6. Основен герой на Дебеляновата поезия
Лирически герой в Дебеляновата поезия е обикновеният чувствителен човек от града, самотен сред околните, отчужден от тях, бродещ из света в търсене на близост и разбиране („печален странник”). Неговото съществуване няма сигурни опори и ясни перспективи, но причината за това не е външна. Тя се корени в собствената му изострена чувствителност и в прекъснатите му връзки със света, който е лишен от хармония, красота и смисъл.
7. Литературната история за Дебелянов и неговата поезия
Определят Дебелянов като поет на нежното, интимното, тъжното, меланхоличното, печалното, носталгичното. Като основна черта на поезията му се сочи елегичността (не само като жанров определител, но и като тоналност).
„Черна песен”
Стихотворението изгражда психологическия профил на модерната душа, разпъната между противоречивите си желания и реалния резултат от тяхното осъществяване:
Призова ли дни светло-смирени
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
Лирическият човек в творбата е осъден неизменно да постига ефект, обратен на заложените очаквания:
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя.
Дебеляновото стихотворение „Черна песен” е сочено от знаменития народопсихолог Иван Хаджийски като пример за противоречивия образ на интелигента в преломното време на преход от традиционно към модерно: „Това е „черната песен” на този, който често говори не това, що мисли, върши не това, което говори, дори не това, което мисли и желае.” („Бит и душевност на българския народ”)
Традиционният мотив за раздвоената душа на модерния човек (въведен от Яворов в „Две души”) намира реализация при Дебелянов в метафората „разнолика, нестройна душа”. В излязлата през 1926 г. книга „Димчо Дебелянов - поет на жизнения подвиг, спомени и впечатления”, авторът й Людмил Стоянов - приятел на Дебелянов, пише следното: „Раздвоеност, която не го напуща нито за миг; двойнствен човек, homo duplex – чиято душа е сякаш на синура* между две възможности, на границата между два свята: земния, който го обвързва с реалните си форми, функции, желания, предразсъдъци, и висшия, който го зове в царството на идеите и пропорциите, в мълчанието на сънищата. Как да ги примири? Истински Тантал, който носи при това мъките си, без да е обидил боговете. И за него няма избавление, няма опорна точка…”
Съзнанието за угасване на живота („гасне мълком живот неживян”), за обреченост на личните усилия и за безсмисленост на съществуването пораждат мотива за неживения живот – водещ в Дебеляновата поезия. Той е главен „сюжет” в лириката на поета и обяснява нейната драматична тоналност.
Сподели с приятели: |
