Глава втора ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ В ПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА. ПРОБЛЕМИ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

• 
  да получите знания за предмета на психологията като наука и за нейния обект;
  
• 
  да си изясните кои са задачите, стоящи пред съвременната психологическа мисъл;
  
• 
  да се запознаете с основните методи, използвани в психологията като наука.
  

В целия период на човешкото съществуване хората винаги, по един или друг начин са общували, усещали, възприемали, предчувствали и т.н., което понякога изразяваме с думите: какъв психолог е този или онзи човек. Разбира се, тук става дума за житейската, ежедневната психология, която не бива да се подценява, но ние ще се стремим да обхванем научните основи на психологията. За това ще разгледаме какво е това психология, с какво се е занимавала, какви са задачите на психологията.

Психологията се явява наука изучаваща процесите на активно отразяване от човека на обективната действителност в човешката психика. Психика – свойство на високоорганизираната материя (тялото, нервната система и мозъка), да отразява обективната действителност по особен субективен начин, пречупвайки я през целия минал опит на субекта, и регулиране на тази основа на поведението и дейността.

В своето историческо развитие психологията е изминала четири етапа. Първи етап – психологията като наука за душата – такова определение на психологията е дадено повече от хиляда години пр.н.е. тъй като с наличието на душата са се опитвали да обяснят всички неясни явления в човешкия живот. През този етап психологията е част от философията. Втори етап – психологията като наука за съзнанието – възниква през ХVІІ век във връзка с развитието на естествените науки. Тогава способността да се мисли, чувствува и желае е наречена съзнание. Основен метод за изучаването на съзнанието е било наблюдението на човека върху самия себе си и описание на фактите. През този етап психологията все още не се е отделила от философията като самостоятелна наука. Трети етап – психологията като наука за поведението – началото на този етап е представено през 1879 година, когато в Лайпциг се основава първата психологична лаборатория от немския психолог Вунд. Това е и началото на психологията като самостоятелна наука. През този етап задачите на психологията са наблюдение върху поведението, постъпките и реакциите на човека, т.е. това което непосредствено се вижда без да се отчитат мотивите, предизвикващи тези постъпки. Четвърти етап – психологията – като наука изучаваща фактите, закономерностите и механизмите на психиката – формира се на базата на материалистическата философия, нейна основа е теорията на отражението и това е етапа в който всъщност се намира психологията в момента.

От тази теория се вземат положенията, че първо – психиката е свойство на мозъка, негова специфична функция, второ – че тази функция носи характер на отражение, трето – че правилността на отражението се потвърждава от практиката. При това положение психиката всъщност има две основни функции, отражение за което стана дума и на неговата основа регулиране на поведението и дейността. Кои са основните форми на проявление на психиката? На първо място това са психичните процеси, които биват познавателни и емоционално-волеви. На второ място, това са психическите състояния /интерес, бодрост, увереност и др./. На трето място са място – свойствата на личността, темперамент, характер, способности.

Съвременната психология е широко разгърната област на човешките знания за психиката. По този начин тя се намира в редицата на науките заемащи промеждутъчно място между три големи направления на научното познание: философски науки, естествени науки и социални науки. Обяснението на този факт е, че в центъра на вниманието на психолозите е човека, с изучаването на който се занимават и науките от посочените други области, но изхождайки от различен аспект. Интегрирайки знанията на всички науки от тези области, психологията от своя страна има с тях обратна връзка, което позволява да се построи общ модел на човекознанието. В това отношение тя поддържа тясна връзка с много науки. Нейната методологическа основа е философията. При решаването на задачите за определяне на същността, структурата и закономерностите на развитието на психиката, психологията взаимодейства с: естествените науки, в изучаване структурата на физиологическите и биологическите процеси, лежащи в основата на психиката. С кибернетиката в изучаването на процесите на психическата саморегулация на човешката личност; Със социологията за решаване на задачите на социалната психология и изучаване на ролята на психологията в обществото; С педагогиката при решаване на задачите за обучение, възпитание и формиране на човешката личност; С техническите науки за разработване на технически средства за изследване на психиката, а така също и на оптималните условия за дейност на човека в условията на техническия прогрес. По подробно на връзките ще се спрем при разглеждането на проблемите на психологията като наука.

Съвременната научна психология решава от една страна чисто теоретични въпроси, а от друга страна, практически задачи в областта на труда, образованието, медицината и т.н. Така се налага разделяне на различни отрасли на психологията, които отрасли придобиват относителна самостоятелност. Това разделение, произтича: първо – от резултата на усложняващия се социален живот и дейност, следователно по искане на практиката; второ – това разделение се наложи на основата на развитието на методите на психологическите изследвания и на натрупването на научни знания в определената област. Основа на структурата на съвременната психологическа наука е общата психология, която изучава същността и общите закономерности на възникване, функциониране и развитие на психиката. Развива се на основата на достиженията на всички отрасли и в същото време обобщава и направлява тяхната обща теория.

Отрасли на психологията: по характер на дейността – биват психология на труда, която изучава психологическите особености на човека в различните сфери на обществения живот. Така се е получило разделение на спортна, инженерна, летателна, космическа, медицинска, военна и т.н. психология; по развитието на човека – възрастова, която изучава психическото развитие на личността в процеса на живота и бива: детска, начална, предучилищна, училищна, вузовска и т.н.; сравнителна – изучава психиката на животните; специална – изучава отклоненията в развитието на психиката; по отношение между личност и общество – психология на личността, изучаваща психологичните особености на личността и социална – изучаваща психическите явления в процеса на взаимоотношението на хората в групата, колектива, масата.

В основата на разделението на психологията на отрасли, могат да бъдат положени различни принципи. В съвременната психология са приети три: детерминизъм – означава, че психиката се определя от начина на живот и се изменя с измененията на външния свят; единство на съзнание и дейност – означава, че съзнанието и дейността се намират в неразривно единство като съзнанието образува вътрешния план на дейността на човека; развитие – означава, че психиката може да бъде правилно разбрана, ако се разглежда в непрекъснато развитие като процес и резултат от дейността.

• 
  Планиране на изследванията, което включва подбор и апробация на методите и методиките. Разностранното разглеждане на въпросите изисква да се отчитат всички фактори влияещи на протичането и ефективността на подлежащата на изследване психическа дейност. Планирането е също съставяне на логическа и хронологическа схема на изследването, избор на контингента и количеството на изследванията и т.н.
  
• 
  Място за провеждане на изследването. При него е необходимо да съществува необходимия комфорт, работна обстановка и изолация от външни смущения;
  
• 
  Техническо осигуряване на изследването – необходимо е да отговаря на решаваните задачи;
  
• 
  Подбор на изследваните – осигурява тяхната качествена еднородност;
  
• 
  Инструкция за изследването – кратка и ясна, разбираема за изследване;
  
• 
  Протокол – пълен и целенасочен;
  
• 
  Обработка на резултатите от изследването – количествен и качествен анализ на получените в хода на изследването резултати;
  

• 
  Метода трябва да използва от диалектикоматериалистическа позиция за предмета на науката;
  
• 
  Научния метод в психологията трябва да бъде обективен;
  
• 
  Да се спазва генетическия принцип;
  
• 
  Научно обобщаване с отчет на индивидуалните различия;
  

В психологията се разглеждат четири групи методи:

• 
  Сравнителен метод – съпоставяне на различните групи по възраст, дейност и т.н.
  
• 
  Лонгитюден метод – многократни изследвания на едни и същи лица за продължителен период от време
  
• 
  Комплексен - извършва се изследването от представители на различни области на науката с различни средства
  

• 
  Наблюдения /пряко и косвено/
  
• 
  Самонаблюдение
  
• 
  Експеримент
  

• 
  лабораторен – протича в специални условия със специална апаратура, като действията на изследвания се определят от инструкцията;
  
• 
  естествен – протича в нормални условия
  
• 
  констатиращ – в него се моделират някои страни от дейността на човека;
  
• 
  формиращ – обучаващ и възпитаващ
  

• 
  Психодиагностични методи – тестове, анкети, въпросници, социометрия, интервю, беседа;
  
• 
  Анализ на продуктите на дейността
  
• 
  Биографичен метод
  

Познаването на обекта, предмета, задачите и методите на психологията, както и на проблемите на психологическото познание помага, както на психолозите специалисти, така и на всички хора да отговорят на въпроса доколко познаваме себе си и тези, които са около нас.

1. 
   Как се развива предмета на психологията в исторически план?
   
2. 
   Кой е обекта на психологията като наука?
   
3. 
   Кои са основните задачи на психологическата наука?
   
4. 
   Кои са основните методи на изследване в психологията?
   

Кондаков, Х. Историческа психология, С. 1996

Леви, Л. Увод в психологията, С. 1990

Маклаков, А.Г. Общая психология., СПб. 2008

Марков, К. Психология. Ш., ШУ. 2007

Милкова, Р. Психология, С. 2000

Немов, Р. С. Психология., кн. 1, М. 2003

Сиймън, Д., Д. Кенрик, Психология. С., НБУ. 2003

Стаматов, Р., Минчев, Б. Психология на човека, ПД 2003

Столяренко, Л. Д. Основы психологии. Феникс. 2000

Стърнбърг, Р. Когнитивна психология. С., Изток-Запад. 2012

Трифонов,Т. Обща психология,С.2000

Узунов, Н. Принципи и закони в общата психология, С. 2005

Глава трета
АНАЛИЗ НА ПСИХИЧНАТА СТРУКТУРА НА ЧОВЕКА. ОСОБЕНОСТИ НА ПРОЯВЛЕНИЕ НА ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ, СВОЙСТВА И СЪСТОЯНИЯ.
След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

• 
  да дадете отговор, каква е структурата на човешката психика;
  
• 
  кои са основните категории психически явления;
  
• 
  кои са базовите характеристики на отделните психически явления.
  

Психология е наука за психичните явления и за проявата им в поведението.

Определението на психичното ни разкрива само неговата най-дълбока същност, всъщност разкрива ни само съдържанието на понятието психика. Но самото явление психика е нещо много по-сложно, несравнимо по-богато и безкрайно разнообразно. За да се приближим по-плътно до съдържанието на явлението психика, за да разкрием и представим по-конкретно психичната реалност ние ще използваме и едно друго определение на психичния живот от гледна точка на съдържанието на психиката.
1. Структура на човешката психика.
Психиката е единство, цялост или система от три категории психични явления – психични процеси, психични свойства /качества/ и психични състояния. При тази постановка най-обобщеният акт на психична реалност се обозначава с понятието „психично явление”, при анализа то се подразделя на три основни групи, всяка от които изразява своеобразна страна на психичния живот, една относително обособена и специфична психична реалност.

Първата категория психични явления се характеризира с процесуалност, поради което те се наричат психични процеси. Процесуалността се изразява във факта, че всички психични явления от тази категория се пораждат от някакъв стимул, който може да бъде външен или вътрешен. Този стимул предизвиква психичните явления от тази категория непосредствено или опосредствано, незабавно, с по-малко или голямо закъснение. След тяхното възбуждане психичните явления от тази категория протичат, угасват или изчезват от сферата на съзнанието и на най-активния психичен живот, като при едни или други случаи оставят някакви физиологични „следи”, които при определени условия могат да се активизират вторично, като в съзнанието на субекта отново се проектира съответния образ, преживяване или стремеж или техни модификации и трансформации. Например възприетото може да се прояви в съзнанието, като възприятие на вече възприемането /познаване/, като спомен, представа или фантазия /сън, мечта/. Друга характеристика на психичните процеси е тяхната действеност, активност и актуалност – те се изразяват във факта, че психичните процеси са винаги действие, винаги налична активност. Човек или усеща, или не усеща, или мисли или не мисли, или чувства или не чувства. Възможността да се усеща не е усещане. Способността да се мисли не е мислене. Психичният процес е най-действената страна на психичното, той е самото движение на психичното явление /Сеченов/, с което стигаме до последната характеристика на процесите /тяхната динамичност/. Това качество на психичните процеси не е необходимо да бъде специално разяснявано. Подвижността на човешката мисъл, скоростта на въображението, силата на волята – са факти очевидни и безспорни. Следователно тази категория психични явления може да се определи така: Психичните явления, които изразяват и представляват най-действената, най-актуалната и най-динамичната страна на психичната реалност, на психичния живот и на психичното отражение се наричат психични процеси.

От своя страна психичните процеси се подразделят на три подгрупи – познавателни, емоционални и волеви, всяка от които представлява и изразява специфична страна на самата психична активност. Следователно, ние трябва да разгледаме всяка от тези групи:

Първата група психични процеси има за своя основна функция познанието. Те се отличават от другите групи психични процеси преди всичко с това, че при тях психичното отражение се извършва под формата на субективен познавателен образ. Изключение прави само вниманието, при него психичното отражение се извършва чрез субективните образи на другите познавателни процеси /усещане, възприятие, памет, мислене, въображение/. От друга страна при всички тези случаи самото внимание се оказва свойство на съответните познавателни процеси. С други думи когато усещаме, представяме си, мислим и т.н. можем да внимаваме или да не внимаваме. При разглеждането на тази група психични процеси следва да изясним и една терминологична особеност, а именно, че отделните познавателни процеси се обозначават със същите термини, както и съответните субективни-познавателни образи. Когато кажем „усещане” ние разбираме както познавателния психичен процес усещане, така и продукта получен в резултат на този процес – субективния познавателен образ – усещане. Както всички други психични явления и познавателния психичен процес е условнорефлекторна дейност.

Втората група психични процеси са чувствата /емоциите/. В голяма част от психологичната литература, с която разполагаме се прави деление на висши и низши чувства като висшите чувства се наричат чувства /не емоции/, а низшите емоции /а не чувства/.

Според Леон Леви това е неприемливо.

По своята най-обща психологическа характеристика, чувствата се отличават на това, което отразяват и на това как го отразяват. Чувствата отразяват едни или други предмети или явления, но не сами по себе си, напротив. При чувствата се отразява именно отношението между човека /субекта/ и предметите и явленията. Тази особеност представлява своеобразна проекция на взаимната връзка съществуваща между чувствата и потребностите.

Що се отнася до формата на отражение то тук за разлика от познавателните процеси няма познавателен образ. Тук психичното отражение се осъществява под формата на едно непосредствено вътрешно преживяване на отношението на субекта към отразяващия предмет или събитие.

Несъмнено емоциите са най-яркия колорит на човешката индивидуалност, но те далеч не са само една психологическа багра. Емоциите и чувствата са енергетичния източник на цялата човешка дейност, нейна двигателна сила и мотивационен източник.

Третата категория психични процеси се обозначава с думата „воля”. При волевите процеси психичното отражение се характеризира с особено голяма активност. Нещо повече при волята психичната активност преднамерено и съзнателно се съсредоточава в една насока, дори се фокусира върху една цел, проблем или задача. Волевите процеси разкриват и реализират действените възможности на човека.

Особена категория психични явления са безсъзнателните психични процеси /т.е. тези, които протичат извън контрола или при минимален контрол на съзнанието на човека/. Те се делят на три големи класа.

1. Безсъзнателни механизми на съзнателните действия:

а/ безсъзнателни автоматизми

б/ явления на безсъзнателната установка

в/ безсъзнателни съпровождания на съзнателните действия

2. Безсъзнателни подбудители на съзнателните действия /чрез сънищата, погрешните действия, невротичните симптоми/

3. Надсъзнателни процеси.

Значението на безсъзнателните процеси тепърва ще се разкрива, като се има предвид, че човешкото съзнание е айсберг от който 9/10 е потънал в морето на безсъзнателното/Фройд/.

Втората категория психични явления, които отбелязахме в началото на лекцията са психичните свойства. Като особена категория психичните явления – психичните свойства /качества/ са органически свързани с психичните процеси и състояния. Психичните свойства това са самите качества на психичните процеси и тяхната индивидуализация, конкретизация и персонализация. И все пак психичните свойства на личността се отличават с много специфични особености, които не съществуват в нито едно психично явление от другите категории. За да се илюстрира това е достатъчно да посочим възможността на психичните свойства да съществуват в потенциална форма. Човек е и следователно може да бъде характеризиран, като наблюдателен или не, като умен или глупав дори и тогава, когато не съществува никаква индивидуална сетивна или мисловна активност /при сън/. Така, че психичните свойства /качества/ на личността могат да се определят като – трайни психични структури, които определят човешката дейност, обуславят се от насоката и равнището на нейното социално развитие и са различни и своеобразни за всеки индивид.

В съдържателно отношение категорията на психичните свойства е също така своеобразна и многообразна. Така например една група от психични свойства изразява общата насоченост на човешката личност /интереси, идеали, склонности/, друга група психични свойства разкрива продуктивната страна или продуктивните възможности на личността /способности, дарба, талант/, едно психично свойство /темпераментът/ изразява динамичната характеристика на психичната активност, а друго качество /характерът/ - разкрива самата сърцевина на психичната структура на личността.

Третата категория психични явления – психични състояния – не е общоприета в психологичната литература. За какво става дума? – Ако един психичен процес никога не би могъл да се разглежда като психично свойство, или обратното, то с психичните състояния нещата съвсем не стоят така. Повечето от психичните състояния се характеризират именно с това, че могат да се разглеждат и като психични процеси и като психични свойства или по-точно като техни прояви. Ако разгледаме психичното състояние „апатия” – тя може да се определи и като психичен процес /вид емоция – вид настроение/. Но успоредно с това с не по-малко основание апатията би могла да се третира и като проява на психично свойство /характерна проява на меланхоличния темперамент/. Тъкмо тази неопределеност и условност в границите между психичните състояния и другите психически явления е особено типична за категорията психични състояния. Другото условие пораждащо резервираното отношение към обособяването на психичните състояния в самостоятелна категория психични явления е факта, че те не са така добре проучени както психичните процеси и свойства. И все пак повече автори приемат психичните състояния като самостоятелна категория психични явления.

Определението, което можем да дадем за психичните състояния е, че това е цялостната психическа характеристика на дадена личност в определен момент или през по-продължителен период от време.
2. Особености на проявление на психичните процеси.
2.1. Психически познавателни процеси.
А) Усещане – то е процес на получаване на информация от околната среда и превръщането й в нервни импулси за използавнето им от мозъка и се отнася до непосредствените преживявания предизвикани прости изолирани стимули, следователно процесът на усещането би могъл да се разбира като най-елементарния познавателен психичен процес на образно отразяване на отделни свойства на предмети и явления от вътрешното състояние на организма и външната материална среда при непосредственото им въздействие върху анализаторите. Следователно усещанията имат винаги за причина материален дразнител, т.е. те са тези, които свързват човека със средата в която живее. Усещането е първична форма на отражение на действителността и същевременно основа и предпоставка за по-сложни психични процеси, при които човешкото познание излиза извън границите на отделните свойства на предметите и се доближава до тяхната същност. Процеса на усещане предполага: дразнител – предмета или явлението, което със своите физически свойства въздейства върху нашата нервна система; - дразнене – резултат от действията на дразнителя върху рецепторите; - възбуждане – физиологичен процес възникващ в нервната система под въздействието на дразнителя и усещане – психичен процес на отражение в дяловете на мозъка на получените външни и вътрешни дразнения.

В психологията усещанията се класифицират по различни критерии, като по принцип за основен се смята посоката на съответния анализатор или положението на рецептора. В този смисъл усещанията се подразделят на три основни групи: Екстероцептивни – това са усещания, при които анализаторите са насочени навън, а рецепторите им са на повърхността на тялото или в близост до нея. Този вид усещане лежи в основата на нашата познавателна дейност и регулира взаимодействието ни със средата. По вида на анализатора екстероцептивните усещания се делят на зрителни, слухови, вкусови, обонятелни и тактилни (кожни). Изброените усещания също се подразделят на групи според свойството, което е отразявано от усещането или според качествата на това свойство като например усещането за различни нюанси на цветовете. Интероцептивни – това са усещания, при които анализаторите са насочени към човека, а рецепторите се намират вътре в организма. Всъщност това са усещанията, които ни дават информация за нашето състояние и потребности, те са критерий и за нашето самочувствие и самосъзнание. Кинестически – тези усещания наричаме още проприоцептивни. При тях анализаторите са насочени също към организма, но имат много елементарна структура (краища на нервните влакна), разположени са в мускулите, ставите и сухожилията и ни дават информация за движението на собственото ни тяло и разположението му в пространството.

Въз основа на критерий опосредстваща среда усещанията се делят на дистанционни и контактни. Става дума за средата през която минава дразнителя. Това деление е достатъчно условно, тъй като както вече подчертахме усещането предполага непосредствено материално въздействие, но някои от усещанията отразяват свойства на отдалечени предмети и така могат да бъдат определени като дистанционни, например далечна стрелба.

Определени усещания – вестибуларни, вибрационни, осезателни и гравитационни не могат да бъдат класифицирани по посочените критерии, тъй като или не попадат в групите, или попадат в няколко групи.

Основни свойства и закономерности на процеса на усещането. Основни свойства на усещането са преди всичко праговете на усещане (абсолютни и относителни). Абсолютните прагове на усещането са: минимален /долен/ праг на усетливост (абсолютен праг по разработените през 1860 г. процедури на Фехнер за изчисляването му) – минималната сила на дразнителя, при който човек започва да го усеща. Колкото по-нисък е долния праг, толкова човек е по-чувствителен към усещане. Определено понижаване на долния праг може да се получи чрез тренировки; максимален /горен/ праг на усетливост – максималната сила на дразнителя, след което се прекратява усещането за нейното нарастване /може да се променя чрез тренировки или фармакологични средства, например – усещане за болка/; диапазон на усетливост – работната зона между минималния и максималния прагове. Относителните прагове на усещането са: праг на различието (диференциален, процедурата за който е описана от Вебер през 1834 г.) – най-малката разлика между действието на два еднородни дразнители, която можем да усетим; праг на промените – най-слабата промяна на силата на дразнителя, която можем да усетим.

Закономерности на усещането: адаптация (приспособяване) – закономерна промяна на чувствителността на анализатора в зависимост от силата на усещането; взаимодействие между разнородни усещания –сходна с адаптацията закономерност, но при нея точно определено свойство на едно усещане въздейства върху точно определено свойство на друго усещане; компенсаторни функции – закономерност проявяваща се тогава, когато по една или друга причина човека е лишен от един или друг анализатор, или от негови функции (слепота, глухота и др.), при което друг анализатор поема увредените функции и до известна степен компенсира тяхната липса.

Класификация на възприятието. При възприятията също има различни критерии за тяхната класификация. В някои отношения те си приличат с класификацията на усещанията, тъй като тук също имаме екстероцептивни, интероцептивни и проприоцептивни възприятия. Но при възприятията има и други критерии, определящи варианти на тяхната класификация. В зависимост от възприемания обект те могат да бъдат контактни, дистантни и контактно-дистантни. Ако използваме за критерий броя на действащите анализатори, с които осъществяваме конкретното възприятие биват чисти и смесени. Като тук също има модалност (зрителни, слухови или зрително-слухови и т.н.). Друг критерий за класификация на възприятията е активността на субекта. По този критерий възприятията биват преднамерени и непреднамерени. Преднамерени, когато възприятието е субективно целенасочено. Най-висока тяхна степен е наблюдението. Непреднамерени, когато възприятието е предизвикано внезапно от някакви интересни привличащи характеристики на възприемания обект.

Основни свойства на възприятието: предметност – характеризира се с проектиране на субективния образ върху обективния предмет на възприятието, при което трябва да има еквивалентност между субективния възприет образ и обективния предмет; цялостност – това свойство отразява обективното съществуване на предметите и явленията в структурна цялост и относителна обособеност; константност – свойство на възприятието, при което субективния възприет образ остава постоянен, независимо от промяната на условието за възприятие; насоченост – това свойство на възприятието се нарича още избирателност, и се характеризира освен с концентрирането на сетивата върху определен обект, и с определен начин на осмисляне и осъзнаване на обекта; осмисленост – свойство на възприятието, обозначаващо влиянието на нашите знания за предмета и обекта на възприемане върху процеса на възприятието; аперцепция – свойство обозначаващо влиянието на миналия опит на човека върху процеса на възприятието; илюзия – лъжливо, изопачено или модифицирано възприемане на обектите и предметите, за което е характерно, че в известен смисъл илюзията продължава да съществува и след като вече сме разбрали, че тя е такава.

В) Внимание – то е средство, чрез което активно преработваме ограничено количество информация от огромното количество, което е налично, благодарение на сетивата, съхранените спомени и другите познавателни процеси (Стърнбърг, Р. 2012), следователно вниманието трябва да се разбира като съсредоточаване, избирателно насочване на съзнанието, към определени предмети, явления, мисли и преживявания в резултат на което, те се отразяват по-пълно и точно при игнориране на всички останали обекти, предмети, мисли и преживявания.

Класификация на вниманието: непроизволно – предизвиква се от самия обект, от неговата необикновеност, неочакваност или значимост; произволно – възниква във връзка с предварително поставена цел и изисква от човека определени волеви усилия. Без него човек например не може да учи; след произволно – възниква на основата на произволното, като снижава волевото усилие и поради това е близко до непроизволното.

Някои автори (Л. Леви, 2005) оспорват тази класификация, поради съществуващата значителна неопределеност на термините, но доколкото посочената класификация е предлагана в научната литература я цитираме по-горе.

Основни свойства на вниманието: сила – някои автори определят това свойство и като съсредоточеност. Дефинира се като насоченост на нашата дейност върху конкретен обект; концентрация и устойчивост – отразява продължителността на времето през което човек може да се съсредоточи върху даден обект. Зависи от силата на волята и интересите. /При благоприятни условия – 30-40 мин./; обем на вниманието – определя се от количеството обекти или видове дейности, които човек може да задържи в полето на съзнанието си и да ги контролира; разпределение на вниманието – способност едновременно да се изпълняват различни дейности, като се запазва съзнателния контрол върху тях; превключване на вниманието – способността последователно да се преминава от един вид дейност към друг съхранявайки висока степен на концентрация на съзнанието върху изпълняваната дейност; колебания на вниманието – когато човек успява да се съсредоточи само за кратко време върху един обект, след което превключва на друг. Противоположно на вниманието е разсеяността.

Посочените свойства на представите са спорни в научната литература. Доколкото се приема, че представата като вътрешна реалност трудно може да бъде установена по някакви параметри.

Класификация на паметта. В зависимост от критериите използвани при класификациите има различни видове памет. Ако приемем за критерий активността на субекта такива са непреднамерената и преднамерената памет. По критерий метод на запомняне: механична памет и смислова памет. По критерий на равнище на възпроизвеждане: познаване и спомняне. По критерий модалност: зрителна (образна, графичнознакова, абстрактнографична, абстрактнологическа), слухова (вибрационна, говорна, тонална и музикална), емоционална и двигателна. В когнитивната психология разглеждаме следните видове памет: краткотрайна сетивна памет състояща се от непреработени сетивни сигнали, съдържаща сетивна информация осигуряваща време на механизмите за разпознаване на образи да я преработят в по-смислена форма; дългосрочна – това е хранилището на всичко, което знаем, с много голям капацитет и способност да съхранява информацията за много дълго време; краткосрочна памет – това е тази част от дългосрочната памет, която е активна в момента и може да се промени бързо, ако насочим вниманието си другаде. Тя е способна да съхранява информацията за по-дълги периоди от време, но е със сравнително ограничен капацитет. (Стърнбърг, Р. 2012)

Качества на паметта. Някои от качествата на паметта характеризират този психичен процес като цяло, такива например са силата и трайността. Други характеризират началото на процеса на запомняне: бързина, а трети са характеристики на дълговременната памет: обем и капацитет. От древността съществуват системи и техники за повишаване ефективността на човешката памет. Тях наричаме мнемоника и мнемотехника.

Е) Въображение – психически процес на създаване на нови представи, мисли върху основата на началния опит. Характеризира се с известно разминаване на създавания образ с реалната действителност.

Класификация на въображението: един от основните критерии при класификацията на въображението е съществуващата разлика между обективния предмет и продукта на въображението. Тук имаме няколко вида въображение: възпроизвеждащо – тогава, когато изграждаме представа за реално съществуващ обект, който обаче не сме възприемали непосредствено; преобразуващо – когато продукта на въображението представлява образ на предмет, който не е съществувал, не съществува и няма да съществува; съзидателно - когато продуктът на въображението се явява основа за разрешаване на някакъв проблем, идея, амбиция; фантазия – тук образите на въображението са не само несъществуващи, но и абсурдни (принципно неосъществими). По критерий активност на участие на съзнанието в процеса на въображението имаме два вида въображение: пасивно – онова, в което съзнанието участва в най-малка степен и активно – когато съзнанието в много голяма степен участва в създаването на въображението. По критерий реализиране на продукта на въображението и неговата социална ценност въображението бива: копнеж – фантастична представа за едно трудно постижимо бъдеще; мечта – също фантастична представа за желано бъдеще, но стимулира съзнанието на човека; творческо въображение – тогава, когато създадените образи във въображението помагат да бъдат разкрити много важни ценности.

Технология на въображението: трудно могат да бъдат описани всички варианти, по които се създават продуктите на въображението, още повече, че те в много от случаите се проявяват в съчетание и комбинации. Независимо от това в литературата са посочени най-важните от тях: аглутинация (слепване) - когато във въображението си съединяваме части от различни предмети и обекти /русалка, кентавър/; схематизация – когато във въображението използваме определени схематични структури на съществуващи обекти (схеми, карти); хиперболизация – начин на създаване на образи по пътя на прекомерно увеличаване или намаляване на едни или други свойства на предметите или явленията (великани, джуджета); типизация – получава се, когато във въображението се опитаме да отговорим на въпроса „Какво би станало, ако?”; акцентировка – при което образите се създават чрез акцентиране на един или друг признак на реален обект.

Ж) Мислене – разглежда се като умствено опериране със символи, които заместват обектите, събитията или идеите в паметта. (Сиймън Д., Д. Кенрик 2003). Следователно мисленето би могло да се разгледа като процес на опосредствано и обобщено отражение на действителността във вид на отражение на съществените свойства, връзки и отношения на предметите и явленията от нея. Цялостният процес на мислене се състои от протичане на определени мисловни операции: анализ – разлагане на познаваемият обект /явление/ на съставните му части; синтез – обединяване на отделните чрез анализ части на цялото. Анализът и синтезът съществуват в единство и са стъпало към по-сложните мисловни операции; сравнение – съпоставяне или съотнасяне на предметите и явленията едно към друго; обобщаване – определяне на общото като съществен признак; абстрахиране – мислено отвличане от несъществените признаци и отделяне на основното. Мисленето протича във вид на отражение за: конкретизация – движение на мисълта от общото към частното; класификация – отнасяне на отделния предмет към определена група предмети; систематизация – мислено разполагане на обектите в определен ред. В процеса на мисленето се формират: съждения – утвърждаване или отричане на връзки; понятия – обобщени данни от опита; умозаключения – извеждане на едни съждения от други /два вида: индукция – от частното към общото и дедукция – от общото към частното/.

Видове мислене. По критерий степен на обобщеност: конкретно и абстрактно. По критерий създаване на мисловната задача и нейното приложение: теоретично, практическо и художествено.

Мисленето е неразривно свързано с речта и езика, и трите понятия следва да се разглеждат в единен контекст.

2.2. Волята като психичен процес.
Способност на човека проявяваща се в самодетерминация и саморегулация на собствената дейност и различните психични процеси, изразяваща се в умението да се преодоляват външни и вътрешни трудности наричаме воля. Към волевите действия човек е подтикван от различни вътрешни и външни причини. Вътрешни – това са мотивите проявяващи се като потребности, интереси, желания и т.н. Външни – различните видове обективна принуда. Но мотивите и външната подбуда не са достатъчни, за да се прояви волята. Необходима е висока степен и на волева закаленост.

Съществуват две категории волеви действия: непроизволни – които се извършват в резултат на неосъзнати или на недостатъчно осъзнати подбуди, влечения и нагласи. Те имат импулсивен характер, лишени са от плановост (изумление, страх, възторг); произволни – те предполагат осъзнатата цел, предварителни представи за това, което трябва да направим, за да я достигнем. От друга страна волевите действия могат да бъдат разделени на прости и сложни: прости – тези, при които на човека му е ясно какво трябва да направи и как да го направи и той пристъпва към действие почти автоматично; сложни – състоят се от седем етапа: първи – осъзнаване на целта и стремеж за достигането й; втори – осъзнаване на различните възможности за достигане на целта; трети – поява на мотивите от поддържащи или отхвърлящи тези възможности; четвърти – борба на мотивите и избор; пети – приемане на една от възможностите като решение; шести – осъществяване на взетото решение; седми – преодоляване на външните препятствия, обективните трудности на самата работа и възможните пречки до изпълнение на решението и реализация на целта.

Волята ни е необходима при избора на целта, вземане на решение, осъществяване на действие и преодоляване на препятствие. Преодоляването на препятствието изисква волево усилие – особено състояние на нервнопсихично напрежение, мобилизиращо психическите, интелектуалните и морални сили на човека. Волята се проявява като увереност в собствените сили, решимост да се извърши това, което човек счита за целесъобразно и необходимо в конкретната ситуация. Необходимостта от силна воля се проявява при наличие на трудни ситуации или при сложност и вътрешна противоречивост на самия човек.

Изпълнявайки различни дейности и преодолявайки различни външни и вътрешни препятствия човекът изработва в себе си волеви качества: целеустременост, решителност, самостоятелност, инициативност, настойчивост, устойчивост, дисциплинираност.

Волята и волевите качества могат и да не се формират у човека. Ако например условията на живот и възпитание в детството му не са били благоприятни, това може да стане или при прекалено глезене на детето и изпълнение на всички негови желания, или ако детето е било потискано от твърдите изисквания на родителите и не е способно само да вземе решение.

Волевите действия, както и цялата психична реалност са свързани с функционирането на мозъка. Важна роля при осъществяване на волеви действия изпълняват челните части на мозъка, чиито травми могат да доведат до абулия (болезнено безволие).

2. 
   Характер
   

Л. Десев сочи, че в общопсихологически план способностите са ансамбъл от природно и социално обусловени, и индивидуални, и относително устойчиви психологически особености или свойства, които отличават един човек от друг, осигуряват му условия за успех и високи количествено-качествени постижения в една или няколко дейности, разкриват различията и динамиката на овладяването на необходимите за работата знания, умения и навици, като без да се свеждат до система от такива, способностите обясняват лекотата и бързината на тяхното усвояване, и сами се развиват и усъвършенстват в процеса на придобиване и обогатяване на личния опит.

В психологията повечето автори приемат, че съществува универсална, обща за всички хора базова способност наричана обща надареност (интелект). За измерването на тази базова способност се използват специализирани тестове, наречени тестове за интелигентност, които от своя страна могат да бъдат културални и извънкултурални.

Основен момент в теорията на способностите е проблема за сензитивните периоди благоприятстващи развитието на едни или други способности. Предполага се, че формирането на способностите протича на основата на генетично заложени възможности. Най-разпространената форма за оценка на степента на проявление на способностите са тестовете. Нивото и степента на развитие на способностите се изразяват с понятията талант и гений.

Психичните състояния зависят от състоянието на жизнената ни среда (обстановка, взаимоотношения), определят се от характера и темперамента ни и се изменят с изменението на ситуацията. Това прави проблема за психичните състояния един от трудните и сложни за решаване проблеми в психологията, независимо, че описание на психични състояния са правили още Аристотел, Хипократ, а след това становища са изказвали Декарт и Дарвин, Вундт и Джеймс. В някакъв смисъл изясняването на психичното състояние е продукт на изследване на феноменологията и физиологията на отделните психични състояния.

Особености на психичните състояния. Като продукт на човешката психика имащ преходен характер и преди всичко външно проявление психичните състояние имат следните особености: външен израз – те са по-достъпни за наблюдение и се установяват много по-лесно от останалите категории психични явления; преходен характер – зависейки от вътрешните и външните условия психичните състояния имат своя причина за възникване с премахването на която преминава и състоянието; обратно въздействие на предпоставките – вече подчертахме, че психичните процеси пораждат психични състояния, но възникнало вече психичното състояние също се отразява върху протичането на психичния процес; противоречивия характер на тяхната процесуална същност – като състояние те притежават известна устойчивост и продължителност на съществуване във времето и въпреки това, те са динамични, променливи, съществуват временно, преминават едно в друго, понякога дори в противоположно (от радост в тъга и обратно).

Класификация на психичните състояния. Класификацията на психичните състояния също се осъществява по различни критерии. Ако приемем за критерий тяхното въздействие върху дейността и развитието на човека можем да ги разделим на: положителни и отрицателни. При критерий сила на протичането им: силни и слаби. При критерий времетраене: продължителни и кратки. По критерий осъзнаване: осъзнати и неосъзнати. При критерий отчитане на индивидуалните особености на човека биват: лични и ситуативни. Най-пълно се разкриват психичните състояния ако за критерий използваме връзката им с психичните процеси. На тази основа имаме три групи психични състояния: познавателни психични състояния – свързани с психичните познавателни процеси, предизвикват се от тях и обратно им влияят, такива състояния са: любознателност, учудване, увлечение, разсеяност, апатия и т.н.; емоционални психични състояния – те са временната украска на психичната дейност, не са трайна характеристика на човека, например радост, смущение, бодрост, вълнение, безразличие и т.н., волеви психични състояния – свързани с протичането на волевите процеси и към тях се отнасят сдържаност, търпение, нерешителност, бързане, бавене и т.н.

В психологическата литература пълно са описани и анализирани психичните състояния ригидност, тревожност, персеверация и емпатия. Някои автори използват за критерий за класификация на психичните състояния връзката им с дейността, в зависимост от нейния вид може да имаме игрови психични състояния, учебни психични състояния, трудови психични състояния и т.н. Ако психичното състояние предшества началото на някаква дейност говорим за предстартови психични състояния.

Въпроси за самоподготовка:

1. 
   Кои са основните психични явления, формиращи структурата на човешката психика?
   
2. 
   Кои са основните характеристики на психичните процеси?
   
3. 
   Кои са психичните познавателни процеси и какви са техните характеристики?
   
4. 
   Какво отличава волята като психичен процес?
   
5. 
   Какво представляват емоционалните процеси?
   
6. 
   Кои са психичните свойства и какви са техните основни характеристики?
   
7. 
   Кои са особеностите на психичните състояния?
   

Кондаков, Х. Историческа психология, С. 1996

Леви,Л. Когнитивна психология, С., Парадигма.2005

Маклаков, А.Г. Общая психология., СПб. 2008

Марков, К. Психология. Ш., ШУ. 2007

Милкова, Р. Психология, С. 2000

Немов, Р. С. Психология., кн. 1, М. 2003

Сиймън, Д., Д. Кенрик, Психология. С., НБУ. 2003

Столяренко, Л. Д. Основы психологии. Феникс. 2000

Стърнбърг, Р. Когнитивна психология. С., Изток-Запад. 2012

Трифонов, Т. Обща психология, С. 2000

Узунов, Н. Принципи и закони в общата психология. Сиела, С. 2005