Красимир марков психология шумен

• 
  да добиете представа, какво представлява личността в психологически аспект;
  
• 
  да разберете кои са съвременните психологически теории за личността;
  
• 
  какви са идеите за определението на личността в психологията;
  
• 
  как се осъществява формирането и развитието на личността.
  

Един от основните проблеми в психологическата наука е проблема за личността. Проблемът за личността не е само психологически проблем, а обект на изследване от много науки занимаващи се с човека и неговото развитие. Пред психологията проблемът за личността стои от гледна точка на изучаването на човека и неговата индивидуалност. Значението му се свежда преди всичко до две страни, от една страна възможността да опознаем по-добре себе си и по-добре да оценим собствените си възможности за развитие и усъвършенстване и от друга страна се обуславя от факта, че всички ние живеем и съществуваме в социална среда, заобиколени от личности, които също трябва да можем да познаваме.

Определен недостатък на фройдиската концепция е преувеличаването на проблема за секса в живота и психиката на човека. Човекът се разбира като биосексуално същество, което се намира в състояние на непрекъсната тайна борба с обществото, което го заставя да подавя сексуалните си влечения. Това е причината последователите на Фройд да преразгледат идеята за безсъзнателното и да му предадат ново съдържание: стремеж към власт в резултат на чувството за непълноценност (Адлер); колективното безсъзнателно изразено в митологията, религиозната символика и изкуството и предавано по наследство – „архитипове” (Юнг); чувството за самота предизвикано от невъзможността да се достигне хармония със социалната структура на обществото (Фром). Но въпреки това заслуга на Фройд и неговите последователи, че те са привлекли вниманието върху проблемите на безсъзнателното и са започнали да изучават вътрешните конфликти на личността.

Поведенската концепция на Б. Ф. Скинър се явява отделна линия в развитието на бихевиоризма получила името оперантен бихевиоризъм. Тази концепция на поведението и разработената на нейна основа технология намират широко разпространение в САЩ, като инструмент за обучение. Провеждайки експериментални изследвания на поведението на животни Скинър приема, че има три вида поведение: безусловно-рефлекторно; условно-рефлекторно и оперантно. Първите два вида се предизвикват от стимули и се наричат още респондентно или отговарящо поведение. Това са реакции от типа S. Но този тип реакции не осигуряват сами нашата адаптация към реалната жизнена среда. Реално процеса на приспособяване се осъществява въз основа на активни проби, някои от които случайно могат да доведат до полезен резултат, който по силата на тази полезност се закрепя у нас. Такава реакция от типа R, която не се предизвиква от стимули, а се отделя от организма Скинър нарича оперантна. Въз основа на анализ на поведението Скинър формулира своята теория за наученото, според която главно средство за формиране на ново поведение е подкрепата. Биологизаторския подход присъщ на бихевиоризма достига до крайните си проявления в концепцията на Скинър, според който цялата култура – литература, живопис, музика не е нищо друго, освен хитро измислени подкрепи.

• 
  Пълно разбиране на реалността и комфортно отношение към нея;
  
• 
  Приемане на другите и на себе си такива, каквито сме;
  
• 
  Ориентация към задачата, към работата;
  
• 
  Автономност, независимост от социалната среда, самостоятелност на разсъжденията;
  
• 
  Способност да разбира другите хора, да проявява внимание и доброжелателност;
  
• 
  Отвореност към знания, постоянно търсене на новото;
  
• 
  Различаване на целта от средствата;
  
• 
  Спонтанност и естественост на поведението;
  
• 
  Хумор;
  
• 
  Саморазвитие, проява на способностите и на потенциалните възможности;
  
• 
  Осъзнаване на проблемите и трудностите, осъзнаване на собствения опит;
  

Механизмите пречещи на развитието на личността, разглеждани в хуманистичната психология са: пасивна позиция; изтласкване и други защитни механизми; изкривяване на истинското положение на нещата за постигане на вътрешно спокойствие и равновесие. За деградацията на личността способстват психични и социални фактори, като тя преминава през определени етапи:

• 
  Научена безпомощност - формиране на психология на пионка, цялостно усещане за своята зависимост от външни сили;
  
• 
  Осъзнаване на дефицита на материалните блага – в резултат водещи стават физиологичните потребности;
  
• 
  Създаване на чисто социално обкръжение – делене на хората на добри и лоши;
  
• 
  Признаване на вина за извършени постъпки дори и на такива, които човек никога не би извършил (синдрома „аз съм виновен за всичко”);
  
• 
  Налагане на табута – забраняваме си да мислим и да се съмняваме в това, в което ни е казано, че трябва да вярваме;
  
• 
  Формиране на специализиран език – свеждане на сложните проблеми до кратки, прости и лесно запомнящи се изречения.
  

В почти всички трансперсонални възгледи се определят следните нива: физическо – неживата материя и енергията; биологично – живата материя и енергията; психологическо – ума, егото и логиката; тънко – парапсихологични и архетипични явления; причинно – характеризира се с извършване на трансцеденция; абсолютно съзнание. Идеята тук е, че вселената се представя като интегративна и единна мрежа от взаимосвързани и взаимопроникващи светове изразени в горните нива, при което не е изключено при определени обстоятелства човек да може да възстанови своето единство с космическата мрежа и съзнателно да преживее всеки аспект на нейното съществуване.

Подход на С. Гроф – трансперсонален подход основан на класически изследвания с приемане на психотропни препарати (LCD), на метода на холотропното натоварване и ребрифинга. За повече от тридесет години изследвания С. Гроф доказва, че в съзнанието на човека няма ясни предели и ограничения, но въпреки това е възможно да се определят четири области на психиката лежащи извън предела на нашето повлияно от опита съзнание: сензорна бариера; индивидуално безсъзнателно; време на раждане и време на смъртта (паринатална матрица) и трансперсонална област. Трансперсоналните явления определят връзката на човека с космоса, взаимоотношение, което на сегашния етап от време не е постижимо. Хората преживяващи трансперсонални прояви на съзнанието започват да се досещат, че съзнанието не е продукт на централната нервна система или само на хората, а се явява първостепенна характеристика на битието, затова човешката психика по същество е съизмерима с вселената и с всичко съществуващо. За да може да опишем човека трябва да признаем парадоксалния факт, че човек е едновременно и материален обект и обширно поле на съзнанието. При това ние можем да осъзнаваме сами себе си с помощта на два различни вида опит: хилотропно съзнание – знание за себе си с точни граници и като физическо същество и холотропно съзнание – без определени граници, с неограничен достъп до различни аспекти на действителността без посредничеството на чувствата.

Генетичен подход – близък до трансперсоналната психология, разработен от Ч. К. Тойч. Неговата концепция се заключава в идеята, че молекулите на ДНК носят не само генетичния код на наследяваните от организма биологични, физиологични особености и предразположения към определени болести, но носят и генетичен код, определящ основните модели на поведение, предразположеност към едни или други проблеми, събития и жизнени трудности. Наред с тази информация в ДНК се съхранява и информация за опита и ролите на нашите предци. В този смисъл всеки човек има своя уникално основно вътрешно направление (ОВН) – съвкупност от генетични безсъзнателни и съзнателни фактори в съответствие, с които човек реализира живота си, получава опит и играе роли независимо от своите съзнателни реакции и интерпретации. По тази логика е безполезно да се опитваме да разрешим конкретен конфликт. Той се предава по наследство, от поколение на поколение и ще се разиграва отново и отново. Реалността на наличието на подобни унаследени конфликти и проблеми все повече се признава от психолозите и медицината. Тойч е основател на вактимологията (от англ. жертва), която приема, че човек е жертва на генетичния код и на проблемите на своите предци, доколкото повтаря техните грешки и нерешени проблеми. Осъзнаването на генетичния код в съчетание с разработка и реализация на точен план, практически действия за преодоляване на тези проблеми позволява на човека да измени своя живот към по-добро.

• 
  „Личността е това, което можем да наречем свое” – У. Джеймс
  
• 
  „Личността може да се разглежда като конструкция или организация, резултат от взаимодействието между вродените предразположения и външните въздействия” – Фрес, Пиаже
  
• 
  „Личността е ансамбъл от възможности за взаимодействие между самият мен и света” – Нитин
  
• 
  „Личността би трябвало да се дефинира като типична система от предразположения към целенасочени реакции” – ХХІІ конгрес по психология 1980 г.
  

Формирането на личността е особен процес на усвояване на социалния опит от нея. Това е особен процес, защото става дума не за просто усвояване на знания, умения и навици, а за такова усвояване, при което протича формиране на нови мотиви и потребности, тяхното преобразуване и преподчиняване. В този смисъл във формирането на личността има два главни етапа: първия – отнасящ се към периода на предучилищната възраст и отбелязващ се с установяване на първите йерархически отношения на мотивите; втория – започва в юношеската възраст и се изразява в стремеж и способност за осъзнаване на собствените мотиви.

За формирането на личността действат определени механизми. В психологическата теория този проблем не е достатъчно разработен, независимо от това основните механизми на формирането на личността са изучени и описани: социализация – представлява процес на формиране на личността при определени социални условия, процес на усвояване от човека на опит, при което този опит се преобразува в собствени ценности и ориентация, и при което човек избирателно въвежда в своята система на поведение тези норми и шаблони, които са приети в неговото общество или неговата група. Социализацията на личността преминава през пет етапа: първична социализация или етап на адаптация – от раждането до пубертета, когато опита се усвоява безкритично; етап на индивидуализация – от 9, 10 до 18 години – проявява се като желание да отделиш себе си от останалите и като критично отношение към нормите на поведение; етап на интеграция – от 18 до 25 години - появява се желание да намериш своето място в обществото; трудов етап – периода на човешката зрялост, когато човек не само усвоява социалния опит, но и го възпроизвежда чрез своята дейност в околната среда; след трудов етап – старческа възраст - заключава се във възпроизводството на социалния опит и предаването му на младото поколение.

Съществуват определени различия между социализацията на децата и социализацията на възрастните. Ако при възрастните социализацията се проявява главно в изменение на тяхното външно поведение, то при децата социализацията коригира базовите ценностни ориентации; възрастните могат да оценят нормите, а децата се способни само да ги усвояват; социализацията на възрастните предполага нюанси на поведението, докато децата строят поведението си на основата на изискването на възрастните; социализацията на възрастните е насочена, за да помогне на човека да овладее определени навици; социализацията на децата формира главно мотивацията им за поведение.

Ресоциализация – процес, насочен към усвояване на нови ценности, роли и навици на мястото на предишните, недостатъчно усвоени или остарели такива.

Самосъзнание – самосъзнанието е отношение към себе си и е неразривно свързано със стремежа да усъвършенстваме нещо в нас. То е една от най-сложните и същевременно една от субективно най-важните задачи. Тази сложност се обуславя от факта, че човек трябва да развие познавателните си способности, да подбере съответстващите средства, за да може да ги използва за самосъзнание, а това става с израстването и предполага определена степен на умствено развитие. Освен това трябва да натрупаме материал за познание. От една страна това означава, че човек трябва да е станал нещо, а от друга страна ние непрекъснато се променяме и развиваме, така че само познанието изостава от своя обект. Всяко знание за себе си със самия факт на своето получаване вече изменя субекта, познавайки нещо за себе си той става друг.

Самосъзнанието включва в себе си четири компонента: първо – съзнание за това, че се отличаваме от останалите; второ – съзнание за моето „Аз” като активно начало; трето – съзнание за своите психични свойства и емоционална самооценка; четвърто – социално-нравствена самооценка и самоуважение.

Наличието на самосъзнание също се установява с определени критерии: първо – осъзнаване себе си за субект, независим от средата; второ – осъзнаване на своята активност; трето – осъзнаване на себе си чрез другите; четвърто – наличие на рефлексия, морална самооценка.

В структурата на самосъзнанието могат да се определят четири елемента: първи – осъзнаване на близките и далечни цели и мотиви на своето „Аз”; втори – осъзнаване на своите реални и желани качества; трети – познавателни и когнитивни представи за себе си; четвърти – емоционални и чувствени представи за себе си.

По този начин самосъзнанието включва в себе си: самопознанието (интелектуалния аспект) и самоотношението (емоционалния аспект). Като цяло можем да определим три пласта в съзнанието на човека: отношение към себе си, отношение към другите и очаквано отношение от другите към себе си (атрибутивна проекция).

Социална роля – съответстващ на приетите норми начин на поведение на хората, в зависимост от техния статус, позицията в обществото и в системата на междуличностните отношения. Усвояването на социални роли е част от процеса на социализация и един от елементите на формирането на личността. Тази концепция възниква през 30-те години на ХХ век в американската социална психология като един от нейните основатели Ч. Кули счита, че личността се формира на основата на много взаимодействия на хората с околния свят, в процеса на които ние създаваме своя огледално „Аз”, което се състои от следните елементи: първо – как по наше мнение ни възприемат другите; второ – как по наше мнение те реагират на това, което виждат и на това, което отговаряме на възприетата от нас реакция на околните. Д. Мид счита, че процеса на формиране на личността преминава през: имитация – децата копират поведението на възрастните без да го разбират; игра – когато децата разбират поведението като изпълнение на определени роли и в процеса на играта ги възпроизвеждат.

Всеки човек заема няколко позиции в социалната система, всяка от тях предполага наличието на определени права и задължения и се нарича социален статус. Човек може да има няколко статуса, но обикновено един от тях определя неговото положение в обществото. Този статус наричаме главен или интегрален статус. Социалния статус се отразява както във външното поведение и външния облик, така и във вътрешната позиция наличността. В социологическата литература се разглеждат следните разновидности на социалния статус: предписан – статус наложен от обществото независимо от усилията и заслугите на личността; придобит – статус постигнат благодарение на усилията на личността; естествен – отговаря на съществените устойчиви характеристики на личността (стар, млад, мъж, жена); професионално длъжностен – явява се основа на базисния статус и в него се фиксира социално-икономическото положение на личността.

Ако социалния статус обозначава мястото, което заема личността в дадена социална система, то социалната роля е съвкупност от действия, които трябва да изпълни даден човек, заемащ определен статус в определена система. Всеки статус обикновено включва няколко роли, съвкупността от роли произтичащи от статуса наричаме ролеви набор. Самата социална роля се състои от: ролеви очаквания – това, което очакваме от една или друга роля; ролево поведение – това, което реално изпълняваме в рамките на една или друга роля. Т. Парсънс счита, че всяка роля може да бъде описана с помощта на пет характеристики: емоционалност; начин на получаване; мащаб; формализация и мотивация.

Жан Пиаже (1896- 1980) приема, че развитието предшества ученето, и разглежда следните етапи на когнитивно развитие:

По отношение на нравственото развитие Ж. Пиаже разглежда два етапа – хетерономна нравственост, която се отличава с ограничаващи отношения, приемане предписанията на възрастните, нравствен реализъм, и автономна нравственост, която се основава на отношения на сътрудничество, взаимно признаване на равенството и се отразява в рационални нравствени нагласи, при които правилата подлежат на договаряне.

Теория на Лев Виготски (1896-1934) приема, че ученето предшества развитието и разглежда следните стъпки в когнитивното развитие на детето:

Първа стъпка – научаването, че дадено нещо има определено значение;

Втора стъпка – в развитието на вътрешните структури и саморегулацията е практиката;

Трета стъпка – включва използването на знаци, за да се мисли и решават проблемите без чужда помощ.

Етапи на нравствените разсъждения според Лоурънс Колбърг (1927-1987) – той издига идеята, че хората минават през три нива в процеса на развитие на способностите за нравствени разсъждения.

Предконвенционално ниво, в което правилата се определят от другите. Включва два етапа: първи – ориентация към наказанието и подчинението и втори – инструментално релативистка ориентация.

Конвенционално ниво, в което индивида приема правилата и понякога подчинява собствените си потребности на потребностите на групата. Включва два етапа в развитието, трети – ориентация на добър човек, и четвърти – ориентация към закона и реда.

Постконвенционално ниво – хората дефинират собствени ценности и включва два етапа, пети – ориентация към социалния договор и шести – ориентация към универсалния етичен принцип.

Мартин Хофман допълва работата на Пиаже и Колбърг, като признава ролята на познавателните способности и умения за разсъждение при обяснение на нравственото поведение, като се различава от главните теории за нравственото развитие с това, че отчита ролята на мотивацията и родителските практики.

Ерик Ериксон (1902 - 1994) въвеждайки понятието „групова идентичност” счита, че тя се формира още с първите дни от нашия живот, когато детето започва да разбира света като групата, в която съществува (семейството). Постепенно обаче у детето се формира егоидентичност разбирана като чувство за непрекъснатост и устойчивост на нашето „Аз”. Приема се, че в своето развитие човек преминава определени етапи, съдържанието на които е следното (по Р. Славин, 2004):

• 
  Младенчески – етапа след раждането до 18 месеца, в който главна роля играе майката, в резултат на нейните грижи у детето се формира доверие към света. Динамиката на развитие на това доверие зависи от майката. Ако в общуването и с детето има дефицит това води до рязко забавяне на психичното развитие на детето. Развива се противоречието доверие срещу недоверие;
  
• 
  Ранно детство – от 18 месеца до около 3-та година и е етап свързан с формирането на автономия и независимост, детето се учи да ходи и да контролира себе си. Развива се противоречието автономия срещу съмнение;
  
• 
  Детство – третия етап, включващ възрастта 3-6 години, когато детето е вече убедено, че е личност, тъй като може да говори, да действа и у него се формира чувство за предприемчивост и инициатива, които се затвърждават в игрите. Развива се противоречието инициатива срещу вина;
  
• 
  Ранна училищна възраст – от 6 до 12 години, през този етап детето вече е изчерпало възможностите за развитие в рамките на семейството и сега училището придобива значимост, в смисъл, че приобщава детето към знанието за бъдещето. Развива се противоречието трудолюбие срещу малоценност;
  
• 
  Тийнейджърска възраст – от 12 до 18 години, тук се формира централната форма на егоидентичноста. Етапа се характеризира с физиологичен ръст, полово съзряване, загриженост как изглеждаме в очите на другите, необходимост да осъзнаем своите способности и умения. Развива се противоречието идентичност срещу объркване на ролите;
  
• 
  Млада зряла възраст – актуално за този етап е търсенето на спътник в живота, тясно сътрудничество с хората, човек не се бои от обезличаване. Развива се противоречието интимност срещу изолация;
  
• 
  Средна възраст – характеризира се с развитие на личността на базата на въздействието на другите хора и особено на взаимодействието със собствените деца, което утвърждава самочувствието, че човек им е нужен. Развива се противоречието генеративност срещу стагнация;
  
• 
  Късна зрялост – етап, в който протича създаване на завършената форма на егоидентичността въз основа на досегашния опит. Сега човек преосмисля своя живот, осъзнава своето „Аз”, приема себе си и своя живот такъв, какъвто е. Развива се противоречието интегритет срещу отчаяние.
  

През 50-те години на ХХ век Ериксон опирайки се на идеите на Фройд за психосексуалното развитие разработва теория, в която акцентира на социалните аспекти на развитието като го разглежда като процес на интеграция на индивидуалните биологични фактори с факторите на възпитанието и социокултурната среда. По мнение на Ериксон в хода на своя живот личността преживява осем психосоциални кризи, специфични за всяка възраст, благоприятния или неблагоприятния изход, от които определя възможностите на последващото развитие на личността:

• 
  Първа криза – преживява се през първата година на живота, свързана е с удовлетворяването или неудовлетворяването на основни жизнени потребности на детето от човека, който се грижи за него. Ако физиологичните потребности на детето се удовлетворяват успешно това развива у него чувство на доверие към света и обратно;
  
• 
  Втора криза – свързана е с ранното детство и с първите опити за обучение особено с приучването към чистоплътност. Ако родителите разберат детето и му помогнат да контролира естествените си нужди, то детето получава опит като автономен организъм, и обратно, строгия или непоследователен външен контрол развива у детето страх или съмнение свързани с възможността да загуби контрол над собствения си организъм;
  
• 
  Трета криза – свързана е с т.нар. второ детство, в която възраст протича самоутвърждаването на детето. Плановете, които то непрекъснато създава и които му позволяват да осъществи, спомагат за развитието у него на чувство за инициатива, и обратно, ако преживее неуспехи или не му позволяват да осъществи плановете си, това ще доведе до развитие у него на покорност и чувство за вина;
  
• 
  Четвърта криза – протича в училищната възраст в зависимост от атмосферата в училище и възприетите методи на обучение и възпитание, у детето се развива или желание за работа, или чувство за непълноценност;
  
• 
  Пета криза – преживява се от тийнейджърите и от двата пола в процеса на идентификацията им. Този процес предполага обединяване на предишния опит на човека с неговите потенциални възможности и изборите, които трябва да направи. Неспособността за идентификация може да доведе до разпадане или объркване в социалните роли;
  
• 
  Шеста криза – свързана е с младостта на човека и се отнася до търсене на близост с любимия човек заедно с когото предстои да се извърши цикъла: работа – раждане на деца – почивка, за да осигури на своите деца необходимото развитие. Отсъствието на такъв опит води до изолация на човека и затварянето му в себе си;
  
• 
  Седма криза – преживява се от хората около 40-те, характеризира се с развитие на чувството за запазване на рода, което се проявява главно като интерес към своето поколение и неговото възпитание. Този период се отличава с висока продуктивност, но ако еволюцията в съпружеските задължения върви по друг път, то това може да доведе до ситуацията, при която хората в едно семейство съществуват сами за себе си при ограничени междуличностни взаимоотношения;
  
• 
  Осма криза – преживява се по времето на старостта, тя отбелязва завършването на жизнения път, а разрешаването на тази криза зависи от това как този път е бил преминат.
  

1. 
   Кога започва изследването на проблема за личността в психологията?
   
2. 
   Кои са разликите в основните психологически направления при разглеждане на проблема за личността?
   
3. 
   Кои са базовите характеристики на личността, включени в нейното съвременно определение?
   
4. 
   В какво се заключава формирането на личността?
   
5. 
   Какви са механизмите за формиране на личността?
   
6. 
   Кои са основните етапи, през които минава личността в своето развитие?
   

Асмолов, А. Г. Психология личности. М. 2010

Каменская, Е.Н. Психология личности. РД. 2010

Капрара, Дж., Д. Сервон. Психология личности. СПб. 2003

Лагунская, В. А. Психология личности. М. 2007

Мельник, С. Н. Психология личности. Владивосток. 2004

Первин, Л., О. Джон. Психология личности. М., 2000

Петровский, А. Психология развивающейся личности. М., 1987

Платонов, К. Структура и развитие личности. М., 1986

Славин, Р. Педагогическа психология. С., 2004

Слогина, Т. В. Психология личности. СПб. 2008

Столяренко, Л Д., С. Самыгин. Психология личности. РД. 2009

Тапайко, С. В. Психология личности. СПб. 2011