3. „Спи градът”
Типичният за Дебеляновата поезия мотив за спомена се преплита в тази творба с мотива за бездомничеството, разбирано като състояние на безприютност. Определенията „бездомен и самин” се отнасят не до социалния статус на героя, а до психологическия - броденето е представено не просто като физическо придвижване в пространството, а като духовно действие, свързано с невъзможността да се открие сродна душа, да се сподели близост. Както в „Скрити вопли” и тук миналото е разположено в сферите на неприкосновеното („Миналото – ах, остана то/ тъмен край от скърби заледен”), но сенките му продължават да сподирят* героя в лишеното му от цел и посока настояще.
Творбата е показателна за светонагласата на модерния човек - тя е пропита с меланхолия* и унилост*, с безнадеждност и самотност. Нощта, изобразяваща откъснатостта на индивида от потока на живота, е основен символ, а градът е представен като средище на отчуждение и духовна отритнатост. Доминиращо* е чувството на нескончаема тъга („а скръбта расте, расте, расте…”), а нейна образна алюзия* е ръмящият дъжд, наложен чрез рефренното повторение „а дъждът ръми, ръми, ръми…”.
4. „Пловдив”
По своята форма стихотворението е сонет. Съдържа автобиографичен момент. Той е свързан, от една страна, със заглавието на творбата (Пловдив е градът, в който поетът прекарва детството и юношеството си), а от друга - с признанието: „Как бяха скръбни мойте детски дни!” За разлика от ”Помниш ли, помниш ли...”, „Скрити вопли” и „Спи градът”, в тази творба Дебелянов показва един по-различен поглед към миналото - като за територия на първите загубени битки с живота. Обосновката на тази променена позиция е вложена в образите на спотаените сълзи, на убитите в зародиш мечти („и в зли страни/ мечтите ти навек ще бъдат пленни”), на „стъмнения” (помръкнал) взор. От тях произтича и новото възприемане на спомена - като ненужно бреме, като тежко наказание, а не като утеха:
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.
„Миг” - мигът на пропуснатото откровение
Лирическата ситуация в стихотворението пресъздава мига на пропуснатата възможност да се получи отговор на най-важния въпрос: защо ние хората сме „тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни”; защо сме така изоставени в безизходния кръг на страданието си, защо не знаем какъв е смисълът да го понасяме.
Творбата изгражда образа на един свят, раздвоен между небесното и земното, между „тук” и „там”, между суетата на делничното и високата непостижимост на отвъдното. Сред тези полюси е положен лирическият герой на Дебелянов. Като в някакъв транс той губи очертанията на физическия свят, без да може да премине в алтернативния*, духовния, символизиран от небето. Прикован на средата между двата свята, той се намира в някакво странно небитие, в което параметрите на познатия човешки свят отсъстват:
и нямаше там ни надежда, ни спомен –
и нямаше там ни пространство, ни време…
Тази неопределена ситуация е образно съответствие на модернистичната теза, че човешките въпроси остават безответни, а овладяването на висшето познание е чудо, което не се сбъдва; че човешкият живот е обречен да потъне в „бездънната пропаст” на света, а мечтата - да бъде заменена от „безпощадна пробуда”. Финалът на стихотворението утвърждава внушението, че небето крие своите тайни, че земята притегля в орбитата си личността и че човекът е обречен да прекара живота си между даденостите на земното и непостижимостта на отвъдното.
Освен образа на централния лирически герой в творбата се открояват и образите на тълпата, на „огрешения и позорен” град, на уличния пир. Те силно напомнят Яворовото стихотворение „Маска”, а „хилавите” воини (мъжете) и „отвъргнатите” „неми сирени” (жените) от Дебеляновата творба се възприемат като аналог* на Яворовата вакханка.
Сподели с приятели: |
