2. Образът на Ралица като модернистична героиня Образът на Ралица е препратка към Петко-Славейковата Гергана от „Изворът на Белоногата”. Героинята от възрожденската поема, подобно на романтически персонаж, въплъщава идеята, че човек, вместо да принадлежи на родния си свят безсъзнателно, може да го избере, да го предпочете по силата на свободната си воля. Ралица също защитава правото си на свободна воля - не отстъпва от сърдечния си избор, не изневерява на ценностните си възгледи. Но е героиня от друг ранг - модернистичен. Чрез образа й не се утвърждават някогашните възрожденски послания за драгоценността на родния свят, а се изгражда представата за психологическата сложност на човека, за начина, по който той понася трагическите обрати в живота си.
3. Особености на поетическия стил в поемата Някои от мотивите, както и елементи от стилистиката са обвързани с фолклорната традиция. Сред тях са:
мотивите за детето сираче („Сиротно чедо беше тя.”), за трудната съдба на отличените чрез хубост („Ех, кабил ни край не е/ на хубаво да води тая хубост.”), за трагичната предопределеност на любовта между двама млади („Пожалиха за чуждо чужди хора;/ пожалиха за Ралица, за Ива...”);
използваните традиционни сравнения („Като оназ вечерница в небото,/ една бе в село Ралица девойка...”) и метафори („Той беше строен явор столоват,/ тя тънка, вита, кършена лоза...”);
наличието на народно-разговорна лексика („Отколя диря слука да ти дам/ скъп армаган –огърлица рубета...”).
Внушенията обаче са модернистични по дух и се постигат не толкова чрез преките авторови характеристики, колкото чрез психологизиране на изобразявания свят (лошият поглед на Стоичко, който предвещава убийството на Иво; тревожното очакване Иво да се върне и засилващите се предчувствия, че това няма да се случи и т.н.).
1. Епиграфът „So pocht das Schicksal an die Pforte.” (от немски език - „Така съдбата чука на вратата.”)
Обвързва стихотворението с историята на създаването на V. симфония на Бетовен. Според някои разкази композиторът я пише, докато постепенно губи слуха си. Сътворените от самия него звуци достигали до съзнанието му като тътен. Затова казвал, че така съдбата чука на вратата на живота му, обричайки го на парадоксалното положение, да не може да чуе това, което твори.
