При бройната форма на съществителните имена от м.р. няма условен правопис. (Например: В обора има пет коня /кòн’а/. В стаята има десет стола /стòла/). Но: Иди нахрани коня /кòн‘ъ/ - случай на условен правопис Подай ми стола /стòлъ/ - случай на условен правопис Сонорните съгласни никога не се менят. Не влияят върху предходната съгласна. При транскрипция задължително се поставя ударение. Българският книжовен език като национален език. Отношението между книжовния език и диалектите. Езикът възниква спонтанно в човешкия колектив, за да задоволи потребностите на хората да общуват. С развитието на самия човек и на социалните отношения се усъвършенства и неговият език. Следователно езикът непрекъснато се променя. Историята на езика се изучава от историческите езиковедски дисциплини. Целта на историческото проучване на езика е установяването и описването на основните му периоди: 1. Предписмен период на българския език (7. – 9. век), когато се създава българската държава след идването на тюркското племе прабългари на Балканския полуостров. 2. Старобългарски период (9. – 12. век), свързан е със създаването на българската писменост от Кирил и Методий. 3. Среднобългарски период (12. – 15. век), когато започват да се появяват нови тенденции в развитието на граматичния строй на езика. 4. Новобългарски език (от 15. век насам) – вече са налице качествени промени в езика, характерни и за съвременния език. Измененията в системата на нашия език бележат основните етапи от преминаването му от синтетичен граматичен строеж (в старобългарския език е имало падежи) към аналитичен. Промените в езика се обуславят от влиянието на други езици или просто от усъвършенстване на говорния апарат на човека. Промените имат закономерен характер и са резултат от действието на определени езикови закони. Езиковите закони могат да бъдат ограничени по време (напр. да бъдат валидни само за определен период) и по пространство (напр. да се отнасят само за един диалект или диалектна група, а не за българския език като цяло). Първоначално езиците обслужват относително малки човешки колективи. С разрастването на езиковата общност започва разселване. Върху по-голяма територия вече трудно се поддържа старото единство на езика. По този начин от праславянски са се обособили отделните славянски езици. Аналогичен процес може да се наблюдава и в един език, когато по обществено-исторически причини възниква териториална откъснатост и намаляват активните контакти между хората. Така се обяснява силното диалектно разчленение на българския език след падането на България под турско робство. Българският език се развива в териториално обособени варианти, понякога значително отличаващи се помежду си. Това са диалектите или местните говори. Те се отличават със собствени особености, главно в областта на фонетиката и лексиката. Едва с преодоляването на феодалната разпокъсаност тяхната функция започва да се ограничава и на съвременния етап от развоя на езика диалектите са в процес на отмиране. Със създаването на единни по-широкообхватни икономически, социални и културни структури се налага утвърждаването на единен език. Чрез този единен език се цели да се преодолеят по-сериозните диалектни различия и битовата ограниченост на народната реч. Изтегляне 121.14 Kb. Сподели с приятели:
|