Светът на миналото – блян и наказание
Стихотворенията „Помниш ли, помниш ли”, „Скрити вопли”, сонетът „Пловдив” и „Спи градът” изграждат образа на „миналите дни” чрез типичното за символистичната нагласа съжителство на полюсно противоположни чувства. Лирическият герой и в четирите стихотворения живее в настояще, в което не се случва нищо важно; не гради планове за бъдещето, защото е със съзнание, че е провалил мечтите си; лишен е от ориентири и посока на живота си. Светлото, хармоничното и свидното е свързано с миналото, а самият той е пътник за никъде - изгубен не в пространствата на външния свят, а в дебрите на собствената си душа, на собственото си мъчително преживяване на света!
„Помниш ли помниш ли”
Смисълът на творбата се внушава посредством две хронологически плоскости - на миналото и на настоящето. Светът на миналото е представен чрез образите на тихия двор и тихия дом, белоцветните вишни, дните предишни и светлия хор на ангели; този на настоящето - чрез образите на затвора и позора („моята стража е моят позор,/ моята казън са дните предишни”). Духовни и емоционални знаци на преминалото са серафичната чистота, невинността, топлотата, уютът, близостта; на сегашното - отсъствията, липсата на свободен избор, сломената екзистенциална воля. Героят е загубил способност да определя насоките на своя живот и това провокира присъствието на поетическия образ на позора (повече оценка за пасивното лично състояние, отколкото констатация за определено деяние).
Отъждествяването на собственото съществуване като вид не-свобода е в основата на мъчителната равносметка и драматичните самообвинения на героя за претърпян житейски провал.
Поантата на стихотворението синтезира основното внушение на творбата: миналото е само красив сън, а споменът за него - илюзия.
2. „Скрити вопли”
Водещ мотив в стихотворението е този за ненужността на спомена и за потребността, съзнанието да се отърси от неговата красиво-гнетяща власт.
Макар и припознато като най-светлата и устойчива част от съществуването,
спомнянето предизвиква у Дебеляновия герой сладостно-болезнени усещания. То го връща към селенията на покоя, пълнотата, споделената близост (родния дом; двора на бащината къща; майката, изправена на прага; стаята със старата икона), но това е връщане от позицията на осъзнатата безвъзвратна отминалост. Всички свидни образи на съкровеното в творбата са подпечатани от наивно-възторжения детски поглед за родното, но това е поглед, обхванат от условност и илюзорност. Лирическият човек съзнава, че дори самият копнеж за завръщане в миналото е обречен и затова финалът на стихотворението представлява болезнено възклицание:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Ясното съзнание на героя, че домът за него е завинаги загубена свидна ценност, насища емоционалната атмосфера на творбата с носталгия* и мъчителен копнеж. Това определя и елегичния й характер.
Сподели с приятели: |
