2. Възгледи за характера на поетическия текст Френският символист Пол Верлен твърди, че в символистичната творба е важен преди всичко музикалният принцип - нужно е думите да звучат, не толкова да значат:
Във всичко – музиката само!
И тъй, да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.
/Пол Валери „ Поетическото изкуство”/
Музикалността според него е обвързана и със смисъла на творбата - той трябва да се изгражда не от логическите отношения между думите, а от редуването на мотивите, организирани в композиция, близка до тази на песента.
Според символистите подчертана роля за постигане на внушенията в текста играят и цветовите внушения. Затова те са широко застъпени в символистичните произведения, като често са организирани и в опозиции - например черно - бяло (ден - нощ, мрак - светлина и т.н.).
3. Специфика на българския символизъм След естетическия индивидуализъм, прокаран от кръга „Мисъл”, символизмът е второто проявление на модернизма у нас. Като литературно направление той се налага след 1907 г. Активният му период е до войните; след 1920 г. остава затворен по страниците на сп. „Хиперион”, поддържащо символистичната линия до края на 20-те години на 20. век.
До войните трибуна на символистичната поезия са списанията „Наш живот” и „Звено”.
3.1 Представители Първите символистични стихотворения се срещат в творчеството на Яворов, но като цяло творчеството му не може да се причисли към тази литературна школа. Нейните типични и най-ярки представители са: Теодор Траянов, чиято книга „Regina mortua”, излязла през 1907 г. слага фактическото начало на символизма у нас; Димчо Дебелянов, Николай Лилилев
3.2 Проблеми и конфликти в творчеството на българските символисти По подобие на френските си събратя българските символисти проблематизират връзките на индивида с актуалния социален живот, смятан за нещо преходно и неважно. Естетическият бунт срещу традицията е съпроводен и от културна реакция срещу буржоазните идеологеми. За символистите човекът е ценен в стремежа си към духовно съвършенство и е значим в усилията си да се откъсне от затормозяващата власт на всички временни връзки със света. Във висша задача за личността трябва да се превърне духовното самопознание и постигането на определена личностна автентичност. По тази причина символистите обръщат особено внимание на миналото и на мига. В техните представи миналото на всеки човек е сбор от уникални за него събития, чието духовно съдържание трябва да бъде добре разбрано и запомнено. Мигът е изражение на бързолетното време, на вечно изплъзващия се смисъл на ставащото. Символистичният поет се опитва да пресъздаде състоянието на душата, търсеща цялостност в един непрекъснато разпадащ се и преходен свят, в който човекът се опитва да се опре на нещо устойчиво и да опази ненакърнен душевния си мир. По тази причина основният конфликт в символистичната поезия произтича от дисхармонията между човека и света, което определя и най-често срещания тип лирическо настроение и чувство: тихата меланхолия*, меката тъга, носталгията, житейската умора и чувството на обреченост, отчаянието и песимизмът. Като цяло звученето на символистичния стих е приглушено „под сурдинка” (както е назован и един Дебелянов поетически цикъл).
