Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Ерос и желание
Въпросът, повдигнат от Платон в „Пирът” и „Федър“, е толкова уместен днес, колкото е бил и в древна Гърция - какво е мястото на индивидуалния обект в сексуалното желание? Разглеждано като физически копнеж, желанието може да бъде удовлетворено от всеки представител на съответния пол. В този случай индивидът не може да бъде истинският му обект, тъй като той или тя е просто един представител на универсалния мъж или жена. Разглеждано обаче и като духовна сила, желанието е точно толкова безразлично към индивида. Ако то се прицелва в него, то е заради красотата му. А красотата е универсалия, която не се консумира или притежава, а единствено се съзерцава. И в двата случая отделният човек отпада като неуместен – физическото желанието не стига до него, а еротичната любов го надхвърля. Във версиите и на Платон, и на средновековните автори въплътената личност като обект на любовта изчезва, изпарена в безплътната усмивка на Беатриче в „Рай“69. Постепенно, в залеза на Ренесанса платоничният възглед за човешкото съществуване губи популярността си и изкуството, музиката и поезията започват да изобразяват еротичните чувства такива, каквито са. Във „Венера и Адонис“ от Шекспир богинята на любовта безспорно е свалена от пиедестала си, превръщайки се не просто в символ на физическата страст, но и в нейна жертва. Милтън продължава традицията и обрисува Адам и Ева „в брак честит събрани“70, за които тялото е от най-съществено значение не като инструмент, а като физическо присъствие на рационалната душа. Тялото не се изпарява в усмивка, а по-скоро усмивката се осъществява в тялото, макар че „усмивките от разума струят, на любовта храна са“71, по думите на Милтън. Така Адам и Ева са изцяло плътски същества, „в прегръдките един на друг открили рай”72. Целта на Милтън не е да раздели на две богинята на любовта подобно на Платон, а да изобрази сексуалното желание и еротичната любов като взаимно обвързани, дължащи целостта и легитимността си едно на друго. Драйдън73 в Англия и Расин74 във Франция също изобразяват същността на еротичната любов като препятствия за хората от плът и кръв, у които волята, желанието и свободата са подвластни на плътта. Тези автори виждат в еротиката проблем за човешкото съществуване, загадка, с която земната ни участ е преплетена и от която не можем да се спасим, без да пожертвуваме част от нашата същност и щастие. Ранният флорентински Ренесанс обаче остава верен на средновековния платоничен възглед за еротиката. В това отношение Данте и Милтън са толкова далеч един от друг, колкото са Ботичели и Тициан. Докато платоничното Средновековие и ранният Ренесанс възприемат обекта на желание като предчувствие за вечността, съвременността го разглежда като рационален и смъртен с цялата разтърсваща и мъчителна безпомощност, която произтича от този факт. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|